Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dreams Die First, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диляна Найденова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sindicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2013)
Издание:
Харолд Робинс. Първи умират мечтите
Американска. Първо издание
ИК „Зодиак“, София, 1992
История
- — Добавяне
Глава двадесет и четвърта
Нямах представа къде сме. От пода виждах само профучаващата светлина на уличните лампи. След около десет минути колата зави и проблясващото флуоресцентно осветление ми подсказа, че се намираме в многоетажен паркинг. Колата се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре и накрая спря.
Мексиканецът излезе.
— Вече можеш да станеш.
Надигнах се към седалката и се отпуснах, за да наместя изтръпналите си крайници. После и аз се измъкнах. Верита се хвърли в прегръдките ми.
— Тревожих се за теб — оплака се тя.
Целунах я по бузата.
— Нищо ми няма. Ти как си?
— Добре съм. Почувствах се по-добре, като те видях.
— Последвайте ме — прекъсна ни мексиканецът.
Поведе ни към асансьора. Табелката до вратата гласеше „Паркинг, пети етаж“. Качихме се и натисна копчето ПЕ. Асансьорът ни свали в подземния етаж. Последвахме го през полутъмния коридор към вратата, която водеше в ярко осветена стая.
Група мексиканци, облечени в същите кожени якета, като нашия шофьор, се бяха залепили за цветния телевизор. Изгледаха ни без особено внимание и отново се втренчиха в предаването.
Шофьорът ни се приближи към друга врата и я отвори. Бързо изрече нещо на испански. Дочу се глас и той отстъпи.
— Хулио нареди да влезете.
Прекрачихме прага, той затвори вратата след нас и остана отвън. Хулио седеше зад някакво бюро. Пред него бяха пръснати документи и един грозен син девет милиметров пистолет. Заобиколи бюрото и ми протегна ръка. Не беше едър човек, но ръкостискането му беше силно.
— Здравей, лейтенанте.
— Здравей, сержанте — раздрусах ръката му.
Белите му зъби проблеснаха зад мустаците.
— Променил си се — в гласа му имаше учудване. — Косата ти е оранжева.
— По дяволите — изругах аз.
Обърна се към Верита и я прегърна. Размениха няколко думи на испански, той се върна зад бюрото и ни покани на столовете пред него.
— Братовчеди сме, но не се виждаме често. Семейството ни е много голямо. Понякога ми се струва, че тук всички сме братовчеди.
Кимнах, без да отговоря.
— Гордеем се с нея. Завършила е много колежи и университети.
— Хулио! — възкликна тя и продължи на испански.
Хулио се усмихна.
— Братовчедка ми е много скромна. Не обича да я хвалят. — Усмивката му се изпари. — Загазил си, човече.
— Не се учудвам. Цял живот си имам неприятности.
— Този път са сериозни.
Взрях се в него. В този град нямаше тайни. Всеки знаеше всичко.
— Така е.
Звънна телефонът и той го вдигна. Изслуша съобщението и затвори.
— За онези двамата от буика — поясни. — В момента са в болницата на затвора. Ченгетата са открили в колата им два автомата и автоматична пушка. Хора на мафията от Вегас. — Запали тънка пура. — Голям зъб ти имат, щом са изпратили тежката артилерия.
Усмихнах се.
— И на теб няма да ти се размине, ако разберат чий е бил камионът.
— Нямат право да идват в моя град без разрешение.
— Ако те бяха попитали, щеше ли да им позволиш?
Очите ни се срещнаха.
— За да те очистят — да. С Верита — не.
Мълчах. Знаех какво си мисли. И двамата знаехме как действат автоматите. Бяхме го научили във Виетнам. Ако тя се намираше на два фута около мен, щяха да я разкъсат на парчета.
— Защо искаше да ме видиш?
— Мислех, че знаеш.
За миг помълча.
— Това не е моя война.
— И войната във Виетнам не беше наша. Но и двамата бяхме там.
Разбра какво имам предвид. Виетнамците го бяха притиснали с кръстосан огън. Единственото му прикритие бяха мъртвите тела на другарите му. Рано или късно куршумите щяха да го открият. Измъкнах го.
— Длъжник съм ти, лейтенанте — простена, докато го влачех към лазарета, прострелян в бедрото. Изпратиха го в Сайгон, където успя да стане снабдител на болницата. Когато няколко месеца по-късно го срещнах отново, беше станал най-големият търговец на наркотици в армията.
Беше научил, че съм в отпуска и дойде да ме види. Следващите четири дни прекарах като насън. Измъкна ме от дупката, където спях и ме настани, в най-луксозния хотел в Сайгон. Започна празникът — алкохол, шампанско, всички видове наркотици от марихуана до ангелски прах и кокаин и неизчерпаеми запаси от момичета и храна. Успя дори да ми уреди да продължа службата си в Сайгон, но все още бях твърде глупав. Върнах се.
Помня как стояхме на пистата, преди да се кача в самолета.
— Човече, прекаляваш — бях му казал. — Как ще отвикнеш от това, когато се приберем у дома.
Усмихна се, но очите му останаха сериозни.
— Аз съм богат, лейтенанте, тук научих много. Когато се върна, градът ще бъде мой. Време е мексиканците да си го получат обратно.
По-късно научих, че се върнал не само със сметка в швейцарска банка, но и когато слязъл на летището в Лос Анжелос, тежал десет кила повече от обикновено. Носел чист сняг, без примеси, в целофанови пликчета, прикрепени от мишниците до бедрата му. Разпределен на дози, с необходимите добавки струвал около десет милиона долара в градовете на източните щати.
Някой ми каза, че го изпратил точно там.
— Нека го получат чернилките и белите боклуци — обяснил. — Мексиканците нямат нужда от това. Те смъркат, сумтят, пият и ядат, но ги е страх да си забият иглата. Не понасят гледката на собствената си кръв.
Такава беше едната версия. Другата твърдеше, че се е спазарил с мафията. Продал им хероина по десет цента вместо по долар, за да оставят града му на мира.
Не знаех дали и в двете имаше нещо вярно, но едно беше сигурно — този град беше негов. Откакто беше поел нещата в свои ръце, мексиканската общност живееше по-спокойно. Чух дори, че ходели по-редовно на училище.
Обърнах се към Верита.
— Искам да обсъдя някои неща с братовчед ти. Не желая да забърквам и теб.
— Вече си ме забъркал. Нали аз те доведох.
— Знаеш какво имам предвид. Не можеш да бъдеш съучастничка в нещо, което не знаеш.
Не помръдна, на лицето й беше изписано упорство.
Хулио бързо заговори на испански. Гласът му беше остър, със заповеднически тон. Тя не пророни нито дума, изправи се и напусна стаята.
— Хайде — подкани ме той.
— Искам да се погрижиш за нея.
— Вече го направих. В момента, в който ми се обади и каза, че я следят.
— Чудесно. Трябват ми и шест от твоите момчета за следващите дванайсет часа.
— Въоръжени?
— Не. Няма да има стрелба. Искам да са умни, жилави и да се владеят добре.
Замисли се.
— Защо се обръщаш към мен? Защо не потърси Лонерган? Той ти е съдружник.
— Не ми е съдружник, а ми е чичо и не му вярвам. Изпрати ме в Хаваите, докато продаваше списанието ми. Ако разчитам на него, отново ще се озова на улицата.
— Поне ще останеш жив.
— Дойде ми до гуша всички да ми повтарят едно и също. Време е и аз да опитам от сладкия живот. Трябваше да го науча от теб през онзи уикенд във Виетнам, но бях прекалено глупав.
Погледът му остана сериозен.
— Какво очакваш да получиш? Не можеш да победиш. Ще те пипнат и ти го знаеш.
— Все едно, че съм пак във Виетнам, но този път войната е моя, а не тяхна. Така съм го намислил, че шестима души ще им се сторят цяла армия. Искам да преговарям за примирие при по-изгодни условия. Списанието изобщо не ме интересува. Могат да го получат. Искам само достатъчно пари, за да се захвана с нещо друго.
— Какво например?
— Ново списание. Нямаш представа какво богатство ще натрупам.
— Парите не са проблем. Лонерган ще ти даде, аз също. Сигурно има още сто начина да си ги набавиш.
— Не искам съдружници. Трябва да си е мое.
— Всеки има съдружници.
— А ти?
Помълча.
— Не искам момчетата ми да пострадат.
— Не се безпокой.
— Ами ако някой стреля по тях?
Не отговорих.
Взе пистолета от бюрото и се изправи.
— Ела с мен — нареди.
Последвах го през друга врата в някакъв коридор.
Натисна копчето и ни обля светлина. В дъното на коридора имаше мишени.
— Преди се справяше доста добре подаде ми пистолета.
Претеглих го с ръка, свалих предпазителя и го изпразних в мишената. Наведох дулото, докато той отиде до мишената и се върна с листчето. Центърът на мишената липсваше, на негово място зееше дупка.
— Винаги в центъра — промълви той. — Все още си добър.
Не отговорих.
— Ти ще бъдеш въоръжен. Ще отговаряш за моите момчета.
— Добре.
Върнахме се в кабинета му и ми даде резервни пълнители. Заредих оръжието, проверих дали предпазителят е спуснат и го затъкнах в колана си.
— Сега да поговорим делово — предложи той. — Какво печеля аз?
Усмихнах му се.
— Ще те заведа за четири дни в Сайгон.
Изгледа ме изумено и избухна в смях.
— Страхотно си прекарахме — рече.