Рей Морган
Внимание: чаровник! (5)

Пета глава

Кет се разхождаше по крайбрежието. След срещата си с Рийд веднага бе отишла в бунгалото, но майка й вече бе излязла. Зачуди се как да намали болката и разочарованието й. Ала истината трябваше да излезе наяве и колкото по-скоро, толкова по-добре. Засега обстоятелствата налагаха да изчака.

Бе обула тесни джинси и облякла свободна риза, а косата беше вързала на опашка. Чувстваше се поуспокоена и с удоволствие разглеждаше забележителностите на града.

Бе потиснала образа на Рийд Бритман дълбоко в съзнанието си. Оттам той сякаш не представляваше заплаха за душевния й мир. Дори целувката й се струваше напълно естествена и не откриваше нищо необичайно в начина, по който бе реагирала. Но това нямаше да се повтори повече…

Крайбрежната улица бе претъпкана с туристи. Повечето от тях говореха на английски, ала Кет долови и немска, и типичната за страната испанска, и японска реч.

Ненадейно сред глъчката се открои нечий глас. Силен и пронизителен, той стресна Кет. Тя се обърна, за да види кой бе извикал.

— Шели! — крещеше пискливият глас. — Шели Бритман! Насам! Това съм аз, Клер Осидж!

Шели Бритман… Къде ли бе чувала името?

О, да, когато беше с Рийд… Това бе жената, която камериерката бе нарекла негова съпруга. Изведнъж личността на Рийд отново се натрапи в мислите й. Шели Бритман беше някъде тук. Трябваше да я види на всяка цена!

Сивокосата жена, която бе извикала, приличаше на всички останали туристи. Бе обута с бермуди и държеше многобройни пакети и торбички. Ала наоколо имаше прекалено много хора и Кет не можеше да разбере коя е Шели.

В този миг жената забърза към малка зелена спортна кола, която тъкмо минаваше по улицата. Кет заобиколи група туристи с намерението да види жената в колата, като хем умираше от любопитство, хем се страхуваше от това, което щеше да види.

Колата бе спряла и през прозореца й надничаше млада русокоса жена.

— Клер Осидж! — извика тя с усмивка. — Да се срещнем чак тук, в Мексико!

Кет си проправи път почти до колата, без да обръща внимание на раздразнението на хората, които буташе и настъпваше. След това спря, без да се потруди да прикрие интереса си към разговора. Мисълта, че полковникът или Рийд биха могли да бъдат женени, беше достатъчно неприятна дори като възможност. Но реалността на този факт направо я смаза…

Госпожа Бритман бе красива, лицето й имаше деликатни и благородни черти, а сребристорусата коса беше разрошена от вятъра. Създаваше впечатление за изисканост. Бе на възраст между двадесет и пет и тридесет години, по-млада от Рийд и със сигурност не би могла да бъде съпруга на полковника.

Сърцето на Кет се изпълни с огорчение.

— Приятно ми е да те видя, Клер — казваше Шели.

— Предай поздрави на семейството си.

— О, но, мила моя — настоя по-възрастната жена, — трябва да се видим. Чужденци в чужбина, нали знаеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Отседнала съм в Мефисто.

— Съжалявам, но сега имам среща с Рийд в неговия хотел. Налага се да оправим някои семейни работи. Страхувам се, че ми е невъзможно да се видим. Но така или иначе ще се съберем в Сан Диего, нали?

Явно двете жени поддържаха приятелски отношения. Те се сбогуваха най-сърдечно. Шели хвърли един поглед към Кет, без съмнение учудена от внимателното й вслушване в разговора им, и потегли.

Кет я проследи с поглед. Сърцето й биеше до пръсване. Страхуваше се от мисълта, че тази жена е съпруга на Рийд. Двамата толкова си подхождаха!

Необяснимо защо, за Кет бе изключително важно да разбере какви бяха отношенията между тях. Тази необходимост сигурно имаше връзка с целувката… Затова проследи колата на младата жена.

Шели спря пред хотела и в мига, в който тромаво излезе от колата, сърцето на Кет спря да бие. Вдигна ръце към лицето си. Не можеше да повярва на очите си!

Шели Бритман, жената, която подозираше, че е съпруга на Рийд, това прекрасно създание бе в напреднала бременност!

— О, не! — възкликна Кет, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Не, не, не…

Шели се упъти към входа на ресторанта и се усмихна на сервитьорката, която я посрещна, и се настани недалеч от мястото, където стоеше Кет.

През цялото време Кет я наблюдаваше и все още отказваше да повярва на очите си. Почувства се като престъпница. Като глупачка! Ала най-вече изпита остро чувство на вина.

Току-що се бе целувала с Рийд Бритман и ако трябваше да признае честно, се бе наслаждавала на близостта му, а настоящото разкритие придаваше друг смисъл на тази иначе безобидна случка.

Той по всяка вероятност бе женен. Дори по-лошо — съпругата му чакаше дете! Не беше редно да се усеща привлечена от него. А самият той не би трябвало да се целува с други жени! Този мъж бе не само мошеник, беше и женкар!

Кет се обърна машинално, за да отиде в стаята си и да премисли нещата, ала вече бе твърде късно.

Ето че се появи и Рийд, който й отправи неизменната си арогантна усмивка. Все още бе облечен с костюма си от сутринта и елегантното му облекло контрастираше с небрежния стил на повечето туристи.

Той изобщо не долови нервността и враждебността й.

— Здрасти — каза й весело, като с удоволствие наблюдаваше пламналите страни и неспокойния блясък в очите й. — Малко почивка, и пак се залавяш за работа, нали?

Тя присви очи и стисна зъби. Устните й се свиха презрително.

— Ти… Животно такова! — просъска тя. — Ти си… Ти си звяр!

— И откъде това лошо отношение? — Рийд се спря. Бе стреснат от реакцията й. — Преди около час бях само нахален мошеник…

— Нямам думи, за да изразя мнението си за теб! — погледна го тя с ярост.

— Това вече звучи сериозно — отбеляза той смаяно.

— Наистина е сериозно! — Кет се обърна към мястото, където седеше Шели, която разгръщаше менюто. — Това е Шели Бритман, нали?

Рийд погледна натам. С нетърпение очакваше да се види със сестра си.

— О, да, тя е. — Той се усмихна, както правеше винаги, когато Шели беше наблизо. Тя бе единствената жена, на която вярваше безрезервно. — Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Да се запозная с нея ли?! — Вгледа се в очите му изпитателно. В тях нямаше нищо друго, освен добро настроение. Едвам си пое дъх от възмущение. — Да не си полудял?

Той се намръщи. Вече бе убеден, че Кет е разстроена от нещо.

— Какво се е случило, Кет? — попита той с очи, приковани в нейните, за да отгатне причината. — Какво съм направил?

Изгледа го така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Погледни! Тя е бременна!

— Вярно е. — Още не можеше да проумее какво не е наред. Защо Кет бе толкова ядосана? Опита да й се усмихне, но забеляза, че това я вбеси и отново стана сериозен. Все пак не устоя на изкушението и се пошегува: — Бих казал, че този факт е направо очеваден.

Тя се вцепени. Този мъж бе невероятно нагъл!

— Тя е бременна — натърти Кет, — а ти имаш наглостта да… Зад гърба й!

— Да… Какво? Да правя какво?

— Да се… целуваш… — отвърна Кет след миг с дрезгав глас.

— Аха. Да се целувам значи… — Надвеси се над нея и се засмя. — Искаш да кажеш да целувам теб, нали?

— Да! — почти истерично изпищя тя.

— Повярвай ми, тя няма нищо против!

Гневът й заплашваше да я задуши.

— Как така „няма нищо против“?

— Ами… Такава си е. — Погледна я замислено и изведнъж проумя всичко. — О! — промърмори той, а веселостта му се засили. — Ти си мислиш, че Шели е… — Едва сдържа напиращия си смях. Кет продължаваше да вярва на камериерката и смяташе Шели за негова съпруга. — Не мога да повярвам! — В очите му танцуваха весели пламъчета. Би било редно да й каже истината веднага, но… — Имам идея! — възкликна вместо това. — Бихме могли да направим експеримент. — Пръстите му се заровиха в косите й. — Какво ще кажеш да повторим целувката? А после ще я попитаме…

— Ти си отвратителен! Най-ужасният мъж, когото съм срещала през живота си! — Кет ядно отблъсна ръката му.

— Напълно възможно. — Обхвана здраво лицето й с длани и го притегли към своето. — Но въпреки всичко ти ме харесваш, нали?

Тя отвори уста, за да му възрази, но думите заседнаха в гърлото й. Може би защото той каза истината…

— Да те харесвам ли?! — най-сетне изрече тя и извърна лице. — Как изобщо някой би могъл да те харесва?! Особено тази мила жена…

В този миг жената, за която ставаше дума, вдигна очи и ги видя. Усмихна се и им махна с ръка. На Кет й се искаше земята да се разтвори и да я погълне. А Рийд просто махна ръката си от косите й, за да отвърне на поздрава.

— Хайде, ела да се запознаеш с милата клетница. — Кимна към Шели и повдигна вежди в ням въпрос дали Кет да се присъедини към тях.

— Разбира се — извика Шели. — Доведи и приятелката си. Ще ми е приятно да се запозная с нея.

Рийд се засмя, без да изпуска нито за миг китката на Кет.

— Виждаш ли? Тя не само е толерантна, но има и много добро сърце.

Кет погледна усмихнатите му очи и в нея се зароди съмнение. Тя се намръщи подозрително.

— Рийд, бъди откровен с мен!

— Кет, честна дума, Шели ще ти хареса, а сигурен съм и ти на нея. Ела, ще ви запозная.

Механично, подчинявайки се на някакъв импулс, който не можеше да си обясни, тя го последва.

— Съжалявам, че така ви се натрапих — каза Кет.

— Не ставай смешна — прекъсна я мило Шели. — Винаги ми е приятно да се запознавам с приятелите на Рийд. Те обикновено са много интересни.

— О, аз не съм интересна — енергично поклати глава Кет. — Изобщо не съм интересна. Повярвай ми.

— Не зная. — Шели погледна с усмивка отначало Рийд, после Кет. — Нещо ми подсказва, че зад привидностите се крие нещо.

— Да си призная, Шели, смятам, че Кет е много интересна личност — каза Рийд с усмивка. — Всъщност с всеки изминат миг се чувствам все по-заинтригуван от нея. — Нежно покри ръката й с длан и я изгледа прелъстително.

Кет се отдръпна. Без съмнение Рийд я караше да… Какво? Да притесни Шели? Да изложи себе си? Не беше съвсем сигурна кое от двете.

Ала Шели сякаш не забелязваше нищо необичайно. Тя се засмя отново.

— Не се и съмнявам, че е така. — Погледна топло Кет. — Но, моля те, не навлизай в подробности. Само ще накараш момичето да се чувства неудобно. Не мисля, че е запозната със странния хумор, присъщ на Бритманови.

— Права си — отбеляза брат й. — Всъщност тя си мисли, че съм лъжец.

— Лъжец ли? — Шели погледна въпросително Кет, която се изчерви до уши.

— Да — потвърди той. — Кет ме обвинява, че съм я лъгал през целия ден.

— Защо? Какво е направил? — попита Шели.

Кет не знаеше накъде да погледне от неудобство. Какво, за бога, да отговори на този въпрос? Не и истината, разбира се.

За щастие сервитьорката се появи, за да вземе поръчката им, и я спаси.

И тримата си поръчаха пай и Кет се облегна назад, за да може да наблюдава разговора им. Между тях съществуваше естествена привързаност, независимо от отношенията им. Странно, но и двамата й допадаха. Всъщност те доста си приличаха…

— Рийд, гадинка такава! — възкликна тя. — Тя ти е сестра, нали?

Изражението му бе самата невинност.

— Разбира се — отвърна той просто. — Още отначало ти казах, че не съм женен…

— Ах, ти… — Посегна към него, ала той хвана ръката й и, необяснимо защо, двамата избухнаха в смях. Погледите им се срещнаха и времето сякаш спря. Смехът замря, но погледите им останаха впити един в друг.

Нещо се случи… Между тях прескочи някаква искра и се установи трайна връзка.

Нейните очи бяха огромни и лъчисти и Рийд за миг си помисли, че ще потъне в дълбините им. Едва поемаше дъх, да не говорим, че изобщо не можеше да мисли трезво. В тази жена имаше нещо истинско, искрено, ценно и този факт го уплаши до смърт.

После и двамата отместиха очи, притеснени и отново затворени в себе си.

Рийд постави ръка на гърдите си. Сърцето му препускаше лудо. Отначало помисли, че е в прединфарктно състояние. Но после разбра. Причината бе тя. Кет.

Той се взираше в чинията си с пай, като го човъркаше с вилица. Умът му бе зает със странната реакция, предизвикана от Кет.

Това бе смешно! Винаги е бил хладнокръвният партньор в любовните връзки — този, който е над емоциите. Какво му ставаше? Трябваше да се държи на разстояние от опасната чаровница. Поне това съзнаваше.

Тя бе като динамит и ако той не внимаваше, ще бъде взривен. Не би могъл да си го позволи…

— Рийд! — прекъсна размишленията му нейният глас. — Какво й има на Шели?

Стреснат, погледна сестра си. Тя изглеждаше странно отнесена. Ръката й бе на корема, устните — полуотворени. Рийд се намръщи.

— Шели, добре ли си?

Тя се усмихна, сякаш всичко бе наред.

— Разбира се. Защо мислиш, че ми има нещо? — отвърна тя ведро и се обърна към тях.

Рийд се намръщи още повече. Това не бе типично за Шели. Не му харесваше…

Хвърли поглед към Кет и поклати глава, а сестра му заговори за времето — все едно, че нищо не се е случило. Шели бърбореше ли, бърбореше. Кет се усмихваше и механично преглъщаше пая, без да усеща вкуса му.

Всичко наоколо й се струваше нереално. Внезапното й влечение към Рийд Бритман я объркваше. Неговият неустоим магнетизъм несъмнено щеше да й навлече неприятности. Въпреки това не намираше сили да стане и да си върви…

Поредният унес на Шели извади Кет от вцепенението. Погледна Рийд и разбра колко е разтревожен.

— Какво има? — прошепна тя. — Всичко наред ли е?

— Нямам представа. Предполагам. Това е заради… хм… бебето.

— Защо заради бебето?

— Нали знаеш… Подготвителни контракции, правилно дишане… — Все пак той изглеждаше угрижен.

— Не се тревожи, братко, ако не си забелязал, бременна съм — усмихна се Шели.

— Винаги ли е така?

— При мен — да. Поне през последните месеци. — Шели се засмя.

Рийд не изглеждаше убеден, но смени темата и заговори за особеностите на националната мексиканска кухня. Кет, от своя страна, продължи да наблюдава Шели. Бе страхотно заинтригувана.

В тази област нямаше никакъв опит и познания. Не й се беше случвало да общува с хора и семейства с бебета. Приятелките й, които бяха родили, се отдръпваха в някакъв техен свят и отново ставаха „нормални“ след година-две.

— Решила ли си вече как ще наречеш детето? — попита тя по-късно.

— Не още — отвърна Шели. — Правихме списъци като луди, но така и не избрахме име. Имам чувството, че когато видиш за първи път новороденото, името изниква в съзнанието ти от само себе си. Някак забелязваш основните черти на характера, които по-късно ще наблюдаваш през целия му живот…

— Значи вярваш в наследствеността, а не във влиянието на средата… — Е, с философска дискусия би могла да се справи добре.

— До известна степен. — Шели се замисли. — Имаме две по-големи деца, така че съм добила опит. Крис е момченцето ни, а Джил — момиченцето. Наистина смятам, че средата влияе върху начина, по който децата се изразяват и действат. Но основите на характера са заложени по рождение и се забелязват в най-ранна възраст…

— Спомням си, когато се роди Джил… — намеси се Рийд. — Изразът на лицето й бе сериозен. Веднага си я представих с очила да помага в библиотеката на училището…

— Нашата Джил стана точно такава — съгласи се Шели със смях. — А в очите на Крис още от самото начало имаше дяволит блясък…

— Няма как да си спомня за него — вмъкна Рийд. — По времето, когато той се роди, не бях в страната.

— О, да, спомням си! Ти беше в Европа. — Шели се обърна към Кет. — Няма да повярваш, но Рийд бе в Италия с женския отбор по волейбол от колежа! Поел отговорността за доброто поведение на момичетата!

— Неблагодарна работа, но все някой трябваше да я свърши — добави Рийд.

Кет си го представи и картината във въображението й я накара да се засмее. А Рийд се бе намръщил.

Тя проследи погледа му и видя, че очите на Шели отново са впити в някаква невидима точка. Този път сестра му се бе взряла през прозореца.

— Какво можем да направим? — Въпросът на Кет бе отправен към Рийд.

— Да се молим — отвърна той и поклати глава.

Шели се съвзе, но този път не се усмихна.

— Хората… — Погледна и двамата. — Мисля, че е най-добре да се прибирам.

Изражението на Рийд бе каменно.

— Веднага ли?

— Да.

Рийд и Кет я загледаха слисани.

— То… Бебето на път ли е вече? — прошепна той дрезгаво.

— О, за бога, не! Дотогава остават още няколко седмици. — Усмивката й обаче не бе особено убедителна. — Само… Не ми е много добре. Няма да се тревожите, нали? Би ли могъл да ме откараш с колата, Рийд?

Няколко минути по-късно Кет се озова на задната седалка на спортната кола. Шели продължаваше да диша по смешен начин, а Кет и Рийд си разменяха тревожни погледи.

— Шели — каза той най-сетне, — сигурна ли си, че не трябва да те заведем направо в болницата?

— Не, не! — настоя тя. — Още не му е дошло времето. Освен това Дейвид още не се е върнал от Мазатлан…

— Дейвид е съпругът й — поясни Рийд. — Той снабдява тукашните ресторанти от Мазатлан и не развежда волейболни отбори из Европа…

— Също така е и голям шегаджия. Също като теб. — Сестра му посегна и стисна неговата ръка. — Благодаря, че си тук — добави с нежен глас. — Щастлива съм, че мога да се опра на теб.

— Винаги, сестричке — отвърна той с усмивка.

Кет седеше отзад и слушаше разговора им. Очите й се напълниха със сълзи. Беше единствено дете на родителите си, но сега знаеше, че би искала да има брат като Рийд.

— Честна дума! — прошепна на себе си.

Да, честността бе важно нещо, не би трябвало да го забравя. Налагаше се да се върне, за да предпази майка си от коварността на полковника…

Съзнаваше, че ако не внимава, ще пожелае да остане с Бритманови колкото се може по-дълго. Те бяха забавни, жизнени, остроумни… Бе впечатлена и привлечена от тях повече, отколкото признаваше дори пред себе си. Но не биваше да забравя целта си…

Майка й трябваше да научи истината. Скоро. Съвсем скоро…

Погледна часовника си. Бе по-рано, отколкото предполагаше.

Рийд шофираше внимателно, но само половината от съзнанието му бе съсредоточено върху пътя. Другата половина се раздвояваше между сестра му и чаровницата на задната седалка. Бе убеден, че я е определил точно още при първата им среща. Кет беше обикновена търсачка на богати мъже. Още една в дългия списък на алчни жени, които се бяха опитвали да мамят чичо му… Трябваше обаче да признае, че е по-красива от повечето измамнички, по-интелигентна от тях и безспорно — много приятна събеседничка. Но същността й бе користолюбива…

Ала вече не бе толкова сигурен…

Наивността и невинността й сякаш бяха съвсем истински… Или бе така, или Кет бе най-добрата актриса на света!

Съществуваше и възможността само Милдред да е опасна. Но нали не бе хванал майката да подготвя красив капан на обяд, нито пък да се рови в стаята на чичо Джон? Тези неща бе свършила дъщерята, следователно той не биваше да се самозалъгва…

„Аз съм безнадежден романтик!“, укори се мислено. Все се надяваше да открие жената на своите мечти.

Какъв непоправим наивник!

— Тук завий — каза Шели и Рийд я погледна с любов.

Сестра му бе истинска душица — имаше златно сърце! Тя бе доказателството, че подобни жени съществуват. Заради нея продължаваше да се надява някой ден да открие истинската любов…

— Ето че пристигнахме! — обяви той.

Бяха спрели пред скромно кафене-ресторант за рибни специалитети, което принадлежеше на бабата и дядото на мъжа, когото Шели бе взела за съпруг — Дейвид Коронадо…