Харолд Робинс
Първи умират мечтите (12)

Глава дванадесета

След вечеря ни сервираха кафе в библиотеката. Поднесоха го в елегантен сервиз, а коняка — в предварително затоплени огромни тумбести чаши.

— Баща ти много обичаше да пие кафе тук — припомни си майка ми. — Седеше на фотьойла и гледаше към фонтана и светлините на басейна. — Внезапно избухна в сълзи.

Ейлин обгърна раменете й.

— Не плачете, госпожо Брендън — успокояваше я тя. — Това е минало.

— Не и за мен — произнесе сърдито майка ми. — Поне докато разбера защо ми причини това.

— Нищо не ти е направил, майко — намесих се. — Причинил го е на себе си.

— Все пак не разбирам защо го направи. Искаха само, да им отговори на няколко въпроса. Следствието доказа, че не е извършил нищо лошо.

Така си мислеше тя. Всъщност властите бяха разбрали, че не могат да изпратят в затвора труп. Затова приключиха делото и то потъна в забрава. Погледнах чичо. Лицето му беше безизразно.

— Няма ли да й обясниш, чичо Джон? — запитах.

— Вече го направих. Казах на майка ти, че той постъпи като глупак. Нищо не можеха да му сторят.

Не му вярвах, той също не си вярваше. Имаше едно обяснение за мен и друго за майка ми.

— Тогава от какво се е страхувал? — продължих. — Не са могли да го обвинят за срутването на онова училище.

Гласът му не подсказваше нищо.

— Може би е решил, че политиците са разбрали небрежността си при подписването на договора и се е страхувал, че ще хвърлят вината върху него.

— Дали някой не се е опитал да повлияе на политиците?

Погледът му не помръдна.

— Не бих могъл да знам.

— Чичо Джон е прав — подкрепих го аз. — Баща ми е изпълнявал договор. Ако договорът е бил лош, вината не е била негова. За съжаление, това не го успокоявало. Знаел е, че участва в спекулация. Затова направил каквото е сметнал за нужно и те съветвам да се примириш с постъпката му. Ако успееш, ще можеш да я забравиш и да се върнеш към нормалния живот.

— За мен вече няма нормален живот — заяви тя.

— Стига глупости, майко — прекъснах я. — Нали продължаваш да играеш тенис?

Сведе поглед. Знаеше за какво намеквам. Имаше слабост към инструкторите по тенис и бях сигурен, че някои от тях й подават нещо повече от топки.

— Не ти ли е хрумвало да се омъжиш пак, майко? — запитах.

— Кой би се оженил за толкова възрастна жена?

Разсмях се.

— Знаеш, че не си толкова стара. Освен това си красива и имаш няколко милиона в банката. Никой не би могъл да ти устои. Просто трябва да се отпуснеш и да престанеш да ръсиш кубчета лед, когато някой реши да те сваля.

Колебаеше се, разкъсвана между желанието да приеме ласкателството и стремежа да се задържи на положение.

— Гарет, опитай се да си спомниш, че разговаряш с майка си.

— Знам, майко — разсмях се. — И понеже не съм плод на непорочно зачатие, нека ти припомня, че животът все още може да бъде забавен.

Поклати глава.

— Не мога да говоря с теб. Има ли нещо, към което да изпитваш уважение, Гарет?

— Не, майко. Вече не. Навремето вярвах в много неща.

В честността, в порядъчността, в доброто. Като те пързалят прекалено дълго, най-накрая ти минава. Мен ме пързаляха.

— Тогава към какво се стремиш?

— Искам да забогатея. Не да бъда просто богат като баща ми или много богат като чичо Джон, а невероятно богат. Когато си невероятно богат, целият свят е в краката ти. Можеш да си купиш всичко — общество, политици, собственост, власт. Парадоксът е, че когато имаш пари, никога не ти се налага да плащаш. Хората се изпотрепват да ти предлагат всичко безплатно.

— Смяташ ли, че списанието ще ти помогне да успееш? — в гласа на чичо Джон прозвуча сдържано любопитство.

— Не, чичо Джон. — Това е само началото. — Изправих се. — Минава десет, майко — обърнах се към нея. — Чака ме работа.

— Каква работа?

— Списанието ми е пуснато в продажба от тази сутрин. Искам да обиколя будките и да видя как върви.

— Не съм виждала списанието ти. Ще ми изпратиш ли един екземпляр?

— Разбира се.

Чичо Джон се изкашля.

— Не съм сигурен, че ще ти хареса, Маргарет.

— Защо?

— Защото до известна степен е… порнографско.

Майка ми ме потърси с поглед.

— Наистина ли?

— Така смята чичо Джон. Аз съм на друго мнение. Прочети го и реши сама.

— Така и ще направя — заяви. — Изпрати ми го.

— И аз ще си тръгвам — изправи се Ейлин. — Утре имам часове рано сутринта.

Сбогувахме се. Целунах майка си по бузата и я оставих с чичо Джон. Тръгнахме си заедно с Ейлин. Пред къщата видях само големия кадилак и ролса.

— Къде ти е колата? — запитах.

— Дойдох пеш. Живея през две къщи, не помниш ли?

Спомних си.

— Влизай — поканих я. — Ще те закарам.

Настанихме се в колата и тя отвори чантата си.

— Искаш ли да си дръпнеш?

— Носиш марихуана?

— Винаги съм подготвена. Не знаех как ще прекараме вечерта — запали цигарата, докато изкарвах колата от паркинга. Пое дълбоко дима и ми я подаде.

Когато стигнахме дома й, тя ми даде знак да не спирам.

— Мога ли да сляза с теб в града?

Върнах й цигарата и продължих.

— Разбира се — хвърлих поглед към лицето й, откроено в тъмнината от светлините на таблото. — Защо прие да дойдеш тази вечер?

— Исках да те видя. Толкова съм чувала за теб. — Изгледа ме. — Нали не си педал?

Отвърнах на погледа й.

— Понякога.

— Повечето мъже, които твърдят, че са бисексуални, всъщност си падат само по едното.

— Доказателства ли искаш? — поинтересувахме. Взех ръката й и я сложих върху издутината в панталоните ми. Хубав наркотик и подходяща компания — това ми стигаше.

Отдръпна се.

— Вярвам ти.

— Сега да те откарам ли?

— Не. Искам да си купя екземпляр от списанието ти и сама да се убедя за какво става дума.

Спрях ролса срещу будката за вестници на Ранч Маркет в Ла Бреа. Седяхме си в колата и наблюдавахме. Из улиците пъплеха обичайните търсачи на приключения. По лицата им се четеше търпеливо отегчение. Все още беше твърде рано. Купонът започваше около полунощ. Ако не бяха успели да се класират до един сутринта, отпадаха.

Излязохме от колата и прекосихме улицата. Започнах от ъгъла и огледах всички редици с евтини романчета, книги и вестници. Намерих списанието близо до касата.

Ейлин беше изостанала. Престорих се на купувач и взех един екземпляр. Понечих да го отворя, но лепенката, обхванала кориците, ми попречи.

Продавачът, загледан в стоката си, дори не ме удостои с поглед.

— Ще ти струва петдесет цента, ако искаш да разгледаш мацката.

— Откъде да знам, че не ме пързаляш.

Посочи с пръст към дъното на будката. На задната стена се мъдреше плакатът.

— Петдесет цента — изхриптя той.

— Никога не ми е попадало това списание — подадох му монетите.

— Днес излиза за пръв път.

— Върви ли?

— Следобед имах петдесет броя. Останаха ми само пет — за пръв път спря поглед върху мен. — Да не си ченге?

— Не, аз го издавам.

Похабеното му лице се изкриви в усмивка.

— Улучил си, синко. Ако не те прекарат, ще спечелиш доста пари.

— Благодаря.

— Дали не можеш да ми помогнеш? Обадих се на Ронци и го помолих за още сто броя. В края на седмицата има повече клиенти.

— Какво ти отговори?

— Отряза ме. Бил ги свършил. Яд ме е, че не взех още сто, когато ми ги предлагаше.

— Ще видя какво мога да направя.

Навсякъде беше едно и също — булевард „Холивуд“, Сънсет, Уестърн Авеню. На път към Ейлин се отбихме в една дрогерия в хотел „Бевърли Уилшър“. Списанието не беше изложено. Открих го в автомата. Видяхме как някакъв тип пусна две монети и прибра последния екземпляр.

Седнахме пред стойката и й поръчах кафе, а за себе си поисках сода с аспирин. Смучех горчиво-сладката течност и я гледах как прелиства списанието. Най-накрая ме погледна.

— Не е лошо.

Запалих цигара.

— Благодаря.

— Бих си позволила няколко забележки, ако не рискувах да ти нараня самочувствието.

— Слушам те.

— Списанието ти е направено с много ум и ентусиазъм — взе цигарата от пръстите ми. — Но някои неща не са ти ясни.

Насърчих я да продължава и запалих друга цигара.

— Всичките ти статии са в еднакъв стил. Сякаш ги е писал един човек.

— Точно така — отвърнах. — Аз съм ги писал.

— Не е лошо — похвали ме тя. — Но имаш нужда от разнообразие. Освен това, уводната ти статия е на седма страница. Винаги я помествай на трета страница, за да може читателят да я види веднага щом отвори списанието.

Не отговорих нищо.

— Да продължавам ли?

Кимнах.

— Трябва да си изчистиш шрифта. Личи се, че този, който го е правил, е нямал представа за какво става дума. Така изданието ти ще изглежда по-стегнато. Кой отговаря за шрифтовете?

— С това се занимава печатницата.

— Бъди сигурен, че те ограбват. За около три хиляди долара можеш да си купиш собствена преса. Ще ти върши по-добра работа и ще си върне парите за един-два месеца.

— Говориш като специалист.

— Завършила съм журналистика. Имам степен бакалавър и си пиша дисертацията за магистър. От две години съм главен редактор на „Троя“.

— Наистина си специалист. Благодаря ти за забележките. Ще ми свършат работа.

— Ако искаш, мога да се отбия в редакцията и да се опитам да ви помогна.

— Много мило, но защо ще го правиш?

— Може би защото намирам у теб нещо ново. Все още не мога да определя какво точно, но ми се струва, че си открил нов начин на общуване. Нещо, което обединява хората. Списанието ти разговаря с читателите за проблеми, които са ги вълнували, но никога не са смеели да ги изкажат.

— Приемам го като комплимент.

Не отмести поглед.

— Това целях.

Поисках сметката.

— Благодаря ти. Сега ще те откарам. Обади ми се, когато решиш да дойдеш.

Тя се усмихна.

— Утре следобед става ли?