Рей Морган
Внимание: чаровник! (3)

Трета глава

Във фоайето на хотела Кет отиде направо към телефонните кабини. Набра международна линия и зачака… Чака, докато най-после извади късмет и Тед се обади. Усети как я залива вълна от топли чувства.

— Опитах всичко — каза тя тъжно. — Той бе чаровен, галантен, забавен. — Млъкна за миг и продължи: — Държа да отбележа, Тед, на моменти ми се струваше, че той е искрен. Наистина изглежда привързан към майка ми…

— Ето какво става, когато пратиш жена да върши мъжка работа — въздъхна Тед. — Това е резултатът! Чарът се превръща в неоспоримо доказателство!

— Тед, не е точно така… — Кет се изплези на слушалката. — Бях съвсем внимателна, но той е толкова мил…

— Добре де, добре. Стига словоизлияния! Дай ми пълното му име и ще го проверя.

Тя се поколеба. Не й се искаше да отива толкова далеч. Щеше да навлезе в съвсем лични територии. Но нали не бе успяла със собствени сили?

— Добре — съгласи се с въздишка. — Името, с което се представя, е полковник Джон Бритман.

— Това вече ми е известно. Има едно доста заможно семейство Бритман на Източния бряг. Богатството им е наследствено. Имат огромно политическо влияние. — Той въздъхна. — Но ти каза, че не вярваш да е от тези Бритманови, нали? Спомена, че може да е англичанин.

— Така помислих отначало. Говори с акцент, но… — Изведнъж очите й срещнаха изпитателния поглед на Рийд Бритман и гласът й изневери.

— Кет, там ли си още? Мисля, че връзката се губи. Не се тревожи. Зная какво правя. Ще го издиря. Ще разкрием плановете му и ще го разобличим.

— Тед… — Закри слушалката с ръка, за да попречи на Рийд да чете думите по движението на устните й. Бе убедена, че той притежава тази удивителна способност и би го направил. — На сцената се появи нова фигура. Пристигна племенникът на полковника, Рийд Бритман.

— И двамата ли са в кюпа?

— Що за изрази, Тед!

— Не се тревожи, Кет, ще разгадая замисъла им. Обади ми се днес по-късно.

Тед затвори, но Кет се престори, че разговорът продължава. Не искаше да се изправи лице в лице с Рийд. Необходимо й бе време, за да се съвземе. Видя как някакъв служител се доближи до него и му подаде кафява торба. Възползва се от предоставената й възможност.

Изскочи от кабината, избяга бързо през страничния изход и пое по пътеката към пристанището.

Майка й бе отседнала на един от островите и Кет искаше да стигне там преди полковника. Дано да успее да я вразуми.

Откакто бе спечелила парите, Милдред Клей се държеше като малко дете. Искаше да се забавлява до края на живота си.

— Чувствам се като в рая — бе споделила тя с дъщеря си предишната вечер. — Не ми казвай да внимавам. Била съм внимателна цял живот. Искам да съм неразумна. Искам да живея!

Тогава Кет се бе въздържала от коментар, но нещата не биваше да продължават така.

Време бе майка й да погледне истината в очите. Полковникът може би бе мъжът на мечтите на Милдред Клей, но можеше да бъде и мошеник. За Кет би било достатъчно само да накара майка си да се замисли над тази вероятност.

Трябваше на всяка цена да стигне до острова преди полковника!

Пристанището бе точно отсреща. Кет тъкмо зави покрай някакви палми, когато се блъсна в нечие силно тяло. Не кой да е, а самият Рийд Бритман я обгърна с ръка, за да не падне.

— Я виж ти! За къде си се разбързала? — Гласът му бе спокоен и самоуверен.

Тя го погледна с ненавист. Защо непрекъснато имаше чувството, че й се подиграва?

— Вече може да ме пуснете.

Той я пусна, но не се отдръпна.

— Сигурна ли си? Изглежда си загубила равновесието си в един или друг смисъл.

Кет не се и опита да разгадае думите му. Огледа другите пътеки, които се спускаха от хотела и се намръщи.

— Как успя да стигнеш дотук толкова бързо?

— Мисълта, че ще те хвана, ме окрили. — Усмивката му бе неотразима. — А ти мислеше, че си ме надхитрила.

Щом този мъж бе разбрал, че го отбягва, защо, за бога, й досаждаше?

Сякаш отново прочел мислите й, той се засмя и каза:

— Не се паникьосвай! Единственото, което искам, е да ти дам това. — Той й подаде кафявата чанта. — Забрави си саксиите.

Кет неохотно пое чантата и прехапа устни. За каква ли я взимаше този мъж — да украсява обстановката с изкуствени цветя само за един обяд с чичо му?! Насили се да се усмихне.

— Благодаря. — Обърна се към кея и видя, че там са се събрали повече хора от обикновено.

— Не бързай. Корабчето се е повредило. Ще го оправят след около час — обясни Рийд.

— О, не! — Сети се, че майка й е сама на острова. — Мога ли да наема някоя лодка?

— Съмнявам се. Сигурно вече всички са наети. Защо бързаш толкова?

Кет го погледна и отстъпи назад. Физическата близост с този мъж я притесняваше. Искаше да се освободи от влиянието му.

— Бих искала да разбера дали майка ми е добре. Сутринта имаше ужасно главоболие.

— Не се тревожи. Чичо Джон ще се погрижи за нея.

— Моля? — стресна се тя. — Какво искаш да кажеш? Нали корабчето е повредено? — Сърцето й се сви.

Той посочи към залива. Кет се обърна и видя някакъв човек да пори водата с джет-ски. С непромокаемия си костюм приличаше на мъжествен морски пират. Колко романтично!

Инстинктивно разбра, че майка й няма да му устои. Загуби всякаква надежда. Сега, за да я убеди да се пази, й трябваха неопровержими доказателства, че Джон е измамник.

— Няма причини да бъдеш толкова тъжна — каза Рийд меко. — Убеден съм, че ще го срещнеш отново насаме…

Тя се взря в очите му и с изненада установи, че са станали по-студени от лед. Защо ли?

Изведнъж осъзна, че без да иска, е стиснала ръката му. Отдръпна се бързо, но не отмести поглед от лицето му. Защо ли бе толкова напрегнат?

Огледа тълпата на пристанището. Щяха да са й необходими часове, за да стигне до острова. Въздъхна тежко и помисли, че би желала да има достатъчно кураж, за да доплува дотам.

Бавно се отправи към крайбрежната улица. Той я последва. Тя спря и се облегна на парапета. Рийд също. Заедно се загледаха в тюркоазните води и в покритите с палми острови.

Усещането бе прекрасно, но присъствието на Рийд й пречеше да се наслади на гледката. Кет не знаеше защо я следва. Искаше й се той да си тръгне. И без него си имаше достатъчно грижи.

— Доста по-различно, отколкото в Небраска, предполагам — промълви Рийд най-после.

— Небраска не е глуха провинция, както може би си мислиш — рече Кет, за да се защити.

— Сигурно, но какво да се прави, стереотипи! — Ледът в очите му се бе стопил. Все пак продължаваше да стои нащрек. — Разбрах, че пишеш статии за някакъв вестник.

Кет смело срещна погледа му.

— Редактор съм в отдела за здравословно хранене.

— И сигурно си тук на лов за екзотични рецепти…

— Разбира се. — Тъмните й очи го предизвикваха. — Защо иначе бих дошла тук?

— Да, защо ли? — Пристъпи към нея и отново я изгледа с ирония. — Прослушването на чичо ми успешно ли беше?

— Знаеш, че ти провали всичко. — Изгледа го с укор.

— Още една добре свършена работа — промърмори той, доволен от себе си.

И в тона, и в думите, и в погледа му се загатваше нещо, което Кет не можеше да проумее. Въпреки това успя да долови хапливостта му и веднага реагира:

— Какво искаш да кажеш?

— Съвсем очевидно е, скъпа. Колкото и да си хитра, чаровнице, чичо Джон не се хвана на въдицата ти.

Кет се втрещи от изумление. Дори не бе допускала възможността Рийд да помисли, че тя се опитва да прелъсти чичо му! А очевидно племенникът смяташе точно така. Това направо я вбеси.

— Моля?! Виж, впечатленията са ти напълно погрешни…

Рийд се приближи още повече към нея и докосна кичур от косата й. Кет изтръпна.

— Така ли? — Очите му потъмняха и той я придърпа към себе си. — Защо не ми го докажеш?

Устните му докоснаха нейните само за миг, преди тя да се отскубне, но оставиха пареща диря.

Вбесена от наглостта му, Кет изтри с опакото на дланта устните си.

— Какво, за бога, те кара да си мислиш, че ще ти позволя да ме целуваш? — Сърцето й биеше до пръсване.

— Това бе само напомняне, Кет. За какво ти е да прелъстяваш възрастен мъж, след като аз съм на разположение?

Единственото, което искаше в момента, бе да му зашлеви плесница.

— Грешиш! Изобщо не прелъстявам чичо ти!

— Нека ти дам един съвет, Кет. Следващия път избери някой по-наивен. Чичо Джон е стрелян заек и не можеш да го излъжеш. А и не е особено почтено от твоя страна да се опитваш да изместиш майка си…

Кет имаше чувството, че ще се задуши от ярост! Нямаше думи! Мъжът срещу нея се усмихна многозначително и си тръгна, преди тя да успее да изрече дори една от обидите, които й идваха наум.

Кет смъкна венеца от орхидеи от шията си, скъса го и ядосано го хвърли във водата…

 

 

Час по-късно, когато бе сама в бунгалото на майка си, гневът още бушуваше в нея. Милдред сигурно бе излязла с полковника. По дяволите!

Проклети пари! Отначало сякаш бяха пратени от Бога, но сега причиняваха само злини. Когато се намесваха пари, винаги ставаше така. Именно те бяха съсипали брака й с Джефри. Размърда се неспокойно. Не биваше да мисли за бившия си съпруг сега.

Той бе част от миналото, което тя се мъчеше да забрави…

… Бяха се запознали в колежа. Кет нямаше представа кои са Колингамови, но от самото начало стана ясно, че Джеф разполага с доста повече пари, отколкото връстниците им.

Трябваше да признае, че това я привлече още повече. А когато и неговото внимание се насочи към нея, тя бе повече от поласкана…

Бракът й с него бе съвсем незряла постъпка. Джеф бе съвсем различен от останалите младежи и изглеждаше като извънземен сред приятелите й.

Кет бе впечатлена от него, но не дотам, че да се съгласи на физическа близост, без да има венчална халка на пръста си. Така и не разбра защо Джеф се ожени за нея. Вероятно е бил влюбен, поне първите няколко месеца…

Отново изпита старата болка…

По онова време Кет със сигурност го обичаше — такъв, за какъвто го мислеше. Но вече не би се доверила на никого. В живота и без това имаше достатъчно мъка…

Изведнъж в съзнанието й изплува образът на Рийд Бритман.

Точно нея ли намери да обвини, че преследва мъже! Каква ирония! Да знаеше само колко старателно бе избягвала всякакви контакти с противоположния пол през последните години!

Но Рийд си мислеше… Тя потрепери. Необяснимо защо лошото му мнение за нея я нарани дълбоко. Подозрителният бе чичо Джон, а не тя!

Не знаеше дали да се смее, или да плаче. И преди да реши какво да направи, се появи майка й — усмихната и сияеща.

Кет се вцепени, а въпросите заседнаха в гърлото й. Никога не бе виждала майка си толкова щастлива.

— Какво се е случило? — попита дъщерята. — Какво направи той?

Милдред Клей се засмя и я прегърна.

— Недей да гледаш толкова уплашено, Кетрин. Нищо не е направил. — Отдръпна се и докосна новата си прическа. Макар и прошарена, косата й бе късо подстригана. Фигурата й бе запазила младежката си стегнатост, а екзотичните скъпи дрехи я правеха да изглежда много привлекателна. — Нищо, като изключим това, че ме направи щастлива, разбира се — допълни тя, а усмивката й бе достатъчно красноречива.

Кет се отпусна на един стол.

— Но нали те болеше глава, мамо?

— Джон ми разтри слепоочията. — Милдред отново се засмя. — И, повярвай, неговите ръцете ми подействаха по-добре от аспирин! — Погледна дъщеря си. — Да, между другото, обядът много му е харесал. Каза, че е било изключително мило от твоя страна да го поканиш.

Кет кимна и се насили да се усмихне. „Много мило, но без всякакъв резултат!“, помисли.

Наблюдаваше движенията на майка си, която очевидно не можеше да си намери място от радост. Милдред сякаш бе нов човек!

Явно срещите с полковника я опияняваха като скъпо шампанско, заличавайки възрастта. Как би могла да й каже, че той е измамник? Но от друга страна, ако не я предупреди…

— Възнамеряваш ли да се срещнеш с полковника отново този следобед?

Очите на майка й искряха.

— Да. Ще плаваме с лодката му. — Въздъхна замечтано. — И знаеш ли, Кетрин, той може би ще… — Гласът й заглъхна и тя погледна дъщеря си почти виновно. — Няма значение — каза бързо и извърна очи.

Кет скочи от дивана.

— Какво? Той може би какво?

Милдред тайнствено поклати глава.

— Нищо. — После се обърна и лекичко тупна дъщеря си по гърба. — Не е ли чудесен? Харесва ли ти? Кажи, харесва ли ти наистина?

— Дали ми харесва? Да, разбира се. Той е… красив, има чудесни маниери, чаровен е и… и… — Кет пое въздух и изстреля на един дъх: — Но, мамо, вие се запознахте тук само преди две седмици! Той направо те е зашеметил и… Вярно, че е забавен, но… — Поколеба се дали да продължи, защото не искаше да нарани чувствата на майка си. Не желаеше в очите на Милдред да се върне онази болка, която я съпътстваше, откакто съпругът й бе починал преди дванадесет години… Тогава в погледа й се четеше немият мъчителен въпрос: „Къде сгреших? Може би не бива да опитвам отново?“.

А тази болка бе изчезнала, откакто майка й се запозна с полковника…

Ала нямаше причина да се безпокои.

Милдред не бе чула и дума от това, което казваше дъщеря й. В мислите си продължаваше да бъде с полковника. В момента се оглеждаше внимателно в огледалото.

На Кет й стана приятно. Бе толкова хубаво да види майка си отново загрижена за това как изглежда! Но какво ще стане с хубавите промени, ако този мъж нарани чувствата й?

Трябваше да я предупреди, да я предпази!

В този миг се почука на вратата. Кет отвори и видя едно момче от служителите в хотела.

— Съобщение от сеньор Тед Алфред — каза то. — Иска госпожица Клей да се свърже с него незабавно.

Кет му даде бакшиш и го отпрати. Тед бе открил нещо!

— Отивам до хотела, за да се обадя вкъщи — извика тя на Милдред, която в момента оправяше грима си в съседната стая. — Тук ли ще си, когато се върна?

— Най-вероятно не, скъпа. Джон ще дойде да ме вземе. Ако знаеш само какъв страхотен моряк е!

Кет сви устни, ала отвърна:

— Не се бавете! И си вземи плажен крем против изгаряне!

„Докато се върнеш, може би ще съм наясно какво представлява този полковник!“, мислеше тя на път към кея.

 

 

Рийд огледа стаята.

Можеше да бъде и по-лоша, макар че не знаеше как биха го постигнали. Може би с два-три плюшени заека и детски колички висящи от тавана…

Бяха му дали така наречения „най-хубав“ апартамент за младоженци. В средата на стаята имаше фонтанче. Леглото бе във формата на сърце, покрито с червен сатен. Стените бяха украсени с картини на влюбени в различни фази на събличане. Незнайно откъде долиташе романтична музика. Пълен кич!

Очакваше всеки момент из стаята да се разхвърчат коварни амурчета.

Добре че романтиката не е заразна. Тя беше последното нещо, което би отклонило вниманието му сега.

Поне изгледът си струваше. Обхващаше почти всички острови в залива. Устните му се извиха в усмивка и след като получи външна линия от рецепцията, набра нужния номер.

— Здрасти. Значи все пак успя да дойдеш. — Топлият глас на Шели го накара да се засмее.

— Пристигнах, запознах се с врага, по-точно с неговия представител… Видях и чичо Джон.

— Какво мислиш?

— Както обикновено. Той е налапал въдицата. Нищо ново.

— Да. — Тя се засмя леко и Рийд си представи как по навик прокарва пръсти през дългите си платиненоруси коси. — Спомняш ли си онази вдовица от Израел? Тя го беше накарала да подпише някакви чекове, преди да го спасим.

— Да, бившата холивудска звезда, която почти го беше убедила, че с малко пари би могъл да стане крал на някакво племе…

Шели се закиска.

— За малко да се ожени за нея! Ти май й плати нещо като обезщетение?

При спомена Рийд се намръщи. Тази жена им струваше доста скъпо. „Странно, но парите винаги са имали предимство пред безкористната любов“, помисли цинично той.

— Истинските джентълмени никога не обсъждат тези неща. Нали знаеш? Това е правило номер едно.

— Рийд, толкова се радвам, че си тук! — Нещо в гласа й го накара да попита:

— Всичко… при теб… хм… наред ли е?

— Бебето е добре. Непрекъснато рита. А е горещо и се изморявам…

Значи предчувствието му не го бе излъгало. Рийд се притесни.

— Не биваше да идваш тук в напреднала бременност.

— Знаеш, че се налагаше. Дейвид винаги поема бизнеса на родителите си през лятото за две седмици. Не можех да го оставя сам.

— Зная, зная… Но в твоето състояние…

— До раждането остават още две-три седмици, в тукашната болница има доста добри специалисти, а и нямах проблеми с предишните две раждания… Виж, така или иначе ще излизам да пазарувам. Защо не се срещнем в твоя хотел на кафе и кейк?

— В четири удобно ли ти е?

— Чудесно.

Той затвори телефона и се загледа в океана. Безпокоеше се за Шели, а и мисълта за чичо Джон не му даваше мира.

Търсачки на богатства… Според него всички жени попадаха в тази категория. Жените винаги го бяха харесвали основно заради парите му. „Такъв е животът… Такава е тяхната природа“, помисли.

Защо ли този факт го натъжаваше?

Позволи си само за миг да си припомни единствения случай, когато това имаше значение. С гримаса отхвърли спомените за Ейлийн и въздъхна.

Реши да поплува в басейна, преди решително да се захване с чичо Джон. Старателно избягваше разнежващите картини по стените, за да се настрои за предстоящия сериозен разговор със стария наивник. Щеше да се постарае да му отвори очите…