Волфганг Холбайн
В руините на Париж (10)

10.

— Това ли беше моментът?

Бялата фигура на мравката инспектор извърна глава и сведе въпросителен поглед към Стоун, който добави, сочейки пояснително към голото, неподвижно тяло върху хромираната маса, където се провеждаше изследването:

— Това ли е грешката в програмата му?

Инспекторът се поколеба за миг, като че ли не беше съвсем сигурен какво трябва да отговори. После направи движение, което явно беше еквивалентно на поклащането на човешка глава.

— Не. Такива неща се случват. Не много често, но се случват. Той беше много млад тогава и у него все още имаше много от човека. Навярно по-късно се е случило нещо друго, за което нищо не ни е известно. Този инцидент ни беше познат.

Стоун се извърна замислено и отново погледна към лежащия в безсъзнание мегаман. Въпреки че волята на Кайл беше стопроцентово изключена както при машина, чийто контакт бяха прекъснали, той все още изпитваше страх от това стройно тяло. Дали това беше собственото му чувство за вина спрямо Кайл или пък безпокойството му се дължеше на увереността, че Кайл и сега продължаваше да бъде опасен?

Погледът му се откъсна от лицето на мегамана, което изглеждаше странно миролюбиво и спокойно в съня, и затърси по огромния екран над леглото изображенията и думите, в които се трансформираха сега мислите на Кайл. В момента не можеше да различи нищо сред безсмислената бъркотия от движения, цветове и форми. Попита се дали тази навяваща страх мисловна апаратура действа при всеки човек.

Може би не Кайл му внушаваше страх, а цялото това обкръжение. Всичко тук беше така… различно. Толкова по-различно от онова, което беше видял през последните години. Дори и той, може би най-могъщият човек на тази планета, беше виждал досега твърде малко от свръхмощната технология на нашествениците. А малкото, което беше видял, беше по-скоро объркващо, отколкото впечатляващо. Една технология, която в някои моменти превъзхождаше тази на Земята от двайсети век, в други не беше чак толкова развита, която обаче се основаваше на безогледното използване на материал и енергия.

Това, което Стоун беше видял в тази база под Айфеловата кула, надминаваше всичко, което би могъл да си представи и в най-смелите си сънища. Тук като че ли нямаше нещо, което да е невъзможно, нещо, което да не може да се извърши от машини и от безшумно действащи компютри. Не за пръв път, откакто беше излязъл от камерата на подземния бункер и се беше присъединил към нашествениците, той се питаше, кои са те в действителност, без обаче да намери отговор на въпроса си.

— Колко още ще трае изследването? — попита той.

— Докато открием това, което търсим — отвърна спокойно инспекторът. — Имало е някаква грешка. Някакъв инцидент, който не сме забелязали. Трябва да разберем, какво точно е било.

— Това може да продължи със седмици — каза сериозно Стоун.

— Така е — потвърди инспекторът.

— А дотогава капитан Леърд сигурно ще е на хиляди мили оттук — каза Стоун. — Или на някой друг континент.

Инспекторът обърна бавно огромния си, триъгълен череп и го погледна със студените си многоцветни очи.

— Мястото, където се намират капитан Леърд и спътниците й, ни е известно — отвърна той.

Стоун разтвори изненадано очи:

— Знаете къде…

— Търсените лица се намират в Свободната зона.

— Защо тогава чакаме още? — попита Стоун възбудено. — Защо не изпратите някого да ги залови?

— Няма никаква необходимост от това — отвърна инспекторът.

 

 

Те отново използваха метрото, за да се върнат обратно, но слязоха на друга метростанция. И край нея тези пет и половина десетилетия не бяха минали безследно, но въпреки всичко тя изглеждаше чиста, дори поддържана. Електрическото осветление функционираше, за голяма изненада работеше дори и ескалаторът.

Беше почти мръкнало, когато излязоха навън. Слънцето се беше вече скрило зад хоризонта, а светлината беше станала така тъмнозелена, че изглеждаше почти черна. Гледката беше доста странна и тя повече от всичко друго символизираше за Черити абсолютната промяна на този свят.

Толкова по-изненадващо изглеждаше онова, което се намираше около старата шахта на метрото: един почти напълно жив град. Ако не беше тази зловеща, черно-зелена светлина, Черити би решила, че се намира в някой град на двайсети век. Улицата беше широка и безлюдна. Единствената зеленина, която виждаше, бяха растения и грижливо поддържани саксии. Но когато Черити се вгледа по-внимателно, тя забеляза, че някои прозорци бяха почернели и някои покриви бяха рухнали.

Тя погледна изненадано към Барлър и този път французинът не успя да прогони израза на гордост от лицето си.

— Значи това е Свободната зона?

Барлър кимна.

— Какво сте очаквали? Няколко мръсни човека от каменния век, които обитават свърталища от руини без покриви?

— Разбира се, че не — отвърна припряно Черити. — Само съм малко изненадана. Оттатък в Америка съм виждала съвсем други градове.

— Така ли?

— Те никога ли не идват тук?

— Мравките? — Барлър поклати глава. — Никога. Във всеки случай не доброволно. — При тези думи сянка пробяга по лицето му. — Пък и защо ли да идват? — продължи Барлър. — Ние не им правим нищо, те на нас също. Това тук е Свободната зона.

— И никога не сте се опитвали да излезете оттук?

Барлър сви презрително устни.

— Вие видяхте стената, нали?

Черити не отговори нищо, а последва французина по широката улица като се отправиха към многоетажна бяла сграда. Въпреки че също беше стара и носеше белезите на тежка разруха, които бяха само отчасти отстранени, тя създаваше някак впечатлението на нещо официално. Напукана мраморна стълба водеше към входа й. Преддверието беше осветено със сиянието на няколко неонови лампи. Черити разбра, че се намираха в някакъв предишен хотел. Някогашната рецепция беше все още запазена, но зад нея се виждаха монитори.

— Това е управлението ни — поясни Барлър, комуто не беше убягнал изненаданият й поглед.

Черити погледна още веднъж към монитора. Беше доста далеч от тях, за да може да различи подробности, но не беше трудно да се разбере, че камерите показваха няколко големи площада, които почти не се различаваха от улицата, която току-що бяха пресекли.

— Какво е това? — попита тя иронично. — Пътна контролираща система?

Барлър я погледна с недоумение.

— Тук има няколко места, които е по-добре да държим под око — отвърна той. — Но всичко това ще ви обясня утре. А сега ще ви заведа при вашите приятели.

Черити тъкмо се канеше да тръгне, когато някакво движение върху един от мониторите привлече вниманието и. Беше малък двуизмерен екран с доста лоша картина. Но въпреки всички смущения и ивици тя можа да различи черните хитинови фигури, които се движеха между сградите…

— Кажете ми, Барлър — каза Черити — грешно ли съм ви разбрала или вие наистина преди по-малко от десет минути твърдяхте, че те не идват никога насам?

Барлър я изгледа за миг объркано, после очите му се ококориха в изненада, когато погледът му падна върху монитора. Изплашено изражение се появи върху лицето му, но той не каза нищо, а се озова с два скока при въпросния екран и вдигна някаква старомодна телефонна слушалка, прикрепена под него. Черити напразно се опитваше да разбере думите, които той разменяше с човека от другата страна на връзката, след като припряно набра някакъв телефонен номер, но Барлър говореше толкова бързо, че не можеше да схване нищо от онова, което казваше.

Но той изглеждаше видимо ядосан, когато окачи обратно слушалката и се обърна към нея.

— Някакви проблеми? — попита иронично Черити.

— Не — отвърна раздразнено Барлър. — Аз бях наредил да се изключи тази камера. Някакъв глупак не го е направил.

— Защо? — попита Черити.

— За да не го видите — отвърна прямо Барлър.

Откровеността на този отговор изненада Черити.

— Какво да не видим?

— Мороните — каза Барлър. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Бях на мнение, че е по-добре да покажем на вас и приятелите ви всичко по реда си. Някои неща от това, което ще видите тук при нас, ще ви объркат.

— Вярно е — потвърди Черити. — Наистина… ме обърква това, да видя тук съществата, за които вие твърдяхте, че никога не преминават реката.

— Те не го и правят — каза Барлър. — Това, което са донесли, това… — Той млъкна, погледна я за миг замислено и като че ли търсеше подходящите думи. — Преди малко ме попитахте откъде съм дошъл — произнесе той накрая. — Откъде идват всички тези хора тук. — Усмихна се уморено и посочи към монитора, чиито образ изчезна мигновено, сякаш го беше преустановил с движението си. — Оттам.

Черити не разбра.

— Понякога те идват тук — продължи Барлър. — Те… донасят деца. Момчета, момичета… най-често кърмачета. Не знаем откъде идват и защо го правят. Те чисто и просто ги донасят тук. Много от тях са болни, много умират, но повечето успяваме да запазим. — Той въздъхна. — Бих ви го показал по някакъв друг начин, но в това се крие тайната на Свободната зона, че те ни донасят тук, без някой да знае защо.

— Но аз — прошепна Черити — във всеки случай… вярвам ви.

Този път Барлър беше този, който погледна недоумяващо.

— Децата, за които беше разказвал Кайл — проговори Черити, повече на себе си, отколкото към Барлър. — Ние… се питахме какво ли правят с всички ония деца, които жриците отвеждат в Шаитаан.

Какви деца? — попита Барлър. — И какви жрици?

Черити не обърна внимание на въпроса.

— Една малка част биват превръщани в мегавоини — продължи тя. — Естествено, те… те ги подлагат на тест. И тези, които не са пригодни, идват тук.

Очевидно Барлър не разбра нито дума от това, което каза Черити. Но не се впусна в дискусия, а само се извърна. Тя вече предполагаше, че ще се насочат към широката стълба, но Барлър тръгна към единия от трите асансьора. Черити установи с изненада, че вратите се отвориха сами, когато той се приближи до тях, а кабината вътре беше ярко осветена.

— Непрекъснато ме изненадвате, Барлър — каза тя, докато влизаше след него в асансьора. Французинът се усмихна, натисна копчето за третия етаж и се обърна, когато вратите плавно се затвориха.

— За вас може би всичко изглежда изненадващо — отвърна той. — За мен е по-скоро жалко, особено когато си помисля как е изглеждало всичко преди.

За момент Черити замълча и се замисли. После попита:

— Откъде знаете как е било? Искам да кажа, като изключим материала, който ви е необходим, за да пуснете всичко тук в действие — откъде имате своите знания?

Барлър я изгледа с особено изражение в погледа:

— Капитан Леърд, вие сте много нетърпелив човек, моля ви, изчакайте до утре. Тогава ще отговоря на всичките ви въпроси.

Кабината стигна до третия етаж и спря. Тук горе също светеше само всяка четвърта или пета лампа, но светлината беше достатъчна, за да може Черити да види, че сградата се намира в отлично състояние. Или тук вътре не са се водили никакви боеве, или пък бяха положили всички усилия да заличат всякакви следи. Някои от многобройните врати бяха отворени и Черити можа да установи, че някогашните хотелски стаи са превърнати очевидно в складове. В някои от тях се виждаха бюра и големи, пълни с папки етажерки, други пък бяха натъпкани почти до тавана със сандъци и кашони.

— Плячка — поясни иронично Барлър. — Този град някога сигурно е бил доста богат. Ние сме доста на брой и живеем тук вече четиридесет години, но въпреки това намираме все още достатъчно неща, за да съществуваме.

— На колко души възлиза вашето население? — полюбопитства Черити.

Барлър сви рамене.

— Никога не сме се преброявали — отвърна той, — но трябва да сме към десет хиляди.

Десет хиляди, помисли си Черити. Бяха много, и все пак ужасно малко, като вземеше предвид, че жриците на Шаит вече четиридесет години довеждаха деца в Шаитаан, отнемани от семействата им. Какво за Бога ставаше с останалите? Дали наистина са ги убивали при опитите си да ги превърнат в същества като Кайл? Или Кайл ги беше излъгал, когато беше казал, че има само малцина като него? Черити не искаше да повярва на нито една от тези възможности. Трябваше да има и някакво трето обяснение.

Барлър се спря пред някаква врата в края на коридора.

— Заповядайте, капитан Леърд — каза той. — Приятелите ви сигурно вече ви очакват. — Той отвори вратата и Черити прекрачи край него, влизайки в помещението.

Скудър, Нет и Гърк седяха край малка масичка под прозореца и спореха оживено с Жан и някаква тъмнокоса млада жена, която не беше много по-възрастна от Нет и превеждаше думите на Жан на почти перфектен английски. Те прекъснаха разговора си и Скудър и Нет скочиха на крака и тръгнаха насреща им, докато Гърк остана седнал и само ги измери с мрачен поглед.

— Черити! — възкликна Скудър с очевидно облекчение. — Как си?

Черити понечи да отговори, но Барлър застана до нея и постави ръката си върху рамото й.

— Ще ви оставя сами. Капитан Леърд ще може да ви информира за всичко. В това време Жан и Елен… — той посочи към тъмнокосото момиче до масата — ще се погрижат за вас.

Черити огледа бързо младата французойка. Тя изглеждаше любезна и имаше открито, симпатично лице.

— Елен е дъщеря ми — добави Барлър и се сбогува с лека усмивка.

Черити пристъпи до масата и седна. Изведнъж усети колко много е изморена.

— Не бива да се сърдите на баща ми, че е недоверчив — каза Елен. — Все пак той носи отговорността за всички ни тук. — Момичето нямаше никаква прилика с Барлър. Само в очите й проблясваше същото енергично пламъче.

— Баща ви е прав — отвърна Черити. — На негово място вероятно и аз щях да бъда мнителна. Най-вече сега, след като видях онази стена. — Нет я погледна въпросително и Черити продължи: — Това е нещо като енергийно поле, което пропуска само въздух и светлина.

— Къде точно бяхте? — попита Скудър. — Вече бях почнал да се безпокоя. Нямаше ви няколко часа.

Черити се поколеба за момент. Дори слабото усилие да разкаже на Скудър и останалите за онова, което бяха видели, като че ли превишаваше силите й. Тялото й бе обхванато от оловна тежест и умора.

В стаята се възцари пълна тишина, докато Черити разказваше за своите преживявания. Скудър и Нет изглеждаха замислени, а Гърк гледаше мълчаливо през прозореца, зад който избледняваше последният остатък на зеления ден.

— Боя се, че… не разбирам съвсем — прекъсна Нет най-сетне мълчанието, след като Черити беше спряла да разказва. — Ако този бункер действително съдържа толкова важна информация, защо тогава не са го разбили с употреба на сила?

— Защото тази информация е прекалено важна — отвърна Черити. — Те искат да стигнат до нея, но не да я разрушат.

Нет я погледна въпросително.

— Защо?

— Защото са плячкаджии!

Всички погледи се насочиха изненадано към Гърк. Досега не беше произнесъл нито дума, но по-изненадващ от думите му беше начинът, по който ги произнесе. Гласът му вибрираше от омраза.

— Какво искаш да кажеш?

Гърк погледна за миг към Черити, без да каже нищо, и тя разбра, че той отново съжалява за казаното. Въпреки това отговори:

— Никога ли не сте се питали откъде имат всичките си оръжия и машини, всичките си компютри и космически кораби?

Черити поклати глава. Въпросът й изглеждаше толкова абсурден, че никога не беше идвал наум.

— Във всеки случай не са си ги създали сами — каза джуджето. — Крадат и отмъкват всичко, което им е необходимо.

— Това май е доста преувеличено — обади се Скудър.

Гърк го изгледа остро. В очите му трепкаха зли пламъчета и за миг създаде впечатлението, че гневът му ще се насочи към индианеца.

Никак даже! — настоя той. — Те не произвеждат нищо. Никога не са си дали труда да направят нещо действително сами, а само плячкосват и опожаряват.

— Но това са безсмислици! — отвърна отпаднало Черити. — Говориш за същества, които са подчинили на себе си навярно вече десетки планети.

— Десетки? — Гърк се засмя измъчено. — Да… но въпреки това нещата стоят точно така, независимо дали го вярваш или не. Защо да си правят труда да изработят нещо сами, когато могат да го откраднат? Галактиката е достатъчно голяма и има страшно много планети, които си заслужава да бъдат ограбени.

— Колко? — попита Черити.

Гърк само сви рамене.

— Във всеки случай много, много повече, отколкото ти можеш да си представиш — отвърна той раздразнено.

— Това във всеки случай обяснява — намеси се Жан, на когото Елен беше превела всичко — защо те са унищожили базата, както и бункера, от който сте излезли вие, Черити.

Черити погледна изненадано към Жан. Той се усмихна:

— Разговаряхме, докато ви нямаше.

Действително, Черити трябваше да признае, че думите на Жан не са съвсем лишени от логика. Мороните бяха превзели станцията СС01 и я бяха разрушили в по-голямата й част, но не бяха унищожили напълно съоръженията, което по принцип им беше напълно във възможностите. Това беше и единствената причина, поради която тя все още беше жива.

— Ако там долу действително се намира точното описание на разположението на всички… — Той я погледна въпросително. — Как го нарекохте? НАТО?

Черити кимна.

— … на всички бази на НАТО — продължи внезапно разгорещено Жан — то тогава това означава, че някъде навън има достатъчно оръжия и боеприпаси, за да се въоръжи цяла една армия.

— Защо това трябва да е играло някаква роля? — попита тихо Черити.

— Защото тогава ние бихме могли да окажем съпротива! — отвърна развълнувано младият французин. — Искам да кажа, ако успеем по някакъв начин да преминем през тази проклета стена или пък, ако някъде в нашия град се намира една от тези бази…

— Ако се намираше — обади се спокойно Елен — то ние отдавна да сме я намерили.

Жан махна ядосано с ръка.

— Вие не можахте да откриете и крепостта — отвърна гой.

— Защото не ни каза къде се намира — възрази почти дружелюбно Елен.

Черити съзря гневните искрици в очите на Жан и вдигна успокоително ръка.

— Моля ви — каза тя. — Никой няма да спечели, ако почнете да се карате. Независимо от това, че Елен май има право. И ако успеем да се доберем до данните — това не означава, че всичко от този материал все още съществува. Освен това стената продължава да бъде бариера.

Жан смръщи ядосано вежди.

— Видяхте с какви оръжия разполага крепостта — каза той.

— И сега ще идеш там и ще опожариш цялата джунгла — вметна иронично Елен. — Или най-добре направо базата.

— Защо не? — попита Жан заядливо.

Тъмнокосото момиче въздъхна.

— Ще пораснеш ли някога, Жан? — попита тя. — Ти и останалите глупаци, дето никога няма да разберете, че живеем тук само защото те ни разрешават това.

— Живеем! — Жан се изсмя саркастично. — Жалко живуркане, докато те поканят на лов!

— Или докато някой идиот ги провокира да ни нападнат — добави Елен.

— Забрави ли, какво се случи с теб? — попита Жан. — Гласът му трепереше. — Убиха родителите ти. Без малко да убият и тебе — какво още трябва да се случи, за да разбереш, че за тях сме само едни играчки?

— Вашите родители? — попита Черити.

Елен кимна.

— Барлър не е истинският ми баща. Взе ме при себе си, след като родителите ми загинаха по време на един лов.

Черити не за пръв път чуваше тази дума и този път тя се поинтересува за значението й.

— Приятно забавление за приятелите на Барлър — обади се Жан, преди Елен да успее да отговори на въпроса. — От време на време взимат неколцина от нас на другата страна на реката и ги оставят в джунглата. Който успее да се добере до реката, остава жив. Но досега никой не е успявал. — Той кимна по посока на Елен. — Освен нея. Но родителите й загинаха. Едно от тия чудовища ги убило, пред самите й очи.

— Вярно ли е? — попита съчувствено Черити.

— Да. — За нейна изненада Елен се усмихна. — Но вече не се притеснявам да говоря за това. Минаха повече от двайсет години. Почти не си спомням какво точно се случи.

Жан отговори ядосано, но Черити изобщо не го слушаше. Изведнъж й се стори, че върху й с огромна тежест се стоварват всички часове, прекарани досега непрекъснато на крак. Беше чисто и просто безкрайно изморена.

Изправи се с трудно потисната прозявка и се извърна.

— Знаете ли какво? — попита тя. — Спорете, колкото си искате, но аз ще си потърся сега някое ъгълче, където да мога да се сгуша.

— Почакайте — каза Елен и също се изправи. — Ще ви покажа стаята.

Черити кимна с благодарност и тръгна след девойката. Излязоха от стаята, прекосиха коридора и влязоха в друга, по-малка стая. Елен посочи към широко, току-що застлано легло и се усмихна леко, когато Черити с въздишка на облекчение направо се тръшна на него, без да си прави труда да съблича дрехите или да събува ботушите си.

— Утре сутринта ще ви покажа града — каза Елен, — ако желаете.

— С удоволствие — едва проговори Черити, затворила очи. После отново вдигна клепачи и погледна Елен. — Направете ми една услуга и се застъпете пред баща си за Жан — помоли тя. — Все пак, ако не беше той, сега нямаше да сме живи.

Елен само махна леко с ръка.

— Нищо няма да му се случи — отвърна тя. — Баща ми обикновено изглежда по-строг, отколкото е. Няма да му откъснат главата.

Черити понечи да отговори, но още преди да успее да го направи, беше вече заспала.