Волфганг Холбайн
В руините на Париж (12)

12.

Когато Кайл стана на дванадесет години, отиде за пръв път на лов и уби първия човек. А половин година след това срещна момичето.

Сега той имаше тялото на възрастен мъж и инстинкта на убиец. От деня, в който за пръв път излезе от базата, за да иде в заобикалящата я джунгла, ловът се беше превърнал във важна съставна част от живота му. И скоро започна да го обича, защото той беше единственото му развлечение в ежедневната монотонност на тренировките, занятията и онези безкрайни часове, през които тялото му непрекъснато бе променяно. Беше се научил да изключва болката, която му причиняваха. Беше се научил да понася всички унижения. Беше се научил да не пита за причината, заради която му причиняваха всичко това.

Това, което никога не научи, беше как да се справя с онази другата, нефизическата болка. Той можеше да живее с ужасната промяна, която те извършваха с тялото му, но с това, което правеха с душата му — не. Той не рухна, както мнозина други преди него, които някой ден не се завръщаха от блестящите камери или пък направо си губеха разсъдъка, но човешкото у него почна да става все по-слабо и по-слабо, сякаш душата му се скрива в бронята на загрубялата от рани тъкан, през която нищо повече не беше в състояние да мине.

Ловуването беше единственото развлечение. Беше много по-опасно от седемгодишните тренировки под купола, при които беше оцелял заедно с неколцина други. Реакциите, силата и способността му да се регенерира се бяха увеличили невероятно. Изкуствените врагове, с които младите воини трябваше да се преборват в купола, бяха също така смъртно опасни и коварни като тези, които го дебнеха по време на лов. Но те бяха изкуствени и създадени само с целта да бъдат побеждавани. Съществата тук отвън трябваше ежедневно да се борят за оцеляването си. Някои от другарите му не се връщаха след лова. Веднъж Кайл беше видял как един от тях беше нападнат от огромно непознато същество и беше умъртвен на място. Не беше мръднал и пръста си да го спаси.

Тогава дойде денят, в който срещна момичето.

Ловът се ограничаваше не само с животни. През четирите часа, които трябваше да прекарват без оръжие и екипировка в джунглата, те срещаха и жители на планетата, хуманоидни същества, които приличаха на Кайл и останалите млади мегавоини, общо взето обаче по-дребни и по-слаби. Кайл знаеше, че живеят на другата страна на пресъхналата река и че тази река представлява същевременно и единственото правило, което съществуваше в тази неравна борба: ако някой от местните успееше да мине оттатък, преди да го хванат мегавоините, той спасяваше живота си.

Бяха шестима: Кайл, още двама мегавоини, чиито имена изобщо не знаеше, и трима слуги, които обаче никога не се намесваха в схватките, а служеха само като наблюдатели. След като откриха следите на двама от местните, те процедираха по обичайния начин: единият мегавоин тръгна по следата, а Кайл и втория мегавоин тръгнаха да ги обкръжат и така да пресекат пътя на бегълците. Всеки от тях се придружаваше от един слуга. Кайл не напредваше особено бързо: теренът се оказа далеч по-труден, отколкото беше очаквал, освен това го нападаха няколко пъти. Веднъж някакво животно така тежко го нарани, че му трябваше почти четвърт час, за да продължи пътя си. Въпреки това успя да засече местните.

Трите хуманоида действаха доста умело и бяха направили фалшива следа. Когато свръхострите сетива на Кайл доловиха стъпките и шепота им, те се намираха почти на обратната страна на тази, в която ги търсеха другите двама мегавоини. Той разбра, че са трима. Миризмата на тялото им и различната тежест на стъпките им показваха, че става дума за двойка, която води дете със себе си. Кайл се промъкна зад един висок храст, нагоди цвета на хамелеоновия си костюм към околната среда и застина неподвижно.

Зад него слугата се разми с направо невероятна бързина в сянката на гората.

Стъпките бързо се приближаваха и той видя, че не се беше заблудил. Ставаше дума за двойка от местните жители, и двамата доста едри и определено силни от гледна точка на техния вид. Мъжът беше облечен в гащеризон с пришити кръпки в най-различни нюанси на зеленото, които го прикриваха почти перфектно. Жената носеше пола от същата материя. Двамата бяха въоръжени и погледите им обхождаха внимателно и напрегнато околността, спираха се на всяка сянка и проследяваха и най-малкото движение. „Много са внимателни“, помисли с одобрение Кайл. Нямаше кой знае колко богат опит в лова на тези хуманоиди, но почна да разбира, че досега ги е подценявал.

Малкото беше навярно към осем-деветгодишно, но въпреки малката си възраст се движеше също толкова умело и безшумно като родителите си.

То първо откри Кайл.

Докато двамината възрастни бяха отминали на около десет метра разстояние от скривалището му, без да регистрират присъствието му малкото внезапно застина на мястото си и го погледна. Кайл не разбра причината. Хамелеоновият му костюм функционираше перфектно. Той самият беше нагодил цвета на лицето си на сянката на гората. Но момиченцето го видя въпреки това. За един миг го наблюдаваше само, в очите му нямаше страх, нито уплаха, а само невинно детско любопитство. После като че ли изведнъж осъзна кой се намира пред него, защото изведнъж вдигна ръка и посочи обвинително към Кайл. Устата му се отвори, но оттам не се чу никакъв звук.

Въпреки това възрастните реагираха веднага. Докато жената се обърна и рязко дръпна детето си с уплашено движение, мъжът извади оръжието си и даде два последователни изстрела.

Кайл се изплъзна от първия с умело движение, но вторият го улучи. Мъничкият инсект проби живата тъкан на хамелеоновия му костюм, заби се дълбоко в тялото му и почна веднага да изпуска смъртоносната си нервнопарализираща отрова, а пипалата му се врязаха остро в плътта му.

Кайл политна назад. Тялото му анализира отровата на насекомото със светкавична скорост и активира сложна система от ензими и лимфни секрети, която бързо превърна токсичната субстанция в друга, напълно безобидна. Почти едновременно с това мястото около засегнатата част на тялото му се втвърди и се превърна в капсула, която попречи на насекомото да прониква по-навътре в тялото. Раната се затвори почти толкова бързо, колкото се и беше отворила. Когато Кайл се метна с един скок към хората, от раната му нямаше ни най-малка следа.

Хуманоидът очевидно разбра колко безсмислено е оръжието му, защото не се опита повече да стреля по Кайл, а само направи движение, като че ли се кани да се дръпне встрани, но внезапно се спря и пресрещна Кайл с твърд удар с приклада на оръжието си. Този стоманенотвърд приклад попадна със страшна сила върху слепоочието на Кайл. Той постоя малко напълно замаян. Но въпреки това инстинктивно вдигна ръка нагоре, когато човекът се накани да замахне за втори път. Оръжието бе изтръгнато от ръката на хуманоида и падна на земята.

Сетивата на Кайл се проясниха отново. Той видя как хуманоидът вади нож и се опита да се изплъзне, но реакцията му отново се забави: дългото острие се заби дълбоко в шията му и той почувства как собствената му кръв нахлува в белите му дробове.

Кайл безнадеждно бе подценил местния човек. Не мислеше, че наистина ще трябва да се бие с него, но сега подсъзнанието му и изкуствено обострените му сетива започнаха да реагират: той светкавично стисна ръката на хуманоида, и то с такава сила, че можеше да чуе как пращи счупената кост, с другата си, свободна ръка посегна към ножа, измъкна го и умъртви човека със собственото му оръжие.

Когато се обърна, видя, че жената и детето вече са се отдалечили на десет-петнадесет крачки и тичат сред храсталака. За една секунда през ума му мина мисълта, че слугата наблюдава внимателно поведението му и че той ще трябва да отговаря за грешките, които е допуснал, после вдигна ножа на човека, който все още беше в ръката му и го захвърли нататък.

Улучи. Но вместо да убие малкото, в което се беше прицелил, ножът само го удари с дръжката си по рамото. Момиченцето изкрещя и хукна да бяга. Кайл изруга наум и се втурна подире му.

В този момент се случи нещо неочаквано. Вместо да бяга и да се озове в безопасност, жената внезапно спря, втренчи се с широко отворени очи първо в момиченцето, после в Кайл и се върна с един скок обратно!

Кайл беше слисан, така че дори не се противопостави, когато тя се хвърли с широко разперени ръце между него и детето и го заудря с юмруците си. Два-три силни удара попаднаха върху него, и внезапно в ръката на жената блесна острието на нож, с който тя се прицелваше в очите му. Кайл се обърна настрани, така че острието не го улучи и жената залитна покрай него, после светкавично протегна крак и със свития си юмрук я удари в тила, когато тя мина край него. Още преди жената да падне на земята, той се завъртя, за да убие и момиченцето.

Но не го направи.

Не можеше.

Изведнъж разбра защо жената се беше върнала. Тя сигурно знаеше, че няма никакъв шанс да го победи, един такъв противник като него. И въпреки това се беше опитала.

Бавно, сякаш се бореше с невидими стоманени вериги, Кайл отпусна вдигнатите си за смъртоносен удар ръце и погледна към детето. Момичето лежеше по гръб, не мърдаше, а само го наблюдаваше с ужасени, широко разтворени тъмни очи. Кайл бавно се отпусна на колене и протегна ръка към детето, без да знае защо всъщност го прави, но все пак с увереността, че е правилно.

Кайл почувства ужаса, който изпитваше това малко същество, един ужас, който се дължеше само на вида му, а не на това, което той щеше да му причини. Изведнъж го осени идеята, че детето гледа на смъртта по-скоро като на избавление.

Кой беше той, та това момиченце се боеше по-малко от смъртта, отколкото от него?

— Не… не се страхувай, малката — каза Кайл. Гласът му беше дрезгав, не беше свикнал да произнася такива думи. — Няма да ти направя нищо.

Лицето на детето не изразяваше никакво чувство. Кайл разбра, че то изобщо не беше чуло думите му или пък че те нищо не му говореха.

Чу стъпки, после тънката плътна сянка на слугата падна върху лицето на момиченцето и най-накрая той откъсна погледа си от Кайл. Вдигна поглед нагоре и странният ужас в очите му отстъпи пред израза на отвращение и омраза.

Кайл също обърна глава и погледна слугата. Огромната мравка наблюдаваше с втренчен поглед него и момиченцето.

— Защо се колебаеш? — попита компютърният глас на превеждащия апарат. — Елиминирай я.

Кайл отново погледна към детето. То беше почнало да плаче тихо, но той знаеше, че сълзите, които се стичаха по мръсното му личице, не бяха от страх пред собствената смърт, а от вида на двете ужасни фигури. Студена, нечовешки силна ръка като че ли сграбчи сърцето му и го стисна бавно. Отново беше на пет години, отново държеше умиращия си приятел в прегръдките си и за пръв и последен път като мегавоин той разбра какво означава да скърбиш за човек.

— Елиминирай я! — заповяда още веднъж слугата.

Кайл пак погледна към момиченцето, после се изправи съвсем спокойно, обърна се и уби слугата с едно-единствено, светкавично движение.

 

 

От покрива на Лувъра градът предлагаше гледка, която въпреки цялата разруха, въпреки зелено-виолетовата буйна растителност все още можеше да плени наблюдатели. „Изглежда, помисли си Черити, като че ли цялото достолепие на града все още съществува; бяха разрушили сградите и улиците, бяха заличили всяка следа от човешки живот и човешка дейност от другата страна на Сена, но това, което не можаха да отстранят, бе духът, създал този град. Париж продължаваше да е символ на всичко, за което хората някога са се борили: свобода, живот, справедливост…“

Тя свали бинокъла и погледна към Барлър и Скудър, които стояха до нея. Попита се какво ли изпитват тия двамата при вида на този град. „Може би нищо, помисли си тя отчаяно. Може би Гърк беше прав. Може би свободата беше само илюзия, за която не си струваше да се умира.“

Тя пропъди тази мисъл и отново погледна към силуета на Айфеловата кула. Пак й се стори за момент, че различава там някакво движение, някакво неясно, тъмно проблясване, високо под самия връх.

— Видяхте ли я? — попита Барлър, когато тя свали бинокъла.

Черити го погледна изненадано.

— Кого?

— Кралицата.

— Не! — отвърна автоматично Черити. — Аз… За какво всъщност говорите?

— За кралицата — повтори Барлър. Той се усмихна извинително, когато забеляза въпросителния израз на лицето й. — Какво си мислите, откъде идват всички тези малки чудовища, които без малко да изядат и вас, и приятелите ви за закуска?

В първия миг Черити изобщо не разбра за какво говори.

— Искате да кажете, мравките в реката…

— Това бяха малки мравки — каза Барлър, кимайки с глава. — Нейните изчадия. Единствената причина, поради която сте все още жива.

Черити окачи отново бинокъла към колана си.

— Обяснете ми, Барлър — настоя тя.

— С удоволствие. — Французинът посочи вратата зад себе си. — Но хайде да слезем пак долу. Има още неща, които искам да ви покажа.

Върнаха се обратно в сградата и влязоха в някакъв асансьор, който Барлър беше пуснал в действие единствено заради тях. Старомодната кабина потегли със скърцане надолу.

— Наистина, нищо от това, което знаем, не е доказано. Повечето неща сами сме си обяснили с течение на всичките тези години. Но ми се струва, че сме се приближили доста до истината. Видяхте реката. Тя не е единствено граница между Свободната зона и джунглата.

— Къде е отишла водата й? — попита Скудър.

— Питайте капитан Леърд — отговори Барлър. — Аз й показах стената. Показах й също така какво става с живата материя, която влиза в допир с нея.

Скудър го изгледа с неприкрито недоверие.

— Искате да кажете, че… тя чисто и просто се разлага?

Барлър сви рамене.

— Разлага се, изпарява се, изчезва… не знам. — Той се усмихна едва доловимо. — Някога ще ви го покажа. Това е грандиозна гледка: тридесетметрова стена от вода, която направо изчезва. Наистина е впечатляващо.

За разлика от Скудър Черити не се съмняваше в думите на Барлър. Та нали беше видяла на какво беше способно това невидимо силово поле. А от Жан беше разбрала, че то стига доста навътре в земята, достатъчно дълбоко, за да блокира подземните канализационни връзки и нефтопроводи, през които жителите на Свободната зона можеха да се придвижват със своите мотори.

— Яйцата, които снася кралицата, те отнасят в реката — продължи Барлър след известно време. — На едно място, недалеч от стената. Ще ви го покажа по-късно, ако ви интересува. Впрочем не може да се види кой знае колко.

— Значи това е нещо като люпилня? — попита Скудър.

Барлър кимна.

— Да, но не вярвам това да е единствената причина, поради която са изградили тази стена около града.

— Но това е… напълно абсурдно — каза Черити объркано. Барлър я погледна въпросително и тя побърза да поясни: — Искам да кажа… защо им е било да си правят толкова много труд?

— А може би за тях това не е разход на енергия? — отвърна с усмивка Барлър. — Имах много време, за да разсъждавам по този и по други въпроси, и стигнах до убеждението, че това, което виждаме тук, не е нищо друго, освен естественото им обкръжение.

— Руините на един опожарен град? — попита иронично Скудър.

Барлър остана сериозен.

— Джунглата — отвърна той. — Не може да го знаете, защото сте отскоро тук. Но аз живея в тази зона вече четиридесет години. Повярвайте ми, промените още не са приключили. Донесли са тук не само някои растения и животни; нещо ще се случи с този град. Той се променя. Бавно, но непрестанно.

Скудър изглеждаше объркан и смутен, но Черити мислеше, че е разбрала какво иска да каже Барлър. Това, което ставаше под този енергиен купол, беше повече от едно изкуствено преустройство на ограничената зона. Може би по света имаше вече хиляди такива енергийни куполи — но тя изведнъж получи странната увереност, че това, което се простираше на отвъдната страна на реката, не беше само едно може би точно копие на родната планета на нашествениците. То беше тяхната родина. Те почваха да променят Земята. И при този процес правеха повече от това, да заместят някои местни растения с други, да внесат някои животински видове от своя свят и да ги пуснат да се развиват в почти безпомощната фауна на Земята.

Следващите думи на Барлър потвърдиха предположенията й.

— Мисля — каза французинът — че това, което виждаме тук, е естествената екологична система на тяхната родна планета. Видяхте манната? — Скудър кимна. — Може би си мислите, че те я произвеждат по изкуствен начин? Но не е така. Във всеки, случай не става така, както вие може би предполагате.

— О, да — вметна подигравателно Скудър. — Вероятно пада от небето, нали? Затова го и наричат манна?

Барлър кимна много сериозно.

— Горе-долу е така — отвърна той. — Има само една разлика. Не пада от небето, а идва от земята.

Черити го погледна.

— Може би се произвежда от гората — каза Барлър. — Изследвахме част от това вещество. Съставено е почти само от растителни протеини. Нито един човек или животно, с които сме го изпробвали, не може да го яде. Но не е отровно, а само неизползваемо. На, мравките обаче изглежда е особено вкусно.

Искате да кажете, гората…

— … го отделя, да — каза Барлър. — Може би са променили генетично растенията. Може би това е съвсем естествен процес за света, от който те идват. Един вид естествен хранителен разтвор, в който яйцата узряват и в който се развиват малките, докато пораснат достатъчно, за да излязат от реката.

— Това е невероятно! — възкликна Скудър.

Барлър поклати глава.

— Смятате ли? Намирам го всъщност доста последователно, след всичко, което сме разбрали досега за тях.

Асансьорът беше стигнал до партера и спря. Черити потисна неприятната си тръпка, когато тръгнаха по прашните коридори на Лувъра. Когато бяха влезли тук преди два часа, тя неволно си спомни това, което и беше разказал Стоун. Най-голямата колекция от художествени творби на планетата е оставена да се руши. Явно никой не се интересуваше от тези съкровища.

— Вижте, мосю Скудър — върна се Барлър към прекъснатия разговор, когато излязоха отново навън, — ние не знаем много за нашествието. Но знаем доста неща за мравките. Мисля, че тяхната култура се е развивала по съвсем друг начин от нашата. А в някои отношения те сигурно ни превъзхождат. Тяхната цивилизация не е ориентирана към развиването на някакви нови технологии, те са само един робски народ, не го забравяйте.

Скудър го погледна смутено и отново по лицето на Барлър пробягна познатата бегла усмивка на превъзходство.

— Човек лесно го забравя, нали? — попита той. — Но всъщност те не са нещо повече от нас. Някакъв народ, който някога е бил победен и сега се намира на служба при мороните. Наричаме ги морони, защото все още не сме виждали истинските господари, но в действителност те не са такива.

Черити знаеше, че Барлър е прав. След всичко, което преживя до този момент, това беше единственото обяснение. Някога преди, мороните навярно са завладели планетата на мравките. Бързо са разбрали какви ценни роби са им паднали в ръцете: един народ от огромни, интелигентни насекоми, чиито отделни индивиди на практика нямат свободна воля, които обаче като общност са направо непобедими. Ако се размножават така бързо, както и земните насекоми, то тогава е направо невъзможно да бъдат спрени, ако веднъж вече са се установили на някоя планета.

— Въпреки това не бива да ги подценявате — каза Черити.

Барлър спря и я погледна:

— Кой казва, че го правя? — попита той. — Напротив, капитан Леърд. Междувременно стигнах до извода, че тяхната система превъзхожда нашата. Защо трябва да се създават машини, които да произвеждат храни, когато можеш да накараш едно растение да ти ги отделя? Техниката им изглежда примитивна, но е изключително ефективна. — Той удари с ръка по приклада на оръжието, което се подаваше от колана му. — Да вземем ето този пистолет за пример. Знаете как действа, нали?

Черити кимна мълчаливо. Беше се запознала с тези малки, инсекти убийци малко след като се беше събудила. Но досега никога не беше намирала време, наистина да се замисли по въпроса откъде са дошли.

— Естествено, лазерният лъч е по-ефективен — каза Барлър. — Той има по-силно действие, стига по-далеч, стреля с по-голяма точност, но има един малък, обаче съществен недостатък: мунициите му не се размножават от само себе си. Нужна е невероятна технология, за да се произведе едно-единствено подобно оръжие. А това оръжие тук се поддържа само. Може би цялата техника на родната им планета функционира по този начин. — Той сви рамене. — Може би не използват превозни средства, за да стигат от едно място до друго, а огромни животни, в чиито тела има съответните кухини и извивки. Може би не живеят в сгради, а в растения, които не трябва да се поддържат, защото сами се регенерират. Може би не използват радиотелефони, а надарени с телепатични способности същества… Тази представа е някак си привлекателна, нали?

— Има нещо ужасно в нея — прошепна Черити.

— Защо? — попита Барлър.

— Защото е ужасно да се манипулира живота — отвърна Черити. — Има някои неща, които никой не би трябвало да докосва.

— Но не отивахте ли и вие нататък? — попита Барлър. — Според всичко, което съм чувал, е имало съответните изследвания. И невероятен напредък.

— Много от нас бяха на мнение, че не бива да се извършват повече изследвания в тази насока — отвърна Черити.

Барлър сви рамене.

— Е, мравките изглежда са го направили. Мисля, че можем да научим доста от тях по тези въпроси.

— За да се бием с тях? — попита Черити.

Барлър въздъхна.

— Не — каза той. — Доволен съм, че засягате темата, капитан Леърд. Вижте, снощи, когато открихме тази база… — Той млъкна и затърси подходящата дума. — Казах някои неща, които беше по-добре да не казвам.

— Имате предвид, че сега най-сетне ще можете да се борите срещу тях?

Барлър кимна.

— Да. Не беше правилно. Аз… съжалявам.

— Което ще рече, че се отказвате — проговори Черити с горчивина.

За нейна изненада Барлър се усмихна.

— Странно е, нали? — попита той. — Сега ролите са сменени. Вчера вие се опитвахте да ме възпрете. И бяхте права. Не можем да спечелим тази война. Може би сме могли преди петдесет години, но сега не.

— Да не сте разговаряли с Гърк? — попита Черити.

— Да — призна Барлър. — Разговаряхме тази сутрин. Той е смешен дребосък, но за много неща е напълно прав.

— Невинаги сме на едно и също мнение — каза Черити.

— Знам — отвърна Барлър. — Аз и не искам да се мъча да ви убеждавам за нещо или да ви отклонявам от нещо. Само добре си помислете дали искате да останете при нас или ще си тръгнете. Няма да се опитвам да ви влияя по никакъв начин. Но ако останете тук, ще трябва да приемете нашия свят такъв, какъвто е. Хората тук са щастливи. И трябва да си останат такива. — Той вдигна ръка, когато Черити се накани да възрази. — Знам какво искате да кажете, капитан Леърд. И всяка ваша дума е правилна. Но и аз съм прав, моля ви, опитайте се да го разберете. Повечето от нас са израсли тук и никога не са виждали нещо друго.

— Тогава ще ви напуснем, Барлър — отвърна Черити спокойно. — Не знам още как, но някак ще успеем да преминем тази стена.

— Аз дори вярвам, че ще успеете — отвърна Барлър. — Но трябва добре да прецените всичко. Там, навън, не ви очаква нищо друго, освен смърт. А тук ще сте на сигурно място.

— Но аз не мога да живея така — каза Черити. — Останалите също.

— Толкова лошо ли е тук? — попита Барлър.

— Не — отвърна Черити с горчивина. — Не, ако човек няма нищо против да… се отнасят като играчка с него.

— Съжалявам, че виждате нещата така. — Барлър изглеждаше засегнат, дори тъжен.

— Елен ми разказа за това, което наричате лов — каза Черити.

— Това е цената за нашата свобода.

— Цена, която е прекалено висока! — възрази Черити.

— Това е ваше мнение — отвърна спокойно Барлър. — Но то не е правилно. Мисля, че вашите пътни катастрофи на времето са отнемали много повече човешки живота, отколкото нашите ловувания.

— Но ние си бяхме създали този свят! Може би той не беше перфектен, може би не беше дори справедлив, но това беше нашият свят! Вие не сте нищо друго за тях, освен играчки! Те ви донасят ония, които не са годни за техните цели, а вие ги възхвалявате, за да… — Гласът на Черити й изневери. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да може да продължи: — Не сте нищо друго, освен подвижни, живи мишени! Глупаци, с които те да могат да се упражняват!

Погледът на Барлър блуждаеше покрай нея в празното пространство. По чертите на лицето му пробяга странно меланхолична усмивка, но погледът му беше пълен с тъга.

— Ако наистина мислите така, капитан Леърд — каза той тихо, — тогава може би е по-добре да си идете оттук.