Сюзън Уигс
Господарят на нощта (8)

8

Лаура седеше невидима зад копринената завеса на един тъмен алков в голямата зала и наблюдаваше бала с маски. През тънката материя тя можеше да види отблясъците на хилядите свещи по стените и полилеите, които превръщаха помещението в море от звезди. Костюмирани гости и прелестни куртизанки танцуваха „розина“ и се носеха като вихър по мраморния под, водени от бодрите мелодии на флейтите и арфите. Между танците Флорио изливаше в песни любовната си мъка и красивият му тенор трепереше от тъга.

Ясмин, внушително красива в костюма на Савската царица, се плъзна към алкова и застана с гръб към него. След малко попита през рамо приятелката си:

— Забавляваме ли се вече?

Лаура попипа раменете си и потърка с длани студената кожа.

— Студено ми е. Този костюм е смешен.

— Колкото по-смешен, толкова по-добре. Мъжете обичат смешното. — Гласът на Ясмин омекна и изрази съчувствие: — Питам те сериозно. Ще се справиш ли?

Лаура помисли малко, преди да отговори. Беше живяла като бедна послушница в манастира. Беше устояла на натиска на един похотлив свещеник. Сама беше избрала да стане художничка. Беше готова да даде всичко от себе си, за да бъде независима и да може да рисува.

— Ще се справя, Ясмин.

— Не звучи особено убедително, малка приятелко.

„Тялото ви може би ще се запази здраво, но какво ще кажете за сърцето си?“ Предизвикателните думи на Сандро не излизаха от ума на Лаура.

„И какво му е на сърцето ми?“

„Някой мъж ще го разбие, Лаура… Да опитам ли?“

Проклет да е Сандро Кавали. Защо беше посял в главата й съмнения и страхове? Защо я беше накарал да го търси между празнуващите, да вярва, че е готов да пожертва състоянието си, за да я притежава?

За да отклони вниманието си, тя се опита да си представи картините, които беше избрала за излизането си пред Академията. Картините й бяха добри. Но дали бяха достатъчно добри?

Пронизващият поглед на Ясмин обходи залата.

— По всичко изглежда, че имаме гости от всички благородни домове на Венеция.

— Не ги различавам. — Лаура също обходи с поглед пъстрата тълпа, фината коприна притъпяваше острите контури на сцената и я правеше някак призрачна.

— Не е и нужно — отговори меко Ясмин. — Високопоставените господа на Венеция са много загрижени за доброто си име. Онзи обаче — тя посочи облечения като Цезар мъж — е папски пратеник. Виждаш ли служебния пръстен?

— Прекрасно — промърмори Лаура. — Не вярвах, че духовниците могат да пренебрегват така безнаказано клетвите си. — Тя огледа един млад мъж, чиято одежда беше обшита със стъклени перли. Той разговаряше сериозно с някаква странна твар, прилична на змия, на чийто костюм блестяха яркочервени люспи.

— Кой, по дяволите е този? — попита Лаура.

Ясмин вдигна рамене.

— Някаква риба. Може би херинга?

Лаура отвори широко очи, когато забеляза един гост, облечен като Вулкан, ковача на боговете. Могъщите му голи рамене и самоуверената походка й напомниха болезнено за Сандро.

Ядосана на собствените си мисли, тя се опита да отгатне кой се криеше под маскирания Приап, бога на мъжката плодовитост, нахлупил огромна качулка. Стройният, жизнен мъж, заобиколен от множество празнуващи, танцуваше чудесно. Подобно на Вулкан, и той й се стори познат.

Костюмите на дзафите, на които Сандро Кавали беше възложил да охраняват публичния дом, изобщо не можеха да се сравняват с блестящите дрехи на гостите. За да не се различават твърде много, стражарите също носеха маски и бяха завързали хартиени змии на късите си мечове.

— Веднага разпознах Джамал — засмя се тихо Лаура и проследи как охранителят й надраска нещо на плочата си и я подаде на мадона де ла Рубия.

— Права си. Костюмът му е прекрасен, нали?

Лаура се съгласи от сърце. Джамал беше облечен като джин: с тюрбан, богато избродирани пантофи и ръкавици, шалвари от розова коприна и къс червен елек, който откриваше могъщата му гръд и мускулестите ръце. Ясмин въздъхна и Лаура се усмихна тайно, защото приятелката й беше влюбена и дори не си правеше труд да го скрие.

Лаура остави Ясмин сама с мислите й и продължи да разглежда мъжете, повечето от които бяха облечени като герои от класическата древност. Всички й изглеждаха заплашителни, даже бодрият Пан. Към края на нощта тя щеше да принадлежи на един от тях.

На входа се вдигна глъчка и привлече вниманието й. В първия момент дъхът й спря, после побутна приятелката си по рамото.

— Ясмин, я виж кой дойде.

Младата африканка се обърна към вратата и изпъна гръб.

— Шведът! — изсъска ядно тя.

Лаура потрепери от съчувствие. Ясмин беше любимката на великана. Торвалд беше един от най-богатите и опасни чуждестранни търговци, които посещаваха Републиката. Обикновено идваше два пъти годишно по търговията си и всяко посещение разтърсваше града.

Днес Торвалд беше облечен като прадедите си: с желязна ризница, кожи на диви животни и огромен шлем с рога. Приличаше на човек от друга епоха, дива и безумна, в която варварите нормани бяха кръстосвали света с разрушителните си орди.

Торвалд беше толкова огромен, че можеше да се сравни само с готическа катедрала. Лаура обърна внимание на късата поличка от стоманени листове, която оставяше грамадните му крака свободни. Примитивните сандали бяха закрепени с дълги кожени ремъци, които се увиваха около твърдите прасци и стигаха чак до коленете.

Всяко късче плът, което можеше да се види, беше покрито с бледоруси косми. Главата му беше като на вол, лицето като одрана говежда кожа, червено и грозно.

Придружен от двама доста по-ниски слуги, които редом с него изглеждаха като деца, викингът се запъти към средата на залата, като разделяше множеството. Подът затрепери под стъпките му.

„Не, не той — помоли се безмълвно Лаура. — Само не той!“

Викингът опря ръце на хълбоците си. Лактите му изпъкнаха като опорни кули на крепостна стена. Той отметна глава назад и изрева:

— Ясмин!

В гърдите на Лаура се надигна паника.

— Бързо, Ясмин, скрий се зад паравана!

Ала Ясмин стоеше като вкопана на мястото си, безпомощна. Лаура усети дълбоко съчувствие към приятелката си. След последното посещение на Торвалд, Ясмин трябваше да остане цяла седмица на легло.

— Бързо, Ясмин! — повтори настойчиво тя. — Той не бива да те види.

— Ето къде си била — изгърмя Торвалд, който беше открил жертвата си. — Кълна се във всички гръмотевици и светкавици, че много ми липсваше! — Той закрачи през залата към африканката, истинска военна машина на сексуална енергия. Всички празнуващи спряха да разговарят като по даден знак. В този момент Джамал излезе напред и застана между Торвалд и Ясмин.

Лаура усети как сърцето й спря. Джамал не можеше да се мери с грамадния швед. Ако арабинът беше внушително дърво, Торвалд беше каменен стълб, половин глава по-висок и двойно по-широк.

— Махай се от пътя ми, езическа измет — изрева Торвалд на лош италиански. — Още ли не се е намерил някой да те кастрира и да те хвърли за храна на рибите.

Джамал не се помръдна от мястото си, само раменете му се изпънаха. Лаура не виждаше лицето му, но отлично си представяше упоритостта, вкопана в черното като абанос лице.

Ясмин изсъска настойчиво предупреждение на арабски. Лаура разбра, че тя умоляваше Джамал да освободи пътя на великана. Съвсем спокоен, приятелят й вдигна ръка, свали ръкавицата си и я хвърли на пода пред краката на Торвалд.

Шведът разпери исполинските си ръце, отметна увенчаната с огромни рога глава назад и почука по военната татуировка на гърдите си.

— Добре! — изгърмя той. — Ще се бия, преди да се позабавлявам с любимата жена.

Мадона де ла Рубия си проби път през множеството и улови ръката на великана.

— Мили, уважаеми господине — заговори ласкателно тя, — не мога да допусна бой в почтения си дом. Днес е вечер на елегантните забавления. Боя се, че този господин — тя посочи с глава Джамал — си е осигурил компанията на Ясмин за цялата вечер.

Ясмин погледна смаяно Джамал. Коравите, опасни линии по лицето й се изгладиха, усмивка огря очите й.

— Той ме предизвика! — Макар че гласът на Торвалд кънтеше като медна камбана, в него се примесваше и плачливият тон на малко момче, на което са отнели бонбона. — Той ме предизвика!

— Но, господине, вие не можете…

— Оставете ги да се бият, мадона — извика някой от множеството. — Утре започват постите и в продължение на цели четиридесет дни ще пазим мира Господен. Днес имаме право да се позабавляваме.

— Да се бият! Да се бият! — Викът отекна в цялата зала.

Лаура притисна колене към гърдите си и лицето й пламна от гняв. Сандро Кавали твърдеше, че мисията му е да пази реда в Републиката; защо, по дяволите, не беше тук, за да се намеси? Тя се молеше някой от дзафите му да има достатъчно разум да иде и да повика господаря си, но ококорените дзафи стояха като вкопани по местата си и зяпаха слисано двамата огромни мъже.

— Е, добре — съгласи се с измъчена въздишка мадона де ла Рубия. — Позволявам ви да се биете, но само с ръце. Който спечели, ще получи Ясмин за цялата нощ; загубилият остава без нищо.

— Разбрахме се! — изгърмя Торвалд.

Слугите незабавно внесоха кръгла маса и две столчета. Торвалд без съмнение щеше да счупи ръката на Джамал, но арабинът поне щеше да се отърве жив. Счупените кости бяха малка цена за лекомисленото му рицарство.

Алковът на Лаура беше на такова място, че тя виждаше много добре двамата противници. Джамал и шведът заеха местата си на столчетата и се погледнаха в очите. Джамал протегна ръка и опря лакътя си на масата.

Ръката на Торвалд беше няколко сантиметра по-дълга от тази на Джамал. Гледката на двете преплетени ръце беше странно красива — блестящо абаносово дърво и бледа кожа, посипана със златен прах.

Папският пратеник пое ролята на съдия.

— Лявата ръка на гърба — изкомандва той. Джамал се подчини. Торвалд погледна объркано тълпата. Папският пратеник докосна ръката му. — Ето, тази е лявата ви ръка, месер.

Съдията вдигна ръка.

— Готови… почни!

Ръката му падна. Борбата започна.

Торвалд се усмихна самодоволно. Очевидно очакваше лека победа. Когато се сблъска с неочаквана съпротива, той смръщи чело. Джамал не беше лесен противник.

Ясмин притисна ръце до гърдите си и шепнешком произнесе молитва към Аллах.

Първоначалната изненада на Торвалд се превърна в студена решителност. Той стисна до болка силните си челюсти и се приготви да унищожи мъжа, който си беше позволил да го предизвика. Мускулите на двамата мъже бяха напрегнати до крайност. Чу се скърцане на зъби. Торвалд изруга. Ръцете им трепереха, никой от двамата не отстъпваше. Джамал беше като издялан от камък. Зениците му бяха стъклени като слепите очни ябълки на статуя. Само потта, която се лееше на потоци по лицето му, доказваше, че е жив, дишащ човек.

Тълпата нададе одобрителни викове. Мъжете започнаха да сключват облози, чу се звън на монети, които сменяха притежателя си. Борбата продължаваше.

Изведнъж светлите очи на Торвалд засвяткаха. Той се опита да влее нова сила в ръката си. Преплетените ръце затрепериха по-силно.

Очите на Ясмин се напълниха със сълзи. Множеството замлъкна в очакване на неизбежния изход.

Лаура много искаше да извика на Джамал, че шведът има една слабост: Торвалд беше като планина от гранит, но нямаше ум в главата си. Животинската му ограниченост можеше да го лиши от така желаната победа.

Изпотената ръка на Джамал беше само на няколко сантиметра от плота на масата. В очите на арабина все още светеха надежда и увереност.

Лаура пое дълбоко въздух и пошепна през копринената завеса:

— Господарю Торвалд!

Грамадната глава на шведа се вдигна толкова бързо, че украсеният с рога шлем падна на пода с оглушителен метален звън. Погледът му затърси в тълпата. Очевидно се опитваше да установи откъде е дошъл гласът.

— Внимавайте, господарю, зад вас! — продължи да шепне Лаура.

Торвалд се обърна изненадано.

Ръката на Джамал се стрелна като светкавица напред и притисна китката на противника към плота на масата. Движението беше толкова бързо и силно, че цялото тяло на шведа го последва.

От гърлото на Торвалд излезе животински рев. Грамадното тяло се свлече от столчето и се строполи на пода. Ударът беше толкова силен, че залата потрепери. Торвалд изхърка задавено и изпадна в безсъзнание. В залата се възцари невярващо мълчание.

Мадона де ла Рубия се свести първа. Тя извади от корсажа си шишенце с парфюм, изля няколко капки върху дантелената си кърпичка и я поднесе към носа на Торвалд. Мъжът се закашля и скоро дойде в съзнание.

Мадона де ла Рубия се наведе над него и проговори с мек глас:

— Месер, дължите ми тридесет скуди.

Ясмин и Джамал се прегърнаха щастливо. Докато вървяха през аплодиращото множество към широката стълба, Лаура успя да види лицето на приятелката си.

— О, Ясмин! — прошепна с копнеж тя и се усмихна на сантименталността си. — Ти наруши собственото си основно правило и се влюби.

Торвалд се възстанови бързо и се настани пред бъчвичка с вино. След малко започна да се оплаква на висок глас от задгробни гласове и призраци, които били в съюз с дявола. Напи се скоро и заспа на пода.

В салона влязоха нови гости и Лаура усети, че времето за дебюта й наближаваше.

В този момент в залата влезе маестро Тициан. Лаура позна маската на сатир, защото художникът я бе нарисувал пред нея. Пълният Бакхус след него беше без съмнение Аретино. Лаура го позна още преди да прозвучи типичният му гръмък смях.

Двамата и приятели бяха придружени от един непознат, облечен като най-великия класически герой.

— Да живее Марс! — извика някой и всички глави се обърнаха към съвършената фигура на чужденеца, загърната в бяла туника.

Лицето беше покрито със златна маска, на главата си носеше крилат шлем. Сансовино, предположи Лаура, защото скулпторът почти не се отделяше от двамата си приятели. Връзката им беше известна на целия град и много хора ги наричаха венециански триумвират.

Въпреки това Лаура усети странни тръпки в стомаха, които предвещаваха нещастие. Тя беше облечена като Венера, която трябваше да направи Марс свой любовник.

 

 

— Закъснели сме — промърмори Сандро, прикрит зад златната маска. Той беше настоял костюмът да скрива цялото му тяло, защото не искаше да клюкарстват за посещението на Господаря на нощта в публичен дом.

— Не ставайте глупав — укори го Аретино, — та празникът едва сега започва. — Той продължи пътя си към средата на залата, потупвайки доволно огромния си корем. — О, Венеция — въздъхна театрално той. — Няма нищо по-желано от една вечер в „Ла Серенисима“, освен може би нощта с най-красивата жена на света, която също е венецианка.

Сандро погледна втренчено Аретино и прекрачи огромното тяло на спящия викинг. Изобщо не се замисли защо този чуждоземен великан се беше излегнал на пода и спеше дълбоко. В дните на карнавала във Венеция ставаха най-невероятни неща.

Тази вечер гостите на мадона де ла Рубия щяха да наддават за една девица.

Сандро взе една стъклена чаша от таблата на слугата, който мина покрай него, мушна я под маската и изпи виното на един дъх. Къде беше тя?

— Само търпение, стари приятелю — проговори съзаклятнически Аретино. — Потърпи, нищо няма да пропуснеш.

Представата да купи една млада жена беше отвратителна. Сандро имаше чувството, че е мръсен и е паднал много ниско, като е дошъл тук. Това противоречеше на всичките му скъпоценни принципи.

Той си внуши, че е решил да я купи само за да спаси честта й, да спечели време, за да я убеди, че е тръгнала по грешен път.

Той не обърна внимание на примамващия поглед на една куртизанка, облечена като сирена, и упорито зачака появата на Лаура. Струваше му се, че изглежда много смешен в бялата туника, която бе заел от Тициан. Кръстът му беше стегнат с широк колан, обкован с желязо. Върхът на старинния римски меч стигаше почти до земята. Сандро обиколи голямата зала и със задоволство установи, че засега никой не го беше познал, даже собствените му дзафи. Той бе настоял на пълна анонимност и Тициан се постара да го преобрази до неузнаваемост.

Докато се разхождаше сред костюмираните гости, той разпознаваше някои от присъстващите, но венецианците обичаха да се маскират и повечето бяха неузнаваеми. Освен това в момента не му се играеше на отгатване.

Група млади мъже, облечени като трубадури, шутове и герои от приказките, се смееха гръмогласно. Зевс, нахлупил на главата си блестящ шлем, пиеше с достойна за възхищение издръжливост. До него беше застанал едър, строен мъж с безвкусната одежда на Приап. Рем и Ромул, увити във вълчи кожи, си играеха на гоненица с две куртизанки.

Сандро се запита дали и синът му беше между гостите на бала. Твърде вероятно, защото това беше най-големият и най-скандалният бал с маски по време на карнавала. Представата, че синът му също чакаше появата на Лаура, беше много обезпокояваща. Лаура беше отблъснала Маркантонио и той със сигурност беше дошъл да присъства на продаването на невинността й.

От галерията на музикантите се чу сигнал на тромпети. Танците бяха прекъснати, множеството се раздели и отвори тесен проход към подиума, на който беше поставен диван, оформен като огромна мида и тапициран със златен брокат.

Четирима лакеи влязоха от страничните врати. Екстравагантните им ливреи бяха в противоречие със закона за лукса, но Сандро изобщо не им обърна внимание, защото беше приковал очи в товара, който носеха. Носилката беше покрита със златни листа и сребърно платно. Музикантите засвириха тържествен химн и лакеите бавно понесоха носилката към подиума.

Мадона де ла Рубия излезе да посрещне носилката. Тя произнесе кратка реч, в която похвали добродетелите на своя известен „ридото“, красотата и изискаността на куртизанките, качеството на клиентите си. Разказа как открила една девица, която дошла при нея направо от манастира. Всички поети на Венеция щели да възпеят красотата й в най-вдъхновени сонети.

— Скъпи приятели и гости — завърши тя, като направи драматична пауза, — представям ви мадона Лаура Бандело.

Завесата се раздели и залата замря. Чу се как някои шумно поеха дъх. Младата жена, седнала вътре, накара много мъже да простенат жадно.

Сандро загуби ума и дума. Никога не беше виждал Лаура в този вид, даже в ателието на Тициан. Тя носеше тънка рокля от бял воал, преметнат през едното рамо и закрепен със златна аграфа. Другото снежнобяло рамо беше непокрито. Гарвановочерните къдрици бяха подредени грижливо на върха на главата й и увенчани с коронка, обсипана с бисери. На бледата, стройна ръка блестяха гривни и Сандро разбра коя беше тя.

Венера, богинята на красотата и любовта.

Отнесоха носилката и Лаура остана сама. Противно на навиците си, днес тя беше абсолютно неподвижна. Безмълвието й създаваше илюзията, че е решила да представи пред гостите жива картина на сериозното, чувствено божество, огряно от хилядите свещи в залата.

След минута Лаура се отпусна в красиво изработената мида и възхитените зрители отново си поеха шумно дъх. Прозрачният костюм се уви около тялото й, подчерта съвършената форма на гърдите, крехката талия. Под одеждата се подаде нежно краче, обуто в златен сандал.

Сандро откъсна поглед от изкусителното й тяло и се опита да проникне в застиналото й лице. То беше безизразно, не беше глупаво или затъпяло, беше просто… приемащо. За какво ли мислеше в този момент? Какви мисли минаваха през ума на жената, която много скоро щеше да отведе в леглото си първия чужд мъж?

Лаура почти не беше гримирана, вероятно за да подчертае невинността си. И наистина, добродетелта беше основна част от очарованието й. Ала Сандро бе привлечен много повече от вътрешната й сила и оптимизма, който излъчваше.

Въпреки старанията му да обуздае дивото желание, той се отдаде на играта на въображението си. Представи си как милва с устни голото й рамо и открива, че кожата й е нежна като на бебе. Погледна тъмните зърна на гърдите й, които се движеха едва забележимо под фината материя на роклята, после плъзна поглед към тъмната, сладка тайна на женствеността й, едва прикрита от костюма.

Сандро Кавали, който винаги се бе гордял с желязната си самодисциплина и силната си воля, стоеше и трепереше като ученик, неспособен да удържи напиращото в слабините му желание. Разочарованието му нарасна още повече, когато разбра, че е безсилен да се пребори с властния й чар. И той беше слаб като другите мъже в залата.

Ръката му се плъзна към торбичката с дукати, която беше окачил на широкия си колан. Тициан нарочно беше изрисувал монетите с пъстри бои. Сандро разбра с ужасяваща увереност, че ще участва в наддаването и ще предложи най-високата цена, за да притежава тази жена.

Опитите му да я убеди с думи, че животът на куртизанката носеше със себе си опасност, страдания и разбито сърце, се провалиха.

Тази вечер щеше да й го покаже с дела.

 

 

Лицето на Лаура остана абсолютно неподвижно, докато погледът й внимателно обхождаше множеството. Още със сядането й мъжете започнаха да сключват облози. Обичаят беше всеки мъж, решил да участва в наддаването, да натрупа сумата от пъстро изрисувани дукати, която можеше да даде, на купчинка в единия край на подиума. Орловите очи на мадона де ла Рубия поглъщаха жадно непрекъснато растящите купчинки.

В гърдите на Лаура се бореха страхопочитание и панически ужас. Наистина ли тялото й беше толкова ценна стока, че мъжете бяха готови да пожертват цяло богатство, за да се наслаждават една нощ на любовта й?

Потиснатостта й се засилваше. Не можеше да изпита въодушевление при мисълта, че много скоро един чужд мъж щеше да я докосва, да я завладее. Мъжът, който щеше да я спечели за себе си, сигурно щеше да иска много за парите, които беше дал.

За да се пребори с нарастващата си нервност, тя претърси навалицата за приятелите си. Скоро откри Тициан и Аретино. Грамадният поет й махна окуражително с ръка. Порция, облечена като пролетта, разтвори бръшляновото си ветрило. Фиамета, която си беше избрала костюма на медуза и перуката й беше от изкусно увити телове, представляващи змии, й прати въздушна целувка. По-голямата част от гостите обаче й бяха непознати.

Звънтенето на монетите отекваше като гръм в ушите й. Една от най-големите купчинки беше на стройния мъж, облечен като Приап. Огромната маска, замръзнала в ухилена гримаса, покриваше цялата му глава. Дупките за очите бяха твърде малки и Лаура не можа да види цвета на очите му.

Не, тя не можеше да има доверие в мъжа, който бе решил да се облече като бога на мъжката плодовитост. Всеки път, когато Приап увеличаваше сумата с още няколко пъстри дуката, едрият, мускулест мъж с туниката на Марс наддаваше. Той също беше добре скрит, но Лаура се вкопчи в представата, че зад маската се криеше скулпторът Сансовино, неин добър приятел и колега. Джакопо Сансовино, известен в цяла Венеция с любовните си авантюри, със сигурност нямаше да й стори зло.

Марс се движеше някак странно, колебливо, сякаш ставащото пред подиума не му се нравеше особено. Вероятно непрекъснато увеличаващата се сума му създаваше проблеми. Сигурно не му се искаше да жертва толкова пари. Въпреки това Лаура му беше благодарна, че е решил да се състезава с похотливия Приап. Въодушевеното лице на мадона де ла Рубия й показа, че търгът е надминал очакванията й. Със сумата, която щеше да получи тази вечер, Лаура можеше да се откупи, да плати всичките си дългове. След тази нощ тя никога вече нямаше да се продаде на мъж.

Може би това щеше да задоволи Сандро Кавали, който бе положил огромни устния, за да я отклони от избрания път.

От друга страна обаче, той никога нямаше да й прости тази единствена любовна нощ с чужд мъж. Представите му за морала бяха толкова строги, че не можеше да извини дори една-единствена погрешна стъпка. Сандро Кавали може да си позволи да пази честта си, помисли си горчиво Лаура. Той със сигурност не знаеше какво означава да нямаш пари и да не можеш да си позволиш онова, което желае сърцето ти. Той никога не се беше изкушавал да избере по-лекия път, за да стигне до целта си. Нямаше представа колко трудно беше за една жена да постигне целта си в този проклет мъжки свят.

След известно време останаха само Марс и Приап. Всички други мъже прибраха парите си от подиума и се отдалечиха с недоволни лица. Златните купчини ставаха все по-големи. Явно никой от противниците нямаше намерение да се откаже.

Мадона де ла Рубия беше наредила на Лаура да не обръща внимание на наддаването. Това беше неприлично и щеше да разруши илюзиите на присъстващите. Невинната девица нямаше право да показва интерес към парите.

За да скрие жадното си любопитство, Лаура сведе глава. Приап сложи още един дукат върху купчината. Марс прибави към своята два. Това продължи още доста време, докато купчинките монети станаха толкова големи, че се заклатиха застрашително.

Колко много дукати, помисли си отвратено Лаура. Само с половината от едната купчинка можеше да се купи търговски кораб. Дори експедицията на Колумб не беше погълнала толкова много пари.

След малко Марс се поколеба, заровил пръсти дълбоко в кожената кесия на колана си. Изпод маската се чу задавено проклятие.

— Изтощиха ли се резервите ви, месер? — попита учтиво мадона де ла Рубия.

Сумите бяха еднакви. Приап сложи още един дукат отгоре и изръмжа триумфално:

— Момичето е мое!

Лаура потръпна от безименен ужас. Приятелите на Приап избухнаха в ликуващи викове и започнаха да го тупат по гърба. Посред бъркотията се надигна рязък мъжки глас:

— Почакайте малко!

Всички очи се обърнаха към Марс. Той излезе напред, вдигна скритите в кожени ръкавици ръце и свали от шията си златна огърлица. Извади от обкова огромен скъпоценен камък и го постави върху купчинката монети. Изкусно шлифованият рубин, гладък и съвършено кръгъл, погледна Лаура като огромно безжизнено око. Скъпоценният камък явно беше внесен от Византия, огърлицата беше украсена с оникс и низ блестящи диаманти.

Приап замръзна на мястото си, сякаш беше получил удар. Ръката му се стрелна към скъпоценния камък, но един от приятелите му го задържа.

Мъжете се блъскаха около подиума, за да видят скъпоценния залог.

— Този камък няма цена — промълви някой.

— Не е точно така — възрази друг. — Но струва двойно повече от златото, което предложиха двамата.

Приап изруга ядно, махна с ръка на приятелите си и групата се изниза навън.

Лаура въздъхна облекчено. Неприятният кандидат си беше отишъл. Сега трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху мъжа, облечен като Марс. Ако наистина беше Сансовино, той не можеше да си позволи да жертва един толкова скъп камък. Всъщност, надали имаше пари да си го купи. Сигурно беше полудял.

Лаура не преставаше да мисли за случилото се, когато я отнесоха във величествените спални покои, където щеше да прекара нощта. Слугините я заобиколиха, напарфюмираха я, излъскаха ноктите й, свалиха сандалите и разпуснаха косата й по раменете и гърдите.

Лаура приемаше всички тези услуги с изкуствена усмивка. Не обръщаше внимание на грубичките им шеги, които се отнасяха главно до това, че било напълно подходящо Венера да бъде спечелена от Марс, както се разказваше в митологията.

Когато остана сама, тя отиде да се огледа в едно от многото полирани огледала, които украсяваха стаята. Лицето й беше зачервено, очите святкаха, устните бяха влажни и рубиненочервени, защото през цялото време ги беше хапала от нервност.

Имаше чувството, че нещо в нея постепенно умира.

Когато и последната слугиня напусна стаята, Лаура се огледа изненадано. Беше сама с разкошната вечеря от вино, плодове и ядки, сама с весело пращящия огън в камината, сама с дивия страх, който стягаше гърлото й.

Неспособна да остане на едно място, тя закрачи нервно напред-назад. Ала когато чу отварянето на вратата, замръзна насред движението.

Марс влезе в спалнята.

Огънят огря златната маска и блещукащия крилат шлем. Сянката, която се очерта на стената, изглеждаше страшна и заплашителна и Лаура имаше усещането, че над нея се е спуснал мрак и се кани да я погълне.

Нервността я накара да се раздвижи.

— Добре дошли, месер. Ще позволите ли да ви налея малко вино? От най-добрата реколта.

Марс поклати глава.

— Може би малко плодове. — Лаура бъбреше безсмислици, гласът й трепереше, но тя не можеше да го промени. — Фурмите от Смирна са големи и сладки. Мадона де ла Рубия специално поръча тези портокали от Яфа, само заради…

— Не съм пожертвал толкова пари за вино и плодове — прекъсна я мъжът. Гласът отекна в маската с чуждо, глухо ехо.

— О, да — отговори бързо Лаура. — И какво желае… — Гласът й пресекна и тя се покашля. — Какво желаете, господине? Може би партия шах или трапола. Аз лично нарисувах картите и…

— Искам теб, Лаура. Искам само теб. — Ръката му се стрелна към главата и свали маската и шлема.

Лаура се озова лице в лице със Сандро Кавали. Изненадата беше пълна.

— Господарю! — прошепна невярващо тя и скри лице в ръцете си.

— Не се прави на изненадана — процеди през зъби мъжът. — Нали ме предизвика да купя благоволението ти.

— Да, но… — Заливаха я студени и горещи вълни, крайниците й изстинаха, усети се невероятно безпомощна. Но най-силно беше облекчението.

— Какво но?

— Вие… вие не посещавате бордеи. Нали сам ми го казахте.

Устата му се изкриви в усмивка. В леденостудените очи нямаше и капчица хумор, да не говорим за топлина.

— В твоя случай направих изключение.

— И защо?

Мъжът опря ръце на хълбоците си и я разгледа, както търговец гледа топ скъп плат.

— Що за въпрос? Когато мъжът си купува проститутка, никой не го пита защо. Причината е ясна.

Чувството на облекчение изчезна. Когато от устата му излезе думата „проститутка“, гордостта на Лаура се стопи.

— Не биваше така. Ние с вас… ние се познаваме.

Мъжът поглади брадичката си.

— Разбирам. Но нима е по-прилично да загубиш невинността си от един напълно чужд мъж?

— Не исках да кажа това.

— Тогава да престанем да говорим и да си свършим работата.

Без предупреждение, той се озова с два скока при нея и я прегърна. Целувката му беше груба и настойчива. Езикът му проникна дълбоко в устата й и се задвижи равномерно. В главата на Лаура цареше хаос. Изпитваше облекчение, че е Сандро. Изпитваше ужас, че е Сандро. Умираше от страх, че е Сандро.

Тя простена задавено и се опита да се освободи. Той я пусна и й позволи да отстъпи крачка назад. Лицето й пламтеше в огън. Сандро протегна ръка и отвори аграфата на рамото й. Прозрачният бял воал се свлече на пода.

Изведнъж Сандро се задъха, сърцето се качи в гърлото му и тази корава, пулсираща буца го накара да преглъща мъчително. Не беше очаквал, че урокът по морал ще се окаже толкова труден. Беше си представял един злобен фарс, в който той щеше да изиграе ролята на грубия клиент и да уплаши Лаура до смърт, да я накара да признае, че е избрала погрешен път.

Вместо това той стоеше пред нея като глупакът в комедиите, който беше забравил текста си. Той беше избрал погрешен път, не тя, защото бе решил, че е достатъчно хитър и студенокръвен, за да се държи с нея като тиран.

Лаура стоеше пред него съвсем гола и по всичко личеше, че не се срамува ни най-малко. Огромните виолетово-сини очи бяха втренчени в лицето му. Куражът й и начинът, по който приемаше безсърдечното му държание, го подлудиха. Толкова му се искаше тя да се разгневи, да се бори с него, да настоява за уважение.

Ала тя беше проумяла, че проститутката няма право да поставя условия, нито да иска нежност и доброта от един мъж, който беше пожертвал за нея трудно спечелените си пари.

Съвестта му нашепваше, че няма право да я зяпа така. Глупости, внушаваше си той, само преди минути платих за това право годишните си доходи. Тъй като нямаше намерение да доведе докрай мръсната процедура, трябваше поне да се наслади на мига.

Лаура беше още по-красива, отколкото в спомените му от ателието на Тициан. Кожата й блещукаше като перла, огряна от трепкащите светлинки на безбройните свещи. Краката й бяха безкрайно дълги и преминаваха в меко закръглени хълбоци, достойни за най-красивата алабастрова статуя. Гърдите й бяха съвършено оформени и той съзнаваше, че подхождат точно на ръцете му. Връхчетата им бяха розови като най-редките корали. Косата й беше черна като нощта, загръщаше раменете и гърба като лавата на вулкан и се развяваше леко от полъха, който идваше от камината.

Тя би била идеалната куртизанка, помисли си горчиво Сандро — опияняваща смесица от женски чар и девическа невинност. Тази жена можеше да подлуди всеки мъж, който я видеше така.

Мълчанието продължи дълго, опъна нервите му и решителността на Лаура да му устои.

— Какво не е наред? — попита меко тя.

Сандро стисна здраво устни.

— Всичко е наред, Лаура. — Само дето не мога да си играя на негодник. Толкова много те желая.

— О! — Тя вдигна прелестните си рамене. — Ами тогава… няма ли да идем в леглото?

В леглото. Устата на Сандро пресъхна. Погледът му се устреми към огромното легло, увенчано с величествен балдахин с копринени завеси. Блестящата сатенена покривка беше примамливо отметната.

— А, да — промърмори той, като напразно се опитваше да придаде на думите си жестоко звучене. — Там можеш да разгърнеш напълно таланта си, нали?

Лаура, която се бе обърнала към леглото, застина на мястото си. Очите й потъмняха от обида и унижение. Бледите й устни затрепериха и тя ги прехапа болезнено.

— Моят талант е в живописта. Господарю, вие купихте девица.

Сандро отново стисна здраво устни, за да задържи напиращите извинения. Проклета да е! Той бе дошъл да й покаже, че е избрала погрешен път. Вместо това изпитваше диво желание да я грабне в прегръдката си, да шепне в ухото й нежни думи, да я целува, докато болката изчезне от очите й.

— Ела тук — проговори задавено той и гласът му прозвуча като команда, дадена към мързелив дзафо.

Заповедническият тон я вцепени. Сандро се окопити. Най-после Лаура беше показала някакво вълнение. Можеше да понесе всичките й настроения и капризи, само не болката.

— Да, господарю — отговори смирено тя и застана пред него.

— Още по-близо — заповяда той, макар че бяха само на една ръка разстояние.

Лаура направи още една крачка към него, после още една.

— По-близо — повтори Сандро.

Тя се подчини. Сандро вдъхна дълбоко аромата на жасмин, усети топлината на голата й кожа, леките тласъци на нервния й дъх. Вената на шията й пулсираше. Той трябваше да напрегне всичките си сили, за да си заповяда да не я докосва.

— Целуни ме — нареди дрезгаво той.

Тя преглътна мъчително.

— Мисля, че е редно господинът да поеме инициативата.

— Господинът даде цяло състояние за теб — напомни й той. — Целуни ме, Лаура, и се постарай да ме убедиш, че си струва.

Бузите й пламнаха.

— Искате да ви накарам да забравите колко много сте платили за мен…

Сандро се принуди да се усмихне.

— Ами да, това е част от илюзията. Но аз няма да забравя, Лаура. Не бих могъл.

— Проклет да си, Сандро — прошепнаха бледите й устни.

Мъжът примигна изненадано. Тази жена беше безкрайно смела, щом си беше позволила да го нарече на малко име. В това време тя се притисна към него и сложи ръце на гърдите му. Вдигна ги съвсем бавно и горещата й ласка, макар и странно резервирана, му отне дъха. Безмилостни, добре обучени и неустоими, пръстите й се плъзнаха по раменете му и се срещнаха на тила. Лицето й се вдигна към неговото. Тя прокара език по устните си, за да ги навлажни, надигна се на пръсти и впи устни в неговите.

Макар че беше нежна и предпазлива, целувката подейства на Сандро като внезапно нападение на коварен противник. Езикът й завладя устата му и се задвижи умело между зъбите. Тя го улови в чувствената си мрежа и го накара да забрави злите си намерения. Ръцете, които беше отпуснал покрай тялото си, я прегърнаха и започнаха да милват гладкия й гръб.

Тя беше истинска, жива Венера, изпълнена с тъмни опасности и знаеща плът. Тя беше сирена, решена да разруши ледената му решителност. Тя беше зла, демонична богиня. Той се лъжеше, когато я наричаше чиста и невинна.

След минута Сандро направи шокиращо откритие. По бузите на Лаура се стичаха горчиви, парещи сълзи. Той я блъсна настрана, сякаш бе вкусил отрова.

— Не — проговори задавено той. — Не смей да плачеш.

Лаура изтри сълзите от очите си.

— Не исках да се разплача.

— Това е лъжа — отговори той, макар да беше уверен, че тя казва истината. — Ако се надяваш да избегнеш мъчението, което те очаква, като спекулираш със съчувствието ми, да знаеш, че няма да ти се размине.

— Така ли виждате нашата първа нощ? — попита тихо тя. — Като мъчение?

— Ти знаеше, че ще се пожертваш на някой мъж, Лаура. Нали затова предложиха тялото ти за продажба.

— Но не очаквах, че точно вие ще бъдете този мъж.

Сандро пое дълбоко въздух, сякаш го беше ударила. Много добре разбираше какво искаше да му каже тя. Лаура плачеше, защото трябваше да се пожертва за Сандро Кавали, мъж, твърде стар за нея. Тя не можеше да очаква нищо от изтощения стар воин. Очевидно се отвращаваше от него.

— Това е още една от лошите страни на проституцията — проговори ледено той. — Не можеш да си избираш любовниците. Ако те пожелае някой стар мъж, ти си длъжна да легнеш с него.

— Вероятно имате право. — Тя му обърна гръб и се запъти към леглото. Даже Донатело не беше в състояние да нарисува такъв съвършен гръб. Сандро я последва и видя, че е заела място върху белия сатен. Паднал ангел, помисли си той, който почива върху мекия облак.

— Освен това трябва да знаеш — продължи той, като се отпусна до нея, — че няма да имаш никакво влияние върху протичането на нощта.

Лаура вдигна коляно и го опря в бузата си.

— Какво искате да кажете?

Сандро се опита да мисли за Империя, умиращата куртизанка. Горчивината, която беше натрупал в сърцето си, му позволи да изрече жестоки думи.

— Искам да кажа, мадона, че с проститутката мъжът има право да се отдаде на всички перверзии, които иначе крие дълбоко в себе си. Когато спи с почтена жена, той се отнася с уважение към нея. Такива са повелите на честта.

Лаура се сгърчи като от удар и се отдръпна от него.

Сандро зарови пръсти в косата си и стисна другата ръка в юмрук. „Знаеш ли колко ми е трудно, Лаура? Не мога да ти причиня болка!“

За да заглуши протеста в душата си, той се наведе към нея и впи устни в нейните. Целувката беше корава и болезнена и от гърлото й се изтръгна кратък стон. Правя го за нейно добро, внушаваше си той, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й и го завладяваха грубо и настойчиво. Срамуваше се от себе си. След тази нощ Лаура не биваше никога повече да продава тялото си на чужди мъже. Ала въпреки факта, че грубостта му беше само преструвка, която целеше да й покаже какво я очаква в тази професия, Сандро усети как тялото му оживя. Не бавно и пресметливо, както ставаше, когато се любеше с метресите си, а със задъхващ скок, който накара кръвта да бие оглушително в ушите му и сърцето му да пулсира като на заслепен от страст младеж. Изведнъж панталонът му отесня. Дъхът му излизаше на силни, накъсани тласъци. Той отдели устата си от нейната и плъзна устни надолу към зърната на гърдите й, които се бяха втвърдили под докосванията му. Тя беше сладка и нежна; вкусът и ароматът й му внушаваха да не бърза, да я вземе бавно и постепенно, да й се наслади и да я доведе до върха на екстаза.

„Моля те, Лаура, кажи ми да престана — умоляваше я безмълвно той. — Моля те, не допускай да ти причиня още болка.“

Лаура не го помоли; не каза нито дума. Придържаше се към кодекса на куртизанките, според който мъжът имаше право да прави каквото си ще с жената, за която беше платил.

Смелостта й и силното съчувствие, което пулсираше в сърцето му, го накараха да забрави за какво беше дошъл. Той не можеше да бъде груб с нея. Не можеше да й причини болка, да я накара да страда. Дълбоко в себе си той беше човек със здрави принципи и макар че беше твърдо решен да й докаже правотата си, нямаше сили да я измъчва.

Сандро отдели устни от гърдите й и се подпря на лакът, за да я погледне в лицето. Лаура се стараеше да не се разплаче отново, устните й бяха подути, очите блестяха.

— Лаура… — Така му се искаше да помилва с устни лицето й, да я прегърне утешително и да й обясни какво е възнамерявал. Ала загуби самообладание и за първи път я целуна така, както беше мечтал през цялото време.

Езикът му очерта съвършената извивка на долната й устна, после устните му се сляха с нейните в безкрайно нежна целувка. Главата му бавно се движеше наляво и надясно. Лаура въздъхна и тялото й се отпусна, сякаш беше чакала именно тази целувка.

Не мога да я изнасиля, каза си мрачно Сандро, не мога и толкова. Тя няма да изпита удоволствие, аз също. Но тя беше на път да постигне целта си и да го накара да забрави колко беше платил за нея. Оставаше й съвсем, съвсем малко.

Тази жена притежаваше невероятния талант да унищожи най-добрите му намерения; тя беше обкръжена от ореол на крехкост и ранимост, който го караше да отрича очевидното и да я уважава като жената, която в действителност беше.

Това признание освободи цялата натрупана в душата му нежност. А той се бе гордял, че умееше да крие чувствата си.

— Господи — прошепна с мъка той, — ти ме разкъсваш на парченца, Лаура. Ти си прекрасна. Ти си самото съвършенство.

И той започна да милва тялото й нежно, бавно… с любов. Притисна я до сърцето си и пред очите му се появиха невероятни картини — как двамата ядат портокали в заляното от слънце легло, как спят заедно следобед, как той е забравил всичките си грижи и задължения, за да прекара живота си с нея.

— Само едно докосване на устните ти — прошепна той, докато продължаваше да вкусва устата й, — и сърцето ми пламва от желание. Господи, Лаура, искам да отлетя с теб някъде много далече, където цари вечно лято. Най-после разбрах, че никога през живота си не съм искал нещо толкова силно и толкова истински… само теб.

Тя въздъхна тихо и протегна ръце към него. В този миг Сандро усети как нещо дълбоко в него се разчупи на хиляди парченца, които се разтопяха без остатък. Най-после чувствата, които години наред беше държал скрити в най-съкровените си глъбини, се освободиха. Той прегърна Лаура и се закле да я вземе завинаги със себе си, да я затвори в омагьосан замък, където никой нямаше да я вижда и да й причинява мъка.

Силното чукане на вратата го изтръгна от безумните фантазии. Сандро замръзна на мястото си; даже в този трескав миг той позна трикратното почукване, след което дойде пауза, после още две къси почуквания. Джамал.

Гласът на Ясмин изсъска нещо на арабски; очевидно тя се опитваше да попречи на приятеля му, но почукването се повтори.

Спасен съм, каза си Сандро и изпита нещо като облекчение. Скочи от леглото и бързо затвори завесите пред голата Лаура. Джамал го бе предпазил от най-голямата опасност на света: да се влюби.

Сандро се озова с два скока до вратата и я отвори. Ясмин го погледна пронизващо. Джамал изглеждаше мрачен и Сандро изпита топло съчувствие към немия си приятел.

— Какво има?

Джамал махна с ръка на застаналия в сянката на коридора мъж. Сандро позна единия от стражарите, на които беше възложил да охраняват ранения браво в болницата.

— Господарю — поклони се почтително мъжът, — убиецът дойде в съзнание.

— Отлично — отговори почти весело Сандро. — Утре ще го разпитам.

— Простете, господарю, но стана нещастие.

Гневът нахлу в гърдите му. Лицето му запламтя.

— Какво нещастие?

— Някой го нападна с нож, господарю. Лекарите казват, че няма да живее дълго.

Сандро не си направи труд да попита как убиецът беше минал покрай постовете; утре щеше да изясни този въпрос.

— Чакайте ме долу — нареди кратко той и затвори вратата под носа им. После се върна до леглото и отметна завесата.

Лаура седеше с изправен гръб, увита в бялата завивка, вдигнала колене към лицето си. Очите изглеждаха огромни на бледото лице, пълни с неизказани въпроси.

— Не исках да умре… — прошепна с мъка тя.

Сандро отново закопня да я прегърне. Тя винаги събуждаше в него инстинкт да я закриля.

— Не си виновна ти — отговори рязко той. После се приведе и я целуна по бузата. — Чакай ме, Лаура. Ще се върна.