Харолд Робинс
Първи умират мечтите (46)

Глава двадесета

Не успях да заспя. Седях във вътрешния двор и се любувах на изгрева. В седем часа пристигна икономът. Усмихна ми се.

— Desayuno? Закуска?

Внезапно усетих глад.

— Да.

Точно се нахвърлих върху пържените яйца с шунка и върху масата ми падна сянка.

Лонерган се усмихваше.

— Прекарал си тежка нощ.

Преглътнах си залъка.

— И това ли знаеш?

Кимна:

— Сутринта говорих с Дитер.

— Какво мислиш?

— Изобщо не си се променил. Продължаваш да се правиш на сър Галахад. Защитаваш незащитимото.

— Защо мислиш така?

— Момичето е наркоманка — отсече той. — Дитер ми каза, че не й се случва за първи път.

— Когато дойде тук, не беше наркоманка. Каквото и да се е случило, станало е след това.

Отпусна се на стола срещу мен. Икономът поднесе кафе.

— Предполагам, че не ти е останало време да обмислиш предложението.

— Така е.

— Искаш ли да чуеш моето мнение?

— С удоволствие — отново се насочих към шунката.

— Ако сключиш този договор, няма начин да загубиш. Дори да успееш само да си покриеш разходите, пак ще имаш печалба.

— Как ще стане това?

— Капиталът, който влагаш, идва от Щатите и е освободен от данъци. На практика разходите ти се намаляват наполовина. Дори ако успееш само да ги покриеш и оставиш вложенията в Мексико, пак ще имаш петдесет процента печалба. А ако и хотелът започне да носи доходи, съвсем няма да има от какво да се оплакваш.

— Как го обясняваш, звучи много лесно. Ами ако не успеем да покрием разходите?

— Пак няма да загубиш много. Половината от петдесетте процента.

Привърших с яйцата и посегнах към кафето.

— Има и друг проблем. Персоналът. Нямам хора, които да разбират от хотели.

— Дитер предложи да остане. Освен това, научих, че генералният директор на „Принцеса“ на Бахамските острови е решил да се мести.

— Добър ли е?

— Много. Ако ни дадат разрешение за хазарт, той има опит и в работа с казино. Работил е в „Мейфеър“ в Лондон. Иска шейсет хиляди долара годишно и четвърт процент от печалбата.

— Откъде знаеш?

— Тази сутрин говорихме по телефона.

— Не губиш време.

— Не мога да си го позволя. Годините напредват.

Изправих се и се разходих из двора с кафето в ръка.

Погледнах към океана, после хвърлих поглед към хотела и планинските върхове зад него. Наистина беше красиво. Върнах се на масата.

— Наистина ли ти харесва?

— Да — потвърди Лонерган. — Нали не сбърках, като те посъветвах да отвориш клубове?

— Не.

— Набираш опит. Клубовете, този хотел, клубът в Атлантик Сити. Кой знае? Може би дори Вегас. Може и да ти се отвори възможност. Тогава ще потекат големите пари.

— Чичо Джон, прекалено си алчен. Понякога си мисля, че ме държиш, само за да ти трупам пари.

Усмихна се:

— В това няма нищо лошо.

Бях взел решението.

— Добре. Ще опитаме.

— Искаш да кажеш, че си съгласен?

Кимнах.

— Ти ме убеди. Кажи ми, че можем да сключваме договора.

Протегна ми ръка.

— Успех!

Поех я.

— И на двама ни.

От бунгалото излезе Ейлин. Когато видя чичо Джон, спря и се загърна по-плътно в халата.

— Можеш да ни поздравиш — осведомих я аз. — Започваме да се занимаваме и с хотели.

Не успях да я впечатля. В гласа и звучеше тревога.

— Току-що бях при Дениз. Цялата гори.

Влязохме в спалнята. Дениз беше пребледняла, по челото й се стичаха струйки пот. Бузите й пламтяха, а тялото и трепереше под одеялото. Отпуснах се на леглото до нея.

— Намери ми кърпа и спирт.

— Нямаме спирт — отвърна Ейлин.

— Тогава тоалетна вода. И докато я бърша, потърси лекаря.

Движенията ми бяха уверени. Бях виждал подобни случаи във Виетнам. Понякога беше малария, понякога тиф. Чух Ейлин да обяснява нещо на Мариса в съседната стая, след това Мариса започна да набира някакъв телефонен номер.

Ейлин се върна в стаята.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да — дръпнах чаршафите. — Кажи на камериерката да донесе сухи чаршафи.

Вдигнах я от леглото и я увих в одеяло, докато сменят чаршафите. Беше лека като перце. Чак сега забелязах колко е отслабнала. Когато свършиха, настаних я обратно на леглото.

Обърнах се. Лонерган ме гледаше с непроницаемо изражение.

— Ще отида в хотела да ги предупредя за решението ти.

— Добре — рекох и го последвах в дневната. Приближи се Мариса.

— Лекарят ще дойде всеки момент.

Отпуснах се в едно кресло и отметнах глава назад. Недоспиването си казваше думата.

— Кога да им определя среща? — запита Лонерган.

Разтърсих глава, за да прогоня съня. Всяко движение ми костваше неимоверни усилия.

— Можеш да преговаряш и сам. Ще гледам да мина, преди да отлетя за Лос Анжелос.

Кимна и излезе. Затворих очи и се унесох. Сигурно току-що бях заспал, когато една ръка нежно ме докосна по рамото.

— Гарет! — повика ме тихо Ейлин. — Докторът иска да говори с теб.

Опитах се да преодолея унеса.

— Намери ми кафе.

Икономът го донесе тутакси. Помогна ми, но не достатъчно. Отворих малкото чекмедже и смръкнах две дози. Мозъкът ми мигновено се проясни. Влязох в спалнята.

Дениз още спеше. По лицето на лекаря се четеше загриженост. Започна бързо да говори на испански, а Мариса ми превеждаше.

— Много е болна. Страда от недохранване и от вирусна дизентерия, обезводнена е. Температурата й се дължи или на инфекция — травматична или вирусна, или и двете заедно. Съветва ни да я закараме в болница.

— Къде е най-близката болница? — попитах.

— В Ла Пас — осведоми ме Мариса. — Можем да повикаме самолет оттам.

Бяхме на двеста мили от Ла Пас.

— Колко време ще ни отнеме това?

— Самолетът може да бъде тук следобед — отвърна тя.

— Обади се на пистата и провери дали самолетът ми е готов за излитане.

Седях на ръба на леглото и чаках Мариса да набере номера.

— Не можете ли да й помогнете с нещо, докато сме тук? — обърнах се към лекаря.

Гледаше ме с недоумение. Не разбираше нито дума. Мариса се върна.

— Могат да излетят след час.

— Кажи им да се приготвят — наредих аз.

Мариса кимна и отново взе слушалката.

— Ще се приготвят — рече след малко.

— Добре. Сега попитай лекаря дали може да направи нещо, докато чакаме.

— Твърди, че можел само да й прелее физиологичен разтвор. Не иска да използва лекарства, преди да са я прегледали.

Кимнах.

— Освен това пита дали ще може да я придружи в самолета. Иска да бъде сигурен, че състоянието й няма да се промени.

— Предай му, че ще му бъда много благодарен.

— Може ли да дойда и аз? — попита.

— Разбира се.

Докторът каза няколко думи на Мариса и излезе.

— Отива да вземе физиологичен разтвор. После ще се върне, за да отидем заедно на пистата.

— Повикай голямата лимузина. Искам Дениз да легне на задната седалка.

— Добре. Ще имам ли време да отида до хотела и да се преоблека. Още съм с панталоните на Ейлин.

— Не се бави — предупредих я аз. Изчаках я да си тръгне и се обърнах към Ейлин.

— И ти ще дойдеш с нас.

Мълчаливо ме изгледа, после погледна Дениз.

— Как мислиш, какво й е?

— Нямам представа. Но ще разберем.

— Лекарят каза, че температурата е тридесет и девет. Не ми харесва. Твърде висока е.

— Срещал съм и по-висока при болните от тиф във Виетнам — рекох. — Всички се оправиха.

— Нямам доверие на мексиканските болници.

Аз също нямах. Изчаках пилота да изгаси сигнала за излитане и погледнах дали лекарят е нагласил системите. След това се изправих, приближих се до пилота и му наредих да лети към Лос Анжелос. Помолих го да се свърже с диспечерите по радиото и на летището да ни чака линейка.

Когато отново заех мястото си, докторът изглеждаше разстроен. Погледна през прозореца и бързо каза нещо на Мариса.

— Докторът казва, че Ла Пас е на изток, а ние сме променили курса и летим на запад — преведе тя.

— Точно така. Промених решението си. Отиваме в Лос Анжелос.

— Защо? — учуди се Мариса.

— Обещах на Денис да я отведа у дома — отвърнах аз.

 

 

Мотахме се в чакалнята на медицинския център близо час, преди да слезе д-р Алдър. Часовникът на стената показваше един. Мариса и лекарят сигурно вече бяха в Мацатлан. Наредих на пилота да ги върне, веднага щом зареди.

Ед посочи вратата.

— Да намерим някое тихо място, за да си поговорим — предложи той.

Ейлин и аз го следвахме през оживените коридори, докато най-накрая стигнахме врата с надпис: „ДОСТЪПЪТ РАЗРЕШЕН САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

Седнахме около масата и той отправи към нас тъжните си кафяви очи.

— Момичето е тежко болно.

— Какво й е?

— Още не съм сигурен — отвърна той. — Смятам, че е вирусен хепатит с усложнения от недохранване и злоупотреба с наркотици. Има данни за увредени бъбреци и черен дроб. Настаних я в реанимацията и внимателно я наблюдаваме.

— Беше упоена — продължи след малко. — Опитах се да говоря с нея, но не успях. Свести се дотолкова, че да ме попита къде се намира и веднага, щом й обясних, заспа.

— Искаше да се върне у дома — рекох.

— Имам нужда от някои сведения. Знаете ли каква упойка й е сложил лекарят в самолета?

— Никаква — обясних аз. — Преля й физиологичен разтвор. Упойка сложи вчера вечерта и ни предупреди, че ще действа между шест и осем часа. Би трябвало вече да не действа.

Ед се замисли.

— Странно. Сигурни ли сте, че в шишетата е имало само физиологичен разтвор?

— Веднъж смени оригиналното шише — обади се Ейлин. — Изглежда е било повредено.

— Кога се случи това? — поинтересува се Ед.

— Някъде на половината път. Един час и петнайсет минути по-късно бяхме в Лос Анжелос.

Ед кимна.

— Мога да си обясня поведението й, ако час и петнайсет минути се е намирала под въздействието на торазин. Знаете ли какви наркотици е употребявала?

— Всякакви. Марихуана, мескалин… — в главата ми нахлу внезапен спомен и започнах да ровя в джобовете си. Сложих на масата цигарата, свита от жълта хартия. — В началото пушат по четири такива на ден.

Вдигна я и я помириса.

— Какво е това?

— Марихуана и още нещо. Нямам представа какво точно. Може би ако го анализирате, ще разберете. Знам само, че две дръпвания ме изкараха извън строя. Зави ми се свят, щом се изправих.

— Ще го занеса в лабораторията. Можеш ли да ми кажеш още нещо?

— Знам толкова, колкото и ти.

— Още един въпрос. Имаш ли представа откога употребява наркотици?

— Видяхме я за последен път преди две години. Може би оттогава.

Изправи се.

— Изглеждате уморени. Вървете си у дома и си починете. Не се тревожете, ще се грижим добре за нея.

— Благодаря ти, Ед — протегнах му ръка. Той я стисна окуражително. Усмихнах се. — Изправете я на крака. Тя е добро момиче.

— Може да не стане веднага, но съм сигурен, че ще се справим. Тя е достатъчно млада и достатъчно силна.

Запътихме се към вратата. В коридора се спрях.

— Не мисли за парите. Искам тя да има всичко. Денонощно да я наблюдават сестри. Нека изпращат сметките в кабинета ми.

— Добре. Довечера ще ти се обадя да ти кажа как е.

— Можем ли да я видим?

— По-добре изчакайте до утре. Може би ще е в състояние да разговаря. — Стисна ми ръката още веднъж и се отдалечи по коридора.

Пред входа ни чакаше колата на Лонерган. Зад волана имаше шофьор, а Бирника се беше облегнал на вратата. Щом ни видя, отвори задната врата.

— Добре дошли у дома — поздрави ни той.

— Как разбра къде сме? — поинтересувах се аз.

— От твоя кабинет. Лонерган се обади и ми нареди да те взема. Знаеше, че си прекалено стиснат, за да наемеш кола. — Затвори вратата след нас и се намести на предната седалка до шофьора. — Нареди ми да те откарам при него.

— Този път няма да стане, Бил — възразих аз. — Прибираме се, за да се наспим. Работата ще почака до сутринта.