Сюзън Уигс
Господарят на нощта (6)

6

Невероятната представа не я напусна по целия път към манастира. „Да се влюбя?“ — повтаряше си невярващо тя. В Сандро Кавали? В този почтен, строг, нравствен, мъчително коректен мъж с изнервящо чувство за дълг, в Господаря на нощта?

— Смешно — промърмори тя, но стъпалата й почти не се докосваха до калдъръма на пътя, по който толкова често беше минавала. Ако трябваше да дари сърцето си на мъж — а тя беше разумна жена и знаеше, че не може да си го позволи — тя нямаше да избере Сандро Кавали, а по-достъпен мъж, който умееше да цени фантазията, пренебрегваше строгите нравствени правила, който щеше да се отнася към нея с обожание и да я обича страстно. Тя се опита да си представи как Сандро Кавали е сложил главата си в скута й и тя го храни със смокини, или как той я прегръща и се разкъсва от желание към нея. Ала колкото и да се стараеше, Лаура не можеше да си го представи във вихъра на страстта.

Тя спря пред вратата на Магдалена и вдигна ръка да почука, но изведнъж спря, защото бе чула необичайния звук на гневни гласове.

— … преди двадесет години. Забрави го най-после, мамо — говореше Магдалена с дрезгав глас, в който се усещаше нетърпение.

— По-скоро бих се отказала от правото си да живея, дете — отговори Челестина, после понижи глас и промърмори нещо неразбрано.

— Аз няма да положа обет, мамо — изрече рязко Магдалена. — Как бих могла, след като…

Измъчвана от чувство за вина, Лаура почука силно на вратата. Последния път, когато бе подслушвала, това й донесе сериозни затруднения. Караниците между майката и дъщерята не я интересуваха. Въпреки това си призна, че е изненадана. Никога не ги беше чувала да се карат.

Магдалена отвори вратата. Бледото й лице издаваше тревога, но устните й се усмихнаха.

— Влез, Лаура. Мама е тук.

Лаура поздрави Челестина с целувка. Както винаги, монахинята миришеше на сяра и билки.

— Изглеждаш уморена, Лаура — каза Челестина. — Използваш ли кремовете, които ти приготвих?

— Нямам време — отговори уклончиво Лаура.

— Тогава си вземи малко от този прах за сън и легни да си починеш.

— Моля те, мамо — намеси се Магдалена, — Лаура няма нужда от твоята козметика.

Красивото лице на Челестина стана кораво и непреклонно.

— Искам Лаура да успее. Ако не се придържаш към съветите ми, усилията ми ще отидат напразно, скъпа.

Настойчивостта на монахинята беше много изненадваща.

— Не искам да бъда неблагодарна, сестро. Знам, че сте права. Мадона де ла Рубия твърди, че прекарвам твърде малко време с тоалета си. Ще се опитам да си послужа с кремовете ви.

Челестина докосна бузата й и се усмихна.

— Дъщеря ми и аз искаме да успееш, Лаура. А сега трябва да си вървя.

Тя излезе с бързи крачки от стаята, но лекият дъх на сяра остана. Лаура се обърна към приятелката си.

— Щях да дойда по-рано, но нямах време. Балът с маски предстои и мадона де ла Рубия ме учи как да се държа на масата и как да забавлявам господата.

Магдалена сведе очи и Лаура отново се възхити на дългите й ресници.

— Много ми се иска да промениш решението си и да се върнеш в манастира, Лаура. Мразя представата, че общуваш с куртизанки и неморални мъже.

Лаура въздъхна недоволно.

— Не се тревожи за мен, Магдалена. Знам какво правя. „Ридото“ е луксозно, цивилизовано място, а и аз нямам намерение да остана дълго там. Ще се радвам, когато всичко това свърши.

— Не те ли е страх?

Лаура се усмихна меланхолично.

— Почти всяка жена губи невинността си и го преживява. Чиста случайност е, че аз ще загубя моята от един напълно непознат мъж. — Тя улови ръцете на приятелката си. — Тревожа се за теб. В печатницата на Алдус стана убийство.

Магдалена издърпа пълните си ръце и стисна малкото разпятие, което висеше на врата й.

— Знам. Господарят на нощта беше тук, за да ме разпита.

Лаура я погледна изненадано. В сърцето й нахлу гняв. Сандро Кавали нямаше право да смущава уединението на Магдалена, да й досажда с въпросите си.

— Господарят на нощта е дошъл лично при теб?

— Да.

Лаура тропна с юмрук по масата.

— Проклет да е. Не е редно да те безпокои.

Магдалена приседна на един стол. В първия момент лицето й се изкриви от болка, но спазъмът скоро премина.

— Той изпълнява дълга си. Съжалявам, че не можах да му помогна. — Тя поклати глава. — Много, много съжалявам.

— Е, поне не си видяла трупа — отговори тихо Лаура и потрепери.

Магдалена прехапа устни.

— Много страшно ли беше?

Лаура пое мъчително въздух и се загледа в трепкащата свещ.

— Помниш ли картината, която нарисувах? За Юдит, която убива Олоферн?

Магдалена кимна.

— Това е една от любимите ми истории. Каква смела жена — да вдигне отсечената му глава за косите и да призове мъжете от града да прогонят натрапниците. Но какво общо има тази стара история с убийството?

— Ами, тогава бях убедена, че съм разбрала ужаса на неестествената смърт. Ала се оказа, че изкуството ми не е нищо в сравнение с реалността. — Лаура не посмя да разкаже повече. Не можеше да обясни на Магдалена подробностите на клането; молеше се и Сандро да е бил дискретен.

Магдалена отвори едно от чекмеджетата на писалището си. След малко се обърна към приятелката си и й подаде една кадифена ножница.

— Бих искала винаги да носиш това със себе си.

— Какво ми даваш? — Лаура усети някакъв твърд предмет, дълъг и тесен.

— Отвори го.

Лаура измъкна предмета и спря да диша. В треперещата й ръка лежеше остър стилет от стъкло. Оръжието беше учудващо леко и изглеждаше крехко. Смъртоносно оръжие, което не тежеше повече от една художническа четка. Във вътрешността му се виждаше бледа, мътна течност. Отрова, разбра веднага тя, и с мъка се пребори с напора да захвърли оръжието и да побегне.

„Магдалена се тревожи за мен“ — опита се да си внуши тя. Тя беше най-близката й приятелка. Двете бяха сродни души.

— Откъде си купила това оръжие?

Магдалена я погледна съзаклятнически.

— От едно магазинче на Риалто. Знам, че това те отвращава, Лаура, но искам вината да носиш камата със себе си.

— Значи от магазинче на Риалто… — повтори глухо Лаура.

— Разбира се. Стилети се продават навсякъде. Продавачът каза, че чужденците, които посещават града, купуват по десет такива стилета. Особено папските пратеници ги предпочитат.

— Защо ми го даваш?

Магдалена прибра стилета в ножницата и завърза шнуровете на ръкава на Лаура.

— Имам чувството, че те заплашва опасност.

— Защо мислиш така?

Магдалена стана и се плъзна безшумно по стаята.

— Онзи дзафо с дългото лице, който те чака отвън, е недвусмислено предупреждение. Много ме е страх за теб. Моля те, направи го заради мен. — Тя погледна умолително приятелката си, красивите й очи с цвета на венецианския дъжд бяха изпълнени с любов и мъка.

Лаура се опита да се усмихне.

— Добре, ще го нося. Но не мога да си представя, че ще убия някого с него.

 

 

— Това второ убийство е ужасно, господине — каза дожът Андрея Грити и се заигра с ширитите на трона си. — Но не виждам причина да ми натрапвате допълнителна охрана.

Сандро усети как челюстта му затрепери от гняв. Въпреки това съумя да запази самообладание.

— Изпълнете молбата ми, Ваша Светлост. Искам да съсредоточа цялото си внимание върху разследването на убийствата и не мога да си позволя да се тревожа и за вас.

Дожът Грити пое драматично въздух, ноздрите му се присвиха пренебрежително.

— И защо, по дяволите, смятате, че убийството на онзи млад словослагател е свързано с мен?

Сандро махна на Джамал, който излезе напред и остави на масичката пред дожа купчина документи.

— Какво е това? — попита Андрея Грити.

— Поръчката, над която е работил печатарят. Вероятно само мигове преди смъртта си.

Грити взе най-горния лист, обърна го към светлината и го разгледа с присвити очи.

— Това са поканите за церемонията в деня на Възнесение. Поръчал съм стотици такива покани. Няма нищо подозрително.

Сандро потърка брадичката си. Прастарата традиция на символичното бракосъчетание на Венеция с морето беше най-любимото и най-разкошното представление във водата. Всяка година дожът и всички знатни мъже на Републиката се качваха на борда на „Бучентаур“, голямата държавна галера, излизаха в лагуната и хвърляха в морските води златен пръстен като символ на съюза, за да благодарят на морето, което осигуряваше съществуването на достойния град.

— А това какво е? — попита Сандро и подаде на дожа друг документ.

— Това е програмата за церемонията със списък на лицата, които ще бъдат с мен на борда на галерата. — Дожът плъзна поглед по напечатаната страница.

— Там е написано името на Флорио — посочи Сандро.

Дожът смръщи чело и погледна по-внимателно.

— Тук пише, че трябва да изпее баркарола. Не си спомням да съм го одобрил.

Инстинктът подсказваше на Сандро да следи по-внимателно Флорио, странния рус мъж в женски дрехи. Той се бе заклел, че Моро му е осигурил място на „Бучентаур“, а дожът твърдеше, че не знае нищо за тази уговорка.

Само че Флорио имаше непоколебимо алиби за времето на второто убийство: дзафите на Сандро го бяха видели в църквата „Сан Роко“, където беше отишъл да присъства на службата и да се изповяда. Ала оставаше възможността певецът да има съучастник.

— Как мислите, кой е добавил името му? — попита тихо Сандро.

Грити почеса брадичката си. Изведнъж очите му се натъжиха.

— Сега си спомням. Даниеле ми го препоръча, каза, че е изключително надарен певец. Първо се поколебах дали да наруша традицията и да пусна на борда обикновен гражданин, но мисля, че накрая се съгласих. А може би не. Господи, толкова съм объркан!

— Какво ще кажете за другите имена в списъка? Има ли подозрителни?

— Всичко е наред. Момчето е умеело да печата, не намирате ли?

Сандро потисна нетърпението си.

— Господарю, имената са много важни. В нощта, когато е бил убит, Моро е носел ръкописите със себе си. Незнайно по какъв начин същите тези документи са се появили в печатницата и са били отпечатани. Моро е мъртъв. Словослагателят, който ги е отпечатал, също е мъртъв. Трябва да установим дали има промени в документите.

Андрея въздъхна, облегна се назад в стола си и подръпна служебната си огърлица.

— Нямам опит в интриги и манипулации — отговори сърдито той и изкриви лице. — Тези неща бяха стихията на баща ми, Бог да погуби душата му. Непрекъснато планираше заговори и беше безмилостен дори към най-близките си хора.

— Списъкът, Ваша Светлост — напомни му Сандро, като се стараеше да потисне нетърпението си.

— Е, добре. — Грити прегледа бегло списъка на поканените, като следеше ред по ред с показалеца си, на който искреше пръстенът на дожите. — Дотук всичко е наред. Отранто, Урбино, Мантуа… испанският посланик… Господи, колко много хора! Галерата няма да ги побере. — Грити смръщи чело. — Кой е пък този?

Сандро се приведе над масата.

— За кого говорите?

— Джорджоне де ла Брента. От години не съм чувал това име.

— Не беше ли в първоначалния списък?

— Мисля, че не… от друга страна пък е възможно да съм го включил. Понякога паметта ми изневерява.

— Кой е този човек?

— Беше камерхер на баща ми. Преди двайсетина години татко го направи главен щалмайстер, вероятно за да го възнагради за някоя дяволия, която е измислил.

В ума на Сандро се пробуди неясно подозрение.

— Може би Джорджоне има причини да кове заговор срещу вас, Андрея?

— Не се сещам — отговори с въздишка дожът.

Сандро реши веднага да разпита този Джорджоне.

— Ето още един — учуди се дожът.

Грити намери девет имена, за които не беше сигурен, че е казал на Моро да ги включи в списъка на поканените. Деветимата имаха нещо общо и то беше много интересно: през последните две десетилетия Андрея не беше виждал нито един от тях и всички бяха близки приятели на злия му баща, за когото никой не тъгуваше. Патриархът на семейството беше известен с жестокостите и насилията си.

Сандро внимателно обмисляше възможностите. Може би Андрея беше засегнал хората на баща си, макар и несъзнателно? Може би те се готвеха да извършат покушение над живота му и бяха избрали за ден на отмъщението именно Възнесение?

— Не мога да си представя, че са ми обидени — възрази дожът. — Ние с татко никога не сме се разбирали. Той беше жесток човек. Но никога не съм се карал с любимците му. Не мога да разбера защо Даниеле е включил тези хора в списъка.

— Може би промените не са внесени от него.

— Господарю! — В залата се втурна задъхан дзафо.

Сандро веднага усети надвисналата опасност; само преди няколко дни бяха прекъснали по същия начин разговора му с дожа.

Очите на стражаря примигваха нервно и възбудено.

— Извършено е още едно нападение с отровен стилет, господарю. Престъпникът е арестуван и се намира в габията.

 

 

Сандро тичаше като луд през позлатените мраморни зали, без да забелязва нищо по пътя си. Габията беше затвор за престъпниците от всички обществени слоеве. Господарят на нощта гореше от нетърпение да види злодея, извършил двете зверски убийства и направил опит да извърши трето. С каква радост щеше да го отведе пред съда!

В приемната на габията Сандро спря. Един писар се втурна към него и се поклони. Сандро хвърли шапката си на писалището и зарови пръсти в косата си.

— Коя килия?

— Първата вдясно, господарю. Но трябва да знаете…

— Не ми се бъркайте! — отряза го ядно Сандро и отвори вратата с трясък. Пред него се отвори дълъг, мрачен коридор, който водеше към подземията на палата. Миризмата на гнило и на човешки нечистотии се примесваше с пронизващия мирис на боровите факли.

— Донесете светлина — заповяда през рамо той.

Писарят му подаде газена лампа.

— Господарю, ако ми позволите да обясня…

— Млъкнете — заповяда Сандро, вдигна желязното резе и отвори вратата на килията. Приведе се, за да мине под ниския каменен свод, влезе в килията и вдигна лампата.

Самотна фигура с качулка и наметка седеше свита на дрипавия сламеник, вдигнала колене към гърдите и скръстила бледите си ръце.

— Трябва да обсъдим един много сериозен случай — заговори безизразно Сандро.

Убиецът вдигна глава, качулката се плъзна на раменете му. Златната светлина на лампата освети огромни, изпълнени със страх очи и неповторимо красиво лице.

— Лаура.

Тя стана и изтича към него. Преди да е успял да й попречи, се хвърли в прегръдката му. Тялото й беше невероятно крехко и въпреки това разкошно, а реакцията му беше толкова силна, че го разтърси до дън душа.

— Слава на Бога, че дойдохте, господарю — изхълца задавено тя. — Стражарите ме смятат за убийца!

Сандро отстъпи крачка назад. Не помръдваше, само мислите хвърчаха в главата му. Всичко в него се противеше на представата, че Лаура може да бъде убийца, но той беше длъжен да огледа и тази възможност. Това крехко, омагьосващо момиче може би беше убило двама мъже и се бе опитало да убие трети.

— Наистина ли сте убийца? — попита студено той.

Устните й се отвориха смаяно. Очите й отразиха колко беше обидена.

— Не мога да повярвам, че ми задавате този въпрос — прошепна тя.

Сандро съзнаваше, че е сгрешил, но обстоятелствата я обвиняваха недвусмислено. Най-добре беше да ги изброи подред.

— Вие живеете в къщата, където Даниеле Моро е бил видян за последен път.

— Да — потвърди съвсем тихо тя. — Но…

— Вие намерихте трупа на словослагателя.

— Да, и едва не умрях от ужас.

— А днес сте нападнали непознат мъж с отровен стилет.

— Това беше самоотбрана — възрази твърдо тя.

— Това ще се разбере. Откъде имате оръжието?

Лаура погледна настрана.

— От… от едно магазинче на Риалто. Наистина, господарю…

Сандро си представи как е нападнала някакъв мъж и го е пронизала в сърцето, а после е обезобразила тялото му и кръвта замръзна във вените му. Дали зад веселата, любвеобилна фасада се криеше неутолима омраза към мъжете? Тази представа стегна сърцето му в железни клещи.

Сандро Кавали се гордееше, че е станал истински професионалист и умее да се дистанцира от най-страшните престъпления, от най-непоправимите престъпници. А сега се чувстваше болен, наранен. Лаура олицетворяваше за него младостта, надеждата, красотата. Делата й разрушиха тази безукорна представа. Може би тя наистина е убийца, помисли си измъчено той. Но защо, за бога?

Флорио. Тя изпитваше възхищение към него. Но нима би извършила убийство заради него? Всъщност, той изобщо не я познаваше и не знаеше на какво е способна.

Той се закле пред себе си да узнае всичко за тази объркваща жена. В главата му се оформи тъмен план. Не биваше да бърза. Трябваше му време, за да разкрие тайните й. Ако я задържи като заподозряна в убийство, тя ще пропусне бала с маски, на който трябваше да бъде въведена в света на куртизанките. Тази представа го накара да въздъхне доволно.

— Оставете я в затвора — заповяда той, без да се обръща към писаря.

Лаура скочи като ужилена.

— Искате да ме задържите?

— Нямате право да протестирате, след като изложихте на риск живота на невинни мъже — отговори ледено Сандро. Гневът му беше като леден вятър. Като видя ужаса на лицето й, той реши да направи малък компромис. — Ще ви дадат по-добра килия — обеща той. — Ще наредя да ви прислужват, ще имате най-добрия възможен комфорт.

Думите отекнаха болезнено в главата й. Не можеше да повярва, че е станала жертва на такова страшно недоразумение.

— Въпреки това ще бъда затворница — изплака тя. — Защо, господарю?

— Имам намерение да ви отведа пред съда. — Сандро говореше бавно и отчетливо, сякаш се обръщаше към малоумен.

Младата жена отметна глава назад и го изгледа унищожително.

— Не ви вярвам.

— Тогава сте глупачка.

— Не съм сторила нищо лошо. Няма ли поне да ми позволите да ви обясня какво се случи?

— По-късно ще имате тази възможност — пред съдебните заседатели.

Той се обърна да си върви и едва не се сблъска с възбудения Гуидо Ломбарди, от чиито дрехи капеше вода.

Лаура погледна смаяно своя охранител. Когато излезе от манастира, тя не намери Гуидо на поста му пред вратата. Реши, че е отишъл в някоя от близките кръчми, и тръгна сама към къщата на Тициан.

Само след минута върху нея се нахвърли един браво — същият, който бе извършил и предишното нападение. Смъртният ужас я накара да извади подарената от Магдалена кама и да замахне слепешката. Изненаданият вик на мъжа все още кънтеше в ушите й.

Останалото беше като в сън. Привлечени от виковете на ранения, дотичаха двама полицаи, извиха ръцете й назад, а щом видяха счупеното оръжие, веднага я отведоха в габията.

— Да не сте се къпали в канала, Гуидо? — попита саркастично Сандро.

Господи, как мразеше тя Господаря на нощта, проклетата му надменност, равнодушието към треперещото отчаяние на верния служител!

— Опитах се да остана до нея, господарю, точно както ми бяхте заповядали. Но един мъж ме удари по главата и ме хвърли в канала. Когато успях да се измъкна, младата дама беше изчезнала.

— Прекрасно — промърмори Сандро и се обърна отново към Лаура. — Вие ли ударихте Гуидо или имате съучастник?

— Вие сте отвратителен — проговори презрително тя. — Как смеете да ми приписвате такива страшни престъпления?

Лаура проследи много точно как гневът на Сандро изчезна и на лицето му се изписа безкрайна умора. В сърцето й покълна съчувствие и тя се постара да го прогони.

— Вие сте една забележителна млада жена, Лаура — проговори тихо той. — Знам, че сте способна на всичко…

— Моля ви, господарю, нека да обясня. — Гуидо свали мократа си наметка и погледна умолително Господаря на нощта. — Мъжът, който беше пронизан от Лаура, е известен на целия град. Непрекъснато ни създава трудности. Казва се Винченте ла Бока.

Лицето на Сандро се промени, стана кораво като камък.

— Този безделник?

Гуидо погледна смутено локвата, която се беше образувала в краката му.

— Точно така, господарю. Мисля, че Негова Светлост трябва да връчи на младата дама почетен медал, защото тя освободи улиците на Венеция от тази измет.

Лаура погледна Сандро с неприкрито самодоволство.

— Нали ви казах, че…

— Това означава само, че жертвата ви не е била от най-добрите граждани на Венеция — прекъсна я гневно Сандро.

— Намерих един човек, който е видял случилото се — продължи настойчиво Гуидо. — Той ще ви убеди в невинността на дамата. Готов е да гарантира за нея.

Сандро изкриви уста в скептична усмивка.

— Свидетел? И какво ви струваше да го наемете?

Гуидо посочи към вратата. На прага стоеше сериозен свещеник с кръгло лице, който се опираше на дебел бастун.

— Аз съм отец Ризото от църквата „Сан Роко“.

Сандро се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си. Лаура гореше от желание да изтрие от лицето му всички съмнения с една хубава плесница.

— Значи твърдите, че сте видели случилото се?

— Точно така, господарю. Случайно бях на камбанарията и се подготвях да ударя камбаната за обедната служба, когато чух викове и писъци. Онзи браво нападна момичето, то извади камата си и го прониза. Нападателят падна, от ръката му потече кръв, главата му се удари в един камък.

Сандро вдигна едната си вежда.

— Прекрасно, но аз се питам защо достоен мъж като вас не се е притекъл на помощ на дамата.

— Аз… аз се опитах. — Свещеникът се изчерви и вдигна края на кафявото си расо. Всички видяха, че кракът му е отрязан до глезена и превързан с дебел парцал. — От върха на камбанарията до улицата са сто стъпала. Когато най-после слязох долу, успях да видя как дзафите отведоха дамата и отнесоха ранения нападател. — Той посочи Гуидо. — Този добър човек я търсеше отчаяно и като ме видя, се втурна към мен. Разбрахме, че е станало нещо страшно, и побързахме да дойдем тук.

От яката на Сандро пропълзя гъста червенина и се разпространи бавно по цялото му лице, заля прорязаните от белези бузи и стигна чак до връхчетата на ушите. Лаура следеше изчервяването му със злобна радост. Най-после бе доказала невинността си.

— Какво ще кажете сега, господарю? Нима се съмнявате в думите на добрия отец?

Сандро не каза нищо. Взе ръката й и я изведе от килията. В приемната чакаха двама от помощниците му.

Лаура очакваше смутени извинения, несвързани оправдания за допуснатата грешка, за несъстоятелните обвинения. Нищо такова не се случи. Сандро Кавали беше непредвидим човек.

— Вие изпълнихте дълга си, господарю — опита се да му помогне тя, да улесни извинението. Не, по-скоро го направи заради самата себе си. Трябваше да намери причината за тази крещяща липса на доверие. Ако не успееше, това щеше да я унищожи, защото мнението му беше извънредно важно за нея.

Сандро я отведе до едно писалище и кимна на писаря да започне работа.

— Трябва да чуя всички подробности. Говорете.

Бавно, стараейки се да не пропусне нито един детайл, тя започна да разказва. Веднага разбрала, че това е същият браво, който я нападнал и предишния път. Щом видяла лицето му, извадила камата си, макар да знаела много добре, че е пълна със смъртоносна отрова.

— Значи купихте стилета на Риалто? — попита още веднъж Сандро.

— Да — отговори без колебание тя. Не беше способна да спомене името на бедната Магдалена. — Раних го в ръката, стъклото се счупи. Дали ще оживее?

Сандро хвърли въпросителен поглед към помощника си.

— Онзи нещастник е в безсъзнание, господарю — съобщи полицаят. — Раната в главата е по-лоша от тази в ръката. Ала лекарят се бои, че отровата може да се разпространи в тялото му.

— О, господи! — проплака Лаура и затвори очи. — Не искам да умре! — Непознатият на два пъти се бе опитал да я убие, но мисълта, че тя ще носи отговорност за смъртта му, беше непоносима.

Сандро заповяда на помощниците си да поставят охрана в болницата „Сан Виторио“ и да не изпускат ранения от очи.

— Ако дойде в съзнание, веднага ме повикайте.

Господарят на нощта изгаряше от срам заради проявената глупост, но все още не бе събрал сили да се извини. Той изведе Лаура от затвора и я поведе през коридорите на палата. Тя вървеше бавно и като се обърна към нея, той видя, че разглежда с отворена уста позлатения мрамор от Карара, блестящите фрески по таваните и разкошно украсените гипсови фигури над вратите и прозорците.

След малко тя се обърна към него и го дари с мека усмивка. Явно не му се сърдеше вече. Не, той не заслужаваше тази усмивка.

— Моля да ме извините, господарю. Никога не съм била в палата на дожите.

Тези прости думи го пронизаха право в сърцето. Отново осъзна колко различни бяха двамата. Той познаваше палата като собствения си дом. Лаура сякаш беше дошла от чужда планета.

Пропастта, която ги разделяше, беше непреодолима. Сандро отказа да размисли над болката, която изпита при това прозрение.

Той й помогна да се качи в гондолата му. Не беше нужно да дръпне завесите пред кабината на носа, но той предпочете да я скрие от чуждите очи. Когато се отпусна на кадифената възглавница, Лаура седна до него, облегна се назад и въздъхна доволно. Пътуването беше толкова приятно.

Пречупените слънчеви лъчи падаха през тънките завеси с цвят на кехлибар и подчертаваха още повече неземната й красота. Тази жена беше по-скъпоценна от златото, а усмивката й струваше милиони. Сандро би дал всичко да можеше да помилва тъмната къдрица, която галеше бузата й.

Той не можа да се овладее и приглади назад непокорния кичур.

— Господи, колко щастлива е младостта — прошепна с копнеж той.

Лаура хвана ръката му и я притисна към бузата си. Очите й засвяткаха дяволито.

— Господи, колко очарователен е жизненият опит.

Сандро не обърна внимание на леката подигравка.

— За жена, прекарала цял следобед в габията, изглеждате учудващо спокойна.

— Няма смисъл да мисля за минали нещастия. — Тя помилва коравата му ръка. — Кажете, господарю, само младежта ли е щастлива?

— Само младостта — отговори сухо Сандро и издърпа ръката си.

— Не съм съвсем сигурна. — Тя раздвижи краче, изкриви лице и вдигна края на роклята си, за да огледа износената кадифена обувка и съвършено оформения си глезен. При тази гледка Сандро си припомни деня, когато се срещнаха за първи път. Тогава тя лежеше почти гола на дивана в ателието на Тициан… Желанието нахлу в слабините му с такава сила, че за момент направо го ослепи. Господи, той беше загубил ума си! Трябваше веднага да се овладее.

— Това е кръв — проговори дрезгаво той и посегна към роклята й. — Господи, Лаура, трябваше да ми кажете, че сте ранена.

— Това не е моята кръв.

— По дяволите! — Сандро престана да мисли. Привлече я в скута си и я притисна към гърдите си. Завладян от облекчението, че тя беше невинна, и от преживяния страх за живота й, той притисна устни в нейните.

Меки. Устните й бяха меки, гъвкави, сладки като узрели под южното слънце праскови. И тялото й беше меко — нежните й гърди се притиснаха към коравата му гръд, меките й ръце се сплетоха около шията му, меките бедра се раздвижиха до неговите. Той се загуби в целувката, в страстта и горещината. Потопи езика си в устата й, зъбите й го захапаха, не силно, а с изненадваща чувственост, устата му се изпълни с вкус, който не можеше да се сравни дори с меденото вино. Годините му отлетяха надалеч и той стана отново млад, силен, изпълнен с желание, освободен от грешките, които държаха в самоволно издигнат затвор чувствата му. Да я вкуси, да я усети толкова близо до себе си, да вдъхне сладкия й аромат — това пречисти душата му, прогони мисълта за грозната измама на жена му и му напомни, че някога е бил мечтател. С една-единствена целувка Лаура му върна всичко, което животът му беше отнел, и сърцето му преля от няма благодарност.

Ръцете му се раздвижиха сами, вдигнаха полите й, намериха меката вътрешност на бедрата й. Той я милваше с нежност, която беше забравил, че притежава. Нещо се събуди в него и той осъзна, че беше романтика, поезия и бездънна надежда.

Лаура беше смаяна от тази внезапна целувка, толкова смаяна, че в първия момент не можеше да прави нищо друго, освен да усеща твърдите му устни, силната уста, сигурните мъжки ръце, които я милваха. Сигурно така се чувства човек, когато се дави, каза си тя, когато тялото е пленник на течението и няма надежда за спасение.

Безпомощна, на път да загуби съзнание, тя се отдаде на тъмното, настойчиво желание, което пулсираше в тялото й. Когато устата му се отдели от нейната, тя отметна глава назад и му подаде гърдите си. Устните му веднага намериха нежната й шия и оставиха влажна следа към вдлъбнатинката между гърдите й.

Тя чуваше как гондолата пори водите на канала, чуваше шумоленето на дрехите си, когато той започна да я разсъблича.

— О, Лаура, ако можех да рисувам с твоя талант, щях да те нарисувам точно в този момент, все още чиста и невинна, като едва разцъфнало цвете…

Думите му я накараха да се осъзнае. Тя чу предупреждението така ясно, сякаш някой го беше изкрещял в ухото й. Ако той я вземеше сега, мадона де ла Рубия щеше да остане горчиво разочарована. Цената й щеше да спадне многократно. Жените в ридото я бяха уверили, че първата нощ с мъж щеше да й донесе не по-малко от сто златни скуди и тя можеше да си купи свободата още на следващия ден.

Решението потисна желанието. Тя можеше да има този мъж или да има бъдеще като художничка. Не беше възможно да получи и двете.

Лаура си припомни изминалите тъжни години, сравни ги с временното удоволствие, което я очакваше, и със сила се принуди да вземе решение в полза на изкуството. Тя беше художничка и любовта към изкуството щеше да й дава сила, когато тази дива страст щеше да бъде само неясен, болезнен спомен.

Тя се опита да напрегне волята си за съпротива; но ръцете му отвориха корсажа й и се плъзнаха по разголените й гърди. Тялото й пламна и тя се притисна още по-силно към него. Другата му ръка си проправи път към корема й и развърза шнуровете на бельото й.

Лаура направи опит да разсъди разумно. Сандро Кавали щеше да й даде деца, но никога нямаше да подкрепи стремежа й да стане истински художник. А ако се отдадеше изцяло на изкуството си, то никога нямаше да разбие сърцето й.

Тази мисъл й даде сила да се освободи от бездънните дълбини на страстта. Без да бърза, тя се освободи от прегръдката му.

— Сандро… Моля ви, господарю, недейте.

Мъжът я погледна и в очите му имаше такава всепоглъщаща страст, че тя едва не се хвърли отново в обятията му. Ала само след миг погледът му стана ясен и корав.

— Защо не?

„Защото ако се влюбя в теб, ще загубя всичко, включително мечтите си.“ Не можеше да му каже това, защото той щеше да спори с нея и да спечели. Умееше да си служи с думите.

— Защото моето благоволение струва много повече от едно пътуване в разкошната ви гондола. — Думите пареха в гърлото й.

Сандро пое дълбоко въздух и от устата му се изтръгна ядно проклятие.

Гондолата се удари в каменните стъпала на Ридото. Лаура избягна погледа на Сандро, за да не види болката и обидата. Знаеше, че в този момент той не беше в състояние да я скрие. Затова скочи на крака и дръпна завесата. Обърната с гръб, продължи, като се стараеше да говори безгрижно и в гласа й да звучи смях:

— Господарю, ако ме искате, трябва да дойдете на бала с маски и да наддавате за мен.