Волфганг Холбайн
В руините на Париж (4)

4.

Градът се беше превърнал в кошмар. През първите десетина минути те се бяха движили из тесните улички на някогашен стар парижки квартал. И макар че на всяка крачка се бяха натъквали на белезите на невъобразимо опустошение, къщите им се бяха стрували познати и родни, въпреки причудливата им обвивка от зелено-виолетова растителност.

Но след това бяха излезли постепенно от този квартал и разрухата беше ставала все по-голяма. Почти нямаше запазена сграда, нито едно улично платно не беше пощадено от дълбоките, пълни с вода кратери. А повечето сгради, край които минаваха, представляваха опожарени, пусти руини.

Навсякъде около тях се извисяваха странните дървета и растения на една зловеща джунгла, която беше погълнала града, сякаш от деня на неговото унищожение бяха минали не петдесет, а петстотин години. Стволовете на някои от дърветата имаха диаметър десет и повече метра, а короните им се забиваха толкова нависоко в небето, че Черити дори не се решаваше да пресметне височината им. Беше видяла храсти, чиито клони бяха гъвкави като върбови вейки, но които като цяло имаха дебелината на обикновено дърво, беше видяла папрати, каквито може би е имало на земята по времето на динозаврите.

Изобщо всичко тук изглеждаше невероятно високо. Досега не бяха срещали нито един жив обитател на тази кошмарна джунгла, но веднъж бяха минали край паяжина, в чиито влакна се бяха заплели огромни плъхове. И не беше необходимо Кайл да надава предупредителен вик, за да накара Черити и останалите да завият в респектираща дъга около тази бяла плетеница.

Нет и тя се бяха редували като водачи на групата. И макар че Черити имаше гузна съвест, задето беше предоставяла неблагодарната задача на момичето, което си беше все още наполовина дете, да преценява всяка стъпка дали няма да се окаже последната, тя все пак й беше благодарна за това. Чувстваше се объркана и безпомощна както никога досега. Всичко й изглеждаше така безсмислено, че за последните няколко минути се беше питала вече няколко пъти, и то съвсем сериозно, защо все още продължават борбата. Това, че се бяха измъкнали от клопката на Даниъл, не означаваше изобщо нищо. Не беше забравила разговора, който бяха водили тя и Даниъл в частния му музей под най-високата кула на Шаитаан. Въпреки цялото презрение, което изпитваше към този изменник, тя беше сигурна, че той й беше казал истината. Но ако това беше така, помисли си тя обезсърчено, то тогава всичко, което бяха направили или правеха сега, беше точно толкова безсмислено, колкото и всичко, което можеха все още да направят. Тя воюваше с противник, който не можеше да бъде победен, защото една победа над него означаваше същевременно и смърт. Не само за нея, а за цялата тази планета.

Погледът на Черити се спря на Гърк, който вървеше няколко крачки пред нея. Гърк може и да изглеждаше малко странно, но все пак той беше хуманоидно същество. И това, с което външността му го отделяше от хората, се компенсираше стократно с характера на гнома. „Дали бе роден в Колорадо или на планета № 84 от слънчевата система Ицелплънк на новата Галактика, помисли си с ирония Черити, Абн Ел Гърк Бен Амар Ибн Лот Фадъл Четвърти беше сто пъти повече човек, отколкото доста човешки същества, които беше срещала в досегашния си живот.“

— Внимавайте там отпред!

Черити се стресна посред разсъжденията си и автоматично посегна към оръжието си, но предупредителният вик на Кайл се отнасяше не до нея, а до Нет.

Младото момиче реагира така бързо и хладнокръвно, както бе очаквала и Черити. Тя също извади оръжието си и застина на мястото си, като започна да оглежда с безкрайно внимание обкръжението си.

Но и не установи нищо особено като Черити, която след кратко колебание застана до нея и заоглежда избуялата зелена стена, която ти обграждаше от три страни.

Малко ядосано се обърна към Кайл. Мегаманът се увери с бърз поглед, че Скудър няма да има нищо против, ако се отдели от мястото си в малката група, и бързо се отправи към тях. Не произнесе нищо, но мълчаливо посочи към един подобен на кълбо храст на височина колкото човешки бой.

Черити пак не можа да открие нещо по особено по храста, с изключение на разпръсната на неравномерни петна бяла, прозрачна субстанция, полепнала по трънливите клонки.

— Какво има? — попита тя, смръщила чело.

Вместо да отговори, Кайл мина напред, спря на метър разстояние от храста и протегна ръка. Пръстите му леко докоснаха подобните на захарен памук валма, при което веществото смени веднага цвета си и странно оживя. Мъхестото бяло кълбо се превърна в тъмносива потрепваща топка, която секунда по-късно експлодира беззвучно и се разля върху ръката на Кайл.

Мегаманът бързо направи крачка назад и се обърна. Ръката му продължаваше да бъде сива, но когато той се приближи, те видяха, че не кожата му се беше променила. Ръката на Кайл беше покрита чак до над китката с някакъв слой от миниатюрни, пълзящи, сиви телца; дребни насекоми с мъхести тела, големи колкото грахово зърно, и с осем крака, които се движеха с бесен темп. Отвратена, Черити направи гримаса, когато разбра, че това са паяци.

Въпреки това се приближи до него и се накани да се наведе любопитно над ръката му, но мегаманът внезапно вдигна другата си ръка и й направи знак да се дръпне.

— Внимателно — каза той. — Те са силно отровни.

После погледна към Нет.

— Едно или две ухапвания, и щеше да си мъртва.

Нет пребледня, но не каза нищо, а в това време се приближиха Скудър и джуджето. Скудър разгледа ръката на Кайл подобно на Черити със смесени чувства на интерес и отвращение, а лицето на Гърк се мъчеше да изрази отегчение.

— А защо на вас не ви става нищо? — попита Черити.

— Имам имунитет срещу тяхната отрова — отвърна Кайл. Изведнъж той се усмихна, сви ръката си в юмрук и тази армия от миниатюрни паяци трепна като от удар с електрически ток и измря. Животинките се сгърчиха, свиха крайниците си към телата и се отрониха на земята подобно син прах.

— Но те нямат имунитет срещу вас — проговори изненадано Черити.

Нет инстинктивно сложи ръка пред устата си, погледна към храста с бели и зелени петна пред себе си и бързо отстъпи крачка назад, макар че се намираше на сигурно разстояние от тях. После вдигна объркано поглед към Кайл.

— Благодаря — каза тя тихо. — Мисля, че ми спаси живота.

Кайл не й отговори, но Гърк отново се възползва от ситуацията, за да пусне някоя от своите хапливи забележки.

— Да — изпръхтя той. — Само че се питам защо.

Черити се накани да отговори рязко, но после размисли и се отказа, след което се обърна отново към Кайл, като погледна въпросително.

— Знаете ли, Кайл — започна тя, — доста рядко се случва двамата с Гърк да сме на едно мнение. Но този път съм съгласна с него. Защо правите това? — Тя смръщи чело и посочи към храста. — Струва ми се, че бихте могли най-спокойно да изчакате аз или Нет да бъдем изядени от тези същества. На никого от нас няма и да му дойде на ума да ви упрекне в нещо.

— Интересна мисъл — отвърна Кайл. После се усмихна едва доловимо. — Предлагам следващия път първо да обсъдим въпроса дали да ви предупредя за някоя опасност или не. — Този път той дори не си направи труда да прикрие ироничната нотка в гласа си.

Но Черити остана сериозна.

— Говоря съвсем сериозно, Кайл — каза тя. — Защо го правите? Нима Гърк е прав и това е само някакъв нов трик, за да ни вкарате в клопката?

Кайл я погледна настойчиво, после поклати безмълвно глава.

— Но защо тогава? — настояваше Черити. — Преди това, в помещението с трансмитера, Кайл… двете животни щяха да ни убият, ако не ги бяхте нападнали. Да не сте напуснали Даниъл и сега си търсите нова работа? Или чисто и просто не обичате нищо, което се движи на повече от четири крака?

Дори и саркастичният тон да беше направил впечатление на Кайл, то той не му обърна внимание.

— Трябва ми… време — произнесе тихо той. — Трябва да размисля.

— За какво? — попита Черити.

— Може би е разбрал, че стои на погрешна позиция — предположи Нет.

Черити й даде знак да замълчи. Мегаманът стоеше абсолютно неподвижен пред нея. Лицето му не издаваше никакво чувство, но на нея й се стори, че вижда как мисълта дълбае зад челото му. И изведнъж отново си спомни израза на недоумяващ ужас в очите му, секунди след като беше излязъл от трансмитера. Нещо ставаше вътре в този човек.

— Даниъл ви е предал, нали? — попита тя тихо. — Искам да кажа, че не беше случайност или грешка, задето нападнаха вас, а не нас. Нали е така?

— Аз… — устните на Кайл затрепериха. Огледа се почти безпомощно наоколо. Самоувереността му беше като пометена. — Аз… не зная — произнесе той накъсано. — Всичко е… неправилно. Това тук е Шаит. Нямам право да се връщам тук. Ще ме убият, ако ме открият.

Мина известно време, докато Черити изобщо схване за какво твори мегаманът.

— Шаит? — повтори тя. — Шаит… Шаитаан…

— Това е мястото, където отнасят децата — предположи Скудър. — Децата, които взеха Анжела и другите жрици, за да ги посветят на Шаит. Те… те биват водени тук, на това място, нали?

Кайл го погледна несигурно и кимна. Но не каза нищо.

— Какво правите с тях? — попита Скудър. Лицето му беше разкривено от гняв, а гласът му мина във фалцет. Внезапно той се приближи до Кайл и вдигна ръце, канейки се да го сграбчи и разтърси, но не го докосна, а само се вгледа в него, изпълнен с омраза. — Какво става с тях? Защо водите всички тези деца в този ад? Какво правите с тях?!

— Нищо — отвърна спокойно Кайл.

— Къде са те? — изрева Скудър. — Убихте ли ги? Да не сте хранили с тях тези гадове тук?

— Не говори глупости, Скудър — каза Черити, но индианецът не й обърна внимание.

Кайл поклати глава отрицателно. Скудър беше застанал пред него с вдигнати заплашително ръце, но погледът на Кайл не показваше ни най-малка следа от страх. Ако Черити изобщо можеше да разпознае някакво чувство в очите му, то това беше в най-добрия случай мека, странно безделна тъга.

— Естествено, че не — каза той. — Те са в базата.

— Знаеше ли Стоун за това? — попита Черити, за да отслаби малко напрежението на опасната ситуация. Знаеше, че Скудър може да изгуби контрол над себе си. Разбира се, индианецът знаеше, че Кайл не е виновен. Ако можеше да се говори за вина, то той се числеше към жертвите, а не към извършителите на престъпленията. Но Скудър чисто и просто търсеше обект, върху когото да излее яда си.

Тя бързо се изправи между Кайл и Скудър.

— Знаеше ли той за къде води този трансмитер? — повтори тя пак въпроса си.

Кайл отново кимна безмълвно.

— Но въпреки това той ви принуди да ни последвате — продължи Черити с неспокоен поглед към Скудър. — Искам да кажа, че той е знаел съвсем точно, че ако минете през този трансмитер, това означава сигурна смърт за вас. Но въпреки това е настоявал.

— Той ме блъсна вътре — каза Кайл.

— Очевидно много е държал да му паднеш отново в ръчичките — намеси се Скудър и продължи да гледа Кайл с безкрайна омраза.

— Или да се отърве от някой друг — добави Черити много сериозно.

Мегаманът не реагира и на тази забележка, но лекият блясък в погледа му показа на Черити, че сигурно е мишо близо до истината.

— На вас ви е забранено да пристъпвате това място — продължи тя. — Какво ще стане, ако все пак го сторите, Кайл?

— Те ще ме елиминират — отвърна Кайл. — Всеки „наемник“ ще стреля веднага по мен.

— Наемник?

— Вие ги наричате мравки — отвърна той. — Но ще стрелят не само те. Другите също ще ме преследват.

— Кои други? — попита разтревожено Скудър.

— Другите като мен — отвърна Кайл.

Скудър пребледня и отвори невярващо очи.

— Да не би… това да означава, че… тук има и други като теб? — възкликна той.

Кайл го погледна сериозно и кимна.

— Това е планетата, на която ние израстваме и ни обучават — каза той. — Шаит.

— Какво значи това? — намеси се Нет. — Тази планета.

Черити я накара да млъкне само с един повелителен жест.

После се обърна отново към Кайл.

— Искате да кажете, че сте израсли тук? Тук, в тази джунгла?

— Не в джунглата. — Кайл посочи неопределено на север. — В базата. Но тя не е далеч оттук.

— И колко такива… като вас има там? — попита Скудър задъхано.

Кайл сви рамене.

— Не зная. Тук няма много. Но не е само този единствен Шаитаан. Мина доста време, откакто бях тук. Тогава бяхме петдесет или шестдесет. Не мога да си спомня съвсем точно.

— О-о — изплъзна се от устата на Скудър. Той преглътна няколко пъти и се опита да се усмихне, но успя да направи само грозна гримаса.

Черити също усети ледена тръпка.

— Петдесет или шестдесет… — бяха видели на какво е способен един-единствен от тези мъже; петдесет като него бяха достатъчни, за да се справят с една цяла планета. — Мисля, че по този начин си спечелихте няколко нови приятели, Кайл. Независимо дали ви се харесва или не.

Кайл бавно поклати глава. Гласът, му прозвуча някак си тъжно:

— Не е толкова просто, капитан Леърд. Не мога да остана при вас.

— Защо не? — попита Черити. — Нима сте все още задължен за нещо на Даниъл?

— Не става дума за него — отвърна Кайл. — Стоун се опита да ме убие. Защо, не знам. Но това няма никакво значение за вашето или моето състояние в момента. Не мога да остана при вас и вашите приятели, независимо дали искам или не. Бих представлявал само опасност за вас. И освен това аз… не мога да живея тук.

— Досега го правите — забеляза Черити.

— Първото и единствено правило е нарушено — отвърна Кайл напълно сериозно. — Нито един мегавоин няма право да се връща в Шаит след приключване на образованието си. При никакви обстоятелства. Аз съм длъжен да унищожа сам себе си. И може би ще го направя.

— Това е първото разумно изречение, което чувам днес от устата ти — отбеляза Гърк с жестокост. — Дай знак, ако се нуждаеш от помощ, приятел!

Неочаквано Кайл се усмихна леко. После пак се обърна към Черити.

— Не мога да остана при вас — каза той. — Оставете ме да си вървя. Давам ви честната си дума, че няма да предам нито вас, нито приятелите ви.

— А после?

Кайл сви безпомощно рамене.

— Не знам — призна той. — Това е… — Той млъкна, явно търсеше подходящи думи и поглеждаше почти умолително към Скудър, Нет и Черити. — Не разбирам — прошепна той. — Би трябвало да ви взема в плен. Би трябвало да… убия другите и да ви върна обратно при Стоун. И би трябвало… да елиминирам самия себе си. Първото и единствено правило е нарушено и аз… — Той отново млъкна и по лицето му пак се изписа странна смесица от безпомощност и отчаяние.

Гледката беше почти потресаваща. Черити беше видяла със собствените си очи как този на външен вид съвсем нормален човек с детско лице и нежни очи беше победил цяла една армия от чудовища. Беше усетила на собствен гръб какво означава да си преследван от същество като него, същество, което проследяваше дирите й с неумолимостта на машина и същевременно оставяше след себе си само смърт и унищожение. Но в момента изпитваше единствено съжаление към Кайл. Студеният гняв продължаваше да бъде вътре в нея, но тя разбра едва сега, че той се отнасяше не към Кайл, че никога не се е отнасял до него. Този гняв беше насочен винаги само към тия, които бяха насъскали този човек да я преследва; същества, които боравеха с хората като с шахматни фигури, които ги разместваха насам-натам и ги жертваха, както си искаха.

— Добре. Всичко е наред — произнесе тя.

Скудър я погледна с леко объркване, докато Гърк трепна като ударен и се задъха:

— Какво значи това — наред?! — закрещя той.

Черити не обърна внимание на виковете му.

— Вървете си, Кайл — каза тя. Вие удържахте думата си. Времето, което бях поискала от вас, отдавна изтече.

— Да не си полудяла? — изрева Гърк. — Той ще ни предаде! Веднага ще ни предаде на събратята си!

— Млъкни най-сетне, мънико — каза Скудър. — Ако наистина го беше искал, отдавна да ни беше унищожил.

Черити беше малко изненадана, защото по-скоро беше очаквала от Скудър да й се противопостави.

— Можете да си вървите, Кайл — повтори тя още веднъж. — Но може да останете и при нас. Аз ви се доверявам. Заедно може би имаме по-голям шанс да се измъкнем оттук.

Кайл тъжно поклати глава.

— Има само едно място, където не ви застрашава нищо каза той. — Свободната зона. Не е много далеч оттук. С малко късмет ще успеете.

— Тогава ни придружи — каза Нет. — Заедно сигурно ще се справим.

Кайл отново поклати глава.

— Не мога — каза той. — Не мога да отида там, както и вие не може да дойдете с мен.

— А къде отиваш? — попита Скудър.

— В базата — отвърна Кайл, сочейки отново зад гърба си.

— Но това е равнозначно на смъртта ти! — извика изплашено Нет. — Нали сам ти каза, че те ще те убият.

Черити бързо я погледна и я накара да замълчи.

— Той точно това иска, Нет.

Кайл я погледна почти отчаяно. И Черити тихо продължи:

— Нали съм права, Кайл? Искате да се върнете, за да умрете там. Не тук, близо до нас, където бихте ни навредили, а колкото се може по-далеч от нас. Но знаете ли защо го искате, Кайл?

— Правилото — промърмори Кайл. — Първото и единствено правило. Никой мегаман няма право да се върне в Шаит.

— Глупости! — отвърна Черити. — Ще ви кажа защо наистина търсите смъртта си, Кайл. Разбрали сте, че цял живот сте били на грешната страна. Вие не сте част от тези зверове. Не знам какво са правили с вас и не искам да знам. Но в едно съм повече от убедена: вие не сте нито робот, нито някое клонирано чудовище. Вие сте човек точно като нас.

— Това… това не е вярно — отвърна Кайл. Но гласът му трепереше и в погледа му проблесна нещо, което напомни на Черити изражението на очите на безумец. За една стотна от секундата тя изпита отново страх от него. — Това… това не е вярно! Аз…

— Вие сте човек — настоя Черити. — Вие сте човек и винаги ще си останете такъв. Все едно какво са направили с вас и все едно колко ще се съпротивлявате на това. Даниъл го е разбрал. Затова се е опитал да ви унищожи.

— Не! — простена Кайл. — Това не е вярно!

— Разбира се, че е вярно — каза Черити, — и вие също го знаете много добре, Кайл. — Тя направи гневен жест в същата посока, в която беше посочил мегаманът. — Вашето първо и единствено правило, да не се връщате никога повече на това място. Да ви обясня ли защо съществува? Защото това тук не е никаква чужда планета! Това тук е Земята. Планетата, на която сме се родили вие и аз, и Скудър, и Нет, и всички останали. А може би и вашите братя, Кайл. Вие не сте пришълец от друга планета. Не знам какво правят с вас и останалите, за да станете такива, каквито сте. Те променят вашия метаболизъм, може би са манипулирали и духа ви. Взели са ви всички спомени от миналото, нали?

Кайл я гледаше втренчено с безпомощен израз в очите, и Черити кимна ядосано.

— Вие не знаете кой сте всъщност, Кайл — каза тя. — Не помните нищо отпреди времето, когато сте дошли в базата. Казали са ви, че сте избрани, за да ви изпратят на друга планета. Отнели са ви всякакъв спомен за вашето истинско Аз и е трябвало да го направят, защото някой ден сте щели да разберете, че воювате срещу собствения си народ, Кайл!

— Даже и така да е! — намеси се разгорещено Гърк. — Какво променя това? Той ще ни предаде! Той не може да действа по друг начин, дори да иска!

— Това не е вярно. — Черити поклати глава. — Няма да го направи. — Гласът й стана по-тих, но същевременно по-внушителен. — Видяхте света, в който живеем, Кайл. Запознахте се с народа, към който принадлежите. Останете при нас! Помогнете ни и ние ще ви помогнем! Заедно можем да победим враговете! Можем да научим толкова много от вас — и вие от нас.

Кайл простена. Искаше да каже нещо, но успя да издаде само някакъв скимтящ звук. Вдигна безпомощно ръце, скри лицето си в тях и застина, треперейки така.

А после се обърна толкова бързо, че нито Черити, нито някой от останалите можеше да направи нещо, за да му препречи пътя, и с огромни, широки крачки изчезна в джунглата.

Черити гледаше разочаровано и тъжно подире му и махна с ръка, когато Скудър вдигна оръжието си и се накани да последва мегамана.

— Остави го — каза тя. — И без това няма да можеш да го настигнеш.

— Имаш право — отвърна Скудър, след като сви рамене и прибра отново оръжието си. — А ако трябва да бъда честен — радвам се, че си замина.

Черити премълча. За нейна изненада и Гърк не каза нищо, само мяташе гневен поглед ту към нея, ту към Скудър. Всъщност и тя би трябвало да е доволна, че Кайл не беше вече при тях, защото дори да беше добре настроен към тях, самото му присъствие би представлявало заплаха. Но все пак изпитваше смесени чувства на огорчение и гняв. Ядосваше се на самата себе си, че не й се беше удало да уговори Кайл да остане. И изпитваше ожесточение, когато се сещаше за съществата, превърнали нейния свят в това, което беше: един свят, в който имаше мъже като Кайл, и градове, в които всяка крачка можеше да означава гибел. Не им беше достатъчно да разрушат Земята. Не — нашествениците трябваше да я променят из основи.

След известно време тя се обърна и посочи с уморено движение в посоката, която им беше посочил и Кайл.

— Тръгваме — каза тя отпаднало. — Да се опитаме да стигнем до Свободната зона.

 

 

Това, което Жан беше видял за последните допи минути, го беше смутило много повече от всичко друго, което беше преживял за своите осемнадесет години. Видяното беше… истинска лудост! Не само това, че ловецът беше предупредил младата жена начело на групата да се пази от паяците и по този начин й беше спасил живота. Всички останали — най-вече младата жена със светлата коса — бяха разговаряли след това с него и в крайна сметка го бяха оставили да си върви! Така съвсем сигурно си бяха подписали смъртната присъда. За по-малко от час ловецът щеше да се върне в кулата и да съобщи какво се е случило. И само след някакви си пет минути тука щеше да гъмжи от планери и мравки. Какво за Бога, ставаше тук? Кои бяха тези непознати и какво търсеха?

Жан нямаше отговор на въпроса си, но разбра, че е най-добре да остане скрит. Не беше наясно на чия страна всъщност стояха непознатите. Възможно беше и нещата да стоят съвсем иначе, помисли си той. Може би те само приличаха на хора. Може би те не бяха жертви, а господарите на ловците.

Тази мисъл изпълни Жан с гняв и страх. Винаги беше предполагал, че освен мравките и ловците сигурно има и трета, разпореждаща се сила в забранения град под кулата. И защо тогава да не приличат на истински хора? На пръв поглед и ловците не се различаваха много от кой да е жител на Свободната зона. Щом на тези същества им беше възможно да променят външността си както си искат, с какви ли фантастични възможности разполагаха тогава техните господари?

Сърцето му заби лудешки от вълнение, когато видя как непознатите продължиха пътя си след известно време, описвайки широк кръг около храста с паяците. Ако следваха все тази посока, щяха да стигнат право при реката, а с това и до Свободната зона.

Жан изчака с трепет, докато огромният мъж с червената кожа, който вървеше в края на групата, изчезне сред горската растителност. После и той напусна своето прикритие и ги последва: не направо, а доста по̀ на запад, затова пък по-бързо, за да може да ги изпревари и да мине пред тях.

Беше толкова развълнуван, че почна да прави грешки. Веднъж избягна на милиметри едно гнездо на паяци, а почти веднага след това пропадна в капана на огромен скакалец. Беше истински късмет, че едновременно с пропадането в половинметровата яма настъпи и скакалеца и го размаза с тежестта си.

Жан се освободи с ругатня от коварния капан, почисти с погнуса ботуша си в тревата и реши да бъде по-предпазлив. Трябваше да внимава повече. Сега най-важно бе да стигне невредим до реката и мотоциклета си, за да предупреди жителите на Свободната зона за опасността.

Поспря за известно време, за да се ослуша — не чуваше нищо, освен разнообразните шумове на джунглата — и пак забърза напред. Храсталаците ставаха все по-гъсти, така че беше все по-трудно да се придвижва, а камо ли пък да запази избраната посока. Там, където не му се препречваха храсти, се издигаха останки от опожарени сгради или масивни, доста запазени стени. И неведнъж беше принуден да заобикаля или пък отново да се връща назад по мъчително извървения път, за да може да продължи напред. Единствената утеха на Жан беше, че и останалите четирима очевидно имаха да преодоляват същите трудности. Инцидентът с паяците му беше показал, че те не се ориентираха добре в джунглата. Може пък да имаше късмет и те да му доставеха удоволствието да бъдат изядени или пък да настъпят някое отровно растение.

Въпреки че все повече ускоряваше темпото си и по този начин рискуваше да не забележи някой хищник или пък някоя коварна клопка, на Жан все пак му бяха необходими час и половина, за да стигне отново до реката. И когато най-сетне храсталакът проредя и той съзря пред себе си огромния кален канал, установи с разочарование, че се беше отклонил от посоката си много повече, отколкото беше предполагал. Островът се намираше на два километра вдясно от него.

Жан въздъхна разочаровано. Навярно се беше отклонил от курса си почти под прав ъгъл, без да го забележи. Но може би пък можеше да има и късмет, че изобщо беше стигнал до реката. Вдигна поглед към небето — в момента не се виждаше нищо — и тръгна напред.

Първата третина от пътя измина по-бързо, отколкото се беше осмелявал да мисли. После се натъкна на останките от асфалтов път, който водеше непосредствено край реката. Той беше покрит с мъх и бурени, но поне нямаше да му се налага да внимава за капани или отровни гъби. Повече от половин час вървя устремно към острова, като се спираше и оглеждаше от време на време. Няколко пъти дочу подозрителни шумове откъм джунглата и се стрелваше светкавично към първото прикритие, което му се мернеше пред погледа.

Въпреки това явно бе допуснал грешка, защото внезапно чу точно шума, от който се боеше най-много от всичко на света: рева на самолет!

Жан се завъртя с вик около оста си. Над реката се виждаше малка, сребриста точка, която се приближаваше със стремителна бързина и постепенно придоби очертанията на плосък, кръгъл диск. Планерът се движеше точно срещу него.

По принцип Жан знаеше колко е безсмислено всичко онова, което можеше да направи в момента. Това, което засечаха радарите на планера, нямаше никакъв шанс за спасение. А огнената мощ на този летящ убиец беше достатъчна да го унищожи, независимо къде се намираше или криеше. Въпреки това той се обърна, пробяга две-три крачки към края на гората и се метна с огромен скок зад ствола на едно дърво, когато планерът се приближи с вой. Удари се болезнено о земята, която беше скрита под тънък слой от пълзящи раменни и коренища, после се претърколи и скри инстинктивно лице с длани, сякаш можеше да отблъсне смъртоносния лазер по този начин.

Планерът се приближи, превърна се и огромно чудовище с диаметър три метра, което тласкаше пред себе си вълна от горещ, пълен с вой въздух и мина бързо над скривалището на Жан!

В първия момент той беше така слисан, че дори не схвана какво се случи. Знаеше само, че е жив все още — но не знаеше защо. После нажежената въздушна вълна, която планерът влачеше след себе си като невидим шлейф, удари джунглата и речния бряг. Жан имаше чувството, че нещо го сграбчва и вдига нависоко, а после го завърта във въздуха подобно на изсъхнало листо. Той изкрещя, потърси отчаяно, макар и безсмислено, нещо, за което да се залови, и видя как речният бряг и петнадесетметровата пропаст под него сякаш подскачат нагоре. Няколко пъти се превъртя във въздуха, преди да се удари със страшна сила в земята. Ужасна болка като че ли разкъсваше всяка отделна става на дланите, ръцете и раменете му и за момент изпита страховитото чувство, че някой с невидими, невероятно силни ръце го дърпа за краката и се опитва да го повлече завинаги в бездната. После той застина на мястото си след едно последно, много силно потръпване и остана да лежи, стенейки от болка и от страх.

Ревът на планера продължаваше да изпълва въздуха. Но се отдалечаваше. Жан вдигна с мъка главата си, опита се да избърше сълзите, които премрежваха погледа му, и се огледа, без да разбира нищо, в огромния сребърен диск, който за няколкото секунди се беше вече отдалечил на няколко километра. Постепенно започна да разбира защо е все още жив: нападението не беше насочено към него. Компютърът на планера очевидно беше засякъл някоя по-значима плячка.

Огромният летателен апарат внезапно забави ход, наклони се наляво и почна да описва шеметен кръг над реката. За момент Жан си помисли, че екипажът му най-сетне е разбрал грешката си и сега се връща, но в този момент планерът застина абсолютно неподвижно над средата на реката и почна бавно и почти безшумно да се спуска към речния бряг.

Жан разбра, че може би все още има някакъв шанс. Бързо, но въпреки това много предпазливо запълзя към края на гората. Разстоянието беше по-малко от пет метра, но Жан умря хиляда пъти, докато минаха няколкото секунди, които му бяха необходими, за да го измине. Дори не се осмели да вдигне глава и да погледне още веднъж планера.

Стигна невредим края на гората и се отпусна с въздишка на облекчение зад някакъв храст, който въздушната струя след профучалия планер беше наполовина изтръгнала от земята. Почти минута полежа така, вдишваше и издишваше с мъка и не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че се беше отървал още веднъж.

След известно време се подпря на длани и колене и пропълзя още малко навътре в гората. Едва тогава се реши да се поизправи предпазливо и отново да погледне към планера.

Огромният летателен диск стоеше неподвижно около пет метра над земята. Жан можа да различи няколко жълти и червени светлини, които потрепваха в неравномерен ритъм от долната му страна. Но ярката лазерна светлина, която очакваше, не се появи и сега.

„Тук нещо не е наред“, помисли си изненадано Жан. Още докато размишляваше объркано, върху долната страна на диска се появи тесен процеп, който се разшири и превърна в ярко осветен четириъгълен отвор. Появи се тънка метална стълба и опря в земята, а само секунди по-късно десетина мравки напуснаха планера.

Жан инстинктивно се сви още повече зад своето прикритие, въпреки че летателният апарат беше твърде далеч, за да могат мравките да го открият случайно.

Огромните същества се строиха в широк полукръг на брега, а стълбата се скри отново в самолета и вратата се затвори. Секунди по-късно дисковидният летателен апарат започна отново да набира височина. Жан видя с изумление как самолетът се понесе над реката, приближи се бавно и безшумно към острова и изчезна зад него!

Жан изчака цяла минута, притаил дъх, в очакване той да се появи отново, но после разбра, че това няма да се случи. Планерът беше заел позиция от другата страна на острова, за да изчака някого.

„Те правят засада“, помисли си изненадано Жан. Но за кого? Какво, по дяволите, ставаше тук? За всичките години, когато беше идвал насам, такова нещо не се беше случвало.

Да не би тези приготовления да бяха заради непознатите, които беше видял?

Това беше единственото логично обяснение за Жан и въпреки това той не можеше да разбере смисъла му, тъй като, ако те наистина бяха господарите на ловеца, защо тогава мравките трябваше да им устройват капан?

Тази мисъл не се хареса на Жан. Всичко у него се съпротивляваше на това, но имаше една-едничка възможност да открие отговора на този въпрос. Треперейки от страх той излезе от прикритието си и пропълзя към онова място в края на гората, където бяха изчезнали мравките.