Харолд Робинс
Първи умират мечтите (23)

Глава двадесет и трета

Честният Джон, продавачът на стари коли примижваше срещу яркото следобедно слънце.

— Това е гвоздеят на седмицата. Днес ги показваха по телевизията.

Огледах корвета с подвижен покрив. Черният му покрив и найлоновите седалки бяха лъснати, а жълтите калници — току-о полирани.

— Колко му искаш?

— Осемстотин с всички документи, давам ти я без пари. Новите струват по две хиляди и триста. Почти не е карана.

— Какво значи „почти“?

— Погледни километража, ако искаш.

Отворих вратата и погледнах. Шестнайсет хиляди мили. Обърнах се към него.

Кимна.

— Точно така. Шестнайсет. За такава кола е нищо. Ще изкара до сто.

— Ралф Нейдър твърди обратното.

— Той пък откъде знае? Иска да стане известен като плаши хората. Аз самият съм се возил на тази кола. Лесна е за управление като детска количка и е толкова сигурна, сякаш си в прегръдките на майка си.

Вдигнах капака. Моторът изглеждаше добре. Поне беше лъснат. Грайферът на гумите също не изглеждаше лошо. Не им личеше да са минали шестнайсет хиляди мили. Заобиколих откъм предната част на колата и отворих багажника. При корвета всичко беше наопаки. Двигателят отзад, а багажникът отпред. Резервната гума беше с напълно изтрит грайфер. На места прозираха съвсем плешиви петна. Погледнах Честния Джон.

Беше си подготвил отговор.

— Нали знаеш колко са стиснати някои хора. Никога не купуват нова резервна гума.

— Ясно. Мога ли да направя една обиколка за проба?

— Няма смисъл. Ако не си доволен, върни я до три месеца и срещу парите ти ще изберем друга кола.

— Искам да я изпробвам. Не знам дали ще ми бъде удобно в нея.

— Само свали покрива и ще се понесеш като вятър. Тази кола действа на мацките като магнит.

— Чудесно. В момента ме интересува дали върви.

Измери ме с поглед, после кимна.

— Добре. — Обърна се и повика един от механиците — Ей, Чико, поразходи се с това момче.

Мексиканецът хвърли парцала върху капака на колата, която лъскаше и се приближи. Влязох в колата и завъртях ключа. Запали сравнително лесно. Включих радиото. Прогърмя рок. Посегнах и освободих куките, после натиснах копчето. Покривът леко се плъзна назад. Задействах чистачките и пръснах вода. Тя покри предното стъкло и чистачките я обраха. Включих светлините, излязох и обиколих колата. Работеха. Минах отпред.

— Пусни фаровете — наредих.

Мексиканецът натисна копчето. Светнаха.

— Сега мигачите.

Десния, след това левия. Работеха. Вмъкнах се обратно в колата. Честният Джон учудено ме гледаше.

— Просто проверявам — обясних.

— Разбира се.

Изкарах колата и минах няколко пресечки. Спирачките бяха добри, скоростите, включително и задната, действаха отлично, воланът също беше стабилен, имайки предвид малкото тегло на колата. Върнахме се, той ме чакаше.

Мексиканецът излезе и отново се зае с лъскането. Останах в колата. Честният Джон се приближи и се облегна на вратата.

— Какво мислиш? — поинтересува се.

— Става — отвърнах. — Шестстотин.

Изхили се.

Извадих пачката, за да усети миризмата на парите.

— В брой.

Погледна парите, после мен.

— Седемстотин и петдесет.

Разгърнах банкнотите.

— Шестстотин двайсет и пет.

— Седемстотин.

— Шестстотин седемдесет и пет и край на пазарлъка.

— Току-о си купи кола. Ела да попълним документите.

— Добре — изключих мотора. Когато се обърнах към него, забелязах, че продължава да ме гледа учудено.

— Да не си рок-музикант?

— Защо мислиш така?

— Те винаги изглеждат странно. Досега не съм виждал човек с оранжева коса.

Погледнах се в огледалото на колата. Косата ми беше придобила особен оранжев цвят. По дяволите. Кой знае какво е имало в боята, с която ме намаза Дениз.

— Майка ти ли е имала оранжева коса?

— Не.

— Баща ти?

Усмихнах се.

— Не знам. Никога не съм го виждал без шапка.

— Много е особена.

— Така си е — съгласих се. Регистрирах колата на името на Лонерган и използвах адреса на кантората му. След като закрепихме регистрацията на предното стъкло, се запътих към най-близкия магазин и купих четири буркана гумено лепило. После потърсих телефон и се обадих у Верита.

— Здравей. — Гласът й звучеше нервно. Когато ме позна, въздъхна с облекчение. — Гари, толкова се тревожих за теб. Къде си?

— В града.

— Двама мъже в черен буик ме проследиха, докато се връщах от редакцията. Паркирали са от отсрещната страна на улицата.

Не се учудих. Рано или късно щяха да установят наблюдение над всички, с които бих могъл да се свържа. Въпросът беше кои са те.

— Приличат ли на ченгета?

— Не знам. Колата им е с номер от Невада.

И това вършеше работа. Не бяха ченгета. Не ме интересуваше кои са, стига полицията на Лос Анжелос да не беше по петите ми.

— Не се тревожи — успокоих я аз, — няма да те притесняват. Търсят мен.

— Знам. Но аз искам да те видя.

— Ще го уредим. Можеш ли да се свържеш с братовчед си Хулио Васкес? Бяхме заедно във Виетнам.

— Той е опасен човек, Гари.

— Знам. — Хулио Васкес беше крал на мексиканската общност в града. Не предприемаха нито крачка без неговото съгласие. — Но и хората, които ме преследват са опасни.

— Ще му се обадя.

— Опитай се да ми уредиш среща с него. — Погледнах си часовника. Наближаваше шест и половина. — Ако може за девет часа.

— Ще се постарая.

— Добре. Ще ти позвъня след час. — Едва не казах „Мир и любов“. Беше много заразително. Отправих се към най-близката закусвалня и вечерях пържола с пържени картофи.

— Не може да се срещнете преди десет. — По акцента на Верита познах, че е развълнувана.

— Няма значение. Къде?

— Нареди да те заведа в гаража му.

— Обясни ми къде е, мога да ида и сам.

— Не мога. Обещах му да не казвам на никого, дори на теб.

— Каза ли му за двамата мъже пред къщата ти?

— Не.

— Обади му се пак и му кажи. След петнайсет минути ще ти звънна.

Затворих телефона, изпих още една чаша кафе и пак се свързах с нея.

— Какво ти отговори.

— Да не се притесняваме. Щял да се погрижи за тях.

— Ясно.

— Каза да дойдеш до нас и да спреш колата си зад ъгъла. Ще изляза в девет и половина. Иска да знае каква кола караш.

— Жълт корвет с подвижен черен покрив.

— Наел ли си го?

— Купих го.

— Голяма грешка — упрекна ме тя. — Ралф Нейдър предупреди, че тези коли не са сигурни.

Разсмях се.

— Свикнал съм да живея опасно.

Когато спрях зад ъгъла на къщата й, на уличната лампа се беше облегнал висок мексиканец в кожено яке. Беше точно девет и двайсет и пет. Приближи се към мен. Лъскавите копченца на джоба му оформяха думите Х. В. КИНГС.

— Сеньор Брендън? — запита.

— Да.

— Минете на задната седалка. Аз ще карам.

Преместих се на задната седалка, а той се настани зад волана.

— Залегнете — нареди ми, без да се обръща.

Направих го. Беше си тесничко. Преместих бурканите с гуменото лепило върху седалката.

Миг по-късно чух гласа на Верита:

— Qu pasa?

Той бързо й обясни нещо на испански. Предната врата се отвори и усетих как тя се обляга на седалката. Продължаваше да му говори на испански. Успях да доловя само думата буик.

— Ясно — той запали мотора. Отдалечихме се от тротоара. Не бяхме изминали и една пресечка, когато зад мен се чу трясък. Без да се замисля, вдигнах глава и погледнах през задното стъкло.

Буикът се беше усукал около стълба на уличната лампа, притиснат от двутонен камион.

— Лягай долу — изръмжа мексиканецът.

Обърнах се и срещнах изумения поглед на Верита.

— Здравей, миличка — ухилих й се и отново се свих на пода.

— Гари! — възкликна тя учудено. — Какво си направил с косата си?