Харолд Робинс
Първи умират мечтите (17)

Глава седемнадесета

— Закъсали сме — предупреди ме Пърски. — Току-що се обадиха от печатницата. Нямаме материал за четири страници от списанието.

— Как, по дяволите, е могло да се случи? Колко време ни остава, за да го намерим?

— Един ден. Ако тиражът е седемдесет и пет хиляди, ще му трябва в понеделник сутринта.

— По дяволите — забих поглед в бюрото. Материалът, който бяхме събрали за следващите два броя, нямаше да запълни и две страници.

— Иска да знае дали ще го получи. Иначе издаването ще се забави.

— Кажи му, че ще получи всичко в понеделник сутринта.

Пърски се върна на бюрото си. Обърнах се към Ейлин, която бе дошла преди няколко минути и сега седеше срещу мен, наблюдавайки ме с лека усмивка.

— Във вашия вестник случвало ли се е такова нещо?

— Не, разписанието ни е много стриктно. — Изправи се. — Може би е по-добре да си тръгвам. Затънал си до гуша в работа. Ще поговорим друг път.

— Не си отивай — спрях я. — Имам още време. Остават цели трийсет и шест часа.

— Трябват ти репортери, Гарет. Не можеш да вършиш всичко сам.

— Ще мисля за това другата седмица. В момента си имам неприятности. — Вдигнах очи към нея. — Защо не ми помогнеш. Имам една идея, но с нея трябва да се заеме жена.

— Нямам много време. Работя доста напрегнато.

— Просто ти предлагам. Нищо чудно изобщо да не ти допадне.

Тя отново седна.

— Все пак, кажи за какво става дума.

— В момента всички списания се занимават с мъжете и техните сексуални фантазии. Не би било лошо да напишем статия за фантазиите на жените.

Замисли се.

— Така е.

— Би ли могла да я напишеш?

— Чакай малко. Не знам нищо по този въпрос. Не съм специалист.

— Станахме двама. И аз не знам нищо за издателската дейност, но списанието ми излиза всяка седмица.

— Не е едно и също.

Усмихнах се.

— Нямаш ли сексуални фантазии.

— Глупав въпрос. Разбира се, че имам, кой няма?

— Значи си специалист. Особено ако опишеш твоите.

— Но това е нещо много лично — протестира тя.

— Ще го пазим в тайна. Ще променим имената. Можеш да се подпишеш Мери Х., Джейн Доу и Сюзън А.

Разсмя се.

— Звучи много лесно.

— Може да се окаже забавно.

— Дано не те учуди мръсното ми подсъзнание.

— Няма да е лошо. Съгласна ли си?

— Мога да опитам, но нищо не ти обещавам.

— Там има празно бюро и пишеща машина.

— Искаш да започна веднага?

— Остават ни само трийсет и шест часа. — Докато разглеждах снимките за следващите няколко броя, осъзнах, че битката за оцеляване едва започва. Отново се обърнах към нея. — Права си. Имам нужда от репортери. Ще станеш ли редактор на списанието ми?

— Да не избързваме. Дори не знаеш дали ставам за нещо.

— Ако подсъзнанието ти е толкова мръсно, колкото си мислиш, значи ставаш.

Усмихна се. Личеше, че и беше приятно.

— Нека довърша статията. Тогава ще решим.

— Дадено — протегнах й ръка.

— Не ми е ясно как успя да ме навиеш — стисна я тя.

— Последните думи на девицата — пошегувах се и я оставих, надвесена над пишещата машина, втренчила поглед в белия лист. Качих се в апартамента си. Един студен душ нямаше да ми се отрази лошо. Не си бях доспал и вече чувствах умора.

Когато излязох от банята, Верита ме чакаше.

— Трябва да подпишеш няколко чека.

— Добре.

Последва ме в кухнята и отвори папката пред мен.

— Справяме ли се? — поинтересувах се, докато подписвах чековете.

В гласа й личеше задоволство.

— Напълно. Ако другата седмица тиражът е седемдесет и пет хиляди, ще имаме в обръщение чисти единайсет хиляди и двеста и петдесет долара. С приходите от рекламата ще станат петнайсет хиляди.

— Чисто?

— Чисто — усмихна се тя.

Ронци не бил глупак, помислих си. Да получаваш седемстотин и петдесет хиляди годишно само срещу сто бона не е лоша сделка. За него. Беше го предвидил. Обърнах се към Верита.

— Вече можеш да напуснеш бюрото за безработни.

— Вчера го сторих.

— Чудесно. От другата седмица ти качвам заплатата със сто долара.

— Можеш да не го правиш.

— Без теб това нямаше да се случи. Ако аз успея, ще успееш и ти.

— Знаеш, че не го правя заради парите, Гарет — продължи тя?

— Знам. — Наведох се и я целунах по бузата. — Довечера ще празнуваме. Ще те заведа в „Ла Кантина“ на най-хубавата мексиканска вечеря в града. После ще се приберем и ще се забавляваме.

— Би било чудесно.

— И аз така мисля.

Само че нищо не излезе. Половин час по-късно ми се обадиха от болницата. Боби искал да ме види. Грабнах ключовете от колата на Верита и се втурнах натам.

Ролсът стоеше на паркинга, където го бях оставил. Спрях до него малкия валиант. Преподобния Сам ме чакаше на входа.

— Как е? — запитах.

Лицето му беше сивкаво от умора.

— Успяха да спрат кървенето.

— Чудесно.

— В началото се крепеше на косъм. Губеше кръв по-бързо, отколкото успяваха да му я преливат. — Пое ръката ми в своята. — Сега не иска да заспи, докато не те види.

— Тук съм.

Преподобния Сам отвори вратата към стаята на Боби и аз го последвах. Боби лежеше по гръб. Към ръката му беше прикрепена система за вливане на физиологичен разтвор, а от носа му се подаваше друга тръбичка.

Сестрата стана от стола. Изгледа ме с неодобрение.

— Не се бавете — предупреди ни и излезе.

Приближихме се до леглото.

— Боби! — повика го Преподобния Сам.

Той не помръдна.

— Боби, Гарет е тук.

Боби бавно отвори очи. Намери ме с поглед. На бледите му устни се появи и бързо изчезна лека усмивка. Говореше шепнейки.

— Гарет, нали не ми се сърдиш?

— Разбира се, че не ти се сърдя.

— Страхувах се, че… се сърдиш. — Примигна. — Обичам те, Гарет. Наистина.

Погалих ръката му.

— И аз те обичам.

— Не исках да сторя нищо лошо. Мислех, че ще бъде забавно.

— Всичко свърши — успокоих го. — Забрави го.

— Работата ми. Не искам да я загубя.

— Няма да я загубиш. Само гледай да оздравееш. Ще ти пазим мястото.

— Не искам да ми се сърдиш.

— Изобщо не ти се сърдя. Постарай се да оздравееш. В списанието имаме нужда от теб. Първия брой го разграбиха като топъл хляб, заради твоите снимки.

Усмивката се върна.

— Наистина ли?

— Наистина. Ронци иска седемдесет и пет хиляди екземпляра за другата седмица.

— Радвам се. — Обърна се към баща си. — Извинявай, татко.

— Няма нищо, синко. Послушай, Гарет, постарай се да оздравееш по-бързо. Само това искам от теб.

— Обичам те, татко. Винаги съм те обичал. Знаеш това.

— И аз те обичам. Нали знаеш, синко?

— Знам, татко. Но никога не съм бил това, което си искал да бъда.

Преподобния Сам ме погледна. В насълзените му очи се четеше мъка. Обърна се пак към Боби, наведе се и го целуна по бузата.

— Ти си мой син. Обичаме се. Това ми стига.

В стаята нахлу сестрата.

— Времето ви изтече — строго заяви тя. — Пациентът трябва да си почине.

В коридора се обърнах към Преподобния.

— Идете да си починете или скоро ще ни се наложи да вземем още една стая в болницата.

По лицето му премина уморена усмивка.

— Не знам как да ти благодаря.

— За какво? Боби е изключително момче.

— Наистина ли смяташ така?

— Да. Просто му трябва време, за да открие себе си.

Уморено поклати глава.

— Нищо не разбирам. Що за хора са тези, способни да му причинят такова зло.

— Болни — отвърнах.

— Не съм подозирал, че съществуват подобни типове. Трябва да направим нещо. Едва ли са навредили само на Боби.

— Сигурно не са.

Изгледа ме особено.

— Лонерган ме посъветва да не се обаждам в полицията. Каза, че можеш да си навлечеш неприятности.

— Пребих двама от тях и са ги откарали в болница. Дали са показания — обясних му. — Ченгетата ме търсят и ако се обърнете към полицията, ще стигнат до мен.

— Няма съд, който да те осъди, ако им разкажеш истината.

— Може би. Но Боби е отишъл там по собствено желание и ще ме обвинят в незаконно проникване и физическо насилие. Съдебните заседатели не хранят особени симпатии към педалите.

Преподобния Сам продължи след кратка пауза.

— Значи подобни неща са се случвали и друг път?

— Поне десет хиляди пъти годишно само в този град.

— Господи! — пое си дълбоко дъх.

Сложих ръка на рамото му.

— Вървете си у дома и се наспете. Утре ще говорим пак.

Запътихме се към изхода и бяхме почти на прага, когато сестрата от рецепцията ме повика.

— Господин Брендън.

— Да?

— Търсят ви по телефона.

— Не ме чакайте, Преподобни Сам. Утре ще се видим.

Видях как мерцедесът му се отдалечава и взех слушалката.

— Ало?

— Ще ви свържа с господин Лонерган — произнесе женски глас.

Чу се изщракване.

— Гарет, къде си?

— В болницата, където ме откри секретарката ти.

— Добре, не се връщай в редакцията.

— Имам работа. Трябва да подготвя следващия брой.

— Няма да можеш да го подготвиш от гроба — прозвуча спокойният му безизразен глас. — Току-о научих, че са изпратили по следите ти наемни убийци.

— Шегуваш ли се?

В гласа му прозвуча раздразнение.

— Не се шегувам с такива неща. Трябва да напуснеш града, докато се оправя.

— Защо си мислят, че могат да вършат всичко безнаказано?

— Твоите „обратни“ приятелчета са много силни. Ще потуля нещата, но няма да стане скоро. Не искам междувременно да те убият.

— По дяволите!

— Не искам никои да знае къде си. Някой може да те издаде, без да усети. Една погрешна дума и си мъртъв.

Изведнъж се ядосах.

— Не обичам да ме командват. Ще отида на Мълхолънд Драйв и ще пречукам онзи мръсник.

— Само ще го улесниш. Ще те хванат, преди да си прекрачил прага. Прави, каквото ти казвам.

Мълчах.

— Чу ли?

— Да.

— Ще правиш ли каквото ти казвам?

— Имам ли избор?

— Не.

— Тогава ще те послушам.

Чух го да въздиша, но не разбрах дали е от облекчение.

— Сега бързо си разкарай задника оттам и ми се обади утре, в шест вечерта. Ще ти разкажа какво съм направил.

— Добре.

— Внимавай — предупреди ме. — Наел е професионалисти. Те не си играят, а вършат работа.

Затвори телефона.

— Наред ли е всичко? — попита сестрата от рецепцията.

— Чудесно е. Благодаря — отвърнах и се запътих към вратата.