Волфганг Холбайн
В руините на Париж (8)

8.

Той изпитваше страх. Копнееше да се върне обратно при топлината на мама, при мекия й глас и мириса й, но вместо това се озова пак в някаква вселена от блестящ хром и студени, проблясващи апаратури, които не разбираше. В един свят на огромни същества, които го наблюдаваха втренчено с блеснали очи го докосваха понякога болезнено с твърдите си хищни нокти. Известно време крещя, но никой не реагира и постепенно крясъците му преминаха в скимтене и хленч, а накрая и съвсем престанаха. Оттогава той лежеше тук, в легло, много по-меко от това, което познаваше. Беше на две години.

Когато настъпи вечерта, той отново заплака и този път някой се отзова: чу тежки, странно пляскащи стъпки, а след това едно от тези странни същества се приведе над леглото му и го погледна с очи, които сякаш се състояха от милиони шлифовани миниатюрни стъклени късчета.

Видът на това същество го изплаши. То беше голямо и твърдо, имаше прекалено много ръце, но затова пък нямаше лице. Той започна да рита с крака и да отблъсва тъничките черни ръце, които посегнаха да го извадят от люлката му, но, естествено, не можа да постигне нищо. Злобното черно нещо го отнесе до една маса, положи го върху нея и го задържа с две от страшните си черни ръце, докато другите две опипваха тялото му и му причиняваха ужасна болка. Гърлото му скоро го заболя от виковете и целият отмаля, но въпреки това не престана да се съпротивлява с всичка сила.

Черното чудовище го принуди да отвори уста и да пие. Това, което потече в гърлото му, беше горчиво на вкус. Той се закашля, повърна по-голямата част от изпитото и без малко щеше да се задуши в тази течност. Секунди по-късно стана нещо странно: по цялото му тяло се разля блажено спокойствие, усещане за топлина и сила, които никога досега не беше изпитвал, а в същото време мислите му бяха обхванати от някакво странно безволие. Той все още знаеше къде се намира, все още знаеше, че бяха отнели от него майка му и вместо нея му бяха дали това страшно, черно чудовище, но въпреки това той вече нямаше никаква сила да се съпротивлява повече. Престана да крещи и след малко затвори очи и заспа.

В тази нощ започнаха сънищата.

Кайл скимтеше от болка, когато отвори очи. Не беше физическа болка, а една такава скръб, която се надигаше от дълбините на душата му и която не можеше да смекчи нито някакъв наркотик, нито пък някакво препрограмиране. Това беше мъчителното усещане поради спомена кой е той в действителност и какво бяха направили с него.

— Той се събужда.

Кайл почувства как твърди и студени ръце посягат към ръката му и забиват в нея тънка игла. Секунди по-късно в нея се вля парлива течност. Той се опита инстинктивно да използва променения химически състав на тялото си, за да анализира медикамента и да го неутрализира, но не успя. Каквото и да беше това, то беше по-силно от него; наркотик, който потискаше съпротивителните сили на организма му и само след секунди влезе в кръвообращението му и достигна до мозъка. Всичко наоколо отново почна да се размива пред погледа му. Двете бели фигури на инспекторите той виждаше като неясни призраци, между които танцува трета, по-малка сянка.

— Защо правите това?

Той познаваше този глас. Принадлежеше на Стоун. И почувства, че това име означава нещо особено за него, нещо, което беше важно и което мразеше повече от всичко на света.

— Той трябва да си спомни. — Този глас звучеше по друг начин, той беше студен, сякаш говори машина, а не жив човек.

— Трябва да открием момента, в който в програмата му се е промъкнала грешка. Само така ще можем да я подновим. И да предотвратим повтарянето й при останалите.

Изведнъж Кайл не беше повече в състояние да се съсредоточи. Трите сенки загубиха очертанията си пред погледа му и всичко стана нереално и маловажно.

Той притвори очи и отново беше двегодишен.

 

 

— И аз трябва да повярвам на тази история? — Барлър се усмихна, клатейки глава и несъзнателно прокара ръка по белега на лявото си слепоочие. Беше се облегнал небрежно на един от моторите. Симпатичното му лице и нежните очи не можеха да заблудят Черити нито за миг, колко опасен в действителност беше Барлър. — И така, вие твърдите, че сте били свидетел на нашествието на извънземните? Прекарали сте последните петдесет и пет години в замразителна камера и след като сте се събудили, веднага сте се заели с освобождаването на земята от тиранията на нашествениците. И не само това — даже сте успели да извоювате доверието на един ловец.

— Това не зная със сигурност — поясни Черити. — Но все пак той ни пусна да си вървим.

Барлър отново поклати глава.

— Да допуснем, че казвате истината, капитан Леърд. Тогава ще ви помоля да се поставите в моето положение и да ми кажете, дали вие бихте повярвали на всичко онова, което ми разказахте.

Черити въздъхна тежко. Беше се страхувала от този въпрос, защото не можеше да му даде удовлетворителен отговор.

— Какво, по дяволите, очаквате от нас? — попита Скудър ядосано. — Пропуск от мороните, подписан от Стоун?

Пръстите на Барлър забарабаниха в бърз, лек ритъм по резервоара на мотора, на който се беше облегнал, и той устреми поглед от Черити към Скудър и обратно.

— Не зная кой е този Стоун — каза той. — Но зная, че това, което разказвате, звучи доста фантастично.

— Но това е истината — обади се Нет. — Попитайте и Жан. Той беше при нас. Все пак мравките без малко щяха да ни унищожат.

— Не се съмнявам, че са ваши врагове — отвърна търпеливо Барлър, — но вашите врагове не е задължително да са и наши прагове. Освен това — продължи той, леко повишил тон, — може би точно фактът, че сте се изплъзнали, ме кара да се съмнявам.

— Да не би да предпочитате да ни бяха изпозастреляли? — попита жлъчно Нет.

— Живея вече над четиридесет години тук — отвърна Барлър, — и самият аз съм унищожавал някои от тези животни. Но никога досега не съм чувал някой да е успявал да се изплъзне от техен самолет, камо ли пък да го унищожи.

— Не бяхме ние — повтори Черити за кой ли път. — Това беше оня танк.

Вместо да отговори, Барлър хвърли на Жан дълъг укорителен поглед. Черити бе разбрала едва след известно време, че действително никой тук в Зоната не знаеше за съществуването на леопарда. Жан наистина беше пазил само за себе си в продължение на години тайната на своето откритие. Досега Барлър не беше казал нито дума по този въпрос, но беше изпратил двама от своите хора на острова, за да огледат крепостта на Жан.

— Даже и да съществува този танк — каза Барлър след известно време, — то тогава ще трябва да ми обясните следното: самолетите патрулират почти непрекъснато над реката, а вие не сте единствените хора, които са нападани от тях. Ако това нещо стои наистина там и ако реагира напълно автоматично, щом някой човек е застрашен, защо тогава не е стреляло още преди петдесет години?

Черити се поколеба за миг, преди да отговори. Беше си поставила същия въпрос още преди часове, когато се намираха заедно с Жан във вътрешността на леопарда. И й се струваше, че се догажда за отговора.

— Мисля, че танкът не е защитавал нас, а мен — произнесе тя колебливо.

Барлър сви вежди.

— Разбирам — каза той иронично. — Електронният му мозък е програмиран за спасението на осемдесет и пет годишни астронавтки. Най-малкото, ако са така добре запазени като вас.

— Не — отвърна сериозно Черити. — Но това нещо — тя разкопча двете горни копчета на униформата, извади през глава тънката здрава верижка и показа на Барлър своята разпознавателна плакета, но веднага я дръпна назад със съжалително свиване на раменете, когато французинът поиска да я вземе в ръце.

— Няма да ви послужи за нищо — поясни тя. — Не ме питайте как функционира, но тези „пропуски“ са настроени само към тези, които ги носят. Функционират единствено, когато се намират в ръцете на законния си притежател.

— Документ за клас „А“! — Барлър сви одобрително устни.

— Вие знаете какво е това?

— Разбира се — отвърна спокойно Барлър. — Аз пак ви повтарям, капитан Леърд, в течение съм на някои неща. — Той отново се облегна на мотора, погледът му се отправи покрай Черити някъде в пространството, а накрая се обърна към Жан. — Значи ти си открил този танк преди пет години — каза той.

Жан кимна.

— Да — призна той несмело.

— Никога ли не ти се е удало да направиш нещо с него? — попита Барлър. — Искам да кажа, освен да си седиш вътре и да залагаш на карта живота на всички ни?

Жан отбегна погледа му, докато клатеше смутено глава.

— Не много. Аз… открих как се включва главният компютър. Той е закодиран по някакъв начин, но съм сигурен, че ще мога да открия кода. Вече бях започнал да изпробвам всички възможности.

— О-о — Барлър се усмихна развеселено. — Искаш да кажеш, че си щял да опитваш като луд, докато не откриеш истинския код?

Жан кимна.

— Че как иначе?

— Да, как иначе — отвърна Барлър. Той погледна към Жан с истинско съчувствие и поклати глава, сякаш не можеше да проумее неговата наивност. — Боя се, че ще е трябвало доста дълго да си играеш на проверки. Какво мислите, капитан Леърд, колко време щеше да му е необходимо?

Черити сви рамене.

— Не съм сигурна — каза тя, — но ако работи всеки ден по десет часа… сто, а може би и сто и петдесет хиляди години.

Жан пребледня, а Барлър се усмихна иронично и след това пак посочи към плакетата, която Черити продължаваше да държи в ръката си.

— Значи смятате, че танкът е реагирал на нея?

— Не знам — призна Черити. — Но ако всичките му системи все още функционират нормално, той сигурно е приел сигнала и го е разшифровал. И когато електронният му мозък е стигнал до заключението, че това нападение застрашава живота ми… — тя направи неуверено движение с двете си ръце, — е, тогава той е реагирал, както предвижда програмата му за подобен случай.

— Само генерали от НАТО и висши правителствени служители получават документи за клас „А“ — подчерта Барлър.

— Знам.

Той погледна въпросително към Черити.

— Влизате ли в някоя от тези групи? — попита той.

— Не — отвърна Черити. — Но въпреки това имам такава плакета, както сам виждате.

— Ако това нещо въобще е истинско — каза Барлър.

— Истинско е — отвърна ядосано Черити. — Но за съжаление нямам никаква представа как да ви го докажа. — Тя отново надяна верижката около врата си, скри плакетата под якето и пак се закопча.

— Мога да ви разбера, Барлър, задето не ни вярвате — продължи тя, — но историята, която ви разказах, е истинска. Чисто и просто нямаме достатъчно време да ви изчакаме да решите дали да ни вярвате или не. Рано или късно братята на Кайл ще се появят тук, за да ни потърсят. И тогава би било по-добре за вас, ако нас вече ни няма.

— Няма да дойдат тук — отвърна Барлър толкова убедено, че Черити се отказа да му възразява. — А що се отнася до това, дали ви вярвам или не… — Той погледна замислено Черити, изправи се внезапно и я подкани с ръка: — Последвайте ме!

Барлър махна отрицателно, когато и Скудър, Нет и Гърк се наканиха да станат, за да го последват.

— Само тя — нареди той.

Скудър смръщи чело и Черити му отправи бърз, умолителен поглед.

— Няма нищо — каза тя. — Аз му вярвам.

— Аз не — произнесе Скудър. — Ако й направите нещо, ще ви убия — извика той подир Барлър.

Французинът се усмихна, зави бързо край мотора и се отправи към огромната стоманена врата, където спря още веднъж и изчака Черити да го настигне. Анри и още някакъв мъж поискаха да се присъединят към него, но Барлър поклати отрицателно глава.

— Ще идем сами — каза той. — А в това време внимавайте за гостите ни. — Той посочи Скудър. — Някой трябва да се погрижи за ръката му. Раната не изглежда добре. — Те излязоха от помещението и се отправиха наляво. Барлър я поведе през тесен, нисък коридор от ръждясала стомана, който свършваше в основата на също така ръждясала стълба. Черити беше малко изненадана, че отвън не ги чакаха никакви хора. Барлър очевидно наистина искаше да остане сам с нея. Това беше доста необичайно. Ако действително знаеше какво представлява Космическата служба, тогава трябва да беше наясно и с това, че в обучението им влизаше и ръкопашен бой.

Стълбата ги отведе до друг коридор, в чиято отсрещна страна се виждаше втора, по-широка метална стълба, водеща нагоре. Барлър зави в обратна посока и я подкани с ръка, когато тя се поколеба да го последва.

— Къде отиваме?

— Сама ще видите — отвърна грубо Барлър.

Черити вървя подир французина почти четвърт час, минаваха през тесни, еднакви, празни коридори от метални плочи, които образуваха истински лабиринт под земята, накрая стигнаха пред ниска желязна врата.

Черити спря изненадана, когато Барлър отвори ръждясалата стоманена врата и тя видя къде се намираха.

Пред тях имаше огромна, облицована с бели плочки зала, чиито размери можеше само да бъдат предусетени на трепкащата светлина на малкото факли, прикрепени към стените. На малко разстояние от вратата се намираха долните стъпала на широк, напълно разрушен ескалатор. От другата страна се намираха пет-шест проблясващи релсови коловози, които се свързваха в края на залата и свършваха в два огромни, полукръгли тунела. Черити установи между другото, че по тези релси няма и следа от ръжда.

— Това е метрото! — възкликна Черити слисано.

Барлър спря и се извърна към нея с лека усмивка.

— Разбира се, че е то — каза той. — А вие какво очаквахте?

Черити гледаше с недоумение боядисания в жълто влак на метрото, който се намираше само на няколко крачки от нея. Имаше само един вагон, но вратите му бяха отворени и вътрешното осветление гореше — поне доколкото неоновите лампи все още функционираха. Черити дочу тихо, познато бръмчене; звук, който по-рано беше толкова обичаен, че човек вече изобщо не му обръщаше внимание.

— То… все още действа? — попита тя, не вярвайки на очите си.

— Действа отново — поправи я Барлър. Той пак се усмихна с онази странна, почти скръбна усмивка. — Не така надеждно и точно както по-рано, а и влаковете не пътуват така често. Но все пак може да се дойде тук и не е нужно човек да се бои, че ще бъде нападнат и ограбен.

Черити гледаше ту него, ту влакчето на метрото. Видът на този занемарен, но все още функциониращ влак я разтърси повече, отколкото можеше да предполага.

— Използваме го много рядко — каза Барлър, комуто, естествено, изненадата й не беше убягнала. — Изразходва доста ток, а и резервните части за вагоните почват да стават рядкост. — Той като че ли очакваше някакъв отговор, а после я покани с жест да се качи във вагона: — Елате!

Черити беше прекалено изненадана, за да възрази. Тя последва послушно Барлър и влезе в едно от купетата. Стресна се уплашена, когато вратите автоматично се затвориха след нея и посегна бързо да се хване за нещо, тъй като влакчето потегли с твърдо, рязко дръпване. Станцията на метрото се плъзна покрай прозорците, после вагонът потъна в единия от тунелите и ги обхвана пълен мрак.

— Седнете, капитан Леърд — подкани я учтиво Барлър. — Ще пътуваме известно време.

Черити се подчини, а Барлър мина напред, за да разговаря с ватмана.

Мекото поклащане на вагона и монотонният, почти плашещо познат шум на колелата върху релсите започна да оказва странно въздействие върху Черити. Тя се отпусна и облегна върху една от тапицираните седалки и притисна слепоочие в стъклото на прозореца, притвори очи и се наслаждаваше на усещането за хладина върху кожата си, както го беше правила толкова често преди, в един друг, изгубен живот.

Но може би, помисли си тя, те имаха втори шанс. Може би щяха да успеят — не тя или Скудър, а поколенията, които идваха след тях, — да изградят един нов, дори по-добър свят. Може би мороните не бяха направили нищо друго, а само ускорили естествения ход на нещата. Културата на двайсети век не беше единствената цивилизация, която беше изчезнала почти безследно от лицето на Земята.

Но може би тя беше последната. Ако не успееха да отблъснат мороните, тогава нямаше да има нова цивилизация, която да се издигне като феникс изпод пепелта на отломките на света.

Беше така… нечестно, помисли си тя. Още петдесет години, и те може би щяха да прогонят тези чудовища обратно там, откъдето бяха дошли. Смешни петдесет години, сравнени с един свят, чиято история се беше развивала за повече от десет хилядолетия!

Чувството, че не е вече сама, я накара да отвори очи. Барлър беше застанал пред нея, присвил лявата си ръка и пъхнал палец под колана, и я наблюдаваше. Върху лицето му се четеше странно изражение: смесица от възхита и недоверие, в което като че ли нямаше никаква следа от враждебност.

— За какво мислите? — попита французинът.

— За… нищо — отвърна уклончиво Черити. — Защо?

Барлър направи нещо като свиване на рамене и се усмихна едва забележимо.

— Лицето ви изглеждаше много особено — отвърна той. — Някак тъжно.

Черити се усмихна насила и отново поклати глава.

— Няма нищо — повтори тя. Само за да смени темата, тя се изправи в седалката и посочи през прозореца. От другата страна на ослепелите стъкла цареше пълен мрак. Пътуването през този подземен, празен тунел, в който от половин век не беше горяла светлина, беше нереално, направо потискащо, подобно на сцена от кошмарен сън.

— Колко ще трае пътуването?

Барлър седна и също погледна през прозореца.

— Още доста — отвърна той. — Трябва да стигнем почти до другия край на града.

Черити се беше надявала, че ще й каже къде точно отиват, но той не й достави това удоволствие. Известно време тя го наблюдаваше мълчаливо, после отново се облегна и пак притисна глава към стъклото, този път обаче, без да затваря очи.

— Вие сте особен човек, Барлър — каза тя.

Спътникът й я погледна:

— Така ли?

— Когато последния път срещнах човек като вас — каза Черити, — едва не бях убита. Скудър и останалите също. Те не ни повярваха, че сме тези, за които се представяме.

— Кой ви е казал, че ви вярвам?

— Ние сме тук, нали? — отвърна Черити. — Искам да кажа, че ако вярвахте, че сме шпиони на мороните, то би било съвсем лекомислено от ваша страна да се качите съвсем сам на този влак. Или ме смятате за безобидна, тъй като съм жена?

За нейна изненада Барлър се засмя тихо. Черити го погледна учудено и комендантът на Свободната зона отговори с пояснителен жест:

— Дори само този въпрос доказва, че не сте шпионка, капитан Леърд.

— Защо? — начинът, по който беше наблегнал на думата шпионин, я накара да наостри уши.

— Ако сте тази, за която се представяте — отвърна усмихнато Барлър, — тогава няма от какво да се боя, нали? А ако не… — Той сви рамене. — Ако вие и приятелите ви сте наистина ловци, дошли, за да ме убиете… Е, в такъв случай бихте могли да го сторите тук, както и на което и да е друго място. Така или иначе, на мен не ми е предоставена никаква възможност да предприема каквото и да било.

Черити помълча известно време. Отговорът я изненада.

— Що за човек сте вие, Барлър? — попита тя накрая. — Фаталист или циник?

— Може би по-малко и от двете.

— Такъв ли става човек, когато четиридесет години от живота му минават в бягство? — запита сериозно Черити.

— В бягство? — Барлър смръщи изненадано чело. После се усмихна отново и поклати глава. — Заблуждавате се, капитан Леърд. Ние не сме нито бегълци, нито пленници.

— Но вие сте…

— Друг път — прекъсна я Барлър. — Нека поговорим за това друг път, капитан Леърд. Моля ви.

Черити се съобрази с желанието му. През останалата част от пътуването, което продължи наистина повече от половин час, тя не каза нищо. След цяла една вечност влакът забави ход и най-сетне спря на някаква друга станция на метрото. За разлика от тази, от която бяха отпътували, новата подземна зала не беше осветена. Върху перона падаше малко светлина само от прозорците на вагона.

Барлър стана, мина в задната част на вагона и се върна с голям прожектор и две катранени факли. Закачи прожектора на колана си, подаде на Черити едната от факлите и без да каже нищо, излезе навън на перона. После запали и двете факли. Червената светлина описваше кръг от плаха светлина около себе си, но далеч не достатъчно, да освети огромната, облицована с бели напукани плочки зала. Освен това факлите воняха отвратително, а от напоения им с катран край върху ръката на Черити падаха непрекъснато малки искрици.

Тя посочи към прожектора на колана на Барлър.

— Не работи ли това нещо?

— Работи. — Барлър кимна с глава. — Но го използваме само в краен случай. Батериите постепенно привършват, а отдавна вече не се произвеждат нови.

Черити се извини наум пред Барлър за този глупав въпрос. Малкото неща, които беше видяла досега от Свободната зона: моторът на Жан, това метро, което функционираше все още по неведоми причини — я караше вече да почне да забравя, къде се намира. Светът се беше променил из основи. Нямаше дори такива елементарни неща като батерията, която по-рано се захвърляше автоматично, след като се изразходваше, и се заменяше с нова. Хората на двайсет и първи век живееха главно с останките, които им беше оставила загиналата цивилизация.

Те прекосиха залата и използваха повредения ескалатор, за да се качат нагоре. В края на ескалатора се намираше мрежа от широки, тъмни повърхности и тесни ивици светлина и когато дойдоха по-наблизо, Черити видя, че входът беше затворен с импровизирана дъсчена стена. Искаше да помогне на Барлър да отвори малката врата, вградена в нея, но той й нареди с движение на ръката да поеме факлата му, докато се оправи със скърцащите шарнири. Черити се огледа потресено. Светлината на двете факли не стигаше много далеч, но това, което виждаше, не я караше да изпитва желание да види по-надалеч. В края на трептящия червен кръг тя забеляза някакво призрачно тяло, което се беше проснало върху стъпалата на отсрещния ескалатор.

Навън все още си беше ден. След полумрака под земята дори и меката зелена светлина на това фалшиво слънце се стори на Черити неприятно силна. Тя премига, сложи ръка над очите си и й трябваше известно време, за да свикне отново с променената светлина.

Барлър изгаси факлата си, но не я пусна долу, и Черити последва примера му. Отдалечиха се на север от входа на метрото и завиха при първото кръстовище. Черити се оглеждаше внимателно, докато вървеше подир Барлър. И тук градът се беше превърнал в жертва на джунглата; и все пак се отличаваше съществено от онова, което беше видяла от другата страна на реката. Растенията бяха далеч не така буйни, както оттатък. Храсталакът беше по-проходим, и наоколо беше много тихо.

Мина известно време, докато Черити осъзнае причината за тази тишина: крясъците на животните, които така я бяха изплашили на отсрещната страна на реката, тук липсваха напълно. Само някъде в далечината се чу жалният писък на птица, а веднъж й се стори, че вижда как някаква сянка се стрелва през клонака. Хората като че ли бяха отблъснали животните тук.

Барлър отговаряше с готовност на въпросите й.

— От самото начало сме се стремили да не допуснем животните да добият превес — каза той. — Разбира се, не ни се удаде да ги унищожим напълно. И съвсем не бих ви посъветвал да се разхождате сама и без оръжие в тази гора. Но останете ли на улицата и отваряте ли си очите, едва ли би могло да ви се случи нещо.

Черити го погледна изненадано.

— Вие сте прочистили цялата Свободна зона?

Барлър сви рамене и спря.

— О, тя не е толкова голяма, колкото си мислите — отвърна той. — Няма и единадесет километра по брега и са по-малко от пет в тази посока. — Той посочи на запад до стената.

— А зад нея?

Барлър я измери със странен поглед.

— Вие би трябвало да го знаете по-добре от мен.

— Тази стена — продължи Черити, — какво по-точно представлява тя?

— Ако знаехме, може би щяхме да я отстраним досега — отвърна сериозно Барлър. — Във всеки случай това не е истинска стена, ще ви я покажа. Не е вече така далече.

Той продължи напред, така че Черити нямаше вече никаква възможност да задава други въпроси, вместо това трябваше да ускори ход, за да не го изгуби от погледа си.

Внезапно Барлър спря и посочи към някаква почти двуметрова ограда от ковано желязо, която беше превърната в почти непроходим жив плет от нависналите клони и листа. Зад нея се намираше двуетажна сграда от бял мрамор, която някога ще да е била истинска перла на архитектурното изкуство. Черити имаше чувството, че вече е виждала тази постройка. После погледът й попадна върху потъмнялата месингова табела до входа и след малко тя успя да разчете нечетливия надпис: „ПОСОЛСТВО НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“.

Тя погледна изненадано към Барлър.

— Посолството?

Барлър се обърна към нея и кимна. Усмихваше се едва доловимо.

— Защо не? Сигурен съм, че вашият посланик ще може да ви идентифицира.

Каза това с такъв сериозен тон, че трябваше да мине известно време, за да разбере Черити, че той се е пошегувал. Засмя се принудено, продължи да върви и оглеждаше любопитно фасадата на просторната сграда.

Разрухата, жертва на която беше станал цял Париж, не беше минала безследно и край зданието на посолството, покривът и част от етажа под него бяха разрушени, стърчаха само няколко опушени черни греди. Черните дупки на мястото на прозорците бяха опушени от пожара. Черити се запита какво ли е ставало тук. За разлика от Ню Йорк, чиято гибел тя беше видяла със собствените си очи, Париж изглежда не беше загинал бързо и безмълвно победен. Руините, овъглените къщи и огромните кратери, които виждаха на всяка крачка, говореха свой собствен език.

Тя се спря пред широката мраморна стълба, която водеше към входа на сградата.

— Какво търсим тук?

Барлър й посочи вратата:

— Влезте, капитан Леърд! Там вътре ще намерим отговор на въпроса коя сте вие всъщност.

Вътре в сградата беше така тъмно, както впрочем бе очаквала тя. Когато затвори вратата подир себе си и спря за миг, за да привикне с дрезгавината, тя дочу тихо, монотонно бръмчене. Стресна се изплашено, когато разбра какво е това всъщност.

— Климатичната инсталация?

Барлър я изгледа, без да каже нищо.

— Тя продължава да функционира — произнесе слисано Черити. — След всичкото това време?

Французинът кимна.

— Тук вътре функционират още много неща — каза той. Вдигна ръка и посочи към една отворена врата. — Елате.

Черити видя бюро, а в креслото пред него някакъв приведен напред скелет се мъчеше безуспешно да изпълни парадната униформа на морски пехотинец. Пред петдесетгодишния труп се намираше покрит с прах компютърен терминал, върху чийто екран просветваха зелени букви.

— Невероятно! — възкликна Черити.

Барлър се усмихна леко.

— Да — каза той, свивайки рамене, — довоенна стока. Навремето са произвеждали само качествени продукти.

Черити го погледна объркано. Не беше сигурна, дали в гласа на Барлър има наистина ирония.

— Какво търсим тук? — попита тя. — Нали не сте ме довели, за да ми покажете всичко това?

— Разбира се, че не — отвърна Барлър. — Само си помислих, че може би ще ви е интересно. — Направи й знак да го последва.

Прекосиха партера на сградата на посолството. Мъртвият войник вън в преддверието не беше единственият, на когото се натъкнаха. По някое време Черити престана да брои скелетите, които се бяха вече полуразпаднали. Повечето носеха същата черна униформа на морската пехота, както и мъжът отвън, и почти всички бяха въоръжени. Бяха загинали с оръжие в ръка.

— Какво се е случило тук? — попита Черити, когато Барлър се спря пред тясна врата в края на коридора и се залови с ключалката й.

— Опитали са се да ги спрат — но сама виждате с какъв успех.

Черити поклати глава.

— Защо все пак градът е толкова разрушен?

Барлър спря за момент заниманията си с ключалката и я изгледа странно през рамо.

— Струва ми се — каза той, наистина с усмивка, но все пак изведнъж пак с оня дебнещ, почти мнителен тон на гласа си, — че вие сте били свидетел на това, а не аз.

Черити кимна.

— Видях как падна Ню Йорк — потвърди тя. — Стана за няколко минути. Те използваха оръжие, което унищожаваше само органичните форми на живот. Но Париж изглежда така, като че ли се е налагало да превземат сградите една по една.

Барлър сви рамене и отново се зае с ключалката.

— Така горе-долу е и било — отвърна той. — Аз не съм бил там, но от всичко, което съм чувал, боевете трябва да са продължили около половин година.

— Но защо? — учудваше се Черити. — Ако те…

— Защо не ги попитате направо тях — прекъсна я ядосано Барлър. Той отново вдигна поглед и се усмихна извинително. — Простете — каза той, — това май не беше твърде тактично.

— Няма нищо — отвърна Черити. Изведнъж се чу металическо щракване и вратата се открехна леко.

Барлър отстъпи назад, за да я отвори изцяло, запали отново факлата си и изчезна, без да каже нито дума повече, надолу по тясната стълба, която започваше от вратата. Черити го последва. Пътят водеше право надолу. Стените представляваха гол бетон. Те преминаха през някакво приземно помещение, натъпкано с какви ли не вещи, промъкнаха се приведени през една ниска врата и започнаха да се спускат по нова стълба. Стъпките на Барлър ставаха все по-бавни и на неясната светлина на факлата тя съзря нова врата, този път от масивен метал.

И сега беше нужно известно време, преди той да отвори тази врата, а след това свали прожектора от колана си, включи го и внимателно изгаси факлата си.

Черити го погледна въпросително. Барлър насочи бледия лъч на прожектора насам-натам из помещението зад вратата, който разкри само прах и бетон. После насочи лъча към тавана и тя разпозна миниатюрните, разположени в концентрични кръгове отвори вътре в изкуствената облицовка. Радиоактивна охрана. И съдейки по поведението на Барлър, тя изглежда все още функционираше.

Французинът влезе в помещението, направи няколко крачки и отново спря. Черити премига, когато вдигна прожектора и светна с него право в лицето й.

— Елате, капитан Леърд — каза той. — Сега ще проверим дали документите ви са редовни.

Едно немного приятно чувство обхвана Черити, когато последва французина. Барлър отново сведе лъча на прожектора надолу, но очите й сълзяха от ярката светлина и в първия момент й беше доста трудно да вижда отново. Когато очите й се адаптираха към обстановката, тя видя, че са се озовали само в една по-широка празна камера от бетон. По пода имаше прах, събиран от пет десетилетия. Погледна въпросително към Барлър.

Французинът се отмести встрани и размаха прожектора около себе си — и в този момент Черити светкавично се досети къде точно се намираха!

Беше така изненадана, че в първия миг имаше очи само за оградената в алуминиева рамка изподрана врата. Коридорът зад нея тънеше в пълен мрак, но ако човек се вгледаше по-добре, можеше да съзре слабото сияние от зелени и жълти светлинки, които проблясваха някъде много надалеч.

Барлър й остави достатъчно време, за да се справи с изненадата си. После се приближи до вратата и насочи лъча на прожектора към коридора зад вратата — и Черити тропна за втори път.

Върху голия бетон зад вратата лежаха мъртъвци. Двама от тях бяха човеци, а другите двама — мравки. Както хората, така и животните бяха страшно обезобразени: двамата мъртъвци сигурно се намираха тук от доста дълго време, защото телата им бяха мумифицирани, но Черити въпреки това можа да установи, че лицата им бяха така разкривени, като че ли са изпитали страхотни мъки, преди да умрат.

Тя притисна изплашено длан към устата си и се отметна леко назад. Барлър замълча, после пристъпи към вратата и вдигна ръка.

Движението като че ли задейства някакъв скрит механизъм, защото изведнъж тъмнината от другата страна на вратата се смени с лека, почти нежна жълта светлина, а в рамката на вратата се появи тясна червена светеща ивица. Чу се електрически звън и някъде се включи запис, който произнесе някакво предупреждение. Думите не можеха да се разберат, лентата очевидно беше толкова изхабена, че беше почти неизползваема.

— Е? — Барлър наклони глава и я изгледа изпитателно. — Какво е това?

Черити мислеше, че знае отговора, но все пак инстинктивно вдигна ръка и попипа с върховете на пръстите си студения метал на плакетата си. Страхуваше се да прекрачи тази врата. Знаеше много добре какво се намира на отсрещната страна, както и знаеше, че по принцип нямаше от какво да се бои — но плакетата на врата й беше на около шейсет години. Нямаше никаква гаранция, че след всичкото това време ще действа също така надеждно както смъртоносната машина, която беше вградена в тавана на коридора. Но не й оставяха никакъв друг избор. Така че тя събра всичката си смелост, затвори очи — и направи решителна крачка напред.

Нищо не се случи.

Магнетофонът се изключи със звънко щракване, и светлината в рамката на вратата потрепери. Черити направи нова крачка, огледа се целенасочено и откри малкото табло на стената, на четири-пет крачки от нея, най-много на метър от протегнатата ръка на един от убитите воини, които и умирайки, се беше опитал да го достигне.

Тя преодоля нежеланието си, продължи напред с разтуптяно сърце и зави в голяма дъга около двамата убити човеци и животните. С разтреперани пръст свали плакетата от верижката на врага си, постави я в тесния отвор на уреда и се вслуша с притаен дъх.

Една, две, три ужасни секунди не се случи нищо. После бръмченето престана и светлината в таблото се смени, превърна се от червена в зелена. С тихо бръмчене плакетата отново се върна през отвора на миникомпютъра и Черити посегна към нея, след което бързо я прикрепи отново към верижката си. После се обърна към Барлър и му помаха.

— Няма никаква опасност повече. Можете да влезете.

Барлър се поколеба. За момент погледът му спря върху двамата мъртъвци, после се овладя, прекрачи през вратата и отново се спря. Огледа се неуверено, но след още няколко секунди като че ли разбра, че онова, каквото и да е било то, което е убило двамата души и мравките, поне за момента не представлява никаква опасност.

Той продължи напред, отдъхвайки си, и се спря пред Черити:

— Значи, вие сте наистина от Космическата служба — каза той. — И очевидно сте били нещо повече от един обикновен капитан.

Черити поклати отрицателно глава:

— Заблуждавате се — каза тя. — Моите приятели и аз имахме задачата да отведем на сигурно място президента и някои други членове на правителството. Поради тази причина получихме и тези плакети.

Барлър сви рамене и се усмихна.

— Всъщност няма никакво значение защо имате този документ. Важното е, че го имате. Какво е това тук?

Черити се поколеба за миг, преди да разбере колко глупаво бе колебанието й. Времената, когато това подземно съоръжение се пазеше в най-дълбока секретност, бяха отдавна вече минало.

— Тайно съоръжение — отвърна тя. — Мисля, че става дума за секретна база на НАТО, Навремето имаше доста такива станции, но не ми беше известно, че някоя се е намирала непосредствено под сградата на посолството.

— Във всеки случай продължава да действа — отбеляза Барлър. — Дори и на тези проклети мравки не им се удаде да проникнат вътре. — За пръв път, откакто го познаваше Черити, той изгуби контрол над себе си: и ритна гневно едно от мъртвите насекоми. Хитиновата обвивка се нацепи и разлетя на хиляди късчета из коридора. Черити видя, че уязвимата плът на това същество се беше превърнала в прах.

— Микровълнова бариера — проговори тя тихо. Нова ледена тръпка пробяга по гърба й, когато си помисли, че и самата тя би могла да бъде мъртва като тия двамата нещастника, ако мъничката плакета не си беше свършила работата. — Който влезе тук, без да има право на това — продължи тя в отговор на въпросителния поглед на Барлър, — няма никакъв шанс. Лъчението е абсолютно смъртоносно.

— Знам — отвърна спокойно Барлър. — То унищожава дори ловци.

Черити го погледна изненадано, но Барлър кимна за потвърждение.

— Преди няколко години се опитаха да вкарат тук вътре един от тези живи роботи — каза той. — По някакъв начин той успя да излезе отново навън, но не живя дълго.

— Мислех, че няма нищо, което да може да ги увреди — каза Черити.

— Не и това тук — отвърна мрачно Барлър. — Това беше първият и последен път, когато умря някой от тях. — Той се замисли за момент. — Сега, когато можем да влизаме свободно тук, сигурно ще можем да го използваме като оръжие.

— Едва ли — отвърна Черити. Дори само при представата да използват това ужасно оръжие срещу живи същества стомахът й се сви в спазъм. — Освен ако не преустроите целия коридор и не се опитате да ги примамвате тук един подир друг.

Барлър я погледна объркано.

— Добре — каза той — да се поогледаме в такъв случай наоколо.

Черити се помъчи да убеди самата себе си, че недоверието й е напълно неоснователно, но това не й се удаде. Обстоятелството, че това съоръжение продължаваше да функционира след всичкото изминало време, доказваше особено ясно, колко много неговите конструктори са държали на защитата му от достъп на външни лица. Възможно беше тук да има неща, които беше по-добре да останат забравени завинаги.

— Не разбирам защо чисто и просто не са си осигурили достъпа посредством прилагане на сила — каза тя, докато вървеше подир Барлър през тесния коридор. — Това е напълно в техните възможности.

Барлър кимна.

— Сигурно — каза той, — но ми се струва, че това, което се намира тук долу, каквото и да е то, е било толкова важно за тях, че не са искали да го унищожат. — Той я погледна въпросително. — И допускам, че съществува съответното устройство.

Черити отново бе силно изненадана. Действително съществуваше съоръжение за самоунищожение, което би вдигнало целия комплекс във въздуха, ако охранителния компютър стигнеше до заключението, че може да бъде превзет от враговете. Но се изненада колко много бе известно на Барлър.

— Ако аз можех да конструирам такова съоръжение, то бих се погрижил да не може да попадне невредимо в ничии ръце, поне не на тези, които успеят насилствено да проникнат вътре — поясни Барлър, сякаш беше прочел мислите й.

Бяха стигнали до края на коридора, където се намираше една-единствена тясна метална врата. Барлър натисна дръжката надолу, постоя малко и след това я отвори изведнъж.

В помещението зад нея веднага блесна бяла неонова светлина. Черити застана до него. Не знаеше какво беше очаквала, но с положителност не и това. Зад вратата се простираше огромна полукръгла компютърна зала. Цялата отсрещна права стена се заемаше от огромен екран, съставен от многобройни паралелно включени по-малки монитори. Някои от тях не действаха, но повечето все още функционираха. Те изобразяваха цветна стереокарта на света, върху която трептяха множество червени и зелени светлинки. В действие бяха и повечето от останалите компютърни монитори; зелената им светлина изпълваше помещението със зловеща осветеност, която напомни на Черити фалшивата светлина на тюркоазното слънце. И навсякъде лежаха тела на мъртъвци: мъже с тъмносините униформи на морската пехота и на армията на САЩ, но и цивилни, които бяха полегнали като заспали върху клавиатурите на компютрите или пък се бяха свлекли пред пластмасовите столове. Никой от тях не беше загинал от насилствена смърт, това Черити разбра още при пръв поглед. И нито един от тези мъртъвци не беше под петдесет години.

— Господи — прошепна Барлър. — Какво се е случило тук?

Черити не отговори. Но не беше особено трудно да си представи човек какво се е разиграло тук: нашествениците са атакували сградата на посолството, но въпреки превъзходството си не са успели да проникнат в този подземен комплекс. Обаче служителите в посолството са се оказали като пленници в приземието. Може би са издържали месеци, докато са се привършили постепенно хранителните запаси и са разбрали, че няма никакво спасение вече.

Черити мина покрай Барлър през вратата и пристъпи колебливо до един от компютрите. Сърцето й заби учестено, когато погледът й падна върху трепкащия монитор. Разбираше малко от онова, което четеше там, но онова, от което се беше опасявала досега, се превръщаше все повече и повече в сигурност. Тя протегна неуверено ръка, вкара няколко думи в компютъра и зачака нещо да се случи.

Върху монитора се появиха зелени букви, после нещо изсъска и от уреда се посипа дъжд от искри. Секунда по-късно екрана стана черен.

— Е? — попита Барлър откъм вратата. — Какво е това?

Черити изобщо не му обърна внимание, а застана до друг компютър. Повтори данните с разтреперани пръсти и този път уредът с готовност й предостави информация. Върху монитора се изписаха трепкащи зелени и бели колони от цифри.

Мина почти четвърт час. След известно време Барлър застана до нея и започна да наблюдава любопитно през рамото й, без да я прекъсва повече, докато Черити предпазливо навлизаше в тайните на компютърната система. Беше й много трудно. Нищо от това, което виждаше тук, не се числеше към същинските й задачи, но тя знаеше какво да търси.

Най-сетне се изправи отново и погледна първо към Барлър, после към огромния стенен монитор.

— Мисля, че вече зная защо са държали толкова много да получат това тук непокътнато — каза тя тихо.

Барлър я погледна въпросително, без да каже нищо.

— Това е нещо като копие на североамериканската НОРАД — прошепна Черити.

Барлър отново я погледна въпросително, без да каже нищо.

— Може и да се заблуждавам, но съм доста сигурна, че тук долу е закодиран почти целия архив на НАТО. — Тя посочи с ръка към екрана. — Всеки оръжеен склад, всяко летище, всяка секретна база… Чисто и просто всичко.

— Боя се, че не разбирам нищо — каза Барлър.

Черити посочи развълнувано към екрана.

— Те ни победиха, Барлър — каза тя възбудено. — А ние даже им помогнахме, като им отворихме вратата. Те парализираха цялата ни отбранителна система с един удар, но тя все още съществува. Разбирате ли? Всичко стана прекалено бързо, за да можем наистина да се съпротивляваме, но по-голямата част от онова, което притежавахме, е все още налице.

— Искате да кажете… оръжията? — попита Барлър.

— Оръжия, самолети, кораби, складове, резервоари за горива… Каквото си щете. Навремето имаше доста секретни бази и мисля, че когато военните са разбрали, че губят борбата, са скрили още повече неща.

Очите на Барлър се разшириха, сякаш той едва в този момент беше разбрал какво всъщност означава находката им.

— А това тук е…

— Всичко е записано — потвърди Черити. — В тези компютри е записано точното разположение на всяка секретна база и на всеки склад, който е съществувал на територията на Западна Европа.

— Но тогава… — Гласът на Барлър секна от вълнение. — Тогава би могло да се въоръжи цяла една армия.

— Теоретично да — произнесе тихо Черити.

— Какво означава това?

— Не знам как можем да се доберем до тази информация — Черити обхвана с жест цялото помещение. — Повечето от нещата вероятно не функционират вече. А и почти всички данни са закодирани.

— Бихте ли могли да се справите? — попита Барлър.

Черити се усмихна мрачно.

— Ако разбирах малко повече от компютри и ако имах достатъчно време…

— Колко време? — настоя да разбере Барлър.

— Спомнете си отговора ми на Жан, когато попита колко време ще му трябва, за да разкрие тайната на танка! — каза Черити вместо директен отговор.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че сигурно ще бъде доста трудно да използваме наистина това, което открихме тук. — Тя въздъхна. — Съжалявам, ако ще ви разочаровам, но всичко това… — Тя сви рамене. — Може би така е по-добре.

— Разполагаме с няколко души, които разбират от компютри — отбеляза замислено Барлър.

— Дори и така да е — Черити отново сви рамене и се отвърна от пулта. — Повярвайте ми, Барлър, няма да имате голяма полза от това. Дори не можете да се измъкнете от този град.

— Вярно е — отвърна Барлър. Лицето му внезапно потъмня от гняв. — Защото сме беззащитни. Защото живеем, само доколкото те ни позволяват това. Можем ли да се борим с тях само с това? — Той тупна ядосано с длан по кобура на пистолета, окачен на колана му. — Ако разполагахме с повече от ония танкове, като този, който Жан намери на острова, или пък ако имахме прилични снаряди…

Черити преглътна отговора, който трептеше на езика й. Тя разбираше реакцията на Барлър, която я настройваше по-скоро тъжно. Войната с нашествениците не можеше да бъде спечелена с помощта на оръжия.

— Не става дума само за това — продължи Барлър. — Знам какво е представлявало НАТО. Военните са оставили не само оръжия. Има толкова много неща, които са ни нужни, толкова много неща, които бихме могли да научим тук — и всичко това се намира тук.

Да — въздъхна Черити. — Само че не зная какво да правим с него.

— Имаме време — възрази Барлър. — Вие и вашите приятели можете да останете при нас. Можете да ни помогнете.

— Боя се, че точно това не можем да направим — отвърна отпаднало Черити. — Ще бъдем само заплаха за вас. Рано или късно те ще разберат къде се намираме и тогава ще пристигнат и ще почнат да ни търсят.

— Рано или късно, може би — отвърна Барлър — но дотогава може да ни помогнете. И ние на вас. — Той се поколеба за момент, а след това попита: — Можете ли да изключите тази микровълнова бариера?

Черити кимна.

— Моля ви да го направите в такъв случай — каза Барлър. — Ще изпратя няколко души тук, които разбират от тези апаратури. А ако искате — добави той, — ще изчакам до момента, в който напуснете града.

— Защо не?

Черити не се чувстваше добре при тази мисъл. Без да може да посочи ясна причина за това, тя имаше чувството, че ще бъде грешка да събудят тази база от стогодишния й сън. Изведнъж й се прииска да се махне оттук. Струваше й се, че ще се задуши, ако остане дори само за минута в тази зала. Обърна се рязко и се отправи отново към изхода, после обаче пак се спря, когато погледът й попадна върху мумифицирания труп на войника от морската пехота. Поколеба се, а после се наведе, за да вземе оръжието на мъртвия.

Беше тежък гама лазер. Провери заряда, провери и оптическия мерник, а след това преметна оръжието през рамо.

Барлър я погледна въпросително.

— Да не се каните съвсем сама да обявите война на мравките?

Черити замълча. И самата тя не знаеше отговора.

— Щяхте да ми показвате стената — беше лаконичният й отговор.