Рей Морган
Внимание: чаровник! (2)

Втора глава

Кет се усмихна и протегна ръка на възрастния представителен господин, който вървеше към масата й. Все още личеше, че на младини е разбивал женските сърца. Лицето му бе красиво, поведението излъчваше спокойна мъжка увереност, а очите бяха живи и интелигентни. Този мъж би й харесал при всякакви други обстоятелства…

— Радвам се, че се отзовахте на поканата ми, полковник Бритман.

Той се наведе и й целуна ръка, после се усмихна.

— За мен е чест, скъпа.

Тя изчака, докато той се настани, и поръча аперитиви — за себе си студен чай, а за него уиски с лед. Моментът бе твърде важен, за да пие алкохол. За предстоящата задача й бяха необходими всички сили.

Той действително бе привлекателен с посребрените си слепоочия и проницателните черни очи. Костюмът му стоеше идеално. Майка й навярно си представяше, че е излязъл от някой филм от петдесетте. Не би могла да я вини за това.

Задачата на Кет бе да я защити. Въпреки че беше повече от двайсет години по-млада от майка си, в някои отношения бе по-опитна.

Кет имаше причини да бъде циничка. Знаеше какво е да си с разбито сърце, познаваше лъжата и предателството, както и хората със скрити намерения. Според майка й обаче, всеки бе добър, докато докаже противното.

Двамата с полковника водеха приятен неангажиращ разговор, а тя събираше кураж за най-важното. Внезапно усети, че някой я наблюдава. Мъжът с невероятните сини очи! Той се усмихваше и вдигна чашата си за иронична наздравица. Тя бързо отмести поглед. Няма да обръща внимание на господин Сините очи! Предстоеше й важен разговор!

Обърна глава и се усмихна лъчезарно, като едва не се задави. Това беше смешно и изобщо не бе в стила й. Не би могла да изпълни плана на Тед. Лицемерието не й бе присъщо. Най-добре би било да се придържа към добрата стара честност.

— Полковник Бритман — започна тя искрено, — майка ми много ви харесва.

— Мисля, че знаете отношението ми към нея — усмихна се той.

„Така ли? Не вярвам“, помисли тя и пое дълбоко дъх.

— Всъщност не съм сигурна, че е така — призна откровено.

Той кимна. Явно не бе изненадан. Странното беше, че тази дискусия не му причиняваше никакво неудобство.

— Вие не ми вярвате и това е напълно естествено.

Не добави нищо друго и й се наложи да продължи:

— Майка ми е изключително доверчива. Вижда само доброто у всеки и смята, че сте чудесен.

— Разбира се. — Той сви рамене. — Това е любовта. Не сте ли се влюбвали някога, Кет? — Погледна я изпитателно.

Въпреки всичко въпросът му я свари неподготвена.

— Влюбена?! — Кръвта се отдръпна от лицето й. — Да, била съм влюбена и… Зная какво е.

— Извинявай — нежно хвана ръката й, — събудих тъжни спомени, нали? Майка ти ми спомена, че си била омъжена. За някой от семейство Колингам, автомобилните магнати?

— Да. За Джефри Колингам. — Отпи от чашата си, за да се съвземе. Какво й ставаше? Мисълта за Джефри отдавна не предизвикваше емоциите й. Навярно бе уморена от пътуването. Нямаше друго обяснение. Опита се да продължи. — Но не той е причината…

— Но Джефри те е направил нещастна, нали? — Ръката му стисна нейната със съчувствие.

— Не. — Погледна го с изненада. — Не и докато бяхме заедно. — Това бе самата истина. Беше щастлива по време на брака си, само че той не продължи дълго… — По-късно, когато си отиде…

— Отишъл си е? — Възрастният мъж поклати глава със съжаление. — Извинявай, скъпа, не знаех, че е починал! Да останеш вдовица толкова млада!

Доколкото тя знаеше, Джефри беше жив и здрав и в момента сигурно участваше в някоя ветроходна регата. Но преди да разсее недоразумението, сервитьорът постави висока чаша с екзотична напитка до нея.

— От господина на съседната маса — обясни той и посочи към господин Сините очи. — Каза да ви пожелая „буена суерте“, защото ще ви е необходим.

Кет погледна самодоволния мъж отсреща и промълви:

— Благодаря…

Зачуди се дали този тип някога ще я остави на мира. Погледна притеснено полковника и установи, че той не бе забелязал нищо, защото поставяше салфетката на коленете си. Щом вдигна очи, се възхити от питието й и си поръча същото. Сервираха им и двамата продължиха разговора.

Полковникът наистина бе очарователен. Разказваше й забавни истории, но не пропускаше да спомене майка й на всяко второ изречение. Маниерите му бяха безукорни.

Кет не се бе придвижила към целта си и на милиметър. Той бе приятен мъж, но нима повечето ловци на богатства не бяха такива? Очарованието им вървеше със занаята…

— Кажете ми, полковник, с какво се занимавате?

— Да се занимавам ли?

— Имам предвид с какво си изкарвате прехраната?

— О! — усмихна се той. — Няма да ми е лесно да отговоря на този въпрос. Вие, младите, обичате да групирате хората по професии, а моят живот протича по-различно.

Кет загуби търпение.

— И как по-точно?

— Вие очаквате да изброявам дипломи, квалификации, дългогодишен стаж в някоя корпорация, нали? Страхувам се, че не съм живял по този начин. Как да обясня, че като млад просто бродех по континента и поглъщах философия, изкуство и учех езици? Каква квалификация има онзи, който е построил собственоръчно яхта и е обиколил с нея света? Къде е дипломата и наградата за това, че сам спрях война между две съседни племена в Нова Гвинея? Никога не съм се задържал достатъчно дълго на едно място, за да получа медал за прослужено време. Страхувам се, че нямам нищо черно на бяло.

Кет преглътна с усилие и се усмихна едва-едва. Какви изводи, по дяволите, да си прави? Биографията му звучеше точно като на плейбой. Много романтично, няма що! Какво търсеше този човек при практичната й трезвомислеща майка?

Полковникът се извини, че трябва да я напусне, за да се обади на брокера си. Когато се отдалечи, сервитьорът поднесе огромен венец от пурпурни орхидеи и го сложи на врата й.

— Какво, за бога, означава това?

— Изпраща ви го господинът от съседната маса с пожелание за успешен лов.

Това вече беше прекалено! Трябваше да го възпре, преди да измисли още нещо! Тя стана и ядосано се отправи към Сините очи. Ала на лицето му се четеше неприкрит интерес и красивите му очи живо оглеждаха тялото й, така че докато го доближи, гневът й вече се бе изпарил напълно. Той бе толкова привлекателен! Защо да му се сърди?

Кет грациозно седна на неговата маса и се приведе към него, за да говори тихо:

— Много мило от ваша страна да ми изпращате тези неща, но не го правете повече. Опитвам се да направя нещо важно и се страхувам, че ми пречите.

Мъжът повдигна вежди в няма изненада.

— Извинете. Не съм искал да провалям усилията ви. Но все пак не е ли малко старичък за вас? — попита меко. — Имам усещането, че аз повече бих ви подхождал.

Той я прелъстяваше! Не я бе докоснал и с пръст, но все едно, че го бе направил. Погледът, гласът му бяха самата съблазън!

Преди да се овладее, усети как лицето й се покрива с гъста руменина. При други обстоятелства със сигурност щеше да се поддаде на неотразимия му чар.

Още миг, и ще е загубена! Бързо се отдръпна, сякаш я беше докоснал.

— Не е… това, което… мислите — изрече смутено. — Трябва да се връщам. — Но не помръдна, защото сините очи сякаш я хипнотизираха.

— Какво точно се опитвате да измъкнете от този господин? — попита той така, като че ли отговорът й нямаше особено значение.

Тя продължаваше да се бори с чувственото му привличане и процеди през стиснати зъби:

— Информация. И, повярвайте ми, не е лесно!

— Забелязах — усмихна се Рийд. Защо ли й се струваше, че й се подиграва? — Успех тогава!

Кет се изправи и го погледна с недоумение.

— Благодаря. — Поколеба се. Какво още би могла да каже? Докато се връщаше, усещаше как венецът се полюшва и докосва гърдите й, усещаше и впития като свредел поглед на мъжа в гърба си. Седна на мястото си. Страните й пламтяха.

Полковникът се върна и се усмихна мило.

— Прекрасен венец! — промълви. — На всички дами ли подаряват?

Кет измърмори нещо, а той кимна и попита дали желае десерт. Тя се чувстваше неудобно. Интригите не й бяха по сърце и все пак не бе разбрала дали полковникът е искрен в отношенията с майка й. Дали наистина бе такъв, какъвто изглеждаше — очарователен и почтен?

Сервитьорът се появи отново. Този път с бутилка „Кахлуа“ и две чаши.

— Господинът от съседната маса би желал да вдигне тост за вас. — Остави ги на масата и изрецитира: — „Нека богатствата по света стигнат за всички някой ден.“ — После се усмихна, поклони се и си тръгна.

Кет затвори очи от отчаяние и пое дълбоко дъх. Дойде й твърде много.

— И кой е този господин? — Полковник Бритман се обърна и огледа залата.

— О… Ами… Никой. Извинете ме за момент, само ще отида да…

Една ръка се отпусна върху нейното рамо и думите заседнаха в гърлото й. Стреснато вдигна очи и съзря красивия синеок непознат застанал точно над нея.

— Продължавайте да се храните — усмихна се той приветливо. — Реших да се отбия, за да видя как вървят нещата.

— Благодаря. Нещата вървят прекрасно… — Кет го изгледа ледено.

Полковник Бритман най-сетне вдигна поглед. И… засия!

— Рийд, момчето ми! Кога пристигна?

Мъжът със сините очи за първи път се усмихваше без цинизъм.

— Преди около два часа. Как си, чичо Джон?

Необходими й бяха няколко мига, за да осмисли чутото. Ледена буца заседна в гърлото й.

— Чичо Джон? — повтори с недоумение тя. Погледна отначало единия мъж, после другия. — Чичо Джон ли?!

— Да, мила. Позволи ми да ти представя моя племенник Рийд Бритман. Той е дете на брат ми, но го чувствам като роден син. Обади ми се преди няколко дни и го поканих да ме посети. — Полковникът се усмихна топло. — Искам да го запозная с майка ти. Рийд, запознай се с Кет Клей, дъщерята на Милдред.

— Дъщерята?! — Замълча за момент от изненада, а след това въздъхна с облекчение. Значи не тя бе съблазнителката!

— Да, разбира се. Почакай да видиш Милдред, момчето ми. Тя е чудесна!

— С нетърпение очаквам този миг. Толкова съм чувал за нея! — Очите му внимателно се взряха в Кет. Значи не тя беше вдовицата, но сигурно участваше в играта. Реши да разгадае нечестните им планове, дори само за свое собствено удоволствие. — Може ли да седна? — Посочи мястото до нея.

Кет все още не се бе съвзела и позабави отговора си:

— Но да, разбира се. — Отдръпна се, за да му направи място.

— Благодаря.

Масата бе предвидена само за двама и стана доста тясно. Иначе как да си обясни притискането на бедрото му до нейното? Кет пламна цялата. Не чуваше нищо от приятелския разговор между двамата мъже.

Бе стигнала до задънена улица! Сега вече не би могла да осъществи намеренията си. Опита да си припомни какво си казаха с Рийд, но мислите й бяха объркани. Все пак си спомняше някои изрази като „прелъстяване“ и „успешен лов“.

Господи, този маниак си мислеше, че тя преследва чичо му! В момента дори не усети иронията на създалото се положение.

Всичко дотук бе само в полза на полковника. Сега й се искаше да отиде при майка си и да се помъчи да я вразуми. И може би да се обади на Тед…

— И така, госпожице Клей, майка ви била спечелила голяма сума от лотарията.

— Да. — Тя видя два чифта очи, втренчени в нея. Аха, изплюха камъчето! Решителността се отрази в твърдостта на погледа й. Нямаше да позволи на тези негодници да се доберат до парите на майка й! — Да — повтори по-твърдо и спонтанно добави: — Не е ли прекрасно? Само че мама реши да дари цялата сума за благотворителни цели.

Рийд се засмя. Трябваше да й се признае, че мисли бързо. А бе и прекалено красива. Беше изпитал истинско облекчение, че чичо му не се бе влюбил в нея. С удоволствие би се запознал с майка й, спечелила навярно напълно въображаема сума от лотарията. Ако поне малко приличаше на дъщеря си, щеше да се позабавлява няколко дни.

— Значи тя е заклета алтруистка също като дъщеря си, както виждам — промърмори той с искрящ поглед.

Кет го изгледа безмълвно. Не се сещаше какво да каже. Явно не вярваше на нито една нейна дума! Защо този мъж си мислеше най-лошото за нея?

— Не може да бъде! Милдред не ми каза нищо такова. Ще я посъветвам да не го прави. По-късно ще съжалява.

Кет преглътна. Така би реагирал всеки мошеник. Що за човек бе полковникът? Как, за бога, да разбере със сигурност?

— Вярно ли е това, което каза чичо ми? Наистина ли сте била съпруга на Джефри Колингам? Не го познавам лично, но с братовчед му Рандолф бяхме съученици. — Очите му я пронизваха. — Не съм чул Джефри да е умрял. Моите съболезнования. Ще трябва да се свържа с Рандолф. — Усмивката му бе недоверчива и присмехулна.

За бога, нещата се заплитаха все повече! А може би Рийд блъфираше? Нямаше да му се даде току-така! Кет вдигна глава и се усмихна на безпощадните очи пред себе си.

— Починал ли? Какво ви накара да си го помислите? Доколкото ми е известно, Джефри е жив и здрав.

Полковникът бе смаян.

— Но ти каза, че си е отишъл…

Безгрижната й усмивка едва ли заблуди някого.

— Наистина си отиде. Разбирате ли, той ме напусна преди около седем години. Трябваше ми доста време, за да го превъзмогна…

Сините очи я гледаха подигравателно, но с одобрение. Тя обаче вече не се интересуваше какво мисли Рийд. Няма да седи тук, подложена на преценката на двамата мъже!

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя безгрижно. — Приятно ми бе да се запозная с вас, Рийд.

Той се изправи, за да й направи път. Полковникът вече бе на крака и й благодареше за чудесния обяд. Кет кимна с усмивка и забързано се отдалечи, като си позволи само веднъж да погледне назад, за което моментално съжали. Нещо в погледа на Рийд Бритман й подсказа, че твърде скоро ще разговарят отново…