Волфганг Холбайн
В руините на Париж (2)

2.

В първия момент Черити не можа да каже кой е по-изненадан — тя, жрицата на Шаит, която се беше появила изпод плъзгащата се врата, или двете мравки, които придружаваха старицата.

Но в крайна сметка двете огромни насекомоподобни преодоляха изненадата си по-бързо от нея. Едната от двете мравки блъсна жрицата на земята и същевременно посегна с останалите си две ръце към единствената част от облекло, която носеше: един тесен метален колан, от който стърчаха дулата на четири необичайно изглеждащи оръжия. Другата изсвистя остро и незабавно се хвърли срещу първия неприятел, когото видя, Гърк.

За миг времето като че ли спря. Черити гледаше и слушаше всичко, което ставаше около нея. Но колкото и абсурдно бързо и прецизно да функционираха сетивата й, толкова абсурдно бавно реагираше тялото й на нейните заповеди. Опита се да отскочи настрани и да дръпне със себе си едновременно и Нет, и Скудър, но движенията й бяха толкова мудни, сякаш въздухът се беше превърнал изведнъж в гъст, невидим сироп. Черити видя как мравката с невероятно бързо движение измъкна двете си оръжия от колана и ги насочи към Скудър и нея, и разбра, че ще натисне спусъка, преди още да е успяла да мръдне и на милиметър от мястото си. Мили Боже! Знаеше, че тези зверове действат бързо, но не толкова много!

Това, което спаси живота на Скудър и нейния, не беше собствената й реакция. Беше мегавоинът.

Той се измъкна, олюлявайки се, от пръстена на трансмитера и изкрещя, очевидно още преди тялото му да се е стабилизирало напълно, една опушена, обляна в кръв, раздърпана фигура с овъглени чукани вместо ръце и веднага се хвърли към Скудър.

И в същия миг, в който мравката съзря фигурата в разкъсаните черни бойни дрехи, тя замръзна по средата на движението си.

Черити се блъсна в Нет и я повлече подир себе си; протегнатата й ръка улучи Скудър по рамото и го тласна настрани, но не достатъчно далеч. Мегавоинът го хвана здраво за колана и рамото, вдигна го нагоре като кукла, за да го запрати в стената. Скудър крещеше и удряше с юмруци, където завари, но великанът сякаш изобщо не усещаше тези удари. С гневно движение и без видимо усилие повдигна двуметровия мъж над главата си — и също застина на мястото си.

За момент погледите на мегавоинът и мравката се срещнаха и на Черити й се стори, че вижда и у двамата същия израз на безгранична изненада, даже на ужас. После мравката изсъска гневно, размаха двете си оръжия, а с другите си две ръце посегна към останалите два лазера и в този миг мегавоинът запрати ревящия индианец подобно на жив снаряд към насекомоподобното животно.

Звукът от сблъсъка накара Черити да простене. Ударът на Скудър запрати мравката обратно в коридора, от който беше дошла. Две от оръжията й бяха избити от ръцете, а третото даде изстрел, една тънка, отровнозелена светкавица, която се заби със съсък в тавана и остави там голяма колкото длан следа.

Скудър се търкулна безпомощно на пода, удари се в стената и остана да лежи там, стенейки, а в това време мегавоинът направи огромен скок към падналата мравка. Огромното животно се опита да се изправи с някакво въртеливо объркващо движение, но колкото и да беше бързо, нямаше абсолютно никакъв шанс пред тази невероятна жива бойна машина.

Мегавоинът се приближи, ритна с крак ръката, която държеше третия лазер и светкавично приведе горната част на тялото си, когато мравката се прицели в него с четвъртото останало й оръжие. Лазерният лъч проби огнена следа по сакото му, но мегавоинът веднага реагира, сграбчи ръката и я пречупи на две. Стоманенотвърдият хитин се потроши като стъкло в дланите му.

Мравката издаде остро, изпълнено с болка свистене, опита се да се изправи, залитайки, и заслепена от болка и ярост започна да раздава удари около себе си. Един от хищните й нокти се заби като трирога дървена вила в рамото на противника. Мегавоинът изпъшка от болка, сграбчи сухата ръка и я откъсна.

Това беше прекалено много дори и за такова фантастично чудовище. Мравката се свлече на земята и издъхна, без да издаде звук. Цялата схватка беше продължила не повече от две, най-много три секунди.

Черити се изправи с мъка на крака. Огледа се отчаяно наоколо, когато мегавоинът извърна глава и я погледна. Трябваше й оръжие, нещо, каквото и да е, с което да може да отблъсне този жив боен робот!

Силен крясък я накара да се обърне.

В другия край на помещението Гърк се мъчеше с почти гротескни скокове да се спаси от хищните ръце на втората мравка, която като че ли все още не беше забелязала какво се беше случило с партньора й. Джуджето показваше смайваща сръчност и успяваше да се спаси от мравката. Но насекомообразното разполагаше не само с чифт ръце в повече, с които да преследва Гърк, то имаше и сякаш неизчерпаеми сили. Бавно, но неотклонно, чудовището натикваше Гърк към единия ъгъл на помещението, където щеше да го хване само след няколко секунди вероятно за да го разкъса незабавно на парчета!

Черити направи отчаян скок напред, улови чудовището там, където у човека би трябвало да бъде рамото, и с всички сили го дръпна назад. Физическата й сила далеч не беше достатъчна, за да започне схватка с гигантското същество, но атаката беше съвсем неочаквана. Тя се спъна и почти загуби равновесие от допира с гладката хитинова обвивка на мравката, но тласъкът беше достатъчен, за да накара животното да се дръпне и да залитне. Гърк издаде пронизителен звук и се измъкна изпод размаханите лапи на чудовището, за да се отдалечи с изненадващо бърз бяг; в същото време животното се обърна и насочи и четирите си ръце към безпомощно падналата на пода Черити. Тя се претърколи инстинктивно настрани и прикри с длани лицето си, преди стоманенотвърдите нокти на чудовището да прорежат дълбоки бразди по пода, точно там, където току-що беше се намирала главата й. С крайчеца на очите си видя животното да замахва повторно и предотврати с ръка удара. Трипръстата лапа с острите като нож почти петсантиметрови нокти спря на по-малко от педя пред лицето й; но ударът беше толкова силен, че изби цялата сила и чувствителност от дясната й ръка. Черити простена от болка, започна инстинктивно да рита с крака и усети как ритниците й биват оттласквани от хитиновата ризница на насекомото като от скала. Чудовището съскаше триумфиращо, с една-единствена рязка крачка се озова над нея и замахна за последния, решителен удар.

Но внезапно зад него изникна гигантска сянка. Около врата на мравката изотзад се обви една осакатена, окървавена ръка и я дръпна назад със сила, на която не можеше да се противопостави дори това невероятно чудовище. Черити чу сухо пращене, когато се пропука хитиновата обвивка на насекомото, а триумфиращото съскане се превърна в болезнено свистене и стенание.

Мегаманът нанесе три светкавични юмручни удара на мравката, при които тя залитна безпомощно назад и се удари в стената. Той замахна повторно подире й, стоманенотежките му юмруци се стовариха върху черепа й. Чудовището издаде последен, почти жален свистящ звук, после крайниците му омекнаха и то се свлече на земята подобно на марионетка с прекалено много ръце и крака, чиито конци са отрязани изведнъж.

Мегаманът застана за миг неподвижно. Олюля се, ръцете и краката му започнаха да треперят, после направи една-единствена мъчителна крачка, удари се в стената и опирайки се на нея, взе да се свлича надолу, като бавно се обръщаше. Лицето му представляваше разкривена маска от болка и паника, кръвта му изтичаше от поне пет-шест дълбоки рани, всяка от които би била достатъчна за смъртта на обикновен човек. Погледът му беше трескав, сякаш животът се мъчеше с всички сили да не угасне.

А миг по-късно Черити видя очите му.

Този човек бе неин враг, мислеше си тя почти истерично. Най-опасният противник, с който някога се е сблъсквала, жив робот, който Стоун беше насъскал срещу нея и спътниците й и който вероятно би ги преследвал и до края на Галактиката, ако се наложеше. Не човек, а машина, чиято единствена задача се състоеше в това да убива.

И въпреки това в погледа му тя не прочете нито враждебност, нито гняв, дори не и студенина или нечовешка решителност, която беше проявявал до този момент, а само болка, която беше много по-дълбока, отколкото ако беше предизвикана от физическа болка. Този мъж приличаше на някого, който беше изгубил всичко, комуто бе откраднато нещо много важно, може би единственото, в което някога беше вярвал. Когато беше излязъл със залитане от трансмитера, тя беше изпитала истински страх от него, тъй като и той не се беше поколебал нито за миг и веднага се беше хвърлил към Скудър, събаряйки го на земята без ни най-малкото усилие. Но изведнъж Черити осъзна, че не е съвсем сигурна дали трябва да се бои повече от този мъж. Въпреки ужасното си състояние, той все още можеше да се изправи и да ги избие със същата ловкост, с която се беше справил с двете огромни насекоми.

Но нещо го възпираше. Нещо, което…

Тънък, ослепително бял лъч докосна гърдите на мегамана. Той се изправи и залитна с вик напред, когато лазерният лъч прониза тялото му и освободи светкавично цялата си енергия в намиращата се зад него стена. Скалата се нажежи до червено, а от гърба на разкъсаното сако на мегамана лумнаха пламъци.

Той падна по очи, после се претърколи със стенание по гръб, за да задуши пламъците, и отново се надигна, когато втора лазерна светкавица прониза тялото му.

Черити скочи на крака с едно-единствено движение. Аби Ел Гърк беше само на два метра зад нея. Беше взел едно от лазерните оръжия, които мегаманът беше избил от ръцете на мравките, и тъкмо го насочваше към падналия, за да отпрати трети изстрел към него.

— Не!

Джуджето дори не й обърна внимание. Той разкрачи крака и стисна оръжието с двете си ръце, за да може да се прицели по-добре; една стойка, която вероятно беше наблюдавал у самата нея. Изражението на сбръчканото му лице издаваше чиста омраза. И докато вдигаше оръжието и същевременно отстъпваше крачка встрани, за да не я нарани и да има добра видимост към мегамана, с него стана безшумна, ужасяваща промяна: той продължаваше да бъде джудже с прекалено голяма глава, тънки ръчици и лице, сякаш излязло от страниците на комиксите. Но добродушният, винаги готов за шеги гном внезапно се беше превърнал в грозен урод, който беше обладан от едно-едничко желание: да убива.

Черити мигновено се озова между него и падналия на земята мегавоин.

Гърк изруга, вдигна оръжието нагоре и я изгледа гневно:

— Какво означава това? — извика задъхано той. — Да не си полудяла?

Вместо отговор Черити набързо издърпа оръжието от ръцете му. Очите на Гърк се разшириха от изненада и за частица от секундата в тях проблесна отново тази зла, неукротима омраза. Този път тя беше насочена не към някой друг, а към самата нея.

— Какво означава това? — повтори той със стържещ глас. — Трябва да го убием! Когато дойде на себе си, ще унищожи всички ни!

Черити погледна през рамо към падналия мегаман. Той не помръдваше, а под него постепенно се образуваше тъмна, все по-голяма локва. И въпреки това продължаваше да внушава чувство за заплаха.

Гърк вдигна ръце почти умолително.

— Убий го! — призова я отчаяно. — Или ми остави оръжието, нека го направя аз, ако ти не можеш! Убий го, Черити, или той ще ни убие!

Черити го погледна, поклати глава отрицателно, после се обърна, размени бърз поглед с Нет, която се беше подпряла с коляно и една ръка на земята, и й подхвърли оръжието. Очевидно Нет в този момент дори не осъзна какво се иска от нея, но улови оръжието инстинктивно и го насочи към неподвижното тяло на преследвача им.

— Следи го — нареди Черити. — А почне ли да прави глупости, застреляй го!

Нет кимна объркано, а и очите на Гърк се появи въпросително, почти дебнещо изражение, като че ли не беше съвсем наясно какъв смисъл бе вложила Черити и заповедта си.

Черити се втурна към вратата. С един бърз поглед тя се увери, че жрицата от храма Шаит, която мравката бе съборила на земята, в момента не представлява никаква заплаха. Беше седнала, облегната на стената и беше в съзнание, но изразът на лицето й беше застинал, а погледът на широко разтворените очи — стъклен и празен. Черити се усъмни дали тя изобщо разбира какво ставаше тук.

Погледна към Нет и й даде знак с очи да следи и нея и се отправи към Скудър.

Индианецът тъкмо идваше, стенейки, на себе си, когато Черити се приведе над него. Отървал се беше без видими наранявания, само от леко цепнатата му вежда над лявото око сълзеше малко кръв. Но Черити не беше забравила ужасния вик, с който се беше сблъскал с мравката.

Припряно приклекна до него, с внимателна настойчивост притисна Скудър обратно към пода и опипа тялото му. Скудър направи няколко болезнени гримаси, но тя не напипа счупвания или по-тежки наранявания под разкъсаната кожа на индианското му облекло.

— Можеш ли да си движиш краката? — попита тя.

Скудър кимна, присви леко колене и после отново отпусна краката си. Лицето му се изкриви.

— Да — изохка той, — но дяволски ме боли.

Черити се усмихна.

— Винаги съм мислила, че индианците не могат да изпитват болка.

Скудър простена, обърна се мъчително настрани и се опита неуверено да се повдигне, опирайки се на коляно и на едната си ръка.

— Това е нещо ново за мен — процеди той през стиснати зъби. — Но ще го запомня за следващия път.

Черити помогна на Скудър да се изправи, после отстъпи малко назад, като го следеше внимателно с поглед.

Скудър отново притвори очи. Но тя ясно виждаше, че възстановява силите си. С изключение на мегамана, който вероятно беше човек, Скудър беше най-силният мъж, който някога беше виждала.

— Наред ли е всичко? — попита тя още веднъж.

Скудър отвори очи, погледна я за момент изпитателно и после сведе поглед към ръцете си, усмихвайки се с болезнена усмивка.

— Не — отвърна той. — Струва ми се, че съм си счупил един нокът.

Черити се засмя с облекчение, обърна се и се отправи обратно към жрицата.

Старата жена продължаваше да седи във все същото сковано положение, в което я беше оставила. Лицето й беше бледо, а устните й трепереха, сякаш се мъчеше безуспешно да каже нещо. Черити я докосна по рамото, размаха другата си ръка през лицето й и установи без особена изненада, че погледът й не следи движението. При това беше уверена, че жрицата не е ранена. Нещо се беше случило с тази жена и точно това плашеше Черити може би точно защото старицата не го разбираше. Беше преживяла шок, от който може би никога нямаше да се възстанови, и той имаше своето обяснение не само с внезапната им поява или със схватката между тях и двете мравки.

Изправи се отново и направи повелително движение с ръката по посока на Гърк.

— Погрижи се за нея — каза тя. — Опитай се да я накараш някак да дойде на себе си. Непременно трябва да поговорим с нея.

Джуджето я погледна в началото с явно несъгласие, после измърмори отривисто една-единствена дума на някакъв език, който Черити не беше чувала до този момент, и се насочи с провокираща бавност към старицата. Черити преглътна ядосания си отговор по повод непонятната реакция на Гърк и се върна обратно при Нет и мегамана.

Младото момиче беше приклекнало до падналия воин. Лицето й издаваше ужаса, с който я изпълваше гледката на осакатеното кървящо тяло. Но тя продължаваше да държи оръжието, подхвърлено й от Черити, опряно в челото на припадналия.

Черити предпазливо се наведе над мегавоина. Той беше жив. Противно на всякаква логика гръдта под овъглената черна дреха се надигаше и спускаше на бавни, тежки тласъци. Повечето от раните му бяха спрели да кървят, някои не изглеждаха вече така опасни както допреди малко.

Тя вдигна поглед, когато Скудър й подаде някакво оръжие. Явно той беше събрал лазерите на мравките, защото в дясната си ръка държеше малък, причудливо оформен пистолет. Черити пое оръжието, понечи инстинктивно да го пъхне в джоба си, но после реши да го задържи в ръка, макар да знаеше, че този лазер едва ли щеше да й помогне, ако съществото в краката й отвореше очи и решеше да продължи да живее.

— Мъртъв ли е? — попита Скудър.

Черити поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Не разбирам защо, но… той е жив.

— И ще продължава, ако ти все още се туткаш — намеси се ядосано Гърк. — По дяволите, убий го! Поне се опитай! Дори не знам дали все още можем да успеем.

Черити не му обърна внимание. Гърк може би беше прав. Вероятно това беше последният им шанс. Беше видяла на какво е способно това същество. Привидно смъртоносно раненият мъж пред нея не беше мъж, а мъж-армия, която беше в състояние да повали Скудър, Нет, Гърк и нея само за частица от секундата, щом веднъж дойдеше на себе си. Дори не беше наясно дали изобщо някой от тях можеше да убие това същество.

Но тя изобщо не се стремеше към това.

Скудър я погледна въпросително и вдигна ръката, с която държеше оръжието. Черити поклати отрицателно глава.

— Не — произнесе тя тихо.

Скудър не отговори, само едва забележимо сви рамене и отново отпусна ръката си. Нет също я изгледа изненадано, но замълча.

Само Гърк продължи да недоволства:

— Още отначало си знаех, че е лудост да си имам вземане-даване с вас! Вие сте направо луди!

— Моля те, Гърк, замълчи! — произнесе Черити. Гласът й беше спокоен, някак уморен, но може би точно това беше тонът, който можеше да накара Гърк да млъкне. Джуджето продължи да я гледа с упрек, но не каза нищо повече, а само се извърна подобно на капризно дете и насочи вниманието си към жрицата от Шаит.

— А какво ще правим сега с него? — попита Скудър след известно време. Посочи въпросително към мегамана, а после направи същото движение по посока на отворената врата на другия край на помещението. — Трябва да изчезваме оттук, преди да са дошли и други като тия.

— Още малко — отвърна Черити. — Аз… ще трябва да поразмисля. — Знаеше, че Скудър имаше пълно право. Вероятно тази сграда гъмжеше от мравки.

— Можем чисто и просто да го оставим да си лежи така — предложи Скудър. — Не мога да си обясня как все още продължава да е жив. Но дори и някак си да съумеят да го закърпят отново, ще им трябва все пак известно време.

— Аха! — възкликна Гърк. — Дай му един час и той ще може да играе футбол с теб, Скудър. Само че с главата ти в качеството на топка!

Скудър изгледа ядосано джуджето и пак се обърна към Черити.

— Какво чакаш?

— Може би се кани да го попита дали му е нужно болкоуспокоително — вметна злобно Гърк.

Черити се накани да отговори, но в този момент Нет изохка изненадано и посочи с дясната си ръка към припадналия.

— Гледайте!

Черити неволно го беше очаквала и въпреки това изпита леден ужас, когато видя какво има предвид Нет: дланите на мегавоина представляваха кървави, обезформени израстъци, когато се беше появил от трансмитера. Но сега тя видя как овъглената му плът започна да се регенерира с невероятна скорост, сякаш всяка отделна клетка на тялото му се беше събудила за собствен, пулсиращ живот. Това беше ужасяваща и същевременно пленителна гледка. Изгорялата плът се обновяваше, започваше да нараства и да придобива розов цвят, образуваше се нова кожа, а накрая израснаха дори и ноктите.

Черити погледна изплашено към лявата ръка на мегавоина. Зловещият възстановителен процес беше започнал и там и не само кожата се обновяваше! Сякаш беше част от тялото му, прилепналата черна униформа започваше да се регенерира; овъглената материя се превръщаше отново в лъскава цялостна тъкан, която само привидно изглеждаше черна; в действителност това не беше никакъв цвят, тъканта се нагаждаше подобно на кожата на хамелеона, на окраската на пода, върху който лежеше мегавоинът.

— О, богове! — изохка Нет слисано. — Но това не може да бъде!

— Ха! — възкликна Гърк почти триумфиращо. — Това са ръцете му, нали? Почва се винаги с ръцете. Това са най-опасните му оръжия, казвам ви. Но и без това скоро ще го усетите на собствения си гръб!

— Млъкни най-сетне! — извика гневно Черити.

Гърк измърмори нещо в отговор, но Черити дори не го погледна, а наблюдаваше със смесица от възхищение и ужас как се регенерира тялото на мегавоина направо пред очите й. Смъртоносните рани се скриха. Постепенно се изгладиха и разкривените черти на лицето му. Дишането му се успокои.

Минаха още пет минути, преди да се изгубят всички видими следи от нараняванията му. А после минаха още трийсетина секунди, преди да отвори очи с дълбока въздишка.

Първото нещо, което прочете в погледа му, беше лека уплаха, а после и нещо като научно любопитство, с което разглеждаше миниатюрните кристали на трите лазерни оръжия, които Нет, Скудър и Черити директно бяха насочили към лицето му.

— Разбирате ли ме? — попита Черити.

Мегавоинът даде утвърдителен знак с очите си.

— Добре — продължи сериозно Черити, — защото няма да повтарям това, което ще ви кажа сега. Изобщо не знам кой или какво сте. Също така не съм наясно как успяхте да преживеете всичко това. Но съм повече от сигурна, че няма да оцелеете, ако изгорим мозъка в черепната ви кутия — а точно това ще направим, ако мръднете дори само пръста си, ясно ли е?

Мегавоинът затвори очи и после пак ги отвори. Беше разбрал. И сигурно беше наясно, че Черити наистина мисли сериозно това, което казва. Въпреки това в погледа му нямаше ни най-малка следа от страх, а само някакъв мек, ироничен отблясък. Черити се попита дали все пак Гърк не е бил прав. Беше прекалено уверена, че дори този мегавоин не би оцелял, ако те и тримата стрелят в него от толкова малко разстояние, но изведнъж загуби тази увереност, че ще се справят, ако той решеше да предприеме нещо в своя защита. Беше видяла със собствените си очи колко бърз можеше да бъде този мъж.

— Окей — каза Черити след кратък размисъл. Можете ли да станете?

— Да — отвърна мегавоинът.

Гласът му изненада Черити. Звучеше меко, почти като на дете или на млада жена, но въпреки внушителната му външност и здравата мускулатура, която сега отново се очертаваше под униформата му, той странно хармонираше с него, поне с очите му. Погледът им объркваше Черити. Това не бяха очите на убиец…

— Добре — каза Черити. — Тогава ме чуйте. Можехме да ви убием, това ви е известно.

— Да.

— Не го направих — продължи Черити. — И аз самата не знам добре защо, но смятам, че беше правилно. Изборът е ваш: можем да ви унищожим още сега или пък вие ще ми обещаете да не вършите глупости и ще дойдете с нас…

Този път мегавоинът не отговори. Но в ироничния израз на очите му се появи и леко учудване.

— Не искам да се биете на наша страна — продължи Черити. — Това, което искам, е да говоря с вас. Ако дойдете с нас и ми обещаете да ни дадете час преднина, тогава ще ви оставим жив.

Гърк извика от изненада и започна отново да протестира на своя чужд, почти комичен език. Но Черити не му обърна никакво внимание. Тя внимателно наблюдаваше мегамана, който известно време спокойно отвръщаше на погледа й и очевидно размишляваше върху предложението й. После кимна в знак на съгласие.

— Съгласен съм.

— Не му вярвайте — изкрещя Гърк. — Тоя мизерник лъже! Целият той е една-единствена жива лъжа!

Черити му отправи такъв поглед, че гномът изведнъж замълча, а после отново се обърна към мегамана.

— Как се казвате? — попита тя.

— Кайл — отвърна мегавоинът. — Наричат ме Кайл.

— Добре тогава, Кайл — каза Черити. — Имам честната ви дума. Един час — докато се измъкнем оттук.

Тя се изправи и бързо се отдалечи на две крачки от него. Скудър и Нет побързаха също така да оставят някакво разстояние между себе си и мегавоина, когато той започна да се изправя.

Движенията му бяха бавни и несигурни. Регенериращият процес на тялото му изглеждаше завършен, но силите му съвсем не бяха още възстановени. Черити регистрира този факт с чувството на абсурдно облекчение. Очевидно дори това невероятно същество имаше граници на своите възможности.

Тя погледна още веднъж изпитателно мегамана, после отпусна ръката, с която държеше оръжието, и накрая го пъхна в колана си. Скудър ококори слисано очи, Нет също я погледна с изумление. Но Черити само поклати глава.

— Приберете тия неща — заяви тя. — Той ще удържи думата си.

— Така е — обади се Кайл. — Независимо от това, че те и без това няма да могат да ви помогнат.

Той говореше съвсем спокойно, без следа от пренебрежение в гласа си.

— Трябва да им сложите предпазителя — каза Кайл внезапно.

Черити го погледна недоумяващо и мегаманът вдигна ръка и посочи оръжието, прикрепено на колана й.

— Синьото лостче под дръжката. Дръпнете го назад. Можете по недоглеждане да си простреляте крака, ако неволно докоснете спусъка.

Черити припряно измъкна оръжието, обърна го насам-натам и откри малкото лостче под дръжката на такова място, което би било недосегаемо за човешката ръка, ако държеше нормално оръжието. Тя бързо го дръпна назад и отново прибра оръжието. Нет и Скудър повториха действието й след кратко колебание.

— Какво ще правим с нея? — попита Скудър, сочейки към жрицата от Шаит.

Черити се замисли за миг. Беше невъзможно да оставят тук старата жена; тя беше чула всяка тяхна дума, а Черити беше повече от сигурна, че мороните знаеха средства и начини да измъкват информация от хората независимо в какво състояние се намираха в момента. Но пък беше и невъзможно да я вземат със себе си.

— Мога да блокирам паметта й — предложи Гърк. — Само че не за дълго.

Черити погледна джуджето с изненада и добави към дългия списък от въпроси, които се канеше да му зададе, още няколко нови. Но не каза нищо, а само кимна и Гърк се наведе над жрицата, протягайки ръка към слепоочията й.

— Спри!

Черити замръзна по средата на движението си. Тя и Скудър вдигнаха изненадано поглед. Мегаманът се беше обърнал с мъчителни, бавни движения и беше вдигнал ръката си.

— Не я докосвай! — нареди той остро.

Гърк го погледна с омраза, но не посмя да довърши движението си и мегаманът се приближи с влачещи се стъпки към Гърк и старицата. Аби Ел Гърк наблюдаваше гневно как Кайл се приближава и накрая се навежда над жрицата.

— Не я докосвай — повтори той отново, — тя няма да ни предаде.

При звука на гласа му се случи нещо странно. Тръпка пробяга по лицето на жената. Очите й загубиха изцъкленото си изражение, което бяха имали през цялото време досега, и тя повдигна глава и погледна Кайл.

Черити разбра какво става още преди то наистина да се е случило, но бе прекалено изненадана, за да може да реагира.

А може би и изобщо не беше възможно да направи каквото и да било.

Слисването в погледа на старата жена отстъпи място на внезапен ужас. Очите й се разшириха и тя внезапно нададе пронизителен вик, като отблъсна ръцете на Кайл. Все още крещейки, тя скочи, заудря Кайл, обзета от сляпа паника, и залитайки, побягна от него. Мегаманът се опита да я задържи, но успя да улови само единия ръкав на одеждите й, който се откъсна и остана в ръката му, тъй като жрицата продължи да бяга от него.

Кайл се опита да я настигне, но силите му го напуснаха. Той изгуби равновесие и се строполи на пода. Черити и Нет също се опитаха да настигнат старицата. Тя се изплъзна светкавично от Нет, а когато Черити се опита да я хване за раменете и да я задържи, жрицата я удари толкова изненадващо силно, че Черити залитна.

Скудър изруга и се понесе напред. Жрицата спря изведнъж. Продължаваше да крещи, но гласът й вече не приличаше на човешки глас. От устата й течеше слюнка, лицето й се беше разкривило. Приличаше на луда. Огледа се като подгонен звяр наоколо, разбра, че няма никакъв изход, и се хвърли в единствената посока, от която никой не идваше насреща й: към трансмитера!

Кайл нададе изплашен вик и се опита да се изправи. Но дори и да беше имал сила за това, движението му щеше да е закъсняло. Старата жена стигна до металния пръстен и се хвърли с разперени ръце в него. За миг тялото й като че ли увисна безтегловно в нищото, после загуби цвят и измерения, стана прозрачно и изчезна.

Викът на уплаха на Кайл се превърна в ужасено пъшкане. Той се свлече назад, захлупи лице в шепите си и простена тихо.

— По дяволите! — каза Скудър. — Това не биваше да се случва!

Обърна се настрани и сведе ядосано поглед към мегамана.

— Накъде води този трансмитер? — нахвърли се той върху него.

Кайл вдигна очи към индианеца. Лицето му не издаваше никакви чувства. Но изведнъж на Черити й се стори, че прочита в погледа му отново този дълбок, безкраен ужас.

— Наникъде — отвърна той тихо.

Скудър направи ядосано движение с ръка.

— Какво означава това „наникъде“?

— Това е само приемател — проговори тихо Кайл. — Това тук е Шаит. Място, към което пътищата само водят, но никога не извеждат.

Индианецът продължи да гледа Кайл недоумяващо, но Черити бе обхваната отново от вледеняващия ужас, когато разбра какво означават тези думи на мегамана.

— Искаш да кажеш… че няма… втори приемник? — поиска да се увери тя.

Кайл поклати отрицателно глава.

— Не — прошепна той. — Трансмитерът не води за никъде.

— Трябва ли да означават това, че тя о мъртва? — попита Скудър.

Кайл кимна, без да го поглежда.

— Лъже! — произнесе плачливо Гърк. — Не му вярвайте нито дума!

— Щом си толкова сигурен, малкия — каза меко Нет, — хайде тогава да те хвърлим вътре, за да провериш какво всъщност има на отвъдната страна! — Това, разбира се, не беше казано сериозно, но беше достатъчно, за да накара Гърк да млъкне окончателно. Той направи гримаса, изплези се на девойката и скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си.

— Хайде — подкани Скудър — да изчезваме оттук.

Помогнаха на Кайл да се изправи. Кожата му беше много мека, почти като пихтия. Същевременно беше така гореща, че докосването до нея причиняваше болка. Очевидно невероятният оздравителен процес бе само привидно приключил. Черити бегло си зададе въпроса, какво ли не би направил само някой биолог от двадесети век, ако можеше да види този човек поне само за час през своите рентгенови апарати и скенери. Вероятно би изгубил разума си, ако това би му се удало.

Погледна замислено към вратата, през която бяха влезли мравките и жрицата. Коридорът продължаваше да пустее. Би дала много, ако можеше да хвърли поглед зад някоя от безбройните други врати, които преграждаха разклоненията от зле осветения коридор. Тази сграда съвсем недвусмислено беше строена от хора, и все пак… Почувства отново зловещия трепет, който я обземаше всеки път, когато се доближеше до същества или апарати от Морон. После рязко се обърна.

— Хайде, тръгваме. — Тя посочи към Кайл. — Ти ще вървиш пред нас.

Мегаманът кимна. Болезнената бледност на кожата му като че ли се засили, когато той мина през ниската врата и се озова под зловещата тюркоазна светлина на това изкуствено небе. Черити видя как Гърк се кани да тръгне след мегамана и бързо му препречи пътя. Като се изключи обстоятелството, че те почти непрекъснато се караха, джуджето се радваше на пълното й доверие. Но в момента не би се изненадала особено, ако той чисто и просто пренебрегне заповедта й и блъсне Кайл в пропастта при първата удала му се възможност.

Вратата извеждаше към останките от някакъв малък балкон, който някога сигурно е имал перила, сега обаче беше обрамчен от трите страни единствено от зеленикавия въздух. Надолу водеше тясна, ръждясала метална стълба. Когато тази сграда е била все още сграда, а не развалина, това сигурно е бил аварийният изход. Остарялата конструкция скърцаше и заплашително се огъваше под тежестта им и неведнъж трябваше да изпълняват ужасяващи скокове през плетеницата от разкъсани, наполовина разтопени, наполовина проядени от ръжда стоманени пръти. Минаха край доста други балкони, чиито врати бяха отворени или изобщо вече не съществуваха. Черити хвърляше любопитни погледи към вътрешността на сградата. Повечето помещения бяха празни, пълни с прах и боклуци. Но в някои от тях видя и необичайни конструкции, достиженията на една техника, които й бяха съвсем чужди и чийто вид само я изпълваше с неприятно чувство и страх.

Най-сетне бяха стигнали до улицата и се спряха задъхани, за да съберат отново силите си. Дори Скудър се поклащаше от умора, а Кайл залитна безсилно към някаква стена и бавно се свлече на земята.

Черити се огледа с тръпка на ужас. Тук долу, на улицата, зелено-виолетовата светлина беше по-тъмна, а неестествените цветове и мракът изпълваха развалините и странната джунгла с движения, които в действителност не съществуваха. Дори погледнати отблизо, сградите отчасти не можеха да бъдат разпознати като това, което бяха някога. Растения покриваха навсякъде, подобно на тънка, но плътна пелена, земята. Не беше нужно кой знае колко фантазия, за да си представи човек, че наистина се намира в някакъв непознат свят. В действителност то си беше точно така. Тази планета почти нямаше прилика със старата, родна Земя. От каквото и естество да бяха промените, които мороните бяха извършили с това късче от Вселената, те бяха по-ужасяващи и по-дълбоки, отколкото всички разрушения, които беше оставило след себе си първото им нападение.

— А сега накъде? — попита Скудър.

Черити се огледа още веднъж нерешително. По дяволите! Нямаше представа къде се намират, а какво ли остава пък до това, накъде да вървят! Накрая тя сви рамене и посочи с не особено решително движение към силуета на Айфеловата кула.

— Натам! — Нямаше никаква определена причина за това решение, то беше чисто и просто един опит да се предприеме нещо.

— Не!

Всички погледи се обърнаха с изненада към Кайл. Мегаманът се беше изправил отново, но продължаваше да се подпира на стената. Лицето му беше лъснало от пот.

— Не нататък. Ще им… паднете направо и ръцете. — Вдигна ръка и посочи на запад. — Свободната зона се намира там.

— Свободната зона? Какво означава това?

Кайл не отговори на въпроса на Скудър. И Гърк се възползва от възможността отново да подхване една от своите тиради:

— Проклетникът лъже! Вероятно това е единствената посока, в която ще се озовем в ръцете на приятелите му.

— Възможно е — отвърна Черити, свивайки рамене. — Но знаеш ли какво, Гърк? Има един абсолютно сигурен начин да го установим — ако го опитаме.