Рей Морган
Внимание: чаровник! (9)

Девета глава

Корабчето бе готово и отплава почти веднага, след като се качиха на борда. Струя вода накара Кет да подскочи и Рийд нежно я притисна към себе си. Тя се приюти в прегръдките му без колебание. Точно това желаеше. Топлината на тялото му я обгърна и тя вдигна лице за целувка.

Отначало устните й бяха студени, но само след миг се стоплиха и разтвориха под неговите, за да му разкрият океана от чувства, бушуващ в гърдите й. Целувката бе бавна, спокойна и търпелива.

Кет докосна с длан хладните му страни. Искаше й се цял живот да го усеща толкова близко до себе си. Корабчето спря на пристана и тя неохотно се отдръпна от Рийд. След няколко минути той щеше да си тръгне, а мисълта за предстоящата раздяла й бе непоносима.

Скръсти ръце и се огледа. Нощта беше безмълвна и топла. Кет се обърна към него и изви устни в усмивка.

— Хайде! — упъти се към плажа тя.

— Чакай! — Той хвана ръката й, когато стигнаха пясъчната ивица. — Какво правиш?

— Отивам да плувам. Ще дойдеш ли с мен?

— Да не си полудяла?

— Съвсем! — Добила неочаквана смелост от тъмнината, която ги обгръщаше, смъкна пуловера през главата си.

— Кет, не смятам, че е редно да го правим… — Той сграбчи ръката й.

— В такъв случай не го прави, Рийд. — Издърпа ръката си. — Аз отивам да плувам. — Захвърли обувките и започна да смъква джинсите си.

Рийд стоеше изпълнен с нерешителност, като съзерцаваше това, което тъмнината не можеше да скрие — формите на тялото й, дрехите, които се трупаха на пясъка… Кръвта бучеше в ушите му. Това бе опасно! Знаеше какво ще последва, ако остане.

Кет се устреми към водата.

Колебанието му продължи само за миг. Съзнаваше, че не би могъл да я остави сама в тъмнината. Бързо смъкна ризата си, панталоните и слиповете и се запъти към водата. Усети по гърба си тръпки на възбуда.

— Идваш ли? — повика го Кет.

— Някой трябва да те пази, за да не се удавиш.

— Я виж ти! — засмя се тя и се загледа в тъмната фигура, приближаваща се към нея.

Първата й цел бе постигната — бе дошъл при нея! Сега оставаше само да го накара да остане и…

Рийд почти я беше достигнал, когато тя се гмурна и се втурна напред с надеждата, че той ще я последва. Така и стана. Той заплува след нея, преследвайки я в топлата вода, надпреварвайки я и с наслада долавяйки смеха й зад гърба си. Плискаха се като двойка делфини, отдадени на морската стихия, докато останаха без дъх. Тогава той я хвана и притисна в прегръдките си. Кет се извиваше в ръцете му като сирена, а той милваше под водата голото й тяло…

— Кет — промълви със стон, — не мога…

— Ш-ш-шт! — Постави пръст на устните му. Тялото й се допря до твърдата му мъжественост. — Не говори.

— Кет… — Потърси очите й. — Не постъпваме правилно. Ти заслужаваш нещо по-добро. Знаеш, че не мога да ти се кълна във вечна…

— Да, зная. — Усмивката й бе едновременно горчива и сладка, ръцете й го обгърнаха. — Искала ли съм някакви обещания?

— Но…

— Просто ме прегръщай, Рийд…

Той я притисна по-силно към тялото си и тя разтвори устни, за да му подскаже това, което не можеше да изрази с думи. Рийд ги пое със страст, която повече не бе в състояние да сдържа. Вдигна я на ръце и я понесе към брега. Тя се притискаше към него. Каква лудост! Да се отдаде на един почти непознат мъж! И все пак тя го чувстваше безкрайно близък.

Той нежно я положи върху меката растителност между дърветата и я обсипа с целувки. А Кет се наслаждаваше на всеки сантиметър от тялото му. Тъмнината ги обгръщаше като черно кадифе. Нощта бе благосклонна към тях — скриваше ги от любопитни погледи.

И все пак на него му се искаше да може да вижда в мрака. Така щеше да й се наслади по-пълно. Долавяше само сенките, формите и движенията й, а жадуваше за гледката на тръпнещите й устни, ръце и тяло, тръпнещо под неговото. Оставаше му да се потопи единствено в усещанията от допира до нежната й хлъзгава кожа, до мекотата на гърдите, до влудяващата твърдост на зърната им, втвърдени от езика му. Нуждата да потъне в нея го разкъсваше със сладка болка, подтикваше го да продължи, да се отдаде изцяло на мига. Почувства ръцете й да го обгръщат и за малко не извика под напора на страстта.

Бедрата й се разтвориха пред него. Цялото й тяло отправяше жарката си покана и той не устоя. Облада я със стон, който го разтърси. Движеше се, настояваше, замираше, тръпнеше, изчакваше, за да я отведе със себе си към бленуваната хармония на екстаза…

Тя го следваше неотлъчно. Дъхът й пареше кожата му. Стенеше и го подканяше да бърза, да я люби, да навлиза все по-дълбоко във влажната й топла женственост. Заедно достигнаха върха на страстта, заедно угасиха пламналите желания, заедно се потопиха в нежния шепот на споделената чувственост.

Рийд се отпусна до нея задъхан. Бе изпълнен с тържество, сякаш само той притежаваше ключа към рая. Тялото му бе възвърнало целостта си, съзнанието бе освободено, а възприятията бяха в съзвучие с тоновете на вселената. И всичко това заради тази жена — прекрасна, тайнствена и страстна като магьосница. А тя се… смееше. Надигна се и опита да види лицето й.

— Кет? — Не беше сгрешил — тя се смееше! Надвеси се над нея. — Кое е толкова смешно?

— Ти… Аз… Ние…

— Защо да сме смешни?

Тя се засмя отново, но по-скоро от почуда, отколкото от радост.

— Защо го направихме? — попита тя меко. — Та ние едва се познаваме.

— Хората често вършат такива неща. — Рийд докосна с ръка брадичката й.

— Хората да, но не и аз.

Той също не вършеше подобни лудости. Кого се мъчеше да заблуди? Напоследък бе крайно предпазлив! Горчивият опит го бе научил на това. Но Кет бе нещо различно, особено, неповторимо…

— Какво в действителност знаем един за друг? — продължи тя. — Аз зная, че си внимателен и грижовен към сестра си и че работиш нещо в Ню Йорк. А ти какво знаеш за мен?

Рийд се наведе и я целуна.

— Това, че се любиш божествено — прошепна дрезгаво. — И че говориш прекалено много…

— О, Рийд, питам сериозно. Наясно си само, че обичам майка си и работя в малък вестник в провинцията.

— И това, че си била омъжена за Джефри Колингам. — Факт, в който първоначално се съмняваше, но после бе приел за истина. Кет не можеше да излъже.

— О! — Вярно, че му бе споменала за Джефри. Изведнъж се сети какво й беше казал Рийд на обяд. — Действително ли познаваш братовчед му?

— Рандолф ли? Разбира се. Ходехме заедно на училище.

Кет се намръщи. Един братовчед на Джефри със сигурност би посещавал скъпо и престижно училище. Това означаваше ли, че Рийд…

Но преди да успее да довърши заключението си, той захапа нежно ухото й и изтри всяка разумна мисъл от нейното съзнание.

— Рийд, престани! Опитваме се да обсъдим сериозни неща.

— Нищо подобно — възрази той и притисна тялото си към нейното. — Опитваме се да подновим желанието, преди да развалиш всичко със страстта си към безплодни размишления.

— Така ли? — Тя се засмя тръпнеща, защото атаките му ставаха все по-настойчиви и интимни.

— Точно така — прошепна той и впи устни в зърното на едната й гърда, а после — в другото, докато усети бедрата й да се раздвижват в отговор. — Ще говорим по-късно, Кет. Сега гласувам за пълна тишина.

Втория път утолиха глада си един за друг бавно, нежно и изучаващо. Рийд изследваше най-потайните кътчета на тялото й с пръсти, длани, език и устни. Проверяваше какво предизвиква най-бурните й реакции, а Кет се разтапяше под ласките му като пролетен сняг, понесена от бурния поток на страстта. Никога преди не се бе чувствала толкова желана и глезена — почти обичана.

Той я докосваше като влюбен мъж. И все пак тя съзнаваше, че това е невъзможно. Нали я беше предупредил? Когато най-сетне Рийд проникна в нея, тя извика от удоволствие. Искаше й се да го задържи завинаги подвластен на женствеността й. Двамата се издигнаха към върховете на насладата заедно. Кет едва успяваше да си поеме дъх. Дори и в най-смелите си мечти не бе предполагала, че съществуват мъже като Рийд. Този път тя не се смя. От очите й бликнаха сълзи и навлажниха нежното лице. Лежаха с преплетени тела, докато възстановиха равномерното си дишане.

Рийд усети нейните сълзи и те го притесниха повече от смеха й. Какво изпитваше тя? Тъжна ли беше? Гласът й обаче бе ясен и звънлив, когато проговори:

— Ето, виждаш ли? Пак го направихме.

Сега бе негов ред да се засмее. Именно това харесваше у нея — тя непрекъснато го изненадваше! Кет се отдръпна, напълно погълната от темата.

— Но защо, Рийд? Това е някаква сила, на която не можем да устоим. Защо изведнъж бе така важно да го направим?

— Това е… — Сви рамене, защото не се интересуваше особено от подробностите. — … лудостта, наречена физическо привличане, предполагам.

— Само толкова ли? — Разочарована от отговора, Кет се опита да види изражението на лицето му.

Рийд отдръпна ръката си. Какво искаше тя от него? Клетва за вечна любов? Не би могъл да й я даде. Нали я предупреди?

Хладният бриз погали телата им и на него му стана студено. Не бе имал намерение да стигнат толкова далеч. Това, което направиха, и така ги свързваше прекалено здраво. Не бе желал да я нарани, но не искаше и да удължава агонията.

— Става късно — каза той и се пресегна за дрехите си.

Кет лежеше неподвижно, като се мъчеше да разгадае чувствата, които се криеха зад думите му, макар че от самото начало бе наясно с неговата гледна точка.

Ала бе твърде късно и нямаше връщане назад. Не биха могли да се преструват, че нищо не се е случило.

— Рийд? — прошепна тя. — Наистина ли се налага да се прибираш?

Той се взря в тъмните й питащи очи и простена. Желанието му бе да я отведе със себе си, но не би могъл да го осъществи. Не и ако искаше да върне твърдата почва под краката си. Никак нямаше да му е лесно да го направи, но щеше да си го наложи. Ненапразно цял живот се беше въздържал от обвързване.

— Да, Кет — отвърна меко той, — трябва да се прибирам. И на двамата ни е нужно време, за да размислим. — Не можеше да й каже истината, че е уплашен до смърт, да не би да се влюби в нея.

— Да размислим… — Повтори думите му като ехо и започна да събира дрехите си. Познаваше добре този евфемизъм. Доброто старо галантно изоставяне. Но защо? — Все още ли ме подозираш?

Въпросът й го стресна.

— Не. Разбира се, че не. — Изобщо не се бе сетил за това. Подозренията бяха останали някъде далеч. А и сега не би имало значение, дори и Кет да бе един от десетте най-търсени престъпници в страната. Прекалено добре съзнаваше какво изпитва към нея. И умираше от страх!

За момент се изправи нерешително, после пое към пътя. Кет го настигна и тръгна редом, без да е разбрала причините за ненадейното му отдръпване.

— Не съм съвсем наясно — предизвика го тя — дали ме смяташ за мошеничка, или не…

— Разбира се, че не! — Прегърна я през раменете. — Проумях го, когато те опознах.

— Това е добре. Защото аз още не съм сигурна относно чичо ти…

— Нека приемем, че никой от нас не е престъпник или измамник, става ли? — Колко му се искаше да е по-обигран в тези неща! — Много те харесвам, Кет. Беше наистина…

В гърдите й се надигна гняв.

— Предполагам, искаш да ми намекнеш, че не съм твой тип. Така ли?

— Кет, не…

— Разбирам. Щом разбра, че не съм мошеничка, загуби интерес. Какво да си помисля за теб в такъв случай?

— Нищо подобно, Кет, не…

Тя не го дочака да довърши. Обърна се рязко и тръгна към бунгалото. Ако останеше и секунда повече, щеше да направи и наговори неща, за които после щеше да съжалява.

Рийд се поколеба за момент, след което се упъти към пристана.

Кет го наблюдаваше от прага. Прехапа устни, за да не извика след него. Защо? Да го спре ли? Да го накара да разбере? Да се върне? „Каква наивница съм!“, горчиво помисли тя и сълзи замъглиха красивите й влюбени очи…