Волфганг Холбайн
В руините на Париж (15)

15.

Трябваха им близо два часа, за да стигнат до целта си. Открадването на камиона се беше оказало по-лесно, отколкото Черити беше очаквала: двамата мъже, дежурни в подземния гараж, където се намираше паркингът на Свободната зона, бяха всичко друго, но не и особено бдителни. А присъствието на Елен беше напълно разпръснало всякакво тяхно подозрение. Може би, помисли си Черити, в бъдеще те ще бъдат по-малко доверчиви, ако успееха да се освободят от веригите, с които ги беше свързал Скудър.

Но опасностите бяха започнали още с излизането от гаража. Пътищата ставаха все по-лоши, колкото повече се придвижваха на север. На няколко пъти Черити дори си помисли, че ще трябва да се откажат от превозното си средство, а веднъж, в продължение на две или три мили им се бе наложило да пълзят направо с мравешко темпо, защото асфалтът беше прорязан от буренак и коренища. Но сега най-сетне вече стигнаха до станцията на метрото, където бяха слезли преди няколко дена заедно с Барлър.

Черити даде знак на Жан да спре. В гората беше много тихо и тя не искаше шумът на мотора или светлината на фаровете да алармират мороните преждевременно.

Жан закара колата под сянката на една руина, изключи двигателя и слезе. Скудър, Нет, Елен и Гърк безшумно се смъкваха от каросерията. Черити беше казала на Нет какво очаква да открие, но момичето въпреки всичко беше настояло да ги придружи, въпреки опасността, на която се подлагаше по този начин, което обаче Черити разбираше много добре. И тя самата не би действала по друг начин.

Въпреки това настоя Жан и Елен да вървят в края на малката им група и им нареди веднага да побегнат, ако бъдат открити или дори нападнати. Съжаляваше, че не беше запомнила по-добре пътя при първото си посещение тук, защото в тъмнината запуснатите улици много си приличаха, а малкото различия, които съществуваха, бяха заличени от джунглата. Когато стигнаха до кръстовището, където на времето бяха завили с Барлър, тя се поколеба за миг нерешително. После се огледа наляво — и видя планера.

Един огромен, сребрист диск се издигаше като в състояние на безтегловност на около две педи над земята и от някаква отворена врата върху напукания асфалт падаше студена, зелена светлина. Второ подобно летателно съоръжение се намираше на стотина метра оттам. На бледата светлина, която идваше от открехнатата врата, Черити съзря приличните на сенки фигури на многобройни мравки, които се движеха стремително насам-натам.

Тя безшумно се промъкна под прикритието на някаква разрушена стена и изчака Скудър и останалите да я последват.

— Слушайте сега — прошепна Черити. — Скудър и аз ще продължим напред. Вие оставате тук. И няма да тръгвате подир нас, каквото и да се случи. — Погледна настойчиво особено към Елен. — Разбра ли? Ще останеш там, където си — освен в случай, че ви нападнат. Ако ви открият, хуквате да бягате и се опитвате да се измъкнете по някакъв начин.

— Аз идвам с вас — настоя Елен.

Черити поклати решително глава.

— Изобщо няма да го правиш — каза тя. Елен щеше да избухне, но Черити махна повелително с ръка. — Мога да си представя как се чувстваш. Но не бихте имали никакъв шанс, повярвай ми. Аз дори не съм сигурна, дали двамата със Скудър ще се справим.

Погледна последователно към Нет и към гнома.

— Ще внимавате за двамата — нареди тя. — Ако се опитат да извършат някоя глупост, тогава ги вържете.

Хукна да бяга, преди още Елен или Нет да имат възможност да й противоречат. Приближиха се приведени до сградата на посолството.

— Защо изобщо трябваше да вземаш тия двамата? — попита шепнешком Скудър.

Черити сви рамене, както бягаше, и изведнъж спря, когато й се стори, че забелязва някакво движение. После видя, че е само някакво животно, което бяга изплашено, и продължи нататък.

— Мислиш ли, че щяха да останат? — добави тя след кратко мълчание. — А освен това — добави тя после, — така ми се струва, че е по-добре. Не съм сигурна дали нямаше да направи още някоя глупост.

— Хм — обади се Скудър. — Ще имаш ли нещо против да ме уведомиш какво всъщност правим тук? Искам да кажа, че ми се ще да зная защо, в края на краищата, ще ме застрелят всеки момент.

— Ще ти кажа, щом се стигне дотам — отвърна с усмивка Черити.

Приближиха се до сградата на посолството откъм северната стена. Многобройни огромни прожектори обливаха фасадата с почти дневна светлина. Черити пресметна, че трябва да има към тридесетина мравки, които се движеха пред входа на сградата. Сред огромните инсекти тя съзря и маскировъчните костюми на доста много мъже, между тях и някои, които беше видяла още същия ден при пристигането си в Свободната зона. Черити не каза нищо, Скудър също премълча, но изразът на лицето му помрачня.

Заобиколиха сградата тичешком. Скудър се опита на два пъти да зададе някакъв въпрос, но Черити все му даваше знак да мълчи и спря едва когато се бяха приближили до сградата на десет или дванадесет крачки. Погледът й обходи внимателно задната стена на постройката и се установи накрая на един от по-слабо осветените прозорци в партера. Хукна бързо и безшумно натам, отстрани острите парчета стъкло, останали по рамката, и се изкатери вътре. Скудър я последва. Черити побягна към вратата и се вслуша за миг, когато натисна дръжката й и надникна предпазливо през тесния отвор.

Коридорът пред нея тънеше в сумрак, но в края му се виждаше трепкаща бяла светлина. Черити долови шума от твърди стъпки на лапи по пода. Тя отвори предпазливо вратата, хвърли последен проверяващ поглед и в двете посоки и след това побягна, далеч от светлината и по посока на стълбата, която почваше в другия край на коридора. Скудър я следваше плътно по петите.

Въпреки че и двамата се движеха направо безшумно, на нея й се струваше, че стъпките им отекват толкова силно в целия коридор, че ще се чуят навсякъде в сградата. А за малкото секунди, които им бяха необходими, за да стигнат до стълбата, през главата й се стрелнаха безброй причини, поради които начинанието им можеше да не успее. Но чудото се случи: те достигнаха до стълбата, без да бъдат открити.

— Къде изобщо отиваш? — попита шепнешком Скудър.

Черити се огледа нерешително, преди да отговори само със свиване на раменете.

— Търся стаята на посланика.

— Мислех, че познаваш всичко тук? — попита Скудър.

Черити махна ядосано с ръка и се дръпна на две-три крачки от стълбата. Имаха късмет. Откриха бюрото на посланика още при третата врата, която отвориха.

Черити се вмъкна вътре, даде знак на Скудър да стои на пост при вратата и се огледа с разтуптяно сърце. Беше тъмно. Малкото светлина, която влизаше през изпочупените прозорци, осветяваше помещението много слабо. Но въпреки това намери веднага онова, което търсеше.

Сейфът беше скрит зад ламперията на стената, която, както и останалите мебели, беше станала жертва на пламъците. Черити смъкна разтопените останки от изкуствената материя, при което предизвика такъв шум, че Скудър разтвори очи и започна яростно да й ръкомаха. После тя се отдръпна, разгледа, наклонила глава сейфа и накрая смъкна лазера от рамото си. Скудър я наблюдаваше изненадано.

— Какво ще правиш? — попита той с изплашен шепот.

Черити сви рамене.

— Ще се изпробвам в ролята на касоразбивач — отвърна тя иронично.

— Не мисля, че сега точно е моментът да си правим шеги — каза ядосано Скудър. — Какво, по дяволите, търсим тук?

— Въпросът трябва да гласи: какво, по дяволите, търсят мравките тук? — каза Черити. — Някъде долу трябва да има нещо, което е адски важно за тях.

— Това компютърно съоръжение — предположи Скудър.

— Да — каза Черити. — А аз, глупачката, взех, че им отворих и вратата. Но се питам какво се надяват да намерят там.

— Не е ли достатъчно това, което ти самата изброи? — попита Скудър. — Всичките ви оръжия? Запаси, бункери, бази…

Черити поклати глава.

— Не. Това те лесно биха могли да получат, Скудър. Долу те могат да намерят комплектно оборудване, но ако търсеха само плячката, едва ли биха оставили това съоръжение недокоснато цели петдесет години.

— Боя се, че не мога да те разбера съвсем — призна Скудър.

— И аз — каза Черити. — Но съвсем сериозно, през цялото време имах чувството, че нещо не е съвсем така в историята на Барлър. Ако се интересуваха единствено само от старите складове за оръжие, отдавна биха се опитали да проникнат по насилствен начин в бункера, даже и с вероятността да го разрушат. — Тя решително тръсна глава. — Не, там долу трябва да има нещо, което е безкрайно ценно за тях.

— И какво е то? — попита Скудър.

— Откъде мога да знам? — отвърна раздразнено Черити. — Единственото, което ми е известно, е, че те по никой начин няма да го получат.

Скудър я погледна изненадано:

— Какво ще правиш? — попита той.

— Приготвила съм малка изненада за нашия приятел Барлър — отвърна Черити. — Следи вратата, моля те.

Скудър се върна при вратата, а тя включи инфрачервената оптика на оръжието си. После натисна спусъка. Ярък, тънък като игла лъч прободе сейфа и се вряза в стоманата, разпръсквайки искри наоколо. Черити описа бавен полукръг с оръжието, преди да свали отново пръста си от спусъка, и се приближи до сейфа, за да види какво е направила.

Беше й трудно да потисне въздишката си на разочарование. Лазерният лъч почти не беше повредил стоманата.

— Що за глупост е това? — изсъска Скудър.

— Трябва да отворя сейфа — отвърна Черити, без да го поглежда, — но се боя, че това ще трае доста време. — После се обърна сериозно към Скудър: — Мислиш ли, че ще можеш да ги задържиш за десет минути?

— Може би, ако идват по един и невъоръжени — отвърна кисело Скудър.

Вместо да отговори, Черити пак вдигна оръжието си, но този път не даде изстрел, а го остави на масата и се приближи до прозореца. Доколкото беше възможно, тя притвори отвора с останките от пердетата, после взе отново лазера си и се прицели. За втори път яркобелият енергиен лъч се вряза в стоманата.

Минаха повече от десет минути, преди да разпои вратата на сейфа. Трезорът беше направен не само от особена, непробиваема стомана, но беше, освен това, и много дебел. На Черити се наложи на няколко пъти да прекъсва работата си, когато в горния край на оръжието й светеше червената лампичка и показваше, че оръжието е прегряло. Но най-сетне успя. Изпод лъча не изскачаха вече никакви искри, а той внезапно потъна във вътрешността на сейфа и за част от секундата лумна ярък огън, преди Черити да може да отдръпне пръста си от спусъка и да намали енергията на оръжието. Ако разрушеше това, което се криеше зад вратата на сейфа, то трудът й щеше да е напразен.

— Мисля, че идва някой — каза Скудър, когато тя отново приготви оръжието и се прицели през визьора.

— Ей сега свършвам — отвърна Черити. Тя стреля. Лъчът почти не се видя, но енергията му беше достатъчна, за да прогори останалата няколко милиметрова метална плоскост. Внимателно, милиметър по милиметър, Черити отдели напълно секретната ключалка на сейфа.

По коридора отекнаха стъпки и Скудър извика изведнъж:

— По дяволите, побързай! Идват ни гости!

Изведнъж се чу силно изсвирване и малко по-късно Черити чу Скудър да ругае и стреля. Малко след това в коридора се чу експлозия. Второ, още по-остро изсвирване отговори на този шум. Два-три тънки лазерни лъча за малко се разминаха със Скудър и подпалиха само ламперията зад гърба му. Друг изстрел проби вратата точно до лявото му рамо и подпали завесите.

С глух тропот секретът на сейфа падна и се удари в земята. Черити пусна оръжието, направи бърз скок и се озова до сейфа. Вътрешността му беше пълна с изгоряла хартия. Тя измете всичко, опипа с пръсти задната стена на трезора и миг по-късно откри това, което търсеше. Чу се щракване, когато натисна с ръка контакта, после уж цялата задна стена на стоманения шкаф се раздели на две и откри пред погледа й табло, на което имаше малък монитор.

Скудър стреляше все по-ожесточено. Откъм коридора проникваше отражението на огъня, ако се съдеше по шумовете, там трябва да се беше появила половин армия мравки, които отвръщаха на огъня на Скудър. На Черити й се струваше, че е цяло чудо, че той все още не е прострелян.

Тя пак протегна ръка и се съсредоточи отново върху малкото табло. Пръстите й трепереха, когато се приближиха до клавиатурата. Надяваше се всичко да е още така, както си го спомняше.

Бавно набра с клавишите деветцифрения код и зачака със затаен дъх. Минаха секунди, после екранът се изпълни със зелена светлина и с микроскопични буквички, които я подканяха да набере собствения си код. Черити го направи и в съседство с монитора пламна червена точица с големина на игла.

Изведнъж Скудър започна да крещи и направи отчаян скок, за да се спаси, когато огнен облак удари по вратата и почти подпали стаята.

Черити се увери с бърз поглед, че той не е ранен сериозно и пак се обърна към сейфа, като бързо почна да сваля плакетата от верижката на врата си. Пръстите й така силно трепереха, че й беше трудно да пъхне тънката метална пластинка в отвора под клавиатурата.

Отново минаха няколко мига, през които Скудър нещо й крещеше, което тя така и не разбра, и стреляше непрекъснато към ярките пламъци през вратата, очевидно без вече да се цели, а само да осигури своеобразна бариера.

Най-сетне цветът се смени от червен на зелен. Черити отново вдигна ръка и бързо започна да подава петцифрени числени групи. На два пъти сбърка и сърцето й почна да бие ускорено. Трети шанс нямаше да получи.

Когато вкара и последната цифра, светлината до монитора отново стана червена и върху монитора се появи съобщението, което беше очаквала.

„АКТИВИРАНА Е СИСТЕМАТА ЗА САМОУНИЩОЖЕНИЕ!

МОЛЯ ПОДАЙТЕ ПОСЛЕДНИТЕ ТРИ ЦИФРИ!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: КОМАНДАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОТМЕНИ!“

— Чери! — изкрещя Скудър с пресекващ глас. — Не знам какво правиш, но каквото и да е то, направи го веднага!

Черити пое дълбоко дъх, поколеба се за миг — и после натисна три последователни пъти цифрата 7.

Чу се тихо щракване. Уредът отново й върна плакетата и изведнъж цветът и на монитора се промени от зелен на червен.

„СЪОРЪЖЕНИЕТО ЗА САМОУНИЩОЖЕНИЕ Е АКТИВИРАНО!

ИМАТЕ ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ, ЗА ДА НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА!“

Черити бързо прибра плакетата си, прикрепи я към верижката и натисна скрития шалтер, който отново прикри задната страна на сейфа. Зад нея се чу изненадан вик, после глухо трополене и звуците от боричкане, и когато Черити се обърна, тя видя Скудър, който се опитваше да се съпротивлява както отчаяно, така и безсмислено срещу двама морони, които по някакъв начин бяха преминали през огнения ад на входа. Тя вдигна оръжието си.

— Не бих го направил — дочу се глас откъм вратата.

Черити застина на мястото си. Тя бавно отпусна лазера надолу и погледна към Барлър, който стоеше пред горящата врата и се прицелваше с лазерно оръжие право в нея.

— Бъдете благоразумна, капитан Леърд — каза спокойно Барлър. — Мисля, че знаете кога сте изгубили. Не ме принуждавайте да ви ранявам.

Черити пусна оръжието си на земята и се обърна към Скудър, който продължаваше да се гърчи в стоманената хватка на огромните четириръки насекоми.

— Прекрати това — каза тя — той е прав.

— Много разумно от ваша страна, капитан Леърд — каза Барлър. Той се приближи, като продължаваше да държи оръжието си заплашително насочено към Черити. — Може ли да попитам какво правите тук?

— Можете — отвърна студено Черити, — но аз няма да ви отговоря.

Барлър се усмихна леко, погледна първо Скудър, после нея, и накрая също свали оръжието си. Погледът му попадна върху сейфа зад гърба й. Намръщи се и надникна объркан в напълно празния трезор. После се приведе и попипа задната стена. Минаха само няколко секунди, докато се повтори пак щракащият звук и металната плоча да се дръпне отново настрани.

Барлър издаде нов вик на изненада, когато съзря малката компютърна клавиатура, а след това очите му широко се ококориха, когато прочете надписа върху монитора:

„АКТИВИРАНА Е СИСТЕМАТА ЗА САМОУНИЩОЖЕНИЕ!

ИМАТЕ ТРИНАДЕСЕТ МИНУТИ, ЗА ДА НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА!“

Погледа втренчено надписа, после с рязко движение се обърна назад и я изгледа с поглед, пълен с омраза.

— Трябва да си призная, че ви подцених, капитан Леърд — произнесе той студено. — Изключете го!

— Не мога — отвърна Черити.

— Не ви вярвам — отвърна Барлър.

— Това е ваш проблем — отговори Черити.

— Бих могъл да ви принудя!

— Може би — призна Черити. — Но не и в близките тринадесет… — Тя хвърли поглед към монитора — … дванадесет минути.

— Предполагам, че няма да помогне и това да ви оставя тук с вашия приятел и се надявам, че собственият ви живот ще ви е по-мил — каза Барлър.

Черити кимна.

— Точно така.

Той отново я погледа известно време, без да каже нищо.

— Добре! — заяви той накрая. — Тогава ние изчезваме оттук. — Той махна заповеднически към двете мравки, които държаха Скудър. — Измъкнете го оттук. За капитан Леърд ще се погрижа аз.

Докато двамата морони издърпваха индианеца от горящата стая, Барлър вдигна оръжието на Черити, метна си го през рамо и отново насочи своето към нея.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви застрелвам, капитан Леърд. Знам, колко сте опасна.

— В това отношение имате известно преимущество пред мен — отвърна презрително Черити. — До преди два часа аз все още не знаех, колко опасен сте вие.

Барлър я измери с особен поглед, който тя не можа да определи в първия момент. После изведнъж се усмихна, като че ли му беше направила комплимент. Повтори подканата си с помощта на оръжието и посочи към вратата.

— Сега наистина трябва да тръгваме — каза той. — Постепенно тук става доста неуютно.

Стрелбата на Скудър беше превърнала коридора в истински ад от огън и дим. Стълбата също беше обхваната от пламъци. Барлър посочи към отворените врати на някакъв асансьор в другия край на коридора. Черити влезе вътре, кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на задната му стена, като се загледа безучастно в Барлър, който затвори вратата и се обърна бавно към нея.

— Сега поне зная — обади се тя — защо преди три дена бяхте така сигурен, че не сме никакви шпиони.

Барлър я погледна някак тъжно.

— Вие пак се заблуждавате, капитан Леърд — произнесе той с тъга. — Аз не работя за окупаторите.

— Разбира се, че не — отвърна саркастично Черити. — Как ли ми хрумват такива абсурдни идеи!

Изразът на тъга по лицето на Барлър се засили още повече. Но той не каза нищо, докато асансьорът стигна до партера на посолството и вратите му се отвориха.

Огромното помещение все още беше препълнено с мравки. Черити видя обаче и неколцина от хората на Барлър. Те прекосиха залата, излязоха навън и бързо преминаха през парка, за да се върнат отново на улицата. Двата планера продължаваха да стоят неподвижно над улицата, но бяха включили цяла армия от прожектори, които прогонваха нощта на около половин миля разстояние. В долната страна на летателните апарати се бяха отворили още няколко врати, а от сградата на посолството излизаха все повече и повече мравки, които изчезваха в планерите.

Скудър се намираше на няколко крачки от един от планерите и бе задържан от две мравки. Зад него бяха заели позиция двама от хората на Барлър, а от отсрещната страна се приближаваха Гърк, Жан и дъщерята на Барлър! Движеха се неохотно и с вдигнати ръце, следвани от четири въоръжени мравки.

Барлър погледна за миг дъщеря си, без да каже нито дума, после отново се обърна към Черити и каза:

— Не биваше да вмъквате, в тази история и Елен, мис Леърд.

— Тя не е виновна — отвърна Елен вместо Черити.

Баща й само я погледна с тъжна усмивка.

— Не трябва да я защитаваш, Елен.

— Но аз не го правя! — отговори Елен. Гласът й трепереше от гняв. — Капитан Леърд не искаше да идвам с тях. Но аз настоях. Исках да се уверя със собствените си очи.

— За какво? — попита меко Барлър.

— За това, че е права — отвърна дъщеря му. Черити видя как очите й се напълниха със сълзи. — Аз… не исках да повярвам. Но тя е права. Ти си предател. Ти работиш за тях.

Барлър се накани да отговори, но после даде знак на мравките, които охраняваха Черити и останалите, да ги заведат при Скудър.

— Има ли опасност за нас тук? — попита той, като отново се обърна към Черити.

Тя кимна.

— Кажете ни истината, капитан Леърд — помоли Барлър. — Никой няма да спечели нищо, ако загинем всички до един.

— Няма никаква опасност — отвърна Черити. Посочи пояснително към руините, които обграждаха улицата от двете й страни. — Това тук беше някога жив град, Барлър. Мислите ли, че сме искали да унищожим стотици невинни хора?

— Не — отвърна Барлър. — Не вярвам също и в това, че вие ще пожертвате себе си и приятелите си, само за да унищожите няколко морони и да разрушите два планера. — Изглеждаше, като че ли се кани да каже още нещо, но вместо това извади подвижна радиостанция от колана си и я вдигна към устните си.

— Излизайте — произнесе той в микрофона. — Остават ви само шест или седем минути.

— Кого предупредихте? — попита Черити, когато той изключи апарата и го прибра отново на мястото му. — Вашите хора или… четириръките си приятели?

— Те не са ми приятели — отвърна спокойно Барлър.

— Сигурно — каза Черити.

Барлър въздъхна.

— Моля ви, капитан Леърд… — започна той, после поклати глава и махна някак отчаяно с ръка. — Е, добре — каза той. — Ще се помъча да ви обясня, но не тук. — Посочи към Елен и останалите и Черити го последва.

Скудър най-сетне беше престанал да се съпротивлява на хватката на двете мравки, но гледаше към Барлър със също толкова омраза, както и Елен.

— Доволен ли си сега? — попита тя баща си.

— Моля те, Елен — произнесе Барлър умолително. Послушай ме поне за пет минути. Може би след това ще ме разбереш.

— Всъщност — отвърна дъщеря му — няма нужда да обясняваш нищо. И без това те разбирам. Значи Жан и останалите все пак са били прави.

— Проклет предател! — извика Жан — А какво мислите да правите сага с нас? На място ли ще ни разстреляте или ще ни предоставите на приятелите си?

— Нищо няма да ви се случи — отвърна Барлър. — Знам, какво си мислите. Но повярвайте ми, не работя за тях. Никога не съм го правил!

— Разбира се, че не! — каза развълнувано Жан. — Затова и задушавахте в зародиш всеки опит да им се противопоставим по някакъв начин.

— Правех го само за да ви защитя! — защити се Барлър. — Да, по дяволите! Наричайте ме предател, ако искате. Вярно е, говорил съм с тях от време на време и съм си имал вземане-даване с тях. Но съм го правил с едничката цел да спася живота на всички ни.

— Затова и сега ни предадохте, нали? — попита гневно Скудър.

— Трябваше да го направя — отвърна Барлър. Обърна се към Черити. — Моля ви, капитан Леърд, помъчете се да ме разберете. Разказах ви колко много държат да имат достъп до тази база.

— И вие им го осигурихте — проговори Черити с горчивина. — Струваше ли си поне?

— Да — отвърна сериозно Барлър. — Може би това спаси живота ни, даже и вашият, капитан Леърд.

— О, колко великодушно! — възкликна иронично Черити, но Барлър остана сериозен.

— Наистина смятам така, капитан Леърд — каза той. — Говорих с коменданта на базата. Той дори не иска арестуването ви. Може да останете при нас, докато пожелаете.

— Като пленница — предположи Черити.

Барлър поклати глава.

— Като гражданин на Свободната зона — отвърна той. — После посочи към сградата на посолството. — Това беше всичко, което те желаеха. Не знам как ще реагират, когато разберат какво сте направила. Но не вярвам да ви се случи нещо.

— Разбира се, че не — намеси се саркастично Скудър. — Ще ни връчат медал, предполагам.

— Понятия като отмъщение или разплата са им чужди — отвърна спокойно Барлър.

— Ти си я продал! — възкликна дъщеря му. — Ти си я…

— Можеш и така да го наречеш — прекъсна я баща й. — Знам, че сега ме мразиш, Елен. Но това трябваше да стане. Трябва да се договаряме с тях. Това е единственият начин, за да оцелеем.

— О, жалък страхливец! — отвърна Елен.

Когато баща й понечи да отговори, отгоре се стрелна ярка светкавица. Черити подскочи стреснато, готова вътрешно да види как сградата на посолството се разлита на всички страни вследствие на експлозията, но сградата беше непокътната.

Миг по-късно от небето се чу глух, продължителен тътен.

— Какво, по дяволите, беше това?! — извика Скудър.

Втора, още по-ярка светкавица раздра тъмнината и почти едновременно с това от вътрешността на двата планера завиха пронизителните сирени.

Черити отскочи изплашено встрани, когато край нея пробяга някаква мравка и изчезна във вътрешността на планера. От сградата изведнъж наизскочиха десетки черни четириръки същества и хукнаха към планерите. Също и мравките, които бяха охранявали до този момент Скудър и останалите, се обърнаха кръгом и незабавно се втурнаха към самолетите си. Барлър с бързи жестове им даде знак да се оттеглят и същевременно нареди на няколко души от хората си да поемат те охраната на пленниците. Ярките прожектори на планерите изгаснаха, едновременно с това отвътре се чу силен, вибриращ тон и Черити разбра, че двата планера се канят да отлетят.

— Какво беше това? — попита отново Скудър.

Барлър сви рамене.

— Не знам — отвърна той притеснено. — Но дойде от базата. От другата страна на реката.

Силният вой от вътрешността на планерите се засили, вратите почнаха да се затварят, макар че далеч не всички мравки се бяха озовали на борда им. Черити и останалите бързо преминаха на другата страна на улицата, когато двата планера почнаха да набират височина.

Секунда по-късно единият от тях експлодира.

Всичко стана толкова бързо, че Черити дори не успя да затвори очите си, а погледна право в ослепителното огнено кълбо, в което се беше превърнал корабът. Отекна зловещ трясък и в следващия миг небето се покри с бушуващи пламъци, от които върху земята почнаха да падат горящи отломки, забиващи се като падащи метеорити в гората и в останалите сгради.

Ударната вълна събори всички на земята. Черити падна, но се претърколи инстинктивно през рамо. Още преди Барлър да разбере какво изобщо става, тя се озова при него, рязко го удари по брадичката и му изтръгна оръжието от ръцете. Светкавично бързо вдигна лазера, насочи дулото към челото на Барлър и включи оръжието на най-високата енергийна степен.

— Едно мръдване само и си мъртъв — каза тя тихо.

Барлър явно усети сериозността й, защото изобщо не помръдна и само бавно вдигна ръце, отстъпвайки половин крачка назад.

— Моля ви да не го правите — произнесе той спокойно. — Заблуждавате се, капитан Леърд. Не съм този, за когото ме смятате.

Черити се поколеба. Инстинктивно усети, че поне в този момент Барлър не лъже. И че би било неправилно да го убие. Пръстите й се плъзнаха надолу по оръжието, напипаха малкото лостче, което търсеха, и се спряха върху него. Очите на Барлър се разшириха от ужас, когато разбра какво смята да прави, но реакцията му закъсня: Черити натисна спусъка и лазерът изстреля кратка, ослепителна светкавица, която моментално парализира нервната система на Барлър. Той безшумно се свлече на колене.

Елен изкрещя и се озова с един скок до баща си, но Черити я отдръпна, когато се канеше да се приведе над него.

— Нищо не му се е случило — обясни тя бързо. — Жив е. Само го упоих.

Елен блъсна ръката й и я погледна гневно. Но Черити не й даде възможност да каже каквото и да било, а само енергично я избута настрани и насочи оръжието си към изпадналия в безсъзнание.

— Не се приближавайте много до него — предупреди тя. — Не съм сигурна дали наистина е в безсъзнание.

По лицето на Елен се изписа въпрос.

— Какво искате да кажете?

Вместо да отговори, Черити само кимна към Скудър и му нареди да я следи, после се отпусна внимателно на колене до Барлър. Пръстите й опипаха шията и разтърсиха пулса, който биеше съвсем спокойно и равномерно. Все още не беше напълно сигурна дали е наистина в безсъзнание или само са преструва, но трябваше да поеме този риск.

Изправи се отново, обърна се към Елен, и нададе пронизителен предупредителен вик!

Зад Елен и останалите се бяха появили няколко мравки. Но това не бяха вече послушните роби, а воини, които настъпваха с насочено оръжие!

Един от хората на Барлър пресрещна съществата, вдигна ръка и падна като покосен, надавайки само вик на изненада, тъй като мравката насочи оръжието си срещу него и даде изстрел.

Елен изкрещя ужасено, докато Нет се хвърли светкавично към Жан и го събори на земята, а Гърк изчезна с вик в храсталака. Черити подхвърли на Скудър собствения си лазер и взе за себе си оръжието, което Барлър носеше преметнато през рамо.

Внезапно навсякъде загъмжа от мравки. Докато Скудър, Черити и неколцината хора на Барлър, които бяха оцелели от атаката, отвръщаха на огъня и унищожаваха прииждащите мравки, от сградата на посолството започнаха да излизат все повече и повече тежковъоръжени насекоми.

— Назад! — извика Черити. — Разпръснете се!

Те бързо се оттеглиха под закрилата на джунглата. Също и оттатък, откъм територията на посолството, започна да се стреля, тъй като някои от хората на Барлър, които все още не бяха излезли оттам, изведнъж се оказаха нападнати от мравките.

Силен, стремително приближаващ се рев на мотори ги накара да погледнат нагоре. Огненият килим, който експлодиралият планер беше разпрострял по небето, беше изгаснал, но сега второто летателно тяло се носеше право към гората, където Черити и останалите бяха потърсили прикритие. Тя инстинктивно се притисна към земята и зачака планерът да открие стрелбата. Но вместо това дискът се наклони наляво и направи завой. Ослепителен лъч проряза въздуха и взриви една от сградите в края на улицата. Миг по-късно втори диск с диаметър тридесетина метра премина стремително над улицата!

Видът му беше толкова странен, че Черити за момент престана да стреля по атакуващите мравки и наблюдаваше с невероятно изумление как вторият планер преследва първия и го обстрелва — и най-сетне го улучва!

Ударът не беше достатъчно силен, за да накара планера да експлодира, но той се преобърна, понесе се известно време безпомощно из въздуха и накрая почна да се спуска към земята с пронизителния шум на двигателя си.

Черити извърна бързо глава и притвори очи, когато планерът падна през няколко улици и се разлетя на всички страни вследствие невероятна експлозия. Ударната вълна огъна дърветата в гората, последвана от жарка въздушна маса, която разпали из сградите безброй малки пожари. Черити се притисна, притаила дъх, към земята, после вдигна поглед и погледна с насълзени очи към посолството отсреща.

Ударната вълна и там беше съборила всички на земята. Но мравките отново се изправяха на крака и подновиха атаката си, сякаш нищо не е било!

Много малко от тях стигнаха до улицата. Пронизителният рев отново разкъса нощта и внезапно планерът отново се появи над улицата. Лазерните му оръжия святкаха и превръщаха сградата на посолството и повечето от мравките във вряща лава.

Черити разбра, че може би им се удава последен шанс. Бързо скочи на крака, притича до Нет и Скудър и даде един последен изстрел към някаква мравка, която неизвестно как беше оцеляла при нападението. Съществото се разтопи всред ярката светкавица. Почти едновременно с това Скудър стреля и уби последната оцеляла мравка.

И така, битката беше приключила. Улицата и голяма част от територията на посолството се бяха превърнали в нажежен до бяло килим от пламъци и малкото фигури, които се надигаха сред трепкащите отблясъци на огъня, имаха ясни човешки очертания. Въпреки това Черити остана още няколко секунди на мястото си, докато се увери, че не ги заплашва никаква друга опасност, и едва след това пусна оръжието си и се огледа за Елен.

Девойката беше излязла от прикритието си и беше изтичала при Барлър. Когато Черити се приближи до нея, тя забеляза, че Барлър почва да се движи. Но се отказа да стреля още веднъж по него, а приседна до дъщеря му и само насочи заплашително оръжието към гърдите му.

Барлър отвори очи. В първия момент погледът му беше пуст, после животът отново се върна у него и той погледна към Черити със смесица от разочарование и гняв.

— Какво стана? — попита той. Гласът му прозвуча отпаднало.

Черити сви рамене.

— Не знам — отвърна тя. Но нещо при вашите приятели оттатък като че ли не е наред.

Пронизителният рев на планера, който отново се приближаваше, накара всички да погледнат нагоре. Огромният летателен диск се плъзна леко над улицата, описа малък кръг около горящата сграда на посолството и даде един-единствен, последен изстрел, който уцели вратата на сградата и причини някаква експлозия във вътрешността на постройката. След това планерът се спусна още по-ниско.

Може би Черити бе единствената, която не беше истински изненадана, когато вратата на планера се отвори и оттам се подаде някаква фигура. Гърк изохка изненадано, Скудър също се сепна и грабна оръжието си, но Черити бързо протегна ръка и свали надолу дулото му.

— Недей — каза тя.

Фигурата бавно слизаше по металната стълба, после се огледа и се отправи към Черити.

Внезапно Жан трепна като ударен и заекна от изненада:

— Този е… ловец! — изкрещя той, сочейки обвинително слабата, тъмнокоса фигура пред себе си. Някои и от останалите се стреснаха и към Кайл се насочиха дулата на няколко оръжия, но внезапно Елен се събуди от своята неподвижност.

— Не! — извика тя. — Не стреляйте! Можете да му се доверите!

Черити погледна изненадано към момичето. Елен застана между Кайл и мъжете, които се целеха в него, и повтори още веднъж: — Не стреляйте!

— Но това е ловец! — повтори Жан.

— Нищо няма да ви направи! — отвърна Елен. — Моля ви, повярвайте ми!

— Дръпни се настрани, Елен — нареди един от мъжете и вдигна оръжието си.

Елен поклати глава и направи точно обратното, като застана право в целта за стрелба.

— Можем да му се доверим! — каза тя.

— На един ловец? — възрази Жан с пронизителен глас.

— Аз го познавам — отвърна Елен. — Веднъж вече ми е спасявал живота.

Черити погледна слисано към девойката.

— Тя има право — намеси се Черити. — Той няма да ни направи нищо.

Останалите свалиха оръжието си не много убедено. Дълбокото недоверие се четеше ясно по лицата им.

— Моля ви да побързате, капитан Леърд — произнесе спокойно Кайл. — Нямаме много време. Вероятно вече са потеглили доста военни кораби за насам.

— Да не би да му вярваш?! — изкрещя Гърк с пресичащ се глас — Та това е само някакъв нов трик!

— Не мисля, че имаме кой знае какъв избор — отвърна Черити.

Гърк понечи да възрази, но Черити даде знак на Скудър и въпреки че индианецът изглеждаше всичко друго само не и убеден в правотата й, той грабна джуджето, стисна го под мишница и притича покрай Кайл и Елен към стълбата на планера. След него се качи и Нет.

Черити се извърна бавно, погледна Барлър и му даде знак с поглед да я последва.

— Защо не ме застреляхте? — попита тихо Барлър.

— Защото вярвам, че не е необходимо — отвърна Черити! — Вярно ли е, че дъщеря ви познава Кайл? — попита тя, кимвайки по посока на Елен и Кайл.

Барлър се поколеба за миг.

— Да — каза той. — Вече ви признах, че тя не ми е истинска дъщеря. Осинових я, след като родителите й загинаха в джунглата. Никога не разбрахме как е останала жива. Но смятам, че сега вече зная.

— Вие наистина я обичате — прошепна Черити.

— Да — произнесе той тихо. — Обичам я.

— Но ще я загубите — каза Черити.

— Знам — отвърна Барлър с тъга в гласа.

— Тя не може да остане тук. Видя прекалено много и е прекалено интелигентна, за да не си обясни останалото, щом й се удаде възможност да размисли на спокойствие. Тя знае кой сте вие.

Барлър отново кимна и изгледа Елен с продължителен, нежен поглед.

— Ще ме оставите ли жив? — попита той.

— Няма причина да ви убиваме — отвърна Черити. — Няма да ви сторя нищо, Барлър. Но ви обещавам — добави тя тихо и сериозно, — че ще се върна и собственоръчно ще ви унищожа, ако тези хора тук пострадат от това, което стана днес.

— Това няма да се случи — отвърна Барлър. — Давам ви думата си, че на никого нищо няма да се случи. Вече ви казах — понятия като мъст и отплата са чужди за тях.

— Заради вас се надявам това да е истина — отвърна Черити. — Продължавайте да играете ролята на затворнически пазач, Барлър, щом това ви доставя удоволствие. Но не се опитвайте да ставате палач.

— Това никога не съм бил — отвърна Барлър. — Винаги съм бил само техен пазач.

Черити се обърна и бързо се отправи към рампата. Когато стигна до Кайл, тя докосна Елен за ръката и й посочи отворената врата.

— Можеш да дойдеш с нас, ако желаеш — каза тя.

Елен се поколеба. Погледът й се мяташе неуверено между баща й и планера.

— Аз…

— Не можеш да останеш тук — прекъсна я тихо Черити, така че никой от мъжете да не чуе думите й.

Елен се поколеба още малко и очите й отново се напълниха със сълзи. Но после тя се обърна и хукна нагоре по стълбата, изчезвайки във вътрешността на самолета.

Кайл също я погледна изненадано, после отклони погледа си към Барлър и го посочи въпросително.

— Той е мегаман — каза той.

Черити кимна.

— Знам.

— И го оставяш жив?

Черити отново кимна. После последва Елен във вътрешността на планера. След кратко колебание Кайл също влезе вътре.

След по-малко от две минути планерът се издигна и потегли с мощен рев на изток. Още преди да затихне оглушителният рев някъде там долу под улицата изтече последният срок на една шестдесетгодишна компютърна програма и подземните помещения на сградата на посолството се превърнаха в нажежен до бяло ад от разтапяща се стомана.

 

 

За новите приключения на бунтовниците Волфганг Холбайн разказва в следващата книга от поредица Черити: „Спящата армия“.