Рей Морган
Внимание: чаровник! (8)

Осма глава

Стаята в болницата бе светла и чиста. Шели изглеждаше отпочинала и щастлива, както се бе отпуснала на възглавницата с бебето в ръце. Кет се усмихваше, докато наблюдаваше взаимоотношенията в семейството. Рийд и Дейвид се закачаха като стари приятели, Шели ги сгълчаваше шеговито, а бебето се гушеше в прегръдките й. Атмосферата беше топла и интимна и Кет се почувства не на място сред тях. В края на краищата, почти не ги познаваше…

Тя се измъкна от стаята. Бе уверена, че никой няма да забележи отсъствието й и отиде до големия прозорец на детското отделение. Всички бебета бяха повити. Някои спяха, други мърдаха, трети мръщеха миниатюрните си личица. Гледката я накара да изпадне в умиление. Да бъдеш обичана от мъжа на мечтите си, да носиш неговото дете — до този миг не беше съзнавала каква голяма нужда има от това…

— Хей! — стресна я гласът на Рийд.

Тя се обърна. Изглеждаше променен. Не бе вече изтънченият самоуверен господин, с когото се запозна сутринта. Сакото и вратовръзката му ги нямаше. Беше ги оставил в ресторанта на сестра си. Ризата му бе разкопчана, а ръкавите — навити. Така изглеждаше по-млад и привлекателен. Все пак това не й даваше основание да се разтапя всеки път, когато го погледнеше, нали?

Отношението й към него се бе променило коренно. Отначало й беше враг — привлекателен, затова и опасен. Когато осъзна, че се поддава на чара му въпреки съмненията си относно неговата честност, тя опита да контролира чувствата си. Ала колкото повече го опознаваше, толкова повече го харесваше. Бе видяла загрижеността и обичта му към Шели. Рийд бе добър, мил и честен. Тип мъж, с когото би поела риска за по-трайна връзка…

Той се приближаваше към нея, а тя го чакаше с нетърпение, припомняйки си приключението в къщата на Шели… Но със скъсяването на разстоянието между тях Кет усети, че нещо се е променило. Вгледа се в сините му очи и стомахът й се сви.

Нямаше представа какво е станало, ала неговото закачливо присмехулно настроение от сутринта беше изчезнало.

— Готова ли си да се връщаме в хотела? — попита той и спря на няколко крачки от нея.

Макар да се чувстваше изморена, не й се искаше да се прибира. Желаеше да отиде някъде заедно с Рийд. Където и да е!

Те тръгнаха. Рийд леко я насочваше с ръка между плешките й. Кет се изкушаваше да се сгуши в прегръдките му и щеше да го направи, ако той й дадеше някакъв знак, че няма нищо против.

— Предполагам, че изгаряш от нетърпение да предупредиш майка си — каза той с равен глас.

Така ли? Странно колко далечна й се струваше сега случката от следобеда.

— Тя сигурно спи — отбеляза Кет. — Така или иначе, не бих могла да говоря с нея до сутринта.

Погледна го, за да види неговата реакция. Не би могла да се изрази по-красноречиво, нали? Тя очакваше Рийд да поеме инициативата, да й предложи разходка на лунна светлина, а защо не и питие в стаята си? Сърцето й биеше учестено. Знаеше, че ще приеме подобно предложение. Стига той да го направеше…

Рийд обаче не каза нищо, дори не се наведе да я погледне. Отбиха се в стаята на сестра му, за да й съобщят, че си тръгват. Вече бяха почти до вратата, когато тя се сети да напомни:

— Рийд… Не забравяй! Трябва да се погрижиш за онази ужасна жена от Небраска, която се опитва да оплете чичо Джон…

Брат й бързо погледна Кет, за да разбере дали е чула тези думи.

— Не се тревожи — отвърна. — Отпусни се и си почини добре.

Кет стоеше като вкаменена в коридора. Той се опита да я прегърне, но тя се отдръпна и го изгледа яростно.

— Какво каза Шели току-що?

— Не го приемай навътре. — Рийд безпомощно тръсна глава. — Сестра ми няма представа коя си.

— Навътре ли? Как да не го приемам навътре? Та Шели имаше предвид майка ми, нали? — Не дочака отговора му, а опита да се върне обратно в стаята.

— Хайде да вървим. — Той я хвана за ръка и я придърпа към себе си. — Няма да ти позволя да влезеш вътре и да притесняваш сестра ми точно в този момент. Примири се. Няма да стане.

Напрегнатото тяло на Кет се отпусна в прегръдките му. Разбира се, че не бе разумно да я тревожи сега. Опря длан на гърдите му и усети силните удари на сърцето. Нейният пулс също бе ускорен и тя вдигна очи, за да види израза на лицето му. Но то бе непроницаемо. Без да промълви и дума, Рийд я поведе към асансьора.

Гневът й се върна отново. Той продължаваше да я манипулира! И се справяше доста добре. Или пък тя бе прекалено податлива на пагубното му въздействие. Трябваше да внимава. Когато влязоха в асансьора, си спомни откъде всъщност бе започнал разговорът…

— Признай — обърна се направо към него, — че тя имаше предвид майка ми, нали?

— Естествено, че говореше за майка ти — каза Рийд със смръщени вежди. — Колко жени от Небраска според теб преследват чичо Джон в този момент?

Кет не можеше да повярва на ушите си. Наглостта на тези хора минаваше всякакви граници! Те бяха под подозрение, а не милата й майка! Изгледа го яростно.

— Как смееш!? Остави сестра ти да повярва, че майка ми е някаква измамница! А дори не си я виждал!

— Слушай, Кет. Ти подозираше, че моят чичо преследва майка ти заради парите от лотарията, нали? А ние с Шели смятахме, че майка ти е… — Как да го формулира по-деликатно? Не му се искаше да подскаже на Кет колко богати са Бритманови. Вратите на асансьора се отвориха и той й направи път да мине. — Заподозряхме майка ти в опит да си поиграе с чувствата на стария полковник. Както сама си забелязала, той е доста податлив на женски чар. И преди са го наранявали. — Е, попрекали с обясненията, но поне не я лъжеше. По-добре някъде около истината, отколкото самата истина. Налагаше се бързо да смени темата. — Не те познавахме и затова се заблудихме. С това вече е приключено.

Кет се мръщеше, защото още не бе напълно убедена. „Чакай малко! — каза си тя. — Джон Бритман бе мошеник.“ Нали бе открила доказателствата? Зачуди се да не би Рийд да не знае истината за чичо си. Безропотно му позволи да я поведе към паркинга.

— Майка ми не е измамница — промърмори тя докато вървяха. — Само не е чак толкова изтънчена… Но, Рийд, убедена съм, че чичо ти е измамник. Видях нещо в бележника му, което доказва, че той преследва парите на майка ми!

— Чичо Джон не преследва майка ти заради парите от лотарията. Залагам си главата за това! — изрече той на един дъх и рязко я обърна с лице към себе си.

Кет пое дълбоко въздух.

— Рийд, видях списък на потенциалните му жертви! Всичко е съвсем ясно.

Напълно объркан, той се намръщи. За какво, по дяволите, говореше тя?

— Какви списъци си видяла?

— Бяха на шкафчето в бележника. Имена на жени и след тях — определена информация. Например с какво се занимават, откъде идват парите им, семейното им положение, имената на децата им…

— О, господи! — въздъхна той тежко. — Виждал съм този бележник. Чичо ми записва факти за всичките си познати в него. Паметта е започнала да му изневерява с годините, нали знаеш как е? Той общува с много хора и по този начин си припомня най-важните неща за тях. Особено когато говори по телефона и е лишен от визуален контакт. Това е всичко, Кет. Идеята на чичо Джон ми се видя толкова добра, че започнах да я прилагам за деловите си контакти. Имам огромен бележник с подобни записки. Те са ми много полезни.

Кет го изгледа. Вече се колебаеше.

— Предполагам, че не съм дообмислила нещата — каза тя. — Ако отхвърлим бележника като доказателство, няма за какво друго да се хвана.

Рийд бързо целуна полуотворените й устни.

— Точно това се опитвам да ти обясня от самото начало — усмихна й се той. — Може ли вече да оставим подозренията настрана? Смятам, че е най-разумно онези двамата сами да изясняват отношенията си. Нали? — Прегърна я и продължи: — Само си представи, ако те се оженят, двамата с теб ще бъдем роднини. Заварени братовчеди или нещо от такова…

Това умозаключение я свари неподготвена. Тя сбърчи чело в размисъл.

— Тогава сигурно ще се срещаме на семейни сбирки и празненства. Вие правите ли си пикници в парка като нас?

Не, разбира се. Бритманови обикновено се срещаха в лятната си резиденция в Южна Франция. Ала едва ли би могъл да й каже това.

— Ъ-ъ, ние по-скоро предпочитаме големите плажни увеселения — изрече той поредната полуистина на глас.

— Сериозно ли? — Лицето й грейна. — А палите ли огньове и правите ли скара?

— Ъ-ъ… Нещо подобно — съгласи се Рийд, въпреки че предпочитаха хайвер и шампанско на борда на яхта.

Загледа се в нея и докосна златистите й коси. Тя бе покъртително естествена! Защо ли не я бе срещнал по-рано?

— Ще се погрижа да те поканят на някоя от нашите сбирки, дори чичо да не се ожени за майка ти — промълви нежно, а погледът му милваше лицето, дългите мигли, извитите й вежди.

Вече не се съмняваше в нея. Искаше му се да останат насаме дълго време, разбира се, без да споделя истината за финансовото състояние на семейството си. Самата мисъл му достави неописуемо удоволствие.

Само че това беше фантазия, а той бе човек на реалността. Беше безбожно богат и рано или късно този факт щеше да помрачи връзката им. А щом не желаеше на лицето й да се изпише онзи пресметлив и до болка познат израз, налагаше се да се отдръпне от Кет незабавно. Нямаше да е леко, ала бе за предпочитане пред другата възможност… Погледна я отново. Как му се искаше да не усеща болезнената тръпка, която го пробождаше при всяко взиране в очите й!

Кет гледаше нагоре към него. Сърцето й препускаше лудо. Топлата чувствена искра в очите му се бе върнала! Рийд я харесваше! Сигурна бе! Изпита невероятно облекчение и се засмя от щастие в очакване на целувката му.

Целувка обаче нямаше. Очите му потъмняха и се отдръпна от нея. Кет очакваше някаква дума или жест, но Рийд остана неподвижен и безмълвен. Докосна я, само когато отвори вратата на колата и й помогна да се настани.

Движеха се в пълно мълчание по пустите среднощни улици. Спряха пред хотела. Рийд поведе Кет нагоре по стълбите, прехвърляйки наум фрази, с които би могъл моментално да я отпрати. Но тя го изпревари:

— Виж! — възкликна весело и посочи фоайето. — Кафенето още работи. Не сме вечеряли. Умирам от глад.

Той се поколеба, после се засрами от себе си. За бога, би могъл поне да я нахрани! Половин час повече в нейната компания едва ли щеше да го погуби.

— Разбира се. Да вървим.

Тя си поръча сандвич със сирене, а Рийд — кафе и препечена филийка. Докато чакаха сервитьорката, Кет седеше прехапала устни и се опитваше да измисли тема за разговор. Как да разчупи ледената маска, сковала лицето на Рийд?

— Ама че ден се получи! — Кет избухна в смях. — Двамата с теб гледаме по различен начин на нещата. Не си ли забелязал? Противоположни гледни точки за едни и същи събития… Нали?

— Довери се на моята интерпретация. Аз съм човек на разума.

— Аха! Значи аз съм неразумната?

— Така изглежда. Ти си тази, която се просълзява само от едно новородено или при вида на двама влюбени.

Тя се усмихна, защото прие думите му като комплимент. Спомни си и неговия емоционален изблик, но реши да премълчи.

— Да видиш едно щастливо семейство е наистина приятно. То сякаш ти възвръща вярата в човешкия род, нали?

— Бракът е последното нещо, което би възвърнало вярата ми. — Погледът му стана замислен. — Защо се отнасяш с такъв ентусиазъм към брака? Нали не си сполучила в своя?

— Така е. — Изчака да им сервират, преди да продължи. — Но за това обвинявам участниците в него, а не самия брак.

— Искаш да кажеш, че обвиняваш Джефри. — Устните му се извиха цинично. — Жените винаги стоварват вината върху мъжете.

Кет го изгледа стресната от думите му и горчивия тон, с който бяха изречени.

— Ти бил ли си женен? — попита тя, без да обръща внимание на нежеланието му да обсъждат тази тема.

— Женен — не. Но веднъж бях достатъчно глупав да се сгодя. Това ми стига.

Кет остави вилицата си и потърси очите му. Искаше да узнае всичко, да го разбере и да го утеши, ако трябва.

— Какво се случи?

— Яж си сандвича! — грубо измърмори той. — Ще изстине.

— Как се казваше?

— Ейлийн. Беше преди много години… Не искам да говорим за това — изрече Рийд на един дъх.

— Но…

— Яж!

Рийд отхапа голям залък, за да наблегне на думите си и тя на свой ред зачовърка сандвича си. Умираше от любопитство, ала знаеше, че Рийд не е склонен да го задоволи.

А той мислено продължи да предъвква подетата тема. Припомни си времето преди пет години, когато провалът на връзката му с Ейлийн бе завладял съзнанието му. Сега болката бе притъпена, но все още се обаждаше, когато го подсещаха за Ейлийн. Бе толкова влюбен в нея! Семейството й притежаваше винарна в Напа Вали, а тя бе получила образованието си в най-скъпите колежи. Двамата се бяха запознали на ски в Аспен. Тя споделяше с него тайните си, плака на рамото му и призна, че е девствена, когато се любиха за първи път… Рийд си въобрази, че най-сетне е намерил жената на живота си. Смяташе, че тя го обичаше заради личността му, а не заради парите — в края на краищата, и Ейлийн произхождаше от заможно семейство.

Направо я обожаваше!

Бяха неразделни цели три месеца. Когато й подари годежния пръстен, тя се просълзи от щастие. А всъщност, както бе разбрал по-късно, я е разчувствала паричната му стойност… Дори бяха планирали сватбата!

Чак когато Трент Хауърд дойде да го посети, Рийд проумя, че е хранил глупави илюзии. Трент бе истинският приятел на Ейлийн, който останал потресен от развоя на събитията и бе дошъл да помоли Рийд за помощ. Бинарната, беше казал Трент, е пред прага на банкрута. А Ейлийн го разигравала заради пари. Твърдеше още, че тя би стигнала и до олтара, ако това би спасило семейството й.

Разбира се, отначало Рийд не му повярва. Въпреки това възложи на частен детектив да направи някои проучвания. Оказа се, че винарната действително е пред закриване. А и останалото се потвърди — Ейлийн се измъкваше посред нощ, за да се среща с Трент…

Това бе цялата история на влюбването му. Беше изпитал чудовищна болка. А освен разочарованието съществуваше и объркването, и безверието. Рийд се бе залъгвал с мисълта, че е разумен и прозорлив, а в действителност…

— Добре — каза Кет и попи устните си със салфетката. — Нахраних се. А сега ми разкажи за Ейлийн и защо не вярваш на жените.

— Кой ти каза, че не вярвам на жени? — почти изстена Рийд.

— Самият ти. Мимиката ти е доста красноречива. — Наблюдаваше лицето му и се чудеше дали е редно да го принуждава да й разкрие тайната си по този начин. Но усещаше, че няма избор. Неговото разочарование от миналото сякаш хвърляше сянка и върху нея. Необяснимо защо, ала Кет не желаеше да допусне нещо да помрачава отношенията им. — Та какво се случи с Ейлийн?

— Както обикновено. — Той сви рамене, като че ли случилото се нямаше особено значение за него. — Съображенията й бяха от финансов характер. Веднага щом го проумях, я зарязах.

Беше трудно да повярва, че някоя жена би се преструвала на влюбена в Рийд. Коя ли би устояла на чара му? Но въпреки опитите му да изглежда безразличен, тя долови неговата скрита болка.

— И ти наричаш това „както обикновено“?

— Да, разбира се. — Очите му потъмняха. — Жените са алчни същества. Решени са да вземат от живота всичко, което успеят.

Циничната му философията я ужаси.

— Обзалагам се, че изобщо не си дал възможност на Ейлийн да се оправдае — възмути се тя. — Какво се случи? Ти изслуша ли нейната гледна точка? Позволи ли й да ти обясни?

Смехът му бе леден като зимен вятър.

— Знаеш ли, всъщност успях да убедя себе си, че е редно да я изслушам. Няколко седмици след раздялата отидох при нея, за да разбера дали не бих могъл да оправя нещата. — Ако трябваше да бъде честен, тогава бе готов на всякакви компромиси, само и само да се измъкне от черната бездна на обхваналото го отчаяние. Беше мислил, че я обича истински. Лицето му доби сурово изражение. — Точно тогава я заварих в леглото с чичо Джон… Тя се опитваше да измъкне пари и от него…

Кет го изгледа смаяно.

— С полковника?!

Рийд кимна, като изруга наум. Не бе имал намерение да й разказва всичко това!

Тя се стресна. Рийд й разкри повече, отколкото очакваше. В края на краищата, тя не знаеше нищо за въпросната Ейлийн. Защо, за бога, се опитваше да я защити в такъв случай?

Все пак съзнаваше, че всъщност защитава определено житейско виждане, което Рийд явно не споделяше. Защитаваше и любовта, и доверието, и брака, и трайното обвързване. Странно, но досега не бе проумяла, че именно това е нейната гледна точка.

— Е, добре, с Ейлийн не си сполучил — каза тя. — Но може би имаш нужда от ново обвързване, просто да провериш и поправиш, ако успееш, отношението си към жените. Ще се убедиш, че не всички са замесени от едно тесто.

Рийд барабанеше с пръсти по масата. Очевидно тази тема му беше дошла до гуша.

— Никога няма да се обвържа отново — кратко съобщи той. — Нямам време. А и не си струва.

— Аха! Схванах — започна Кет като на шега. — Не само че не вярваш на жените, но и се страхуваш от тях! Не съм ли права?

Той изглежда се стресна, после се и ядоса.

— Ще тръгваме ли? — Измъкна портфейла си и хвърли на масата няколко банкноти. — Денят бе доста дълъг. Иска ми се вече да съм в леглото.

Кет прехапа устни и кимна. Стана, като си мислеше, че навярно бе засегнала най-чувствителното му място. А бе решила, че той ще се присъедини към шегата и атмосферата ще се разведри. Вместо това се намръщи като буреносен облак. Къде бе изчезнало чувството му за хумор?

— Ще се отбия до тоалетната — сковано промърмори тя. — Не е необходимо да ме чакаш.

— Разбира се, че ще те изчакам. Няма да те оставя сама в тъмното…

Но в думите му нямаше и следа от кавалерство. Тонът му бе мрачен, почти неучтив. Кет се поколеба, като едва потисна желанието си да му каже няколко думи за престорената му вежливост. После обаче размисли. Всъщност никак не й се искаше да се качи на корабчето. Все още бе уверена, че Рийд би я поканил в стаята си. Трябваше му само малко време.

— Няма да се бавя.

— А аз през това време ще отскоча до рецепцията. Ще се срещнем тук след няколко минути.

Рийд я наблюдаваше как се отдалечава и въздъхна мислено. Знаеше, че бе преиграл с реакцията си на обвинението, че се страхува от жените. Но действително изпитваше страх! От… нещо. Нещо, което не желаеше да анализира подробно, но което засягаше Кет.

Кет… Той поклати глава. Наблюдаваше я, докато се скри зад вратата. Тя го объркваше, дори вбесяваше, ала незнайно защо това му харесваше. Харесваше му и начинът, по който тя го предизвикваше. Преценките й бяха доста точни и прями, не отстъпваше и не се стараеше да му се хареса, като привидно се съгласява с него. Тя държеше на мнението си и умееше да го отстоява.

Рийд се намръщи при мисълта, че знае защо се старае да я отдалечи от себе си. Причината бе, че я харесва прекалено много. А перспективата, която го плашеше, беше промяната в погледа й, когато тя разбереше колко е богат… Толкова често бе ставал свидетел на подобно преобразяване! Сигурен бе, че всяка жена би променила отношението си към него в мига, в който заговорят цифрите. Докато не изпитваше чувства към някоя жена, всичко бе наред.

Този факт не му причиняваше особена болка. Но някак не можеше да понесе мисълта, че чистите очи на Кет биха блеснали алчно…

Рийд взе съобщенията, адресирани до него от рецепцията. Имаше две спешни обаждания от Ню Йорк от ранния следобед. Тъкмо се обърна, за да си върви, когато администраторът го повика.

— Не ви ли забелязах да вечеряте с госпожица Клей? — попита той.

— Да. Тъкмо отивам при нея — кимна Рийд.

— О! Бихте ли й предали тези съобщения, моля? Опасявам се, че са спешни, а пристигнаха отдавна…

Рийд се поколеба за момент, после пристъпи обратно към рецепцията.

— Разбира се. Ще й ги предам.

Администраторът му подаде три бележки и го засипа с благодарности. Рийд изчака, докато излезе от полезрението му и обърна листовете, за да види какво съдържат.

И трите съобщения бяха от някой си Тед от Небраска. „Обади ми се по телефона и прекрати атаките! Изглежда двете момчета все пак са от онези Бритман. В такъв случай са безбожно богати, съкровище. Стратегията отпада. Ако Милдред все още иска да се омъжи за полковника, благослови ги и не им се бъркай“, гласеше първото. Второто бе по-грубо: „Къде, по дяволите, скиташ? Обади ми се веднага! Имам подробности“. И най-накрая: „Ако не те чуя в близките двадесет и четири часа, ще сметна, че информацията ми не ти трябва“.

Рийд се взря в бележките. Прочете ги отново. Много интересно. Значи Кет е наела някого да събере информация? За миг го обзе негодувание, но преди да се превърне в открито презрение, го стресна мисълта, че това е солидно доказателство, оневиняващо Кет и майка й. Не се изненада особено. Бе абсолютно уверен в невинността на Кет вече часове наред. А майка й дори не познаваше. От една страна, би следвало да въздъхне от облекчение. Но от друга, така ситуацията се влошаваше за него още повече.

Той погледна смачканите листчета в ръцете си. Би трябвало да ги изгори, за да си откупи още няколко часа блаженство.

— Ето ме и мен — изведнъж възкликна до ухото му Кет. — Какво е това? — попита, сочейки хартийките в ръката му.

Не бе възнамерявал съзнателно да я излъже. Получи се ненадейно, преди да го е обмислил.

— О-о… Ами, нищо — отвърна той и бързо напъха листчетата в джоба си. — Мои съобщения. Сякаш не могат да дишат без мен в Ню Йорк.

Едно от съобщенията се изплъзна и падна на земята. Рийд се наведе, но Кет бе по-чевръста.

— Съобщения от Ню Йорк, а? — каза тя шеговито. — Как да съм сигурна, че не е информация за мен и семейството ми, доставена от някой детектив, нает от теб?

— Какво те кара да мислиш, че съм наел детектив? — успя да запита той спокойно, посягайки да вземе листа от ръката й.

— Нищо, нищо. Ти обвини и мен, и майка ми, че сме измамнички от мига, в който се видяхме, нали? — запита тя присмехулно.

— Не бих го направил, Кет. Не бих нарушил правото ти на личен живот. — Видя как на лицето й се изписа изненада и не се стърпя да забие ножа по-дълбоко. — Защо питаш? Да не би да си наела някой да се рови в моя живот?

Бузите й пламнаха.

— Не — изрече тя бързо и му подаде листчето без повече въпроси. — Не съм наемала никого. — Технически погледнато, това бе самата истина, макар че не бе в състояние спокойно да срещне синия поглед на Рийд.

Той взе съобщението доволен, че тя не го прочете и бързо го пъхна в джоба си.

— Ще те изпратя до бунгалото. — Прегърна я с ръка през кръста.

Двамата се упътиха към изхода и надолу към кея. Кет се опасяваше, че Рийд дяволски бърза да се отърве от нея. Какво да прави сега?