Волфганг Холбайн
Спящата армия (8)

8.

Галерията беше изпълнена с телата на мъртви воини. Макар че търсачът бе спрял да излъчва телепатични импулси, лесно им се бе удало да открият скривалището на бунтовниците. Но докато се приближаваха към него, бяха напоили всяка педя от земята с кръв в буквалния смисъл на думата.

Стоун бе наблюдавал само последните минути на битката, но това, което видя по пътя си, говореше много; трупът, който бе открил горе в града, беше на плъх, голям колкото едро овчарско куче. Вероятно стотици от тези зверове бяха нападнали войниците му.

Естествено, накрая бяха изгубили, защото дори най-голямата смелост и жестокост бяха безсилни срещу лазерните пистолети. Но преди да успеят да отблъснат вилнеещите зверове, Стоун бе изгубил почти една трета от войниците си. А после им бе необходим още половин час, за да преодолеят системата от клопки и управлявани чрез компютри лазерни оръжия и автомати, зад които се бяха барикадирали бунтовниците.

Но сега входът на базата беше пред тях.

Това, което Стоун видя през тесния процеп за наблюдение на предпазния си костюм, го изненада. Беше откривал стотици такива бунтовнически гнезда и сам бе ликвидирал дузини от тях. Най-често това бяха примитивни скривалища: празни канализационни шахти, дълбоки гаражи, понякога някакъв стар бункер или просто маза, и много рядко някаква стара военна станция, обитавана от самозвани бунтовници, които въобще не знаеха какво да правят с целия струпан там военен потенциал.

Това скривалище бе съвсем различно. Беше много малко — един коридор с тесни врати, — но бе обзаведено учудващо добре и всички уреди все още функционираха. Ако техниците в самолетите, седящи зад уредите си и осветяващи местността в кръг от няколко мили, не твърдяха противното, Стоун би се заклел, че то е само част от огромно подземно съоръжение.

Но въпреки това подземието бе напълно празно.

Стоун с мъка скри разочарованието си. Бяха дошли твърде бързо, но все пак не навреме. Докато войниците му си бяха проправяли път през армията от вилнеещи плъхове и преградния огън на компютрите за отбрана, капитан Леърд и останалите бяха изчезнали през задния вход. И макар че Стоун кипеше вътрешно от яд, все пак той изпитваше някакво смътно чувство на облекчение, тъй като никога не бе желал истински смъртта на капитан Черити.

Една мравка се приближи до него и го откъсна от мислите му.

— Станцията е изоставена, господине. Но един от разузнавателните отряди съобщава, че води бой с бунтовници.

— Къде?

— Две мили на запад от тук, в част от канализационната система.

— Добре — каза Стоун. — Трябва да ги заловят живи.

Мравката замълча.

— Какво още има? — запита Стоун.

— Ние… изгубихме връзка с тях — отвърна колебливо мравката. — Последното съобщение гласеше, че водят ожесточено сражение. Оттогава не сме чували нищо повече за тях.

Стоун дори не се изненада. Черити Леърд нямаше да се остави да бъде заловена така лесно.

— Добре — каза той. — Изпрати всички налични войници нататък. А планерите да летят над града в кръг от десет мили. Все някъде трябва да излязат.

Той понечи да се обърне и да напусне базата на бунтовниците по същия път, по който бе пристигнал, когато забеляза някаква врата в края на коридора. Тя бе единствената, която войниците му не бяха отворили.

— Какво е това? — попита той, сочейки вратата.

Мравката отново се поколеба.

— Не знаем, господине. Вратата е електронно блокирана. Измерителните уреди показват… човешки живот зад нея. И силна електрическа активност.

— Разбийте я! — заповяда Стоун.

— Не би било разумно, господине — отвърна мравката. — Не знаем какво има зад нея. Но нещо става там. Би било по-сигурно да изчакаме, докато отново се качите на борда на кораба си.

— Ако там има някой, който знае къде е капитан Леърд, искам пръв да говоря с него! — отговори рязко Стоун. — Преди да го убиете. Разбийте тази проклета врата!

За момент мравката изгледа Стоун с безизразните си фасетни очи, а после се извърна рязко и изсъска някаква заповед. Двама войници донесоха едно дългоцевно лазерно оръдие, закрепено върху трикрака стойка, насочиха го към ключалката на бронираната врата и натиснаха спусъка.

Последното, което Стоун запомни, бе ярката бяла лазерна светкавица, последвана от втора, още по-ярка, която разкъса вратата, мравките воини с лазерното им оръдие и бронирания костюм на Стоун.

 

 

Черити разбра в последствие, че призрачното пътуване бе траяло само малко повече от половин час. Но на нея й се бе сторило, че е изминала цяла вечност. Хартман беше изгасил фенера си и те се движеха през тръбопровода в абсолютна тъмнина, но сетивата на Черити работеха с незапомнена досега точност и острота. Тя буквално усещаше всеки метър от ръждясалия стоманен под, по който се търкаляха гумите на вагончето, чуваше всяко дихание на хората около себе си. А непрогледната тъмнина около нея опъваше нервите й повече, отколкото бе предполагала.

Бяха пътували едва десет минути — вагончето се бе ускорило значително и се движеше вероятно с четиридесет-петдесет мили в час, когато зад тях прокънтя особен, приглушен трясък. Секунда по-късно последва по-продължителен, приближаваш се грохот и целият тръбопровод започна да вибрира и се тресе. Черити чу прашенето и скърцането на остарелия метал над тях.

— Какво беше това? — попита ужасена тя.

Хартман не отговори веднага, но тя успя да долови как се раздвижи в тъмното до нея и най-сетне промърмори:

— Малка изненада, която подготвихме за вашите приятели.

До нея Кайл се размърда и попита:

— Къде е вторият ви човек, лейтенант Хартман?

— Добре е, че можете да броите до две — каза Хартман.

— Къде е той? — продължи да упорства Кайл.

— Не можехме да го чакаме повече — отговори уклончиво Хартман.

„Дори не си прави труда да лъже по-убедително“, помисли си с възмущение Черити.

— Вие… сте го изоставили — измърмори тя с хладен, изпълнен с почти смразяващ ужас глас. — Той е останал, за да се взриви заедно със станцията!

— Това не е първата база, която те откриват — отговори рязко Хартман. — Няколко пъти сме се опитвали да използваме бомби с часовников механизъм или експлозиви с дистанционно запалване. Но те все някак успяват да ги обезвредят.

— И затова жертвате един от хората си? — попита настойчиво Скудър.

— Той все пак има някакъв шанс — отговори Хартман, но всички усетиха, че и това беше лъжа. — Това е едно механично запалително устройство. Той ще го задейства, когато мравките започнат да преодоляват автоматичната отбрана. С малко късмет може да се измъкне.

— А ако няма късмет, не може, нали? — попита остро Нет.

— Базата не трябва да попадне в ръцете на мороните — отговори Хартман с тон, който прозвуча още по-упорито. — И освен това той остана доброволно.

— Така ли? — попита саркастично Черити. — И вие ли му съобщихте доброволно?

— Не! — отговори Хартман. — Хвърляхме жребий. Неговият шанс беше същият, както на който и да било от нас. Аз също участвах в тегленето на жребия.

Остатъкът от пътуването премина в потискащо, почти враждебно мълчание. Най-сетне вагончето спря и Хартман отново запали фенера си. В ярката, в първия момент дори болезнена, светлина се разкриха очертанията на обширна подземна стоманена камера, през която преминаваха три или четири тръбопровода. Под тавана имаше капак, оформен като люк на подводница и затворен с ръкохватка.

Хартман посочи тихомълком към него, слезе пръв от колата и отвори люка. Когато тежкият капак падна надолу, към тях автоматично се спусна подвижна стълба.

Известно време се изкачваха по нея в пълен мрак, тъй като Хартман бе изгасил отново фенера си. Отворът, през който излязоха на открито, очевидно бе направен допълнително и насилствено. За разлика от хората на Хелън в Париж, жителите на този разрушен град очевидно не бяха се задоволили само с това, което бяха намерили, а го бяха преустроили според собствените си потребности.

Черити отстъпи от стълбата, за да направи място на Нет, която се изкачваше зад нея, и се огледа колебливо. Това, което в първия момент бе взела за маза, се оказа покрив на подземен гараж. Част от него беше пробита и през отворите се процеждаше сивкава дневна светлина. Измежду развалините и боклуците отпреди пет десетилетия се издигаха останките на коли, които на деня „Х“ бяха паркирани тук и никога повече не бяха отпътували. Тя отново се запита какво се бе случило тук. Градът бе напълно опустошен; толкова основно, сякаш нападателите бяха обхождали къща след къща, улица след улица и ги бяха сравнили със земята. При това Черити със собствените си очи беше виждала как бяха унищожили населението на цял град, без дори да счупят и един-единствен прозорец.

Хартман даде знак на един от войниците да му помогне и двамата се опитаха да запушат входа на шахтата с бетонен отломък, тежащ около един центнер. В продължение на няколко секунди те се мъчиха напразно да отместят отломъка, а после Кайл се промъкна безмълвно между тях, отблъсна внимателно, но настойчиво двамата мъже настрани и без видимо усилие търкулна отломъка върху отвора на шахтата. Очите на Хартман се разшириха от учудване, а в погледа на Леман пробягнаха малки пламъчета. Черити реши да държи под око младия войник. И преди бе забелязала антипатията, която той хранеше към Кайл. За разлика от Фелс на него му правеше удоволствие да ги третира като пленници — нея и особено Кайл.

Тя се откъсна от мислите си и хвърли поглед към Гайгеровия брояч.

Радиацията беше висока, но не и опасна. Въпреки това вероятно не бе разумно да се задържат тук повече от необходимото.

Тя хвърли въпросителен поглед към Хартман и лейтенантът посочи останките на една от ръждясалите коли, каквито се намираха навсякъде из подземния гараж. Едва когато се приближиха, видяха, че не бяха останки от кола. Това, което на пръв поглед изглеждаше като смачкан, разяден от ръжда микробус, при по-подробно разглеждане се оказа някакво бронирано превозно средство, в което имаше място за десет или дванадесет човека.

Хартман измъкна от колана си едно малко дистанционно управление и отстрани в корпуса на смятаното погрешно за фолксваген транспортьор превозно средство се отвори врата от бронирана стомана. Зад нея пред погледа им се разкри ярко осветено, почти клинично чисто помещение. Очевидно бунтовниците от Кьолн не можеха да се оплачат от липсата на технически съоръжения.

Те се качиха и Кайл внимателно положи ранения техник върху последните четири седалки. Той не помръдна и за момент Черити помисли, че е мъртъв. Но Кайл отговори на ужасения й поглед с кратко, успокоително кимване. Тя седна на седалката до Хартман и зачака Фелс да седне зад кормилото и да запали мотора. Колата потегли почти безшумно. Стъклата бяха надраскани и покрити с мръсотия, но пред Фелс светеха редица малки монитори, върху които той можеше да наблюдава околността. Не всичките от тях показваха непосредственото им обкръжение. Очевидно колата бе съоръжена с различни навигационни и радарни системи.

Хартман забеляза любопитния й поглед и с явна гордост каза:

— Преустроен бронетранспортьор, капитан Леърд. Нека външният му вид не ви разочарова, Фелс си игра почти две години, докато се получи това.

— А на Скудър щяха да се му необходими само десет минути — каза саркастично Гурк, сочейки смачкания покрив.

Хартман не му обърна внимание, но по лицето на Фелс пробяга мимолетна усмивка.

— Струвало си е — отговори Черити.

Младият мъж зад волна се усмихна малко по-ласкаво, а Хартман продължи:

— Това нещо е напълно екранирано — не може да бъде засечено нито от радар, нито от инфрачервени лъчи, нито чрез който и да е друг от известните навигационни методи.

— Вие го казвате — каза Кайл. — Чрез никой от известните на вас методи.

Хартман отново не обърна внимание на думите му и продължи:

— Ако по случайност не видят, че се движим, биха могли да кацнат с проклетите си планери върху покрива ни, без да забележат, че имат под себе си нещо повече от останките на кола.

Това се стори на Черити леко преувеличено, но тя разбра какво има предвид Хартман. Очевидно той и другарите му не бягаха за първи път от мороните. Те напуснаха подземния гараж и Черити видя, че се бе излъгала — навън бе все още светло, но слънчевата светлина бе помрачена от огромни стълбове прах.

Известно време тя седеше мълчаливо и наблюдаваше екраните пред Фелс, а после стана и се отправи наведена назад към спътниците си, които се бяха разположили удобно върху двете задни седалки на бронетранспортьора. Хелън бе легнала настрани с опънати крака и спеше. Гурк бе седнал до нея като кукла Арлекино и погледът му се рееше в празното пространство, а Нет и Скудър се занимаваха с ранения техник. Той беше все още в безсъзнание, но вече се движеше неспокойно. Ръцете му шареха по пластмасовия калъф на седалката, а устните му шепнеха дрезгаво някакви неразбираеми срички. Челото и шията му бяха покрити с лъскави капки пот.

За момент Черити го огледа загрижено, а после се обърна към Кайл.

— Моля те, погрижи се за Хартман — каза тя с преднамерено висок глас, за да може Хартман да чуе думите й и да има възможност да възрази. Но той не го стори и тя продължи: — Може би ще можеш да направиш поне нещо, за да облекчиш болките му.

— Не е нужно — изръмжа Хартман от предната седалка, но гласът му не прозвуча особено убедително.

След кратко колебание Кайл стана и се отправи към него. Черити забеляза как лицето на Хартман придоби по-сурово изражение, когато Кайл се наведе над него и сръчните му пръсти започнаха да се движат по раменете му.

— Бих искал поне да знам накъде пътуваме — каза Скудър на Черити, която седна до него и затвори очи с въздишка на изтощение.

— Аз също — измърмори тя.

— Започвам да се вкисвам — каза индианецът. — Те се отнасят с нас като с пленници. — Думите му прозвучаха изморено.

Черити вдигна клепачи и погледна първо него, а после и Хартман.

Скудър бе говорил тихо, но погледът на войника й подсказа, че въпреки това той бе разбрал думите му.

— А вероятно сме такива — каза тя след кратко мълчание и сви уморено рамене.

— Да — каза Скудър с лишена от хумор усмивка. — Постепенно придобиваме тренинг да бъдем такива, нали?

Черити затвори отново очи и се облегна назад. Умората я връхлетя като тежка, топла вълна и тя заспа. Събуди се отново, когато колата спря с рязък тласък, който едва не я изхвърли от седалката.

— Какво става? — извика тревожно тя.

Никой от тримата войници не отговори, но Черити видя как Фелс и Хартман се наведоха напрегнато към мониторите и започнаха да наблюдават тревожно изображенията върху тях. Докато тя си проправяше път напред, Фелс натисна няколко шалтера и моторът и вътрешното осветление на колата изгаснаха. Сега единствената светлина идваше от малките монитори пред войниците, а те също изгасваха един след друг, докато накрая остана да работи само един екран.

— Какво става? — попита повторно Черити.

Хартман махна ядосано с ръка, без да се обръща към нея.

— Тихо! — прошепна той. — Нито звук повече!

Черити погледна тревожно малкия монитор и замръзна от ужас.

Екранът показваше част от пуста улица, по която се движеше колата. На по-малко от сто метра пред нея се виждаха безброй черни, подобни на мравки фигури, а над тях кръжеше огромен сребрист диск.

— Все още ни търсят.

Хартман кимна напрегнато, но не отговори.

Мравките се движеха бавно по улицата, като все още влизаха поединично или на групи в разрушените къщи.

— Няма да успеем да минем — каза ядосано Хартман. — Претърсват всяко кътче.

— Смятам, че това нещо е напълно изолирано — каза саркастично Кайл.

Хартман му хвърли гневен поглед.

— Така е — каза той. — Освен ако не се опитат да разбият вратата. — Той помисли за момент, а после направи заповедническо движение с ръка. — Поемете курс на запад.

С крайчеца на очите си Черити видя как Фелс се сепна.

— Но това…

Хартман го прекъсна:

— Знам какво означава това — каза той. — Но в никакъв случай няма да успеем да преминем напред.

Най-после Фелс кимна и отново се втренчи в монитора. Изминаха почти десет минути, преди колата да потегли отново. Фелс изчака търпеливо по-голямата част от мравките да изчезнат в някакви развалини и скатове, даде внимателно газ, зави надясно и навлезе в тясна, почти задръстена от руини и насипи уличка.

Сега пътуваха много по-бързо и Фелс се прояви като отличен шофьор. Той си проправяше път през трудния, покрит с развалини терен. Очевидно беше пътувал често по този маршрут и познаваше местността като пръстите на ръката си.

Докато се движеха на запад, местността започна да се променя.

Улицата все още бе обградена от изгорели и съборени къщи, но все по-често Черити виждаше зелени и пурпурни петна. Скоро в разрушения асфалт пред тях се появиха и първите зелени туфи, а след още десет минути бронетранспортьорът вече се движеше през някакъв разрушен град, който почти не се различаваше от крайните квартали на свободната зона в Париж. От дълбоките пукнатини в земята се подаваха растения, сухи храсти, малки изкорубени дървета, но и зловещата зелено-виолетова флора на мороните, която нашествениците бяха засадили и в този град. Тук тя не вирееше така добре, както в Париж; вместо да измести местната растителност, тя се бе задоволила само да запълва празнотите в нея.

Внезапно на екрана се появиха очертанията на човешка фигура и Фелс натисна спирачката.

Човекът бе дребен и вървеше толкова наведен напред, че изглеждаше като гърбав. Косата му беше дълга до раменете и сплъстена, а по-голямата част от лицето му бе скрита зад брада, която сякаш не бе подстригвана през целия му живот. Беше облечен в дрипи, под които тук-там се виждаше тъмна кожа, покрита с белези и големи, възпалени места.

— Кой е този? — попита Черити изумена.

Хартман изсумтя:

— Някакво гадно животно — каза той.

Нескритото отвращение в гласа му накара Черити да извърне объркано поглед от екрана и да погледне Хартман. Лейтенантът наблюдаваше фигурата върху монитора със смесица от яд и погнуса.

— Животно? Смятате…

— Останало живо? — каза Скудър, като се приближи с любопитство и се опита да хвърли поглед върху екрана през раменете на Черити и Фелс. — Значи има и други оцелели тук?

Хартман кимна.

— Ако искате да го наречете така — каза той. — Те са животни! Изглеждат като хора, но не са, повярвайте ми.

Скудър понечи да възрази, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Гласът на Хартман не бе изпълнен само с презрение. Тя усети със сигурност, че не е особено разумно да се връщат отново към тази тема.

— Продължавай! — заповяда Хартман на Фелс. — Но внимателно!

Фелс потегли предпазливо, фигурата изчезна от екрана така бързо, както се бе появила, но на Черити й се струваше, че усеща някакво бързо преминаване на живи същества през сенките на руините.

Бяха изминали само няколко минути, когато пред тях се появи втора мръсна фигура. Този път тя спря за момент, изгледа приближаващата се кола, обърна се с изненадващо ловко движение и изчезна в храсталака.

Хартман присви гневно устни.

— По дяволите! — каза той. — Забелязаха ни! Само това ни липсва!

— Как така? — попита Кайл. Той също бе станал и се бе приближил.

— Сигурно не са опасни — или?

Хартман му хвърли ядосан поглед, обърна му демонстративно гръб и се втренчи в монитора.

— Колко такива са оцелели тук? — осведоми се Черити.

— Твърде много — отвърна грубо Хартман. — Може би няколко хиляди. Никой не знае точно.

— Хиляди? — попита недоверчиво Черити. — Но от какво живеят?

— От всичко, което намерят — отговори Леман вместо Хартман. — В най-лошия случай се самоизяждат. Или изяждат децата си.

Черити погледна ужасено войника. Гласът на Леман бе изпълнен с такава омраза и презрение, каквото тя рядко бе усещала досега.

— И никога не сте се опитвали да им помогнете?

— Да им помогнем?

— Но това там са хора! — каза Черити. — Как…

— Не, не са хора — прекъсна я хладно Хартман. — Само така изглеждат.

Преди Черити да успее да възрази, Скудър каза тихо:

— Понякога се питам дали наистина съм на страната на тези, на които трябва.

Хартман се облегна назад и понечи да се сопне на Скудър, но в същия момент нещо се блъсна с глух трясък в колата и всички те погледнаха отново изплашено монитора.

В края на улицата се стрелкаха насам-натам някакви сенки. А после втори и трети камък изтрещяха по колата.

Фелс изруга и даде газ. Бронетранспортьорът отскочи и клатейки се полетя бясно надолу по улицата, клатейки се. Но градушката от камъни не престана; някои от тях бяха толкова големи, че при удара им колата се тресеше.

Фелс пусна кормилото с едната си ръка и посегна към командния лост за оръдията, но Хартман кимна рязко.

— Не стреляй! — заповяда той.

Фелс отдръпна ръка с видимо разочарование, но не възрази, а се концентрира напълно върху управлението на все по-силно люлеещата се кола. Пътуването до края на обсипаната с развалини алея трая само няколко минути, но то бе сякаш пътуване по острието на бръснач. Няколко пъти колата бе тежко засегната, а веднъж огромен скален отломък се срути от един насип и се размина с тях на метри. Най-сетне оставиха зад себе си земните жители.

— Свърши се — каза Черити и въздъхна. — Изглежда, че не се разбирате особено добре със земните жители, лейтенант Хартман.

Хартман се усмихна без чувство за хумор.

— На различно мнение сме — каза той. — Но често ние имаме по-добри аргументи.

След половин час слънцето започна да залязва и сивкавата светлина се смеси с наситения с прахоляк въздух. В колата бе станало много тихо. Понякога Леман и Фелс си разменяха полугласно откъслечни думи, а от време на време се чуваше стененето на ранения техник. След първата им среща със странните същества никой не бе отронил дума, но Черити усещаше точно какво става в душите на останалите. Тя не бе единствената, която се питаше дали тези хора бяха нейни съюзници. Те бяха врагове на Даниъл и помощниците му, но бяха ли поради това и нейни приятели?

Колата намали скорост и накрая спря. Черити се огледа тревожно и за първи път от половин час срещна отново погледа на Хартман.

— Какво става? — попита тя.

Хартман вдигна безмълвно ръка и я помоли да слезе след него.

Навън светлината бе станала толкова слаба, че Черити можа да долови само контурите на местността. Фелс не посмя да включи фаровете на колата, но имаше втори монитор, чиято камера очевидно бе съоръжена с усилвател на остатъчната светлина; изображенията върху него бяха бледи и размазани, така че изглеждаха още по-призрачни. При това картината, която той показваше, беше сама по себе си достатъчно зловеща. Също и тази част от разрушения град беше изцяло покрита с развалини. Храстите от дясната страна на улицата образуваха почти непроходима стена, която сякаш още повече подчертаваше овъглените руини. От другата страна на улицата се простираха редици криви дървета. Зад тях се движеха четири-пет фигури с дълги, сплъстени коси, облечени в дрипи. В първия момент Черити не успя да различи какво правеха, но Фелс превключи някакъв шалтер на арматурното табло и картината стана по-ясна. Черити видя, че фигурите се събираха в полукръг около някакво кално езерце.

— Какво правят там? — попита Скудър.

— Изчакайте за момент и сам ще видите — отговори Хартман.

В продължение на секунди никоя от фигурите не помръдна, а после от тресавището се появи огромна сянка. Макар че тялото й бе покрито изцяло със сива тиня, Черити и останалите познаха веднага какво беше това — мравка.

След секунда се появи втора, много по-малка, чието изкривено изображение върху монитора изглеждаше някак странно. И едва сега Черити разбра какво виждаха в действителност: двете мравки бяха малки момчета, а тинята не бе никаква тиня, а…

— Манна! — каза изумено Скудър.

Хартман му хвърли кос поглед.

— Твърде интересно наименование за това дяволско нещо — изръмжа той.

Мороните изгледаха петте човешки фигури с неподвижните си бляскави очи. След секунди двама от мъжете пристъпиха напред и измъкнаха нещо от дрехите си. Черити не можа да разбере какво бе то, но видя как челюстите на двете мравки започнаха да треперят хищно.

— Те… те ги хранят! — каза изумен Скудър.

Хартман кимна мрачно.

— Няколко от тях все още се шляят около техните бърлоги и те пазят малките зверове, докато пораснат достатъчно, за да изпълзят от дупките си.

— Но защо? — попита объркано Черити.

— Защо не попитате самите тях? — отговори рязко Хартман, като се усмихна накриво. — Сигурен съм, че приятелите ви ще се радват, ако ви видят. Вашите малки любимци никога няма да се откажат от една лека закуска.

— А като контраманевра снабдяват с храна мравките — каза Фелс, който също като началника си гледаше огорчен и ядосан монитора, но успяваше по-добре да обуздае чувствата си. — А те им позволяват да живеят тук.

— И да ни преследват — добави Хартман, като метна с ръка към Фелс. — Карайте по-нататък. Но внимателно!

Фелс запали мотора на бронетранспортьора и го подкара предпазливо. При това бавно каране колата почти не вдигаше шум.

Въпреки това Черити забеляза, че погледът на младия войник все още блуждае нервно по контролните уреди и мониторите.

— Има ли наблизо някакви планери? — попита тя.

— Не — поклати глава Фелс. — Смятам, че успяхме да се измъкнем.

В същата секунда земята под колата се разтресе и профуча като асансьор три-четири метра в дълбочина, преди да се сгромоляса с разрушителен трясък, толкова силен, че изхвърли всички от седалките на пода. Моторът угасна с пронизителен вой.

Осветлението в колата премигна и изгасна, а един остър, метален звук сякаш я разкъса на парчета.

Черити се изправи зашеметена и се огледа в червения отблясък на аварийното осветление, което се бе включило автоматично. Ударът я бе изтласкал между две седалки, но се бе отървала с няколко леки контузии. А както изглеждаше, и другите бяха имали късмет. Никой от тях не беше сериозно ранен.

— Какво беше това? — попита Кайл.

— Клопка — прозвуча напрегнато гласът на Хартман. Той също бе излетял от седалката си.

Кайл му протегна ръка за помощ, но Хартман я отблъсна и с охкане се хвана за ръба на седалката. Дори и при оскъдното аварийно осветление Черити забеляза какъв гняв се чете в очите му.

— Излизайте! — заповяда той. — Бързо! Преди да са пристигнали!

Скудър посегна да отвори вратата, но тя бе блокирала. Кайл пристъпи до него, но и със съвместни усилия не успяха да помръднат дори на сантиметър бронираната врата.

— Няма смисъл — каза грубо Хартман и посочи предното стъкло. — Счупете го!

Черити се поколеба, но Фелс и вторият войник снеха пушките си от раменете и заудряха с прикладите им върху бронираното стъкло.

Трябваше няколко пъти да ударят с всичка сила, преди в извитото стъкло да се появи първата пукнатина, но след това то падна изведнъж навън и се разби шумно в някакво препятствие.

С пъшкане, Фелс се провря през тесния процеп и се изкачи на покрива на колата. А после се наведе и протегна ръка към Черити.

След като се изкачи при него, тя видя защо вратите не можеха да се отворят: очевидно не бяха пропаднали в маза, чийто таван се бе сринал под тежестта на бронетранспортьора, а във вълча яма, построена специално заради тях.

Черити направи място за останалите и сне пушката от рамото си.

Половин метър над главата й бушуваше буря. Тя закри очите си с ръка и се опита да различи нещо в непрогледния мрак, но воят на бурята бе твърде силен, за да може да каже дали движенията, които смяташе, че вижда, са истински или плод на въображението й.

— Предавателят! — изрева Хартман, когато Фелс последен се изкачваше върху покрива. Младият войник се сепна, обърна се нервно и непохватно се върна в колата.

— Предайте местоположението ни! — извика Хартман. — Код 5!

— Какво означава това? — попита Черити.

— Ще продължаваме на запад — извика отново Хартман. — Не можем да останем тук. За секунди ще засекат предавателя и ще пристигнат.

Воят на бурята стана толкова силен, че стана невъзможно да се чуват, когато излизаха от клопката по покрива на колата. Черити закри лицето си с две ръце, но въпреки това имаше чувството, че летящият във въздуха пясък ще смъкне за секунди кожата от лицето й.

След като пресякоха улицата и се подслониха под някакви развалини, бурята утихна малко. Трябва да беше ураган, който не бяха забелязали от вътрешността на бронираната кола. Хартман спря, обърна се към тях и намигна между пръстите на дясната си ръка, — която бе закрил очи. Той посочи на запад и направи някакво неразбираемо движение; вероятно искаше да им каже, че трябва да останат скупчени заедно.

Потеглиха приведени срещу бушуващия ураган. Макар че Скудър и останалите вървяха само няколко крачки зад тях, фигурите им се виждаха като размити сенки. Черити забеляза, че индианецът бе обгърнал с ръце раменете на двете момичета и ги тласкаше пред себе си, а Кайл носеше на раменете си безжизнената фигура на ранения техник. От Гурк нямаше и следа, но за него Черити се безпокоеше най-малко. Досега той винаги бе успявал да се грижи за себе си.

Спряха за момент под прикритието на огромен скат, за да се уговорят. Крещяха, за да се чуват.

— … в гората! — разбра Черити. Хартман викаше с все сила, но бурята заглушаваше гласа му, така че тя разбра само откъслечни думи. — … между развалините ще ни открият! Трябва… да достигнем до гората… внимавайте! Навсякъде… животни!

Заклатушкаха се по-нататък. Черити се свлече два пъти, а останалите с мъка успяха да пресекат откритото място пред покрайнините на гората. Вятърът сякаш ги връхлетя с удвоена сила.

Но все някак успяха. След минути, които им се сториха цяла вечност, потеглиха през гъстата млада гора. Гъстите листа и клони бяха много по-сигурна защита срещу вилнеещия ураган, отколкото разпръснатите развалини, между които той се извиваше и набираше още по-голяма сила.

Черити спря, като дишаше тежко, и се огледа с неохота. Гората беше толкова гъста, че й бе трудно да разпознава Хартман и двамата войници, които стояха само няколко метра пред нея. Тя понечи да отиде при тях, но в същия момент висок, пронизителен звук разкъса воя на бурята и бляскава светкавица раздра тъмнината. Секунди по-късно до тях долетя приглушеният трясък на експлозия.

— Какво беше това? — попита ужасена Нет.

— Колата ни — отговори Хартман мрачно. — Засекли са предавателя. По дяволите! — Лицето му помръкна още повече. — По-бързо, отколкото смятах.

— Тогава трябва да изчезваме оттук — каза изплашено Скудър.

Хартман махна успокоително с ръка.

— Не е необходимо. Тук сме на сигурно място.

— На сигурно място? — изсмя се иронично Скудър. — Един лазерен залп от покрайнините на гората и…

— Няма да го направят — прекъсна го спокойно Хартман.

— Защо не? — осведоми се Черити.

— Няма да го направят — каза отново Хартман. — Но въпреки това трябва да изчезваме. Може да пристигнат след секунда. Ако моторът въобще запали в тази буря. А тези проклети планери не са единствената опасност тук.

Те продължиха, притиснати плътно един до друг, при което Хартман внимаваше да не напускат гората, но и да не навлизат много навътре в нея. Напредваха бързо, макар че понякога се натъкваха на препятствия: зеещи пукнатини в земята, останки от зидове и сипеи, които още не бяха погълнати от избуяващата растителност в гората, или мочурища, обитавани вероятно от подрастващи мравки.

Бе изминал около половин час, когато Кайл отскочи внезапно с приглушен вик и вдигна предупредително ръка. Черити спря рязко.

Хартман и двамата му придружители също замръзнаха на място и погледнаха въпросително младия боец.

— Какво има? — попита тревожно Черити.

— Аз… не съм сигурен — отговори Кайл с напрегнато от усилието да се концентрира лице. — Но нещо… идва.

— Нещо?

Кайл сви безпомощно рамене.

— Хора — каза най-сетне той. — Твърде много. Петнадесет, а може би шестнадесет.

— Какво говори този? — попита недружелюбно Хартман. — При тази буря те не излизат от бърлогите си.

— След като Кайл казва, че някой се приближава, това със сигурност е така — отговори Черити спокойно, но с толкова категоричен тон, че Хартман повече не възрази, но погледна киборга с още по-голямо недоверие.

— Не чувам нищо — каза грубо Леман. — По дяволите, да продължаваме! Ако закъснеем много за мястото на срещата, ще трябва да прекараме остатъка от живота си тук навън.

Кайл не му обърна внимание. Сне внимателно ранения от раменете си, постави го на земята и се изправи отново. Погледът му обхождаше покрайнините на гората, спря се за момент изпитателно върху някаква сянка и продължи да оглежда.

— Там има… още повече — измърмори той. — Не знам… какво, но…

Въпреки предупреждението на Кайл всичко се случи напълно изненадващо. На около метър зад Хартман и двамата му придружители от гората изскочи внезапно едно огромно, решаващо Нещо, така бързо и с такава неудържима сила, че лейтенантът и хората му едва успяха да се хвърлят настрани.

Първият плъх бе последван от втори, а после от трети и четвърти.

Животните влачеха със себе си нещо, което Черити не можа да разпознае в първия момент: два от тях бяха сграбчили с нокти някакъв кожен, сивкавочер влажен чувал, в който нещо непрекъснато мърдаше и се тресеше. Плячката им трябва да беше много тежка, защото въпреки огромната си сила плъховете се придвижваха с мъка.

Зад животните се втурнаха повече от дузина обвити в дрипи фигури.

Почти всички бяха въоръжени с боздугани и копия, а някои — с примитивни брадви и къси лъкове с поставени в тях стрели. Бяха така погълнати от преследването на плъховете, че ги забелязаха едва когато застанаха пред тях.

Черити видя как Леман вдигна пушката си и се прицели в един от мъжете; почти едновременно с това остриетата на половин дузина копия и стрели се насочиха към тримата войници.

— Не!

Викът на Кайл накара хората да замръзнат на мястото си. С един скок той се озова между Хартман и варварите, разпери отбранително ръце и извика още веднъж с леко треперещ глас:

— Не! Не стреляйте!

Леман се опита да отстъпи крачка настрани, за да може да стреля свободно, но със светкавично движение Кайл го притисна към земята, така че той се строполи и пушката се изплъзна от ръцете му. Едновременно с това Кайл посочи с другата си ръка първо към Черити, а после към плъховете, които почти бяха стигнали края на гората.

— Спрете ги! Застреляйте ги! Не трябва да се измъкнат!

Черити не изгуби дори и минута да разсъждава върху смисъла на думите му. Тя се извърна, сне лазерната пушка от рамото си и даде два къси изстрела. Скудър също стреля. Улучиха само едно от животните, което се строполи, без да издаде звук. Изглежда, че лазерните светкавици не бяха непознати на плъховете, защото те пуснаха плячката си, разцвърчаха се ужасено и се разбягаха панически.

— Какво означава това? — попита сърдито Хартман. Погледът му шареше между Кайл и мръсните рошави фигури, които с вдигнати оръжия се бяха скупчили в полукръг около него и Кайл. — Какво…

— Затваряйте си устата! — прекъсна го грубо Кайл. — Не искат нищо от нас, не виждате ли?

Дори и в тъмното Черити успя да забележи как Хартман пребледня.

Думите на Кайл не само го ядосаха — той бе объркан. Както Фелс и Леман, който междувременно се бе изправил на крака, той също бе сграбчил пушката си и я бе насочил към варварите, но се колебаеше дали да натисне спусъка.

От дълбините на гората излязоха и други воини. Черити прецени, че са поне петдесет. Дори и с превъзходните си оръжия нямаха голям шанс за борба с тях.

Варварите се приближаваха бавно, с насочени оръжия и жесток израз на лицата. Четири фигури се откъснаха от групата и пристъпиха към Черити и Скудър. Той вдигна лазерната си пушка, но отново я спусна и отстъпи крачка встрани, след като стана ясно, че не той и Черити бяха целта на четиримата воини. Те минаха недоверчиво между тях и се приближаха до пашкулите, които плъховете бяха изпуснали при бягството си. Единият от тях се бе разпукал; от него изтичаше лепкава, безцветна течност и се просмукваше в земята.

— Какво е това? — измърмори Черити.

— Не го докосвай! — каза ужасен Кайл. — Искат само яйцата. Не искат нищо друго от нас.

— Яйца?

Кайл посочи двата трепкащи пашкула. Едва сега Черити разбра какво имаше пред себе си. Това, което плъховете бяха плячкосали, бяха пашкулите, от които се излюпваха малките мравки и които воините по някаква неясна причина защитаваха. Объркана, но и омаяна от разкриващата се пред нея гледка, тя видя как двама от варварите коленичиха до разпукнатия пашкул и внимателно започнаха да разтварят разкъсаната обвивка.

От нея се показа фигурата на малко членестоного. Мравката потрепваше. Крайниците й, още меки и гъвкави, сякаш бяха от гума, плющяха във въздуха и улучиха един от мъжете. Той дори не трепна, а само отклони със сръчно движение хищната уста на младата мравка и се надигна с видимо усилие. Междувременно двамата други воини преглеждаха втория пашкул и въздъхнаха облекчено, след като установиха, че не е увреден.

Най-сетне Черити сне пушката си. Надяваше се, че варварите ще разберат значението на този жест. Тя и спътниците й безмълвно наблюдаваха как четиримата мъже носеха пашкула и младата мравка и изчезнаха зад редиците на другарите си. Но последните не показваха с нищо, че възнамеряват да се оттеглят.

Погледът на Черити обхождаше съсредоточено лицата на дрипавите фигури. Под мръсотията тя видя съвсем обикновени човешки лица. А очите!

Това бяха забележителни очи, чийто поглед я обърка. Внезапно разбра защо Хартман и хората му толкова се страхуваха от тези фигури. Тези мъже и жени пред нея бяха… зловещи. Бяха диваци, които се бяха върнали почти до нивото на каменната ера. Но очите им не бяха очи на диваци. В тях се четеше някакво тайнствено познание.

— Да изчезваме оттук — прошепна Хартман. — Докато все още са дружелюбни.

Кайл не се помръдна, а Черити поклати отрицателно глава. Усещаше, че не могат да си тръгнат сега. Те нямаше да го допуснат.

Бавно, с разтуптяно сърце и треперещи ръце, тя преметна пушката си през рамо, протегна ръце с обърнати нагоре празни длани — жест, толкова обикновен и недвусмислен, че дори и тези примитивни варвари би трябвало да познават значението му, а после пристъпи крачка напред към воините.

— Не знам дали ме разбирате — каза тя подчертано ясно, като правеше големи паузи между думите. — Ние не сме ваши врагове.

— Да не сте се побъркали? — изпъшка Хартман.

Черити не му обърна внимание. Погледите на петдесет тъмни внимателни очи я следяха и сякаш проникваха дълбоко в нея. Внезапно в гърлото й заседна голяма, горчива буца; сърцето й биеше като малък, неконтролируем часовников механизъм. Въпреки това гласът й трепереше, когато продължи:

— Ние прогонихме плъховете. Виждате ли?

Съвсем бавно тя вдигна дясната си ръка към рамото, докосна спусъка на лазерната пушка, а сетне посочи изгорелия труп на огромния плъх.

Воините все още не реагираха. Но въпреки всичко Черити изпитваше чувството, че те я проучват така задълбочено, както никой не го бе правил досега. Нещо се бе случило с тези хора; вече не беше сигурна, че им бяха отнели само културата и интелигентността.

Напротив, усещаше, че бяха получили нещо в замяна на това. Нещо толкова чуждо и неразбираемо, че никога нямаше да успее да разбере какво бе то.

— Ние сме ваши приятели — каза тя още веднъж, много бавно и ясно.

Вдигна бавно ръка и с върховете на пръстите си докосна металното острие на копието, което воинът пред нея държеше в ръка, като го бутна леко надолу. Тя чу как Хартман зад нея въздъхна тежко, но за нейно облекчение не каза нищо.

Изведнъж и останалите варвари спуснаха малко оръжията си.

Черити си пое въздух, отстъпи назад и се обърна. Дори и Кайл я гледаше невярващо, но с изключение на Хартман и двамата войници всички бяха снели пушките си.

— Махнете най-сетне оръжието си, глупак такъв! — каза ядосано Черити. — Не виждате ли, че няма да ни нападнат.

Погледът на Хартман изгаряше от ярост, но след кратко колебание и той сне оръжието си и даде знак на двамата мъже зад себе си да го последват. Фелс го послуша веднага, но Леман сви упорито устни и сне оръжието си едва тогава, когато Кайл го погледна заплашително.

Черити се обърна отново към варварите.

— Разбирате ли езика ни? — попита тя. Не бе се надявала много да получи отговор, но не бе и много изненадана, когато мъжът, комуто бе говорила, кимна в отговор. — Не сме ваши врагове — каза отново тя. — Не искаме нищо от вас. Искаме само да си отидем. — Погледът на тези тъмни, невероятно празни очи, все още бе насочен към лицето на Черити, но мъжът не се помръдна. Черити вдигна ръка и с широк, бавен жест посочи първо себе си, а после и останалите. — Искаме да си вървим — каза отново. — Пуснете ни да си вървим и никому нищо няма да се случи.

В продължение на двадесет-тридесет секунди тя напразно очакваше отговора. А после прецени мълчанието на мъжа като съгласие и се обърна бавно.

— Да вървим — каза тя. — Но внимателно. Никакви резки движения.

Когато понечи да направи първата крачка, варваринът й препречи пътя. Копието в ръката му не бе насочено към нея, но жестът му бе толкова недвусмислен, че Черити спря.

— Моля ви, пуснете ни да си вървим — каза тя. — Не искаме нищо от вас. Искаме само да отидем при хората си.

Мъжът не се помръдна, но в отговор на думите на Черити до него пристъпи втора фигура, а останалите варвари също се размърдаха.

Двама или трима от тях застанаха зад Скудър, Нет и другите, а останалите образуваха широк кръг около тях.

— Браво! — каза сърдито Хартман. — Това наистина бе гениално, капитан Леърд. Дори и да имахме някакъв шанс да се справим с тези диваци, сега вече вие го проиграхте.

Черити не му обърна внимание. Беше объркана.

Мъжът, с когото бе говорила досега, вдигна внезапно ръка и постави дланта си с разперени пръсти върху гърдите.

— Джеърд — каза той.

Гласът му прозвуча неясно. Изглежда, говоренето бе трудно за него, сякаш бе нещо, което той бе учил преди много време, но никога не бе го ползвал.

— Джеърд? — повтори Черити. — Това име ли е?

Мъжът кимна. Ръката му посочи на запад.

— Ела.

— Да дойдем с вас ли? — поиска да се увери Черити.

— Ела — повтори Джеърд.

— Не става — каза предпазливо Черити. — Не можем да ви придружим.

Джеърд посочи отново на запад, този път с нетърпелив, почти заповеднически жест.

— Ела — каза за трети път той.

— Трябва да правим това, което искат — каза Скудър.

— Трябваше да стреляме в тази камара — каза Леман с изпълнен със злоба глас. — Докато все още можехме!

Черити му хвърли гневен поглед.

— Затворете си най-сетне устата, идиот такъв! — каза тя. — Не виждате ли, че разбират всяка наша дума?

Леман се усмихна злобно.

— Вие не разбирате с какво си имаме работа тук — отговори сърдито той. — Те са животни. Може би новият ви приятел ви кани на обед. Но яденето ще бъдем ние.

— Кайл — каза спокойно Черити, — ако още веднъж отвори уста, цапни го.

Очите на Леман заблестяха от гняв, но той не се осмели повече да каже нещо, а само изгледа гневно Кайл и Черити.

Тя се обърна отново към Джеърд.

— Да ви придружим ли?

Джеърд кимна и посочи отново на запад.

— Ела — каза той и махна с ръка.

Черити се засмя кратко.

— Бързо мислиш.

Джеърд кимна и посочи в обратната посока.

— Ела — каза той. — Скоро!