Сюзън Уигс
Господарят на нощта (5)

5

Намираше се само на няколко крачки от манастира „Света Мария Челесте“. Успокоена от тази мисъл, тя измина краткото разстояние, влезе през главния вход и се запъти право към стаичката на Магдалена. Почука на вратата и като не получи отговор, прекоси вътрешния двор и изкачи стълбите към покоите на сестра Челестина.

Стаята на монахинята миришеше на метал, изгорена сяра и алкохол. Към тавана пълзеше лека жълта мъгла. В средата беше поставена малка маса, препълнена с буркани и шишета, медни тръбички и стъклени сифони. Камината беше преустроена в пещ с тежки железни врати и издълбано дъно.

— Сестро Челестина? — Лаура се опита да различи нещо в мъглата. — Бързо сте свършили с доставките.

— Млък! — прозвуча гневен женски глас от дъното на стаята. — Тъкмо броя.

Лаура се сви уплашено в ъгъла до вратата и най-после видя сестра Челестина, която беше коленичила пред масичка с мраморна плоча и ритмично броеше на латински. Качулката й беше свалена и разкриваше монашеското було, напоено с химически пари и оцветено в жълто. На лицето й бяха избили капчици пот. Погледът й беше устремен към навитото въже. Краят му гореше с равномерно свистене.

Лаура гледаше като замаяна. Най-после въжето изгоря и Челестина изръмжа доволно.

— Шест секунди за всеки фитил — промърмори тя, надраска кратка сметка на лист хартия, после се изправи и изтри ръце в омазаната си престилка. — Съжалявам, дете, но трябваше да довърша опита си.

— Не исках да ви преча — извини се Лаура. — Търсех Магдалена. — Тя се взря възхитено в изпотеното лице на монахинята, после сведе поглед към вкопчените една в друга силни ръце с дълги, изящни пръсти. Големите сиви очи на Челестина блестяха по-силно откогато и да било. — Да не сте направили откритие, сестро?

— О, да. Произведох фитил, който изгаря на всеки час.

Лаура се усмихна. Челестина открай време беше загадка за ближните си. Смесица от непонятен гений, религиозен фанатизъм и безусловно отдаване на работата.

— Знаете ли къде би могла да бъде Магдалена? — попита тихо тя. — Не я намерих в стаята й.

Челестина разбърка пепелта, оставена от горящото въженце.

— Мисля, че отиде да уреди нещо с печатаря, мила.

— Магдалена е излязла? — В сърцето на Лаура пламна надежда. — Това е чудесно. Много се тревожех, че отказва да излиза от стаята си.

Очите на Челестина помрачняха.

— Можеш ли да я обвиниш за това?

— Тя трябва да се научи да отстоява правата си.

Челестина напъха една непокорна къдрица под булото си.

— Още си много наивна, детето ми.

Лаура избухна в смях.

— Сега говорите като мадона де ла Рубия.

— Старая се да не осъждам пътя, по който си поела, детето ми. Може би наистина е по-добре да избереш яркочервената одежда на куртизанката вместо черното монашеско було. В манастира жените се крият от мъжете. А добрата куртизанка се научава да ги управлява.

Изненадана от острия ум на Челестина, Лаура отговори смирено:

— Аз не го правя, за да добия власт над мъжете, сестро. — Тя си припомни Сандро Кавали и въздъхна. Този мъж наистина имаше нужда от истинска жена до себе си, която да го направлява. — Мисля, че е по-добре да си вървя. — Тя целуна Челестина и излезе. След задушаващата миризма на сяра в стаята, свежият вечерен въздух беше балсам за душата.

Макар и неохотно, тя тръгна обратно към бордея. В последно време атмосферата на леност и чувственост в дома на мадоната й създаваше проблеми и тежеше в стомаха й, сякаш беше яла прекалено много сладки неща.

Когато се огледа, тя се сети, че я заплашва опасност. Космите на тила й настръхнаха. Смеси се с множеството и тръгна бавно по широкия тротоар към квартала на печатарите. Магдалена умееше да слуша, а тя имаше нужда да поговори с някого за Маркантонио.

Излезе на улицата на мастилото и скоро откри работилницата, на чиято фасада беше гравирано огромно, богато украсено „А“. Над вратата висеше табела, която изобразяваше делфин и котва, знака на печатаря Алдус.

Тесните прозорци към улицата бяха покрити с мастилен прах. Лаура почука и след малко влезе в печатницата. Помещението изглеждаше пусто и беше осветено само от външните лампи и малкия отвор в тавана.

До едната стена бяха наредени етажерки, отрупани с хартия, под тях бяха натрупани плоски сандъчета с оловни букви. Книги, подвързани с позлатена телешка кожа, и навити пергаменти бяха наредени на широка маса, готови за продажба.

Огромната печатарска машина, която стигаше чак до тавана и беше укрепена с колове и железни пръти, владееше помещението. Грамадната човка беше спусната до пода и притискаше плочата към леглото й, сякаш печатарят тъкмо беше започнал работа.

Лаура беше свикнала с миризмата на мастило и пергамент, ала когато пристъпи към могъщата преса, улови и друг мирис, слаб и сладникав, който я накара да смръщи чело.

Тя разбра на какво мирише и сърцето й заби като лудо.

— Има ли някой тук? — извика с треперещ глас тя. — Магдалена?

После заобиколи пресата и сведе глава към пода. Един поглед към тялото, което лежеше в краката й, беше достатъчен. Тя се втурна навън и изпищя за помощ.

 

 

Сандро крачеше в лошо настроение през залата на съвета в палата на дожа. Зад него беше позлатената паст на Златната стълба; стените бяха от розов мрамор, покрити със скъпоценни килими.

Дож Андрея Грити седеше на огромния си стол, тапициран с пурпурно кадифе, и се местеше неспокойно насам-натам.

— По дяволите, не можете ли да спрете поне за миг, Кавали?

Сандро спря и погледна своя княз. Звукът на стъпките му по мраморния под замря.

— Извинете, Ваша Светлост.

Сандро познаваше Андрея Грити вече почти четвърт век. Преди двайсетина години сегашния дож беше командир на войската в Падуа. След като Сандро се отличи в множество битки, Андрея му помогна да стане самостоятелен кондотиер.

— Много бих искал да се доверите на инстинкта ми и да не ми искате още доказателства за готвения заговор.

Грити поглади дългата си разделена брада. Червената шапка беше нахлупена над гъстите вежди и могъщия патрициански нос.

— Заговорът срещу мен съществува само в главата ви.

Сандро махна примирено с ръка.

— Защо тогава убиха Даниеле Моро? Защо убийството беше толкова жестоко, нима само заради документите? Андрея… — Сандро пренебрегна официалното обръщение. — Моро беше ваш близък. Сигурен съм, че е бил убит заради документите, които е носел.

Грити стисна до болка резбованите облегалки на стола си.

— Тогава е бил убит за нищо. Документите не бяха важни. Само поканите за тазгодишното бракосъчетание с морето и списъкът на лицата, които ще присъстват на празненството.

Сандро вдигна единия си ботуш на стъпалото към подиума и се приведе към дожа.

— Сигурен ли сте? Помислете още малко, Андрея. Държавните тайни изтичат по каналите на Венеция като водата в клоаките.

— Сигурно сте изпратили агенти във всички чужди посолства и сте разпитали персонала?

— Разбира се. — Сандро притисна с два пръста върха на носа си. Разследванията останаха без успех. Даже дивите турци се държаха по изключение прилично. — Възможно ли е Моро да е имал и други… връзки, освен с онзи певец?

— Откъде да знам? Нямах представа за ненормалното му сексуално поведение. Там е ключът, Сандро. Не си губете времето да се ровите в държавните дела. Сигурен съм, че е било престъпление от любов. Флорио е виновникът.

Добре обученият инстинкт на Сандро веднага се опълчи срещу това твърдение. Ала дисциплинираният му език остана ням, защото нямаше убедителни доказателства.

— Следим непрекъснато Флорио. Досега не е направил нищо. Само пали свещи за Даниеле и се упражнява в пеене. — Той не спомена Ясмин и градината с отровни растения, защото тя изобщо не беше замесена в престъплението.

Изведнъж си спомни Лаура и сърцето му се вледени. Веднага след това се обвини, че само си създава допълнителни ядове. Тя беше в ръцете на Гуидо Ломбарди и той щеше да я опази от евентуалните нападатели.

— Продължавайте наблюдението — посъветва го Грити. — Обзалагам се, че престъпникът ще направи някоя грешка и тогава…

— Господарю! — Един дзафо влезе задъхан в помещението, следван по петите от Джамал. Стражарят свали шапката от главата си и се поклони пред дожа, после се обърна към Сандро: — Още едно убийство, господарю. Този път в квартала на печатарите.

 

 

Малка група печатари и чираци се беше събрала под знака на Алдус с делфина и котвата. Един мъж беше прегърнал плачеща жена; главата и раменете й бяха покрити с кафява наметка.

— Разстъпете се! — извика един от хората на Сандро. — Път за Господаря на нощта!

Следван от Джамал и няколко свои помощници, Сандро Кавали влезе в работилницата. Обикновено тук царяха шум и суетня, отекваше ритмичното чукане на пресата. Вместо това убиецът беше превърнал печатницата в място на смъртта. Голямото помещение беше изпълнено с тишина и с миризмите на печатарския занаят.

Както обикновено, Сандро погледна първо лицето на жертвата. И веднага съжали. Лицето беше красиво и нежно дори в смъртта. Неестествено бледите бузи на младежа бяха покрити с лунички. Меките косъмчета по брадичката, първият горд опит на момчето да си пусне брада, продължаваха по бузите към скулите. Личеше, че момчето не е страдало от лишения; фигурата му беше закръглена и подсилваше впечатлението за младост и незрялост.

Ръцете му бяха омазани с черно мастило и носеха следи от собствената му кръв. Освен това Сандро не откри следи от борба; всички уреди и хартии бяха по местата си. Плочата на печатарската преса беше притисната върху някакъв документ.

Печатарят очевидно беше имал доверие на убиеца, може би го беше познавал или той беше показал убедителни препоръки. Грешник, който се бе преоблякъл като светец.

Сандро приседна до тялото, за да види раната. Доктор Марино, съдебният лекар на Републиката, се присъедини към него. Двамата огледаха внимателно съсирената кръв по тялото. Марино извади пинсетата си и измъкна от раната на гърдите парче кехлибарено стъкло.

Сандро веднага разбра, че не се е излъгал. Второто убийство доказваше, че престъпленията не бяха извършени от ревнив любовник. Въпреки това той щеше да се опита да намери връзка между Флорио и новата жертва.

— Също като Моро — установи Марино.

Сандро се принуди да погледне зеещата рана между краката на жертвата. Също като при Даниеле Моро, торбичката на панталона беше разрязана. Тестисите бяха отделени от тялото с остро ножче. Тук убиецът беше работил още по-чисто. Явно добиваше сръчност.

— Е, поне бедното момче е било мъртво, когато са му направили това — отбеляза лекарят. — Виждате ли, кръвта не е много.

Сандро се разтрепери. Костите му изтръпнаха. Явно беше започнал да остарява, щом не можеше да гледа спокойно многообещаващи млади мъже, унищожени в разцвета на живота им. Изправи се и въздъхна уморено. Джамал, застанал до него със сериозно лице, му подаде купчина напечатани листове.

Мастилото едва беше изсъхнало. Страниците бяха нахвърляни небрежно една върху друга и някои се бяха зацапали.

Най-отгоре беше списъкът на лицата, удостоени с честта да придружават дожа на борда на държавната галера при ежегодното бракосъчетание с морето. Под този списък бяха поканите за празненството, което, както изискваше традицията, щеше да се състои на Възнесение.

— Документите на дожа — промърмори Сандро.

Джамал вдигна плочата на пресата. Кавали огледа внимателно наредените букви и успя да разчете думите.

— Това са последните напечатани документи — каза той и взе някои образци. — По дяволите. Това са документите, откраднати от Моро.

Джамал кимна и разпери ръце. Сандро направи същия безпомощен жест. Прибавиха се още някои части на загадката, но цялостната картина не можеше да се оформи. Нима убиецът сам беше напечатал документите? Но защо, по дяволите? Това изобщо не беше държавна тайна, а някой беше готов да убива, за да я има.

Сандро огледа бледите, разтревожени мъже, които се тълпяха до вратата.

— Кой е убитият?

Един мъж с червено лице, който стискаше в ръце черна шапка, излезе напред.

— Казваше се Гаспари. Словослагател.

Сандро втренчи поглед във влажните очи и треперещата брадичка на говорещия. Мъжът беше млад, елегантно облечен и имаше вид на търговец.

— Кой сте вие?

Мъжът се поклони.

— Валерио, най-големият син на Алдус, който основа тази печатница.

Твърдото убеждение, че напечатаните книги трябва да бъдат достъпни за всички, следователно евтини, беше направило майстор Алдус един от най-известните хора във Венеция. Той беше под личната закрила на дожа — но бедният словослагател не беше успял да избегне дългата ръка на убиеца.

— Когато го видяхте за последен път жив?

— Преди по-малко от три часа. Излязох, за да се срещна с един производител на пергамент. Гаспари печаташе документи на дожа. — Валерио подаде на Сандро ръкописа, който беше намерил.

Господарят на нощта откри в долния край няколко думи, написани от ръката на Даниеле Моро, и служебния печат на дожа.

— Кой ви го достави?

— Не знам. Вероятно след като съм излязъл, Гаспари е приел за печатане допълнителни документи.

— Защо е бил сам в работилницата?

— Обикновено не е така, господарю. Повечето работници са евреи. Знам, че църквата не гледа с добро око на това, но всяка събота ги освобождавам.

Значи убиецът не беше глупав. Беше изчакал удобния случай, търпелив като паяк, който плете паяжината си около нищо неподозиращата жертва. Убиецът познаваше отблизо работата в печатницата. Това не беше необмислена постъпка, а хладнокръвно престъпление, планирано отдавна.

— Вие ли намерихте трупа? — попита Сандро, който се бореше с надигащия се в сърцето му гняв. Насилието беше като раково образувание върху красивото лице на града и той се чувстваше безпомощен като лекар, който не може да помогне на умиращия пациент.

— Не — отговори Валерио. — Беше…

— Аз бях — проговори нежен женски глас.

Жената с кафявата наметка, която плачеше при влизането им, застана на прага и свали качулката от главата си.

Гневът на Сандро се превърна в ужас. Той направи крачка напред, улови ръцете й и я привлече на гърдите си.

— Лаура!

Макар че беше подуто от плач и цялото на петна, лицето й беше все така прекрасно, меко и детско, потъмняло от мъка. Ръцете й в неговите бяха сковани и ледени.

— Какво правите тук, по дяволите? Къде е Гуидо? — попита почти грубо Сандро.

Тя пое дълбоко въздух и освободи ръцете си. Сандро едва устоя на напора да я прегърне отново.

— Разделиха ни в навалицата на Риалто — обясни тихо тя. — Дойдох тук да потърся приятелката си Магдалена.

Сандро си припомни младата жена в папката със скиците.

— Коректорката.

— Д-да. — Лаура сведе глава. Сандро неволно й препречи пътя, за да не види трупа. — Тя работеше над един ръкопис за Алдус и трябваше да му донесе страниците. Сигурно съм я пропуснала. — Като видя израза на лицето му, тя се стресна и отбранително махна с ръка. — Не! Магдалена не може да извърши такова нещо. Тя е мила и добра. Само чудовище би могло да… — Гласът й се задави в сълзи и тя отново скри лице в ръцете си.

Изведнъж Сандро загуби самообладание.

— Доволна ли сте сега? — изкрещя той. Гневът му плющеше като камшик. — Искахте да знаете всичко за моята дейност и ето, узнахте го. Стана така, както искахте. „Нали трябва да задълбоча изкуството си“ — цитира я подигравателно той. Никога нямаше да забрави първата им среща.

— Съжалявам, господарю. — Тъжният й поглед се заби като нож в сърцето му.

— Ах, Лаура. — Без да обръща внимание на смаяните си помощници, той я грабна в прегръдката си. Тъй като беше висока, главата й беше точно на рамото му, треперещата й фигура се притисна в тялото му.

— Тихо, нека не говорим повече за това. — Сандро зарови лице в меката, сладко ухаеща коса. Не биваше да мисли за любов, когато беше извършено такова жестоко престъпление и до него бяха най-добрите му хора, но той се улови, че точно сега поставя под въпрос всеобщо признатия, класически идеал за женска красота.

Златните къдрици не бяха нищо в сравнение с нощночерната копринена коса на Лаура.

— Съжалявам — прошепна той и много ясно усети как наобиколилите ги полицаи зяпнаха от изненада. — Съжалявам, че трябваше да видите всичко това и че ви наругах така.

Сълзите й падаха по черната му наметка и със сигурност щяха да опропастят скъпия плат, но сега не го беше грижа за това. В продължение на един безумен миг той вложи всичко от себе си, за да утеши жената, която беше наранил.

Докато помощниците му претърсваха печатницата и записваха всичко по-важно, той изведе Лаура навън. Сложи ръка на рамото й и отново се опита да я утеши. Ала след малко разбра, че го е направил, за да усети близостта й.

Множеството се беше разпръснало, улицата беше пуста. Сандро я обърна към себе си и я погледна в очите. Приглади назад черните й къдрици, после избърса бузите й с крайчеца на наметката си.

— Знаете ли — призна почти засрамено той, — още когато ви видях за първи път, разбрах, че непрекъснато създавате проблеми. Оказах се прав.

На устните й заигра трепереща усмивка.

— А когато аз ви видях за първи път, разбрах, че сте много добър човек. Оказах се права.

Сандро се вцепени. Почувства се ужасно неловко под проницателния й поглед. Отпусна ръка и се покашля.

— Ами, службата ме задължава да помагам на гражданите в беда. — Усмивката й стана още по-широка. Той прокара пръсти под яката си и потърси подходящо извинение за необмисленото си поведение. — Много бих желал, ако дъщеря ми Адриана се озове в такава ситуация, да има кой да я утеши.

Лаура вдигна високо изписаната си вежда.

— Значи се държахте само като добър баща, така ли?

— Точно така. — Макар че тялото му го отричаше с всяко свое движение.

Тя понечи да му отговори, когато стражарите изнесоха трупа на носилка. Нежните й пръсти докоснаха устните му.

— Кой ще съобщи на семейството на бедното момче?

— Ще изпратя свещеника. Такъв е обичаят. — Той я обърна настрана, за да не гледа носилката.

— Няма ли да отидете сам? — попита тихо тя и го погледна изпитателно с тъмните си загадъчни очи.

— Не, разбира се, че не — отговори той и отстъпи крачка назад. Кожата й беше толкова мека; така му се искаше да помилва брадичката, нежната извивка на шията, да слезе към гърдите…

— Разбирам. — Очите й потъмняха от съчувствие. — Вие имате чувствително сърце.

„Изпитвам страх.“ За малко да й каже истината, но успя да се овладее.

— Е — проговори с леко треперещ глас той, опитвайки се да смени темата, — чакам да чуя обяснението ви. Защо се разделихте с Гуидо? Защо не останахте на Риалто, защо не го потърсихте?

— Смятах да направя точно това, но… срещнах един приятел.

— Така значи. — Сандро не вярваше на приятелите й. — Може би го познавате от „Ридото“? — Обзе го сляпа ярост. — Дали ще продължите да го смятате за свой приятел и след като откупи благоволението ви?

Сарказмът му я накара да потрепери.

— Не говорете така, моля ви. Срещнах се с Маркантонио.

Сандро я погледна изумено и тя побърза да допълни:

— Той ме намери в навалицата и настоя да отида с него. Тъй като бях загубила Гуидо, сметнах, че това е най-сигурно. Все пак той е син на Господаря на нощта.

Сандро отново си припомни прегръдката им в онзи злокобен ден и гневът му нарасна. Ревността заплашваше да го удави.

— Както виждате, съвсем не е било сигурно — отговори грубо той. Изведнъж през ума му мина ужасна мисъл. Сграбчи я за рамото, впи нокти в меката й плът. — Той… Лаура, да не ви е сторил нещо лошо?

Младата жена отметна глава и косата се разпиля по гърба й.

— Имате много лошо мнение за собствения си син, господарю.

Напълно си права, помисли си мрачно Сандро.

— Чакам отговор.

— Не. — Тя отстъпи крачка назад. — Помоли ме да му стана метреса.

Стомахът на Сандро се сви от болка. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да не изреве от гняв.

— Вие? — произнесе дрезгаво той.

— Не ме гледайте така отвратено, господарю — отвърна хапливо тя. — Разбира се, аз отказах. Нямам никакво намерение да омърся свещеното име на семейство Кавали. Беше ми ясно, че никога няма да позволите на сина си да избере за своя дама една незаконородена уличница.

Сандро се опита да отрече, но думите заседнаха в гърлото му. Представата, че синът му би могъл да свърже живота си с Лаура, беше наистина непоносима, но по съвсем друга причина. Истината беше, че гневът и ревността щяха да го погълнат.

— Радвам се, че сте проявили разум и сте му отказали — успя да каже най-после той.

— О! — прошепна горчиво тя и изтри последните сълзи от очите си. — В никакъв случай не бих желала да бъда личността, която ще омърси семейната ви чест.

— Чест ли? — запита се тъжно Сандро. Честта нямаше нищо общо.

 

 

— И, какво, по дяволите, си мислеше, че ще постигнеш? — попита гневно Сандро.

Маркантонио отмести поглед от изпотения, неуморно духащ стъклар и се усмихна лениво на баща си.

— В момента мислех за дъщерята на стъкларя. Нали знаеш, онази дебеличката, която ни поднесе обяда. Имам впечатлението, че е готова да предложи повече от пастет и тосканско вино.

Сандро се опита да се овладее и се вгледа напрегнато в пушещите пещи на Мурано, които приличаха на пчелни кошери, и в далечните църковни кули на Венеция, които се издигаха в мъглата от другата страна на лагуната. Както и след смъртта на Моро, хората му претърсваха обстойно занаятчиите на острова и ги разпитваха дали някой не е купил наскоро стъклен стилет. Сандро очакваше резултатите без големи надежди. Почти всички стъклари щяха да отговорят положително; кухите стъклени оръжия се търсеха почти колкото пъстрите перли.

Сандро нямаше да дойде лично, ако не беше узнал, че синът му е отишъл на острова под претекст, че има среща с хората, които произвеждаха стъкло за Кавали. Опита се да остане спокоен и зададе въпроса, който от сутринта не му излизаше от ума.

— Мисля, че знаеш за какво говоря, Маркантонио. Защо си помолил Лаура Бандело да ти стане метреса?

Красивото младежко лице почервеня, ясните сиво-сини очи се присвиха.

— Тази малка мръсница. Не биваше да ти го казва.

Сандро усети как пръстите го засърбяха и ръцете му се стегнаха. Синът му заслужаваше един хубав плесник, но обичайният железен самоконтрол му помогна да овладее порива си. Къде, по дяволите, беше сгрешил във възпитанието на момчето? Как, за бога, беше превърнал Маркантонио в това егоистично, жалко подобие на мъж?

— Аз я принудих. Бях оставил Гуидо Ломбарди да я пази, а множеството ги разделило. Каква игра играеш с нея?

— Това не е игра, татко.

Сандро усети как кръвта замръзва във вените му.

— Какво искаш да кажеш?

Маркантонио избухна в пронизителен смях.

— Ти просто не можеш да ме разбереш, нали, татко? Ти си сигурен, че и аз трябва да си избера жена, както си сторил ти и всички свещени Кавали преди теб. — Той бутна стола си и скочи на крака. — Само жена с безупречен произход е подходяща за един Кавали, даже да не е съпруга, а метреса. Ако семейството й не е вписано поне от един век в „Либро де Оро“, нямам право дори да я погледна, нали?

Сандро потисна напиращите на езика му думи и отговори с наведена глава:

— Двамата не си подхождате.

Маркантонио спря и разпери ръце.

— Какви възражения имаш срещу Лаура? Тя е млада и красива, здрава, с добри маниери, образована. — Той се изсмя отново. — А може би трябва да си избера жена, която е стара и грозна, болна, с лошо поведение и глупава? Това ли искаш? Жена, готова да отвори краката си и за последния скитник.

Сандро мразеше тези словесни престрелки, в които синът му винаги излизаше победител.

— Аз мисля само за теб, Маркантонио. Ти живееш от уважението на приятелите си. Какво ще стане, ако го загубиш?

Синът му поглади красиво очертаната си брадичка.

— Възражението се приема, татко. Но аз я искам въпреки това, и ще я получа.

Сандро беше готов да избухне и трябваше да стисне здраво зъби, за да се овладее.

— Бих те посъветвал да не настояваш, сине.

— И защо, моля? Не е необичайно куртизанките да обслужват само един клиент, нали? Вие, татко, имате четири на разположение.

Вече не, каза си с лека усмивка Сандро. Но Маркантонио не можеше да го знае.

— Не се занимавай повече с Лаура, синко.

— Защо? Защо ми казваш това, татко? Да не би да я искаш за себе си?

Сандро свали шапката от главата си и зарови пръсти в гъстата си коса.

— Щом толкова ти се иска куртизанка, вземи си някоя друга. Във Венеция имаме единадесет хиляди от този сорт.

Маркантонио се ухили злобно.

— Ето какво било! Ти наистина я искаш за себе си. Велики боже! Свещеният Сандро Кавали желае една куртизанка.

— Не ставай смешен.

— Е, добре. От днес нататък ще се стремя да бъда съвършен като теб, татко. — Младият мъж обърна гръб на баща си и закрачи спокойно към къщата на приятеля си Адолфо Урбино, където без съмнение щеше да прекара деня в пиене и хазарт.

След този сблъсък Сандро се почувства изтощен и потиснат. Всяка караница с Маркантонио завършваше с такива чувства. От няколко години вече се опасяваше, че е направил грешка с Маркантонио, че не го обичаше достатъчно или проявяваше твърде голяма снизходителност.

Заля го вълна от умора. Най-много го безпокоеше, че Маркантонио беше побеснял от гняв срещу Лаура.

Сандро знаеше, че синът му не понасяше отказите.

 

 

След няколко часа Сандро копнееше да се прибере вкъщи, да седне с чаша вино пред камината и да не мисли за нищо.

Вместо това беше застанал пред портата на манастира „Санта Мария Челесте“ и молеше за позволение да говори с послушницата Магдалена.

Една сериозна тиха монахиня го отведе в малка градина и го остави да чака. Наблизо имаше олтар на Света Челесте. Добрата светица и животните, които й се възхищаваха, бяха омазани от гълъбите. Бавни, тежки стъпки насочиха отново вниманието му към манастира.

Магдалена беше по-дребна от представата, която бяха оставили у него скиците на Лаура. Широка одежда от грубо кафяво платно скриваше гърбицата й. Качулката беше свалена и той можа да разгледа бледото й лице.

Сандро се поклони и я поздрави учтиво. Магдалена застана пред него, сведе глава и скри ръце в дългите си ръкави.

— Много съжалявам, че ви попречих — заговори Сандро, докато изучаваше млечнобялото лице. Отново се убеди, че има момичета, които като че ли са специално създадени за манастира. Магдалена със сигурност беше една от тях. Въпреки странните й, красиви очи, които проникваха до дъното на душата, ясни, обрамчени от дълги мигли, тя беше болезнено грозна. Пълното лице с кръгли бузи и двойна брадичка приличаше на неоформена буца тесто. Лаура се кълнеше, че Магдалена е най-добрата й приятелка. Ако това беше истина, младата послушница беше забележително добросърдечна, защото повечето момичета щяха да се разкъсват от ревност към красотата на Лаура.

— С какво мога да ви помогна, господарю? — попита Магдалена. Подобно на необикновените очи, гласът й беше забележително красив — звучен и дълбок като на млад хорист.

— Съжалявам, че наруших уединението ви — отговори спокойно Сандро и отново плъзна поглед към малката градина и стените на манастира. От един висок прозорец излизаше сиво облаче дим, което го накара да смръщи чело.

— Това е мама — обясни с усмивка Магдалена. — Тя е усърдна алхимичка.

— Вече имах честта да се запозная с нея. — Сандро пое дълбоко въздух. — Искам да ви задам няколко въпроса за едно престъпление, което беше извършено в печатницата на Алдус.

Магдалена замръзна на мястото си.

— Престъпление ли, господарю?

— Убийство. Убитият е словослагател на име Гаспари.

— Гаспари — повтори машинално момичето и се прекръсти. — Аве Мария.

— Познавахте ли го?

— Да, господарю. Аз редактирам ръкописи за Алдус.

— И сте били в печатницата малко преди убийството?

— Да, господарю. — Магдалена не го попита откъде знаеше това. — Аз… аз видях Гаспари. Беше жив и здрав. — Тя преглътна мъчително. — Разказа ми, че има намерение да изведе любимата си на излет.

— Сам ли беше в печатницата?

— Да. — Магдалена стисна с все сила кораловата броеница, която носеше на кръста си и Сандро можа да види ръцете й. — Кой би могъл да го убие, господарю?

Господарят на нощта се вгледа внимателно в затвореното лице с тъжни очи и не откри нищо друго, освен мъка.

— Точно това се опитвам да открия.

 

 

— Бих казала, че французите са най-добрите. — Порция, която беше известна с умението си на шивачка не по-малко, отколкото със способностите си в леглото, говореше спокойно, макар че устата й беше пълна с карфици.

— Французите, пфу! — отговори сърдито Фиамета, която мереше парче златен ширит. — Не мърдай, Лаура. Непрекъснато се въртиш и не можем да довършим костюма ти.

Лаура и Ясмин размениха погледи, изпълнени с разбиране. Намираха се в спалнята на мадона де ла Рубия, обзаведена с изключителен разкош. Стените бяха тапицирани със златно платно, избродирано с византийски шарки. Первазите бяха дело на Сансовино и богато украсени със злато и благороден ултрамарин. На первазите бяха наредени вази от алабастър, порфир и серпентин. Масичките и раклите от най-скъп дървен материал бяха отрупани с дебели, подвързани с кожа книги на латинските класици. В един ъгъл седеше Флорио, облечен в обичайната си черна дреха, и нежно подръпваше струните на любимата си лютня.

Лаура се опитваше да стои мирно, докато Порция и Фиамета я обличаха в бяла коприна и довършваха костюма, който й бяха избрали за карнавала.

— Какво имаш против французите, Фиамета?

Младата жена изкриви лице.

— Правят ужасни неща с устата.

— И какво от това? — засмя се Порция. — Затова пък си плащат добре за удоволствието. Синът на посланика ми даде двадесет скуди над обичайната цена. Освен това нито един французин не се отнася грубо с жените, както прави онзи дяволски Торвалд с бедната Ясмин.

Жените изгледаха съчувствено приятелката си. Торвалд, богат шведски търговец, имаше особени предпочитания към африканката.

— Според мен е добре да избягваш и испанците, Лаура — продължи поучително Порция.

— Испанците са добри любовници — възрази Фиамета. — Много страстни, много сръчни.

— А когато страстта утихне, ти остава само споменът. Испанците са скъперници като шотландците — настоя Порция. — Единственото заплащане, което можеш да очакваш от испанеца, е високомерно описание на героичните му дела в Новия свят. — Тя преметна бялата одежда през едното рамо на Лаура и остави другото открито. — Голи диваци, реки от злато, извори, които ти осигуряват вечна младост… И за какво са ми тези лъжливи истории?

— Мисля, че звучи чудесно — усмихна се замечтано Лаура.

Ясмин, която трябваше да изработи украшението за главата, я погледна остро.

— Ти май не си добре, Лаура. Изглеждаш бледа.

— Добре съм — засмя се малко изкуствено Лаура. — Чакам с нетърпение карнавала. Той означава началото на финансовата ми независимост. Най-после ще бъда в състояние да платя дълговете си.

— Мадона де ла Рубия очаква да получи добри пари за теб — увери я Порция.

Лаура кимна, но мисълта за бъдещето я натъжи.

— Мисля, че съм малко нервна — призна тя.

— Глупости! Я си вдигни крачето — заповяда Фиамета, която беше приготвила сандалите със златни ремъци. — Мадона де ла Рубия те е подготвила добре. Знаеш как да се държиш, как да се храниш прилично, как да гледаш мъжете и да ги ласкаеш.

— Мисля обаче, че трябва да поработиш още малко над маниерите си — настави Порция. — Когато ядеш, не се нахвърляй върху салатата като крава върху сеното.

— В чашата ти трябва винаги да има малко вино — допълни Фиамета.

— И не смей да се оригваш — включи се Флорио и жените избухнаха в смях.

Лаура се изкиска весело.

— Ами ако не успея да го задържа?

Флорио изду устни.

— Сигурно ще ти кажат, че си гадна.

Лаура се опита да вземе участие в размяната на шеги, но опасенията продължаваха да я мъчат.

— Не се тревожи — заговори й окуражително Флорио и остави виолата си. — При цената, която очаква нашата добра майка, първият ти мъж ще бъде много богат и изискан.

— Богатството и изискаността още не означават, че мъжът ще се държи прилично в спалнята — възрази сърдито Ясмин.

— Стига си дрънкала — ядоса се не на шега Порция. — Слушай, Лаура, в най-лошия случай те очаква нощ с остроумни разговори и ласкателства. Ще ви сервират хубаво вино, ще поиграете карти.

— Нощта ще мине, преди да се усетиш — допълни Фиамета. — Така става винаги.

— Вероятно сте прави — отговори Лаура и огледа доволно красивите си златни сандали. Въпреки това сърцето й беше пълно с меланхолия. Преди много години не се страхуваше да си мечтае за любов. Но времето и разочарованието бяха унищожили мечтите й. Тя беше дъщеря на „Ла Серенисима“, град с корави мъже и послушни жени. Само като куртизанка можеше да усети полъха на свободата. Нямаше да позволи на нито един мъж да я завладее.

Отново си припомни Сандро Кавали, който бе настоял тя да се откаже от проституцията.

— Какво ти е? — попита загрижено Ясмин и застана пред нея. — Виждам, че нещо те тревожи.

— Аз… струва ми се нечестно да използвам мъжете.

Ясмин улови ръцете й.

— Мила приятелко, това са богати мъже в един несправедлив свят. Още с раждането си са получили богатство и привилегии, докато ти не притежаваш нещо, освен красотата и интелигентността си. Мъжът използва всички средства, за да напредне. Не е престъпление, ако и ти направиш същото.

— За да се сдобие с пари, търговецът извършва много по-големи престъпления — обясни Порция. — И на всичкото отгоре го хвалят за делата му.

— Питам се само дали ще мога да се прикривам — промълви несигурно Лаура.

Флорио отново засвири нежна мелодия. Порция и Фиамета свалиха костюма й и продължиха да шият. Ясмин й помогна да облече всекидневните си дрехи.

— Знам, че ще се справиш — каза с дълбокия си глас Ясмин, изпълнена с женска мъдрост. — Мило момиче, сигурно ще има случаи, когато ще се смееш, макар че ти се иска да плачеш, или ще плачеш, за да скриеш смеха си. Ще правиш всичко това, защото така трябва, Лаура. Вярвай ми.

Лаура отново видя пред себе си прекрасното, уморено лице на Сандро Кавали, усети топлата му, утешителна прегръдка, припомни си твърдото му убеждение, че тя прави ужасна грешка.

— Иска ми се и той да дойде на бала с маски — проговори с отсъстващ вид тя.

— Кой? — попита със смръщено чело Ясмин.

— Господарят на нощта. С него се чувствам… сигурна. Но той не ходи в бордеи.

Ясмин нави една черна къдрица на пръста си.

— Дали е готов да захвърли принципите си зад борда заради теб?

Лаура въздъхна и усети болка в гърдите.

— Сандро Кавали не би захвърлил принципите си дори заради собствената си майка.

Ясмин пое дълбоко въздух.

— Не го прави, Лаура — прошепна умолително тя.

— Какво да не правя?

— Не се влюбвай.

— Това е смешно, Ясмин. Разбира се, че няма да се влюбя.