Волфганг Холбайн
В руините на Париж (5)

5

Преди половин час бяха чули силен, свирещ звук, който стремително се беше приближил и после внезапно замлъкна. Преди това бяха вървели вече час и половина през джунглата. Растителността ставаше все по-гъста, а заедно с пищната зелено-виолетова растителна напаст се беше увеличил и броят на странните създания, на които се бяха натъквали и които незабавно ги бяха нападали.

Черити отдавна беше престанала да брои колко пъти ги бяха нападали до този момент; в повечето случаи това бяха същества, прекалено малки, за да могат да се преборят с четирима по-едри от тях човеци, но на два пъти ги бяха атакували и такива, от които можеха да се спасят само с помощта на плененото лазерно оръжие. Черити беше наредила на останалите да използват лазерите само в най-краен случай. За мороните сигурно беше много лесно да пресметнат енергийния заряд на оръжията. Но после бързо беше осъзнала, че тази заповед едва ли можеше да бъде изпълнена, поради простата причина, че самото им присъствие в тази джунгла представлява своего рода перманентен краен случай.

Дори и без засичащите радиоустройства, на мравките с положителност нямаше да им бъде особено трудно да ги открият. Трябваше само да вървят подир следата от овъглени, димящи трупове на животни, които групата оставяше подире си, помисли си загрижено Черити. Тази мисъл възкреси отново пред погледа й ужасяващия начин, по който този град се беше променил. Пищната зелена напаст пращеше от живот. Но това беше една напълно чужда, агресивна растителност, донесена от нашествениците неизвестно откъде от Вселената. И ако действително ставаше дума за копие на тяхната родина, то този друг свят сигурно беше истински ад.

За разлика от Земята, на Морон насекомите очевидно са се превърнали в господстващ биологичен вид. В течение на последните два часа тя беше видяла същества, които преди не би могла да сънува и в най-ужасяващите си кошмари; това бяха пълзящи, обвити в лъскава броня създания с хищни пипала и отровно жило, в преобладаващата си част абсурдно големи и грозни — и толкова агресивни, колкото побеснял уличен пес. Цялата джунгла представляваше една-единствена, гигантска клопка, в която всеки се нахвърляше върху всеки и всеки изяждаше всеки, независимо от това, че самият той може би биваше изяждан в същия този миг.

Въпреки че накрая те бяха почнали да използват оръжията си все по-често и по-безогледно, никой от тях не се бе отървал с по-малко от пет-шест кървави рани. Обитателите на този зелено-виолетов ад бяха, освен това, и истински майстори на мимикрията. Сред тях имаше немалко такива, които биваха идентифицирани като живи същества едва в последния момент, тогава, когато се нахвърлеха върху някого.

Черити бе изтръгната от мислите си, когато Скудър, който беше поел водачеството, се спря внезапно и погледна разтревожено назад към нея. Тя се накани да зададе въпроса си, но Скудър бързо вдигна ръка. Затова тя веднага се изравни с него и попита тихо:

— Какво има?

Скудър се ослуша за миг с леко наклонена глава и после сви рамене.

— Стори ми се, че чувам нещо — отвърна той. — Но навярно съм се заблудил.

Черити също се вслуша. Не чу нищо — но й трябваше само секунда, за да осъзнае, че вероятно и на Скудър беше направило впечатление същото това обстоятелство: Беше прекалено тихо. Хорът от съскащи, писукащи и крякащи гласове на животни, които ги беше съпровождал на всяка крачка, изведнъж беше замлъкнал.

— Какво има? — попита Нет, която също се беше приближила до тях.

Черити сви рамене и посочи с колебливо движение на ръката джунглата пред себе си.

— Прекалено тихо е — отвърна тя. — Нещо… не е наред.

Черити се накани да продължи напред, но Скудър я задържа с бързо движение и прекрачи мълчаливо край нея, изваждайки отново оръжието си. Черити погледна подире му със смръщено чело, но преглътна забележката си. Никога не й беше харесвало да се отнасят с нея като със слаба жена, която има нужда от закрила, но Скудър вече неведнъж беше доказвал, че има страшно изострени сетива.

Тя се огледа още веднъж за всеки случай, после също приготви оръжието си и продължи напред. Нет и Гърк се присъединиха към нея. Младата жена също беше напрегната, дори и върху лицето на Гърк се беше изписало доста неспокойно изражение. Скудър беше изминал няколко крачки и внезапно спря. За момент застина някак стреснато, после се обърна и даде знак на Черити и останалите да се приближат.

— Е? — попита Черити, когато застана до него.

Вместо отговор Скудър отмести клонките на храстите пред себе си. Бяха стигнали до края на гората. Пред тях имаше ивица земя, широка пет-шест стъпки, по която не растеше нищо друго, освен мъх, гъби, преплетени сиво-кафяви коренища и няколко изсъхнали храста. Зад нея се намираше канал, широк вероятно петстотин метра, а по дъното му се виждаше тиня: очевидно това беше пресъхналото русло на река. Отсрещният бряг като че ли беше по-висок. Но и там буйната растителност беше заличила почти напълно всички следи от човешката цивилизация.

Въпреки това Черити имаше усещането, че гората там някак се различава от тая при тях.

— А сега какво? — Гласът на Нет прекъсна мислите й.

Черити се поколеба за момент, после колебливо сви рамене и кимна с глава към отсрещния бряг.

— Ще минем оттатък.

Нет погледна недоволно към блатистия канал, но премълча.

— Имаме ли причина за тона? — попита Гърк вместо нея.

Черити се постара да не обръща внимание на ядосаната нотка в гласа му и отвърна колкото може по-спокойно:

— Това е посоката, която ни указа Кайл.

— Кайл! — Гърк ядосано размаха ръце. — Сякаш си се влюбила в тоя противен тип!

— Вярвам му — отвърна Черити спокойно.

— Аз също — добави Нет.

Гърк изгледа ядосано и двете млади жени.

— Е, чудесно — заяви той злобно, — в такъв случай, значи, сте две.

— Трима — каза спокойно Скудър. Усмихна се някак смутено, когато забеляза изненадания поглед на Черити. — Нямаше никакъв повод да ни лъже — продължи той. — Можеше да ни унищожи, когато си поиска, но не го направи.

— Може би наистина не го иска — отвърна Гърк. — Може би има други планове по отношение на нас.

Черити се накани да отговори рязко, но после размисли и тръгна напред, за да излезе от гората.

Насреща им полъхна топъл вятър, носещ със себе си вонята на заблатеното речно дъно. Черити се огледа неспокойно. Чувстваше се незащитена. Въпреки всички опасности, които криеше джунглата, тя все пак им беше служила като прикритие. Тук навън обаче те се виждаха като на длан. Погледна надолу към празното речно дъно и се запита защо ли растителността на Морон не се е разпростряла и там. Тинята представляваше чудесна хранителна почва за спорите и семената, които вятърът довяваше насам. Но докъдето стигаше погледът й, нито едно зелено или виолетово петно не нарушаваше кафявата монотонност на реката.

Нет застана до нея и се наведе предпазливо, за да види какво има в дълбочината.

— Май няма да е много лесно да се слезем долу — каза тя.

Черити кимна мълчаливо. Речното русло наистина не беше много дълбоко, но брегът представляваше в по-голямата си част стена от разрушени зидове, бетон или скалисти отломки. Щеше да бъде определено опасно да се слезе долу — както и да се качат на брега от другата страна.

— Защо не минем по моста? — попита Гърк. Той вдигна ръка и посочи към една от полуразтопени стоманени конструкции, които пресичаха изсъхналото русло на Сена на почти равномерно разстояние една от друга.

Черити размисли малко, преди да поклати отрицателно глава. Имаше поне три мили до най-близкия мост. А нещо и без това й подсказваше, че няма да могат да го използват. Сигурно имаше някаква причина, поради която и там, както на речното дъно, нямаше и най-малка следа от живот. Мъртвата река й се стори повече от всякога като бариера, до която може би се бяха приближили прекомерно много.

Погледът й отново се плъзна над руслото на реката. Недалече от мястото, където бяха излезли от гората, от самото речно дъно, се извисяваше двадесетметров гранитен стълб. Някога преди там очевидно е имало остров. Сега равното плато с пищната си зелена растителност и с няколкото в по-голямата си част разрушени сгради изглеждаше като нещо напълно абсурдно. Това…

Зелена растителност?

Черити се вгледа още веднъж нататък. Островът и всичко намиращо се на него беше покрито с буйна растителност. Тук-там дори растяха дървета, а на едно място плетеница от зелено-кафяви вейки се спускаше досами речното дъно.

— Какво ти става? — попита Скудър, комуто не беше убягнал моментният й уплах.

Черити посочи замислено към острова.

— Ей оня малък остров.

Скудър смръщи чело и също погледна нататък, но изглежда нищо особено не му направи впечатление, защото след малко пак я погледна въпросително.

— По него има растителност — поясни Черити. — Единственото такова място надлъж и шир.

— Е, и?

Черити вдигна рамене.

— Странно е. Питам се дали може да означава нещо.

— Вероятно — отвърна Скудър. — Но с положителност няма да се покатеря там, за да проверя.

Почнаха да се спускат надолу, което се оказа далеч не толкова трудно, колкото се беше опасявала Черити. Брегът на това място беше укрепен с порест пясъчник, който петдесетте години вятър и дъжд бяха направили доста неравен, така че пръстите на ръцете и краката им лесно намираха нужната опора. И сега начело на групата се придвижваха Скудър и Нет, а Черити вървеше подир Гърк, който поради късите си ръце и крака изпитваше силни затруднения да следва темпото на останалите. Освен това катеренето не беше в числото на специалните умения на гнома. На няколко пъти Черити протягаше изплашено ръка, когато й се струпаше, че ще изгуби равновесие и ще се срути в пропастта. А веднъж се наложи действително да се намеси и да го улови за дрехата, когато ронливият камък неочаквано се отчупи изпод пръстите му. Благодарността на Гърк се прояви в един доста злобен поглед и Черити реши да не се притичва повече на помощ за последните дка метра от спускането им.

И действително Гърк отново загуби равновесие, точно когато беше на около метър над дъното на реката. Гномът се търкулна по гръб и падна в калта. Тресавището беше достатъчно дълбоко, за да потъне изцяло в него. Но това трая само миг. После Гърк скочи отново, вдигна двете си ръце към лицето, та да избърше тинята от устата, носа и очите си и започна да ругае с всичка сила. Изглежда беше стъпил на здрава почва, но беше потънал до кръста в кафявата, зловонна каша.

Черити наблюдава Гърк няколко секунди, изпълнена със злорадство, после продължи да пълзи внимателно нататък и също смръщи лице от отвращение, когато застана до колене в тинята. Тя беше неприятно топла и лепкава. Може би, помисли си тя ужасено, се бяха приближили повече, отколкото предполагаха, до отговора на въпроса защо тук долу няма никакъв живот.

Позволи си още половин минута лукса да наблюдава ругаещото джудже, преди да се обърне отново към останалите. Нет и Скудър бяха се отдалечили на няколко крачки и пак се бяха спрели, за да огледат внимателно отсрещния бряг.

От другата страна не се виждаше никакво движение. Въпреки това Черити изпитваше безпокойство, което се засилваше с всеки изминал миг. Направи нова крачка и пак усети, че тинята, през която газеха, не беше обикновена тиня, а някаква кафява субстанция, която се носеше надолу доста лениво. И когато се съсредоточи, на Черити й се стори, че долавя някакво вибриране или пулсиране, нещо като почти неуловимото, безкрайно бавно туптене на някакво далечно, гигантско сърце.

В първия момент понечи да отхвърли тази мисъл като съвършено неуместна, после обаче осъзна, че не за пръв път я обзема подобно чувство: да си спомня за нещо, за което изобщо не може да си спомня, защото никога не го беше преживявала досега. За пръв път това се случи с езика: отделни думи и понятия на мороните докосваха нещо у нея, сякаш дълбоко, дълбоко в същината й се крие някакво прастаро познание, което беше не придобито, а наследено.

Успя най-сетне да прогони тази мисъл и продължи да върви напред, след само две крачки спря отново. Скудър и Нет също застинаха неподвижни по местата си.

Сиво-кафявата тиня се раздвижи. Лениво, мъчително вълнение докосна повърхността й; бавното, плъзгащо се движение на проблясваща вълна, сякаш нещо се приближава, пълзейки съвсем близо до повърхността.

И после, още в следващия миг, реката експлодира.

Там, където до този миг беше властвало измамно спокойствие, сега изведнъж бликнаха пет-шест врящи гейзера, пръскащи изригвания от сиво-кафявата тиня, които ги облъхнаха с отвратителна, мокра топлина и ги принудиха да залитнат назад. И сред тези изригващи тиня вулкани внезапно се появиха тъмни многокраки фигури!

Черити изкрещя, когато сухите ръце на някаква мравка посетиха към нея и я сграбчиха подобно на стоманени клещи. Тя се опита да се изтръгне, но силите й не бяха достатъчни. Чудовището я вдигна нагоре без никакво видимо усилие, притисна ръцете й към тялото и изви дясната й ръка, когато се опита да насочи оръжието си към него. Тя успя да натисне спусъка, но отровнозеленият лазерен лъч се плъзна безобидно покрай тялото на мравката и превърна тинята зад нея в облак пара.

Черити се съпротивляваше, мяташе се отчаяно, но като единствен успех пожъна само пронизваща болка в десния глезен. Дланите й опипаха безпомощно колана, потърсиха безуспешно начин да извадят второто оръжие, което носеше със себе си, но се натъкнаха на нещо друго.

Мравката издаде пронизителен писък, когато лявата ръка на Черити включи защитната броня на тялото си и петдесетте хиляди волта пронизаха чудовището. То отпусна хватката си. Замириса на изгорял хитин.

Черити се отдръпна с отчаяно усилие, падна тромаво в тинята и успя да се изправи едва в последния миг. Нападна я втора мравка, която бе оттласната подобно на първата. Но синият, пращящ лъч беше вече отслабнал и вторият нападател не остана да лежи неподвижно на земята, както предшественика си, а само след половин секунда успя с усилия да се изправи отново на крака. Той не се хвърли отново в атака, а само застана изправен, поклати глава с движение, което потискащо напомняше човешки жест, и после отново се свлече долу.

Черити бързо измъкна второто си оръжие, освободи предпазителя и започна да стреля безогледно, когато долови някакво движение с крайчеца на окото си. Лазерният лъч прониза нагръдника на мравката и светкавично освободи енергията си във вътрешността й. Чудовището експлодира, но зад него вече друга мравка се готвеше да се хвърли в атака. Черити застреля и нея и рязко се обърна назад.

Зад нея Скудър и Нет тъкмо довършваха последните двама морони, които бяха оцелели досега при тази несполучлива изненадваща атака. Но им беше дадена само кратка почивка за отдих. Засега не се виждаха никакви други мравки, но реката сякаш беше кипнала цяла. Ако всяко петно в тинята означава мравка, помисли си с ужас Черити, то сигурно тук в тресавището се криеха с хиляди!

Погледът й попадна на трупа на някакво насекомо. То беше наполовина потънало в тинята, но въпреки това успя да забележи, че тази мравка се отличава по нещо от останалите. Изглеждаше по-малка и по-уязвима.

Черити се огледа за Гърк. Джуджето беше паднало и лепкавата кафява каша му стигаше почти до брадата. С един скок се озова до него, дръпна го нагоре и го повлече след себе си към Скудър и Нет.

— Това е капан — каза Скудър. — Те са ни очаквали!

Черити не отговори, а вдигна лазера си и даде изстрел към една лениво приближаваща се вълна от тиня. Нещо, намиращо се под повърхността й, експлодира. Тя видя ярка светкавица, в която се възправяше някаква мравка, преди да умре с писък. Но и това същество се стори прекалено малко на Черити; беше най-много метър голямо, а крайниците му бяха тънки като кибритени клечки. Но това, което не достигаше като големина на чудовищата, те наваксваха с броя си. Всичко наоколо беше в движение, мудни вълни, които пълзяха бавно, но неумолимо към тях. Тя се огледа трескаво наоколо. Намираха се на по-малко от десет метра до брега на реката, но тя знаеше, че са безпомощни, ако се опитат да се покатерят обратно нагоре по почти отвесната стена. Достатъчно често беше наблюдавала как тези същества са в състояние да бягат по перпендикулярна стена, подобно на мухи.

И въпреки това не им оставаше нищо друго. Ако успееха да стигнат до гората, може би щяха да имат все още някакъв шанс.

Даде знак на Скудър и Нет, за да разберат намеренията й, после сграбчи Гърк за ръка, без да продума нито дума, и го повлече по пътя, по който бяха дошли. Без да обръща внимание на протестите му, тя чисто и просто го вдигна нагоре и го принуди да се хване здраво за една от безбройните издатини по стената, преди тя самата да почне да се катери нагоре.

Черити погледна изненадано над себе си. Петнадесет метра над тях се беше появила някаква фигура; на ярката светлина на вече залязващото слънце приличаше по-скоро на черна, тънка сянка, която я изплаши в първия момент. После обаче видя, че фигурата имаше само две, а не четири ръце.

— Назад — крещеше фигурата. — Те ви очакват тук!

Черити се разсея за миг — и точно този миг без малко да й струва живота!

Тя забеляза някакво треперливо движение в тинята, а след това сивата кал до нея се превърна в буен гейзер, от който се появи черно чудовище с хитинова обвивка и посегна и с четирите си ръце към нея. Черити се извърна и се опита да вдигне оръжието си, но още докато го правеше, осъзна, че е прекалено бавна. Мравката отблъсна ръката и с почти небрежно движение и после я стисна с четирите си нечовешки силни, стоманено яки лапи. Прозвуча остро пращене на електрически ток и между костюма на Черити и тялото на мравката мина синя електрическа дъга. Чудовището изкрещя от болка. Но защитната й броня не беше вече достатъчно силна, за да го умъртви или поне да го нарани по-сериозно. А шокът като че ли направи мравката само още по-разярена, защото тя запрати Черити с такава сила към стената, че не остана въздух в белите й дробове. Черити видя как Скудър се обръща, вдигна оръжието и се отказва в последния момент. Намираше се на двайсет метра от тях, твърде далече и можеше по недоглеждане да улучи нея вместо мравката.

Стисната от чудовището, тя не можеше вече да диша. Пред очите й затанцуваха пъстри кръгове. Черити усети, че почва да губи съзнание. Бавно омекна в ръцете на неприятеля.

Внезапно нещо профуча с такъв отвратителен звук непосредствено край лицето на Черити, че тя усети топла въздушна вълна. В същия миг бронята на мравката се разпръсна на хиляди парчета и чудовището се отметна назад като след юмручен удар.

Черити се съпротивляваше с всички сили срещу заплашващото я безсъзнание. Вдишваше и издишваше шумно, облегна се изтощено на стената и така силно сви длани в юмруци, че заби нокти в ръцете си. Болката помогна. Тъмните пелени пред очите й се поразпръснаха и постепенно се връщаше и чувствителността в изтръпналите й крайници. Същевременно й се струваше, че въздухът се превръща в течен огън в дробовете й.

Огледа се, стенейки, наоколо. Не се виждаше никаква друга мравка, но битката далеч не беше свършила. Напротив. От всички страни прииждаха вълни, а над главата й внезапно прозвуча омразното свистене на насекомите воини. Погледна нагоре и забеляза, че фигурата, която я беше предупредила, а също и спасила, стоеше на ръба на стената, а беше почнала да се спуска надолу към нея със сръчността на маймуна. На брега се бяха появили черните сенки на десетина мравки, които веднага се включиха в преследването.

Скудър даде изстрел и уби едно от чудовищата, което потъна безшумно в бездната и изчезна в тинята. Но останалите продължиха невъзмутимо своя път.

Черити изчака с разтуптяно сърце непознатият да стигне до нея — последните два метра той преодоля с един крайно смел и рискован скок — после се обърна и му даде знак да я последва. Другият поклати отрицателно глава и посочи, жестикулирайки към тинята, при което непрекъснато крещеше една и съща дума на родния си език, който Черити не знаеше. Изведнъж тя чисто и просто се обърна, хвана Гърк за ръката и хукна да бяга, след което французинът престана да крещи и се присъедини към тях.

Беше още твърде млад, може би на осемнадесет или деветнадесет години, строен и с тъмна коса. Имаше симпатично лице, което обаче в момента беше разкривено от усилията и страха, и беше облечен в някакво странно облекло, което приличаше на саморъчно ушит маскировъчен боен костюм.

— Благодаря — каза задъхано Черити, когато стигнаха до Нет и Скудър. Момъкът наклони глава на една страна и погледна въпросително. Едва сега Черити осъзна, че той не я разбира.

— А сега какво? — попита Скудър.

Младежът погледна го с недоумение и индианецът посочи за обяснение към мравките, които вече се бяха справили със стената. Вдигна оръжието си и се прицели, но младежът енергично заклати глава и посочи към гранитния стълб на острова пред тях. И въпреки че Черити не разбираше отвратителния му жаргон, тя все пак осъзна значението на този жест. Съмняваше се дали ще успеят да стигнат дотам; мравките можеха да се придвижват значително по-бързо от тях в това лепкаво тресавище.

Скудър погледна недоверчиво към момчето, после сви рамене, обърна се и отново се спря, още не направил първите две крачки. Лазерът в ръката му излъчи зелена светкавица, която се заби в тинята на трийсет метра пред тях. Отекна глуха експлозия и от реката изригна кипящ стълб от тиня и отломки от хитин.

Скудър присви гневно устни и се прицели в друга вълна, но младият французин внезапно го дръпна за ръката и поклати отрицателно глава. Отново каза нещо, което Черити пак не разбра.

Скудър измъкна ръката си с ядосано движение, но не стреля отново, а само загледа с объркване, как младежът бърка в един от многобройните джобове на костюма си и изважда оттам шепа бял, едрозърнест прах. Той грижливо разпръсна праха върху площ от около един квадратен метър и след това премина през него с малки, принудително бавни крачки. После с развълнувани жестове подкани Черити и останалите да последват примера му.

— Какво е това? — попита недоверчиво Черити.

— Семена от скрин — отвърна французинът. — Мразят миризмата им. Няма да ни нападнат. Хайде, по-бързо!

Тя се подчини бързо и задърпа Гърк подир себе си, после хвърли нервно поглед назад към мравките. Върху тези чудовища прахът във всеки случай като че ли нямаше никакво въз действие. Те продължиха да се приближават невъзмутимо и доста бързо, но продължаваха, по някакви неведоми причини, да се въздържат от използване на оръжията си.

Въпреки всичко им оставаха само няколко секунди.

Те хукнаха да бягат. Но не бяха минали и няколко крачки, когато Скудър отново се спря и вдигна изплашено ръка. Изведнъж и Черити дочу доста странен звук: звънко бръмчене, което постепенно се превърна в опъващ нервите вой и накара Черити и останалите да простенат от болка. После се чу оглушителен рев и трясък — и над острова се появи гигантски сребърен диск!

— Планер! — извика ужасено Скудър. Вдигна оръжието си и стреля два пъти към летателния апарат, но изстрелите рикошираха без последствия от бронираното тяло. Планерът се издигна с вой на петдесет-сто метра височина перпендикулярно нагоре, после се наклони на една страна и се стрелна в полукръг право към тях. Черити и останалите стояха като парализирани на местата си, само Скудър стреляше, доколкото му позволяваше оръжието. Почти всяка от тънките, зелени светкавици попадаше в целта, но силата им не стигаше, за да заплаши сериозно планера. Летателният апарат се спусна с оглушителен вой към тях, внезапно спря и пак се вдигна нагоре, точно когато Черити реши, че пилотът му се кани да връхлети върху им подобно на камикадзе.

Няколко ослепителни лъча се появиха от едната му страна и превърнаха тинята около тях във вряща маса. Върху тях се посипа дъжд от огън и вряща тиня.

Черити изчака, докато очите й се възстановяват от ослепителната светлинна атака, после повдигна предпазливо клепачи и се огледа. Намираха се точно в средата на кръг с диаметър от около петдесет метра, чиито краища бяха белязани с врящата тиня. Залпът не беше имал за цел да ги умъртви. Но посланието, което съдържаше в себе си, беше недвусмислено.

— Искат ни живи — каза Нет.

Черити не каза нищо в отговор, а само кимна уморено. От самото начало беше ясно, че нападението не целеше да ги избие, а само да ги плени. Ако мравките бяха искали да ги убият, то те не биха оцелели още при първата атака.

Планерът се спусна още по-ниско, подобен на проблясваща, стоманена луна, която бавно пада от небето, и в същото време към тях откъм брега се приближаваха десетината мравки.

Мислите на Черити се объркаха. Мравките имаха съвсем ясно заповед — да ги заловят живи и невредими — и може би точно заради това имаха все още някакъв шанс.

— Бягайте! — извика тя. — Всеки в различна посока! Планерът не може да ни преследва всичките едновременно!

Почти едновременно хукнаха да бягат — Нет и младият французин право към острова, Скудър почти обратно в посоката, от която бяха дошли, а Черити към отсрещния бряг, мъкнейки и Гърк подир себе си. Планерът като че ли застина нерешително над тях. После моторите му отново изреваха, издигна се рязко двайсет-трийсет метра във височина, и бордовите му оръжия подновиха обстрела си. Ослепителен жарък лъч изсъска толкова близо до лицето на Черити, че тя усети смъртоносната топлина като докосването на невидима нажежена длан и изохка от болка, но въпреки това продължи да бяга в зигзаг. Докато тичаше, вдигна с отчаяние глава нагоре и погледна планера.

Случи се нещо неочаквано: планерът престана да стреля. Внезапно откъм острова избухна зловеща, рубиненочервена светлина, след което светещ лъч от същата тази тъмночервена лазерна светлина се насочи към сребристия летателен апарат и го прониза.

Всичко стана невероятно бързо; въпреки това Черити видя ясно какво се случи: лазерната светлина прониза дебелата стомана на самолета като хартия, проби по диагонал кръгла дупка с правилни очертания по тялото му и после светкавично освободи цялата си енергия във вътрешността на кораба.

За част от секундата самолетът засия в ярка, трепкаща червенина. Тялото му сякаш се наду като въздушен балон — и Черити едва успя да извърне главата си и да постави длани пред очите си, за да ги предпази от заслепяването, — когато самолетът се превърна в синьо-бяло пламтящо мини слънце!

Ударната вълна събори Черити и я тласна към тинята. Над нея повя вълна от нажежен въздух. Тя се сви на кълбо и изчака със затаен дъх да отмине огнената атака. Поело предпазливо надигна глава, избърса с ръка калта от лицето си и се огледа наоколо.

Обкръжението й се беше променило напълно. Ударната вълна беше съборила не само нея и останалите, но и мравките и ги беше запратила на метри разстояние от тях. Навсякъде в сивата кал пламтяха малки огнища, там, където от небето бяха нападали горящи отломки и огън. Гореше и част от острова, а от гората се издигаше огромен черен облак дим. Самолетът не беше непосредствено над реката, когато го беше улучил лазерният лъч. Това, което беше останало от него, сигурно беше паднало, опожарено, в джунглата.

Тя чу кашлица до себе си и рязко се обърна. Гърк, както и останалите, също беше преобърнат от ударната вълна и сега се мъчеше да се измъкне от блатото. С бърз поглед се увери, че не е ранен сериозно, после се изправи и се огледа за останалите. Скудър беше застанал на около двайсет-трийсет метра от нея на колене и придържаше със стон лявата си ръка. Нет и младият французин се изправяха мъчително на крака, но очевидно не бяха сериозно ранени.

Десетината мравки също бяха оцелели, но насекомите изглеждаха някак странно объркани, като че ли за секунда бяха напълно забравили за какво изобщо са тук. Само една от тях правеше колебливо движение по посока на Скудър, после обаче нададе почти жалостив вик, извърна се и се заклати към останалите от групата си.

Черити даде знак на Гърк да се присъедини към нея и непознатия, а самата тя изчака Скудър, когото странното поведение на мравките беше изненадало също като нея, защото гледаше с недоумение към черните същества, които не показваха с нищо да имат намерение да се нахвърлят върху беззащитните си жертви. Едва след това той се извърна колебливо.

— Не разбирам какво става — промърмори гой. — Какво…

— И аз — прекъсна го Черити. — Но трябва да се махаме веднага от тук.

Скудър отправи последен поглед назад към мравките, после кимна припряно и побърза да се присъедини заедно с нея към останалите. Когато ги настигнаха, вече се намираха на около двайсет крачки от острова. И Черити разбра защо младият французин ги беше довел тук. Гранитните стълбове бяха гладки като полирано стъкло, но сега се намираха непосредствено под мястото, над което имаше плетеница от клони. Между растенията Черити забеляза дебело въже, което стигаше почти до речното дъно. Цветът му беше толкова точно уподобен на околната среда, че човек трябваше доста да се взира, за да може да го открие.

Тя напрегна всичките си полузабравени познания по френски и попита младежа:

— Оттук нагоре ли?

Младежът я погледна изненадано. После по лицето му пробяга лека усмивка.

— Да — отвърна той. — Трябва да стигнем до укреплението, преди да са се върнали.

Черити кимна; за нейна изненада, тя го разбираше, когато говореше бавно. Не се заблуждаваше. Мравките щяха да се върнат, и този път вероятно още по-добре въоръжени.

Стигнаха в основата на острова и младият французин започна сръчно да се катери нагоре по въжето. Нет веднага го последва, но Скудър изгледа със съмнение Черити и Гърк:

— Ще се справите ли? — попита той.

Черити само кимна, но Гърк се противопостави енергично.

— Изключено! — изкряка той. — Никога няма да се кача там горе.

Скудър изохка примирено — и качи джуджето като някое дете направо на раменете си.

— Дръж се здраво! — заповяда му той.

Гърк извика от уплаха, но Скудър вече бе почнал да се катери по въжето, така че на джуджето не му оставаше нищо друго, освен да се държи с всичка сила за него. Черити се усмихна леко и хвърли последен поглед назад към мравките. Мороните се бяха събрали отново на отсрещния бряг, но нито се канеха да се катерят нагоре, нито пък да се върнат и въпреки всичко да ги последват. Изглеждаха напълно безпомощни, като механизми, чиито програми са се объркали напълно.

Тя пропъди тази мисъл, посегна към въжето и започна да се катери нагоре. Лекотата, с която младият французин и Скудър бяха изминали този път, заблуждаваше. Черити трябваше да напрегне и последните си резерви от сили, за да успее да преодолее и петнадесетината метра. Може би изобщо не би се справила с крайната отсечка, ако не беше Скудър, който направо я издърпа нагоре.

Черити се отпусна запъхтяна на колене, дишаше с мъка и притискаше длани към гърдите си. Ръцете й пламтяха като огън, грубото въже бе обелило кожата им.

— Можеш ли да се движиш? — попита загрижено Скудър.

Тя се насили да се усмихне и кимна, което обаче не освободи Скудър от задължението да й помогне да се изправи отново на крака.

— Не можем да останем тук — каза разтревожено индианецът. Погледна към спасителя им и лицето му доби въпросително изражение. — А сега накъде, умнико?

Естествено, младият французин не разбра нито дума. Но въпреки това се усмихна и посочи към едно хълмче, образувано от развалини. Неизвестно защо той беше единственият сред тях, който не изпитваше страх. Дори напротив — изглеждаше направо весел.

— Ще ви отведа в укреплението — каза гой.

Черити се огледа любопитно. Не съзря нищо, което поне малко да прилича на укрепление. На въпросителния поглед на Скудър отвърна само със свиване на рамене и застана зад момчето, без да произнесе нито дума.

Зад хълмчето се виждаха опожарените останки от няколко по-малки сгради. Черити интуитивно реши, че целта им се намира някъде там, но младият французин пое уверено точно към обраслия с бурени хълм — и когато приближиха, Черити видя, че това съвсем не е купчина развалини. Изпод буйната зелена и виолетова растителност проблясваше стомана.

Тя видя изненадано как водачът им разтваря надвисналата завеса от храсталаци и клони. Отдолу се появи стоманена повърхност. Момчето постави дланта си върху един червен кръг, който беше врязан в метала и на металната повърхност се появи врата на височина колкото един човешки ръст, зад която проблесна мека, жълта светлина.

— Какво е това? — попита недоверчиво Скудър, докато французинът преминаваше приведен през вратата, обърна се и им помаха развълнувано, канейки ги да влязат.

— Не съм много сигурна — отвърна Черити, — но ми се струва, че зная.

Тя беше първата, която прекрачи през вратата, следвайки французина. Помещението беше малко, доста ниско и препълнено с компютри, монитори и три огромни кресла, които заемаха почти изцяло наличното вътрешно пространство. Една доловимо, успокоително бръмчене изпълваше въздуха: голяма част от апаратите и екраните бяха включени.

Тя отстъпи настрани, за да направи място на Скудър, Нет и Гърк, които преминаха след нея през малката врата. Младежта докосна някакъв бутон на стената и бронираната врата се затвори отново. После се обърна с триумфираща усмивка към Черити и направи драматичен, очевидно целящ ефект жест:

— Добре дошли в моята крепост! — каза той.

— Крепост? — Черити се усмихна леко, но не каза нищо повече, а се огледа внимателно наоколо. Тя знаеше къде се намираха. Никога не беше влизала в подобно съоръжение, но беше виждала предостатъчно снимки. Това, което я изненада, бе, че то все още съществува — и съвсем ясно продължава да функционира.

— Какво е това нещо, по дяволите? — попита Скудър още веднъж.

— „Леопард 2000“ — отвърна Черити.

Изражението на Скудър стана още по-недоумяващо.

— Танк — допълни тя бързо. — Последният модел на немската отбранителна техника. Построен като специална поръчка за НАТО и за износ за САЩ. — Черити изпита бърза, неприятна тръпка. Видът на този танк би следвало да я изпълни с удовлетворение, но се случи точно обратното. Тази недокосната реликва от едно далечно минало й напомни, по какъв ужасен начин се беше променил нейният роден свят.

— Танк? — уточни Скудър. — Искаш да кажеш, нещо като танковете, които имахме оттатък?

— Ни най-малко — отвърна Черити. — Това тук е последната дума на земната техника, нещо като non plus ultra. С него може да се излезе срещу цяла армия от мравки.

Скудър продължаваше да недоумява.

— Да… да не би да искаш да кажеш, че този танк свали самолета?

Черити кимна.

— Този танк има рубинов лазер с мощност от сто мегавата — обясни тя. — Ако искаш, с него можеш да срежеш и Айфеловата кула.

— Значи тук сме на сигурно място? — попита неуверено Нет.

Черити се замисли за момент.

— Боя се, че не — каза тя накрая. — Нямам ни най-малка представа защо все още функционира след толкова много време, но предпочитам да не съм тук, когато нашите приятели разберат с какво нещо си имат работа.

Тя отново погледна към младежа.

— Има ли още такива танкове? — попита тя с жест, който обхващаше цялото вътрешно помещение.

Младият французин съвсем явно не разбра въпроса й, тъй като само смръщи чело.

— Искам да кажа — поясни Черити, — дали това е единственият танк, с който разполагате? Или…

— Това е крепостта — прекъсна я момчето. — Не разбирам какво искате да кажете.

Черити потисна разочарованата си въздишка.

— Боя се, че ще трябва да ви разочаровам — каза тя на неправилен френски. — Това тук не е крепост. Къде живеете? В свободната зона?

Младежът кимна и за част от секундата на нея й се стори, че вижда недоверчиво припламване в очите му.

— Какъв е този език? — полюбопитства Скудър.

— Френски — отвърна Черити. — Това тук е Париж. Столицата на Франция.

— Изобщо не знаех, че говориш френски — каза Гърк с фамилиарна усмивка.

Черити му отправи само един сърдит поглед и отново се обърна към младия мъж.

— Как се казвате? — попита тя.

— Жан.

— Добре, Жан — каза Черити. — Благодаря ви, че ни спасихте живота. Но…

— Не бях аз.

Черити го погледна изненадано.

— Моля?

— Не бях аз — повтори Жан. — Аз бях при вас, за да ви предупредя. Крепостта очевидно е започнала да стреля от само себе си.

Внезапно очите му светнаха, пълни с юношеско въодушевление.

— Винаги съм си знаел, че тя е въоръжена — заяви той. Но не знаех, колко е силна. Сега можем да си разчистим сметките с мравките. А също и с ловците.

При тази последна дума гласът му внезапно се промени. Внезапно затрепери от омраза.

— Боя се, че ще трябва да поизчакаме малко — каза предпазливо Черити. Сега говореше бавно, и много търпеливо. — Те ще се върнат отново, Жан. И тогава няма да има никаква сигурност за нас.

— Глупости! — възрази Жан рязко. — Та нали сами видяхте как…

— Знам какво може това оръдие — прекъсна го меко Черити. — Знам го вероятно много по-добре от вас. Но знам границите на възможностите му. Повярвайте ми, трябва да се махаме оттук.

— Крепостта е непобедима — държеше на своето Жан. — Дори и да дойдат със сто планера!

— Възможно е — каза сериозно Черити, — но никога не бива да подценявате мороните. Те разполагат с оръжия, които не сте в състояние дори да си представите, Жан. Да не би да искате да останете в този танк, когато те стоварят ядрените си заряди върху острова?

Съдейки по изражението на лицето на Жан, той дори не знаеше какво е ядрено оръжие. Но поне започваше да разбира колко сериозни са думите на Черити, защото не се противопостави повече.

— Свободната зона — продължи Черити. — Можете ли да ни отведете до там?

Младежът се поколеба. За момент погледът му пробяга изпитателно по Нет, Скудър и Гърк. После кимна неуверено.

— Може да ни се доверите, Жан — каза Черити с усмивка.

— Кои сте вие? — попита Жан. — И онези там? — Той посочи с пръст към Гърк и останалите.

— Ще ви обясним всичко — отвърна Черити, — но сега трябва да се махаме оттук. Дори и само за това, че трябва да спасим този танк — добави тя, следвайки свое внезапно хрумване. — Когато се върнат и нас ни няма вече тук, може би няма да го открият.

Младият французин продължаваше да се колебае.

— Ние не бяхте сами — каза той. — С вас имаше и един ловец. Защо?

— Ловец?

— Кайл — обади се Гърк. — Той е видял мегамана.

— Имате предвид мъжа в черно облекло, който ни придружаваше известно време? — попита за по-сигурно Черити.

Жан кимна.

— Ловецът — каза той. — Имате ли нещо общо с него? Защо той беше с вас? И защо не ви нападна?

— И това ще ви обясня, но по-късно — отвърна Черити. Посочи с ръка към бръмчащите, светещи с треперлива светлина контролни уреди на танка. — Моля ви, Жан. Това оръдие реагира автоматично, както сам видяхте. Ако електронният му мозък стигне до извода, че се намираме в опасност, тогава то ще открие огън по мравките. И тогава ще го изгубите.

Предположението й успя. Жан се позамисли, но очевидно разбра, че Черити има право.

— Добре — каза той с натежало сърце — елате с мен.

Погледът му мина някак тъжно по просветващите контролни апарати. Черити очакваше, че ще ги изключи. Но той не направи нищо подобно, а само се обърна с въздишка и се отправи към вратата.

— Няма ли да го изключите? — Черити го изгледа с объркване.

— Да го изключа?

Черити кимна по посока на контролния пулт.

— Двигателят продължава да работи — поясни тя.

Какъв двигател? — попита недоумяващо Жан.

Черити го погледна с изненада. Очевидно той не само нямаше представа какво всъщност е открил, но и не бе докосвал нищо отвътре. Колкото и невероятна да й се стори в първия момент тази мисъл, но двигателят на леопарда явно работеше от години, повече от петдесет години!

Наистина беше по-добре, ако не пипаха нищо. Единствено Бог можеше да знае какво щеше да се случи, ако изключат ядрен двигател, който е работил вече петдесет години…

Тя се обърна към вратата и почти се блъсна в Нет, която се опитваше с отвращение да почисти дрехите си от сивата кал.

— Какво, по дяволите, е това? — недоволстваше младата жена. — По-лошо е от лепило!

Жан я погледна въпросително и Черити преведе по смисъл.

Манна — каза Жан.

Гърк го погледна с объркване.

— Само така го наричаме — поясни Жан. — Не бих ви съветвал да ядете от него. Но на мравешкото котило им харесва.

— Мравешко котило?

— Младите мравки — уточни Жан. — Яйцата, които снася Царицата, биват донасяни в реката, където се излюпват. Младите живеят главно от манната, докато пораснат и изпълзят на брега. Но не се отказват и от нещо друго за хапване, ако им падне удобен случай.

— Забелязахме — отвърна Черити.