Волфганг Холбайн
Спящата армия (14)

14.

Генерал-майор Кремер бе дребен, набит мъж с посивяла коса. Носеше ушита по мярка униформа, но въпреки тона начинът, по който се движеше, го караше да изглежда така, сякаш бе навлякъл костюма на по-големия си брат. Гласът му бе тих и би звучал дори приятно, ако не беше навикът му да се изразява с кратки, почти отсечени изречения.

Всъщност, през повечето време бе говорила Черити; същата история, която бе разказвала безброй пъти след събуждането си и която Кремер знаеше със сигурност, защото той бе подел разговора със забележката, че лейтенант Хартман го е информирал вече за най-важното по радиостанцията. Въпреки това той бе слушал внимателно, когато тя му разказваше какво бе преживяла след събуждането си в руините на СС01.

— … и сега сме тук — завърши Черити. — Не мога да кажа, че начинът, по който ме поканихте, ме зарадва особено.

— Нещастно стечение на обстоятелствата — каза Кремер, като погледна стоящия зад Черити Хартман. — Истина ли е това, което казва за Леман капитан Леърд?

Хартман отговори с кратко „да“.

— Тогава го арестувайте — каза Кремер.

— Но… — понечи да възрази Хартман.

— Да остане в ареста! — прекъсна го Кремер. — Като намеря време за това, той ще трябва да отговаря лично пред мен. Не допускам никаква саморазправа сред войниците си.

— Може би просто е изпуснал нервите си — чу се да казва Черити за своя най-голяма изненада. — Всичко се случи така бързо… и той беше много нервен.

Кремер сви учудено вежди.

— Вие го защитавате? Това ме изненадва. Той е застрелял един от приятелите ви.

Черити поклати глава.

— Кайл не е мъртъв — каза тихо тя.

Кремер я изгледа замислено, махна с ръка, за да отпрати Хартман, и стана рязко. Черити потисна усмивката, защото при това той сякаш стана още по-дребен. Бе малко по-висок от Гурк; очевидно седеше върху много висок стол.

— Допускам — започна той, след като Хартман бе излязъл, — че вие и приятелите ви очаквате помощ от нас.

Черити се поколеба за момент, а после поклати глава.

— Всъщност не — каза тя.

Кремер я погледна с леко учудване, но и с видимо облекчение.

— Не?

— Всичко това тук… е много впечатляващо — отговори колебливо Черити. — Но смятам, че ако имахте необходимата мощ, за да разгромите мороните, отдавна щяхте да сте го сторили.

— Така е — потвърди Кремер. — Смятам, че бихме могли да им дадем добър урок, за който ще си спомнят още сто години, но не можем да ги победим. — Той въздъхна тежко и продължи: — Издържахме петдесет години тук, но знаете ли защо? Защото се държахме много предпазливо.

— Но Хартман каза…

Кремер я прекъсна:

— Хартман може да мисли каквото си иска, капитан Леърд. Той смята, че имаме шанс, че трябва само да изчакаме достатъчно дълго, докато някога настъпи денят, в който ще им дадем да се разберат.

— Но той няма да дойде — каза Черити.

Кремер кимна.

— Това не е игра, капитан Леърд. От време на време обстрелваме някой от планерите им, а те унищожават някоя от външните ни станции или някой патрул.

— Странна игра — каза мрачно Черити.

— Но функционира — възрази Кремер. — И докато съблюдаваме правилата й, и те ще правят същото. Тук долу сме на сигурно място, докато не им нанесем по-сериозни щети. Не се радвам особено много на това, което се случи в Кьолн, повярвайте ми. И не заради приятелите ви. Не биваше да се унищожава гнездото. Но аз разбирам пилотите. Всъщност това беше моя грешка.

— Защо?

— Казах ви вече, че това е игра. Но ако тази царица е мъртва или умре, вече няма да се задоволят само с това да унищожат няколко от нашите патрули. Вие виждате, че ние стоим тук, изолирани от останалия свят. Знаем само какво се разиграва в непосредствена близост до нас и нямаме почти никаква информация за света.

— Но знаехте за съществуването на тези две царици?

Кремер кимна.

— Да — отговори той. — Но не знаехме къде се намират. През последните десет години хората ми търсеха гнездото им.

— Но защо? — учуди се Черити. — Ако не сте възнамерявали…

— Ако не са имали поставена задача, или? — прекъсна я Кремер. — Те са войници, капитан Леърд, а на войниците трябва да се поставят задачи. Не можете да оставите един мъж да седи някъде една година със скръстени ръце, а след това отново да разчитате на него.

— И какво ще стане сега с нас? — попита направо Черити. — Със Скудър, Нет и мен?

— Какво ще стане с вас? — прозвуча учудено гласът на Кремер. — Нищо. Вече ви казах — хората ми са били по-усърдни, отколкото трябваше. Ако държите на това, моля официално за извинение заради поведението им. Вие и спътниците ви сте наши гости дотогава, докато искате. Можете да останете, а можете и да си вървите.

— Но не трябва да очакваме никаква помощ от вас? — предположи Черити.

— Зависи какво разбирате под помощ — отговори Кремер. — Имаме достатъчно екипировка, оръжие, запаси, но не можем да ви предложим нещо повече.

— Значи искате да останете тук и през следващите петдесет години в очакване да видите какво ще се случи?

— Ако е необходимо и още петстотин — отговори невъзмутимо Кремер. — Макар че няма да бъда аз този, който ще седи тук.

— Така е — отвърна заядливо Черити. — Вероятно това ще бъде двуметров паяк или интелигентен огромен скорпион.

Кремер понечи да я прекъсне, но тя махна ядосано с ръка.

— Разбирам ви. Но, вижте, аз бях там, вън. Със собствените си очи видях какво правят те с тази планета. И съм сигурна, че няма да се задоволят само с това да я завладеят. Те ще я променят. Вече са започнали.

— Знам — каза тихо Кремер. — Смятате, че съм сляп ли? Но какво мога да направя? Имам дузина хеликоптери и танкове, и още две или три други изненади, за които вашият приятел Стоун вероятно не държи сметка. Но това е твърде малко, за да се освободи цяла планета, не смятате ли?

— Дори и да имахте сто пъти по толкова оръжие, пак щеше да е малко — отговори Черити. — Когато ни нападнаха, и тогава всички армии на света не успяха да се справят с тях.

— Знам — каза Кремер. — Бях там.

Черити го изгледа с любопитство, но си спомни отново какво бе разказал Хартман. И преди да успее да зададе някакъв въпрос, старомодният телефон на бюрото на Кремер изписука. Генералът вдигна слушалката, слуша мълчаливо известно време и я окачи отново, без да промълви дума.

— Приятелят ви се е събудил — каза той. — Смятам, че иска да ви види.

Черити стана.

— Доколкото познавам Скудър, в момента той иска да унищожи половината ви база — предположи тя.

В очите на Кремер проблеснаха иронични пламъчета.

— Да предположим, че се опита — каза той. — Но може би ще е по-добре да отидете и да говорите с него. — Той посочи с ръка бюрото си и продължи: — Аз имам да уредя тук още няколко дреболии, както вероятно сама се досещате. Но после съм изцяло на ваше разположение. Дотогава за вас ще се погрижи лейтенант Хартман.

Придружена от Хартман, Черити напусна малката барака. Главната квартира на Кремер беше една от най-малките сгради в подземния град. Повечето от останалите представляваха големи помещения без прозорци, между които бяха скрити ниски, отлети от бетон куполи, някои от които бяха толкова малки, че биха могли всъщност да бъдат само подстъпи към други, по-ниско разположени нива на бункера крепост.

Скудър и Нет бяха настанени в триетажна сграда, отдалечена на стотина крачки. Черити чу гласа на индианеца още като влезе в коридора, в чийто край се намираше стаята му. Очевидно сградата служеше за болница, но в момента вероятно нямаше никакви пациенти; почти всички врати бяха отворени и през тях Черити видя малки, но уютно обзаведени стаи с две или три легла.

Пред вратата, зад която проникваше сърдитият глас на Скудър, стояха на пост двама войници. Когато познаха Хартман, те отстъпиха чинно крачка настрани и лейтенантът отвори вратата. Скудър бе завързан към леглото. Той ги изгледа ядосано и изразът в очите му се превърна в истинска ярост, когато позна Хартман, който предпазливо влезе в стаята след Черити.

— Хартман! — каза грубо той. — На какво прилича това? Така ли се отнасяте със съюзниците си?

— Не.

Хартман се обърна ядосано към двамата войници в коридора и ги извика вътре.

— Кой ви даде заповед да завържете този мъж? — попита гневно той.

— Никой, господин лейтенант — отговори със запъване единият от тях. — Ние само помислихме… той… изглеждаше опасен и ние…

— Не трябва да мислите — каза Хартман саркастично. — Правете само това, което ви се заповядва. А сега го развържете! Веднага!

Единият от войниците се разбърза да изпълни заповедта, като се стараеше да не се приближава до Скудър.

— Съжалявам — каза Хартман, след като войникът отстъпи назад. — Моля за извинение от името на тези идиоти. Вие сте наш гост, а не наш пленник.

С мрачно лице Скудър се повдигна на лакти, изгледа последователно Хартман, Черити и двамата войници и стана.

— Ако е така — каза той, — заведете ме при вашия комендант. Трябва да, му кажа няколко думи.

— Генерал-майор Кремер ще бъде тук след няколко минути — каза Хартман. — Вече обясних на капитан Леърд. Повярвайте ми, ужасно съжалявам за случилото се.

— Да — изръмжа Скудър, — личи си.

Преди Хартман да успее да възрази, Черити застана между двамата мъже и попита:

— Къде е Нет?

— Тук — изръмжа повторно Скудър и посочи вратата. — Къпе се.

— Къпе се? — повтори Черити и погледна изненадано Хартман. — Тук имате душ и топла вода?

— Да — отговори иронично Хартман. — А даже и истински сапун.

Черити се засмя учудено.

— От месеци не съм виждала кран, който функционира.

— Разбирам изненадата ви — усмихна се Хартман.

Черити се поколеба за момент, но после попита:

— Смятате ли, че има достатъчно време, за да…

— Разбира се — прекъсна я Хартман, който явно усещаше, че въпросът й бе неприятен. — И преди да попитате, ще ви кажа — водата е неограничена — базата е разположена под подземна река.

Черити се отправи към вратата с лека усмивка.

След месеците, през които не бе събличала костюма си, топлата вода й подейства много добре. Черити се наслаждаваше на редуващите се струи гореща и студена вода, изливащи се върху тялото й. Тя остана твърде дълго в душ-кабината, дори и след като бе изразходила сапуна, който беше намерила там. А после някой почука предпазливо върху матираното стъкло.

Тя спря водата, прекара ръце по лицето си и позна неясните очертания на фигурата зад вратата.

— Готова ли си?

— Не — отговори весело Черити. — Ела след една седмица.

Скудър се раздвижи неспокойно от другата страна на стъклото.

— Този смешен генерал чака вече сума време.

— Тогава може да почака още десет минути — отвърна Черити. Тя отвори малко вратата и протегна ръка. — Някъде там вън трябва да има хавлия. Ще бъдеш ли така добър да ми я донесеш?

Скудър тършува сума време шумно из стаята, а после пъхна в ръката й пухкава кърпа и изчезна от вратата. Черити се подсуши грижливо, търка дълго косата си, а после се уви в хавлията и излезе от кабината.

Известно време Скудър я наблюдава проницателно, а после се обърна смутено.

— Не се дръж като дете — каза Черити. — По-добре виж дали можеш да ми намериш чисти дрехи за обличане. — Тя ритна с крак костюма си, който лежеше смачкан на пода. — Това нещо вони, сякаш цяло стадо кози е зимувало в него.

Докато Скудър бързо и безуспешно ровеше из двата стенни гардероба де вратата, а после напусна стаята, тя започна да изпразва джобовете на униформата си и да маха широкия колан за инструменти. Индианецът се върна след известно време, като под лявата си мишница бе стиснал чиста униформа, а под дясната — две пушки.

— Смяташ ли, че ще са ни необходими? — попита го Черити, сочейки оръжието, докато поемаше дрехите.

Скудър сви рамене и облегна пушките на стената до вратата.

— Не знам — измърмори той. — Просто се чувствам сигурен така.

— Изглежда, че не се чувстваш особено добре, или?

— Никога не ми е било приятно да бъда арестуван — отговори той, като махна с ръка.

— Кремер ме увери, че можем да правим всичко, което поискаме.

Скудър хвърли ироничен поглед към Черити.

— Цялото това съоръжение е просто един огромен затвор. Чувствам се като жив погребан.

Тя разбра много добре какво има предвид той. Въпреки неприятните обстоятелства около пристигането й, за нея престоят в тази станция бе нещо като завръщане у дома; но за Скудър всичко това трябва да беше ново и ужасяващо.

— Не смятам, че ще останем дълго тук — каза тя, като сви рамене.

— А Хелън и джуджето? — попита внезапно Скудър. — Вярваш ли, че още са живи?

Черити се замисли за момент, преди да кимне с глава.

— Да, вярвам, че съвсем скоро ще ги видим отново.

Тя направи крачка към вратата и спря.

— Но ти не попита за Кайл.

— На него не може да му се случи нищо. Той все пак е свръхчовек.

— Не го харесваш особено много, нали?

— Не — отговори Скудър. — Защо трябва да го харесвам?

— Естествено — отвърна Черити. — Но обратното би било по-добре. Винаги…

— Никой от нас не знае какво мисли той — прекъсна я Скудър. — Това, че досега ни помагаше, може да е само трик.

— Глупости! — възрази Черити.

— Може би все още не е намерил това, което търси.

Черити понечи да възрази отново, но вместо това изгледа мълчаливо Скудър и после попита:

— Какво имаш против него? Ревност ли изпитваш?

— Има ли причина за това?

— Не — отговори Черити, обърна се и напусна стаята.

Кремер, Хартман и Нет чакаха вън в коридора и си говореха тихо.

Когато я видя, Хартман я изгледа учудено и кимна одобрително.

— Униформата ви стои добре, капитан Леърд — каза той.

— Въпреки това не се явявам доброволно при вас — отговори с усмивка Черити и посочи с ръка изхода.

— Тръгваме ли?

— Толкова бързо?

— Трябва да обсъдим много неща — каза Черити.

— Например, какво ще предприемем относно Кайл, Гурк и момичето.

— Боя се, че в момента не можем да направим нищо за тях — отговори Кремер. — Както вероятно и сама се досещате, сега там горе вилнее дяволът. Би било твърде рисковано да напускаме тъкмо сега станцията.

Черити преглътна острата забележка, която бе на езика й. Кремер вероятно бе прав за себе си — мравките нямаше да простят така лесно смъртта на царицата. Но по-важно бе да намерят Хелън, Кайл и джуджето, преди да пристигнат войниците на Стоун.

— И освен това в момента имаме да вършим по-важни неща — продължи Кремер.

— Например? — полюбопитства Черити.

Лицето на Кремер помръкна.

— Не искам да ви залъгвам — каза той. — Освен това би трябвало да сте сляпа, за да не забележите, че… имаме проблеми.

— Не мога да си представя, че съществува нещо, с което типове като вас не могат да се справят с лекота — подхвърли саркастично Скудър.

Черити го погледна предупредително, но изглежда, че думите на индианеца по-скоро забавляваха Кремер, отколкото го ядосваха.

— В известен смисъл и вие не сте съвсем невинен, скъпи мой.

— Аз?

Кремер поклати глава.

— Всички вие, или по-точно, обстоятелствата около пристигането ви тук.

— Опасявате се, че малкото ви скривалище може да хвръкне във въздуха, ако мравките започнат да ни търсят упорито? — предположи Скудър.

— В никакъв случай — отговори спокойно Кремер. — Те ни търсят вече петдесет години, без да могат да ни открият. И ако не направим някоя грешка, ще ни търсят още петдесет години.

Той се обърна и тръгна бавно към стълбата. Черити и останалите го последваха.

Тя смяташе, че Кремер ще поясни думите си, но докато напуснат сградата и се върнат в пещерата, той продължи да говори за маловажни неща.

— За какви проблеми споменахте? — попита най-сетне Черити.

— Може би това не е точната дума — отговори уклончиво Кремер. — Знаете ли, мислих по два-три въпроса. Между другото и за това, защо мравките си правят такъв труд да ви убият.

— Създадохме им сума ядове — каза Скудър.

Кремер само поклати глава.

— Вярвам ви — каза той. — Оценявам смелостта ви и щетите, които им нанесохте, мистър Скудър. Но смятам, че през последните петдесет години ние сме им създавали много повече ядове. И въпреки това не хвърлят атомни бомби над главите ни.

— Може би тепърва ще го сторят — каза Скудър.

— Може би — отговори невъзмутимо Кремер. — Но не вярвам особено. За да разрушат тази база, трябва да знаят съвсем точно къде се намира тя или да използват оръжие, което би направило необитаем половината от този континент. А те няма да сторят това. Имат нужда от този свят. Няма да заличат с лека ръка петдесетгодишния труд по колонизацията му, за да унищожат само няколко бунтовници и самолетите им. — Той млъкна, изгледа продължително Черити и поклати глава, преди да продължи: — Не, трябва да има нещо друго. Вие ми разказахте с колко труд сте се добрали до бункера на НАТО в Париж. Там долу трябва да е имало нещо, което е от особена важност за тях.

— Вероятно — каза Черити и сви рамене. — Но ви давам честната си дума, че не знам какво е то.

— Вярвам ви — отговори Кремер. — Но нашите приятели морони очевидно не ви вярват. А може би така е по-добре.

— Защо? — учуди се Черити.

— Защото може би по този начин ни дават важно указание — отговори Кремер.

Черити го погледна объркано и той продължи:

— Може все още да открием това, за което те предполагат, че го знаем.

— Шегувате се — каза тревожно Черити. — Бункерът бе напълно унищожен.

Кремер кимна.

— Този бункер. Но в Европа има още три такива съоръжения. Едното се намира в Лондон. Доколкото знаем, то е било разрушено още през първите дни на нашествието. Второто вие самата вдигнахте във въздуха. А третото…

— Това ли е? — предположи колебливо Черити.

Кремер кимна.

— Правилно, капитан Леърд. Това, което беше запаметено в компютъра на базата на НАТО в Париж, ние също го знаем.

Черити спря и погледна изумена дребния генерал-майор.

— Ясно ли ви е какво казвате?

— Естествено — каза той. — Това, което нашествениците са търсили в Париж, го притежаваме и ние.