Волфганг Холбайн
Спящата армия (5)

5.

Пробуждането беше мъчително. Сякаш всяка клетка от тялото й изгаряше в пламъци, а приглушеното, болезнено биене на сърцето й изпращаше вибриращи вълни до върха на пръстите й. Тя понечи да отвори очи, но не успя.

Знаеше какво се бе случило.

Частица от съзнанието й го беше разбрала, преди то да бъде изтласкано от тялото й чрез зеления светлинен поток на шоковото оръжие. И първата ясна мисъл, на която бе способна след известно време, беше въпросът, кое чувство бе по-силно у нея: изненадата, че вижда тези две фигури тук долу, или объркването, че те бяха заловени от тях.

Не намери отговор на този въпрос. Но след няколко минути успя да отвори очи. Лежеше върху нисък метален нар в много малка, почти гола килия от бетон. От тавана висеше проста лампа, чиято крушка бе защитена с абажур от ръждясала метална тел. От лявата страна на нара имаше също така ръждясала врата. Килията бе така малка, че мястото между нея и нара едва бе достатъчно тя да се отвори напълно. Единият от Сребристите великани се бе облегнал на стената до краката й, но бе променил формата си и сега изглеждаше отпуснат и сбръчкан като балон, от който бе изпуснат въздухът.

Сребристата кожа не бе нищо друго, освен металната тъкан на един прастар костюм за защита срещу атомно, биологично и химическо оръжие, а единственото голямо око — прозорчето на противогаз.

Върху лявото рамо на костюма имаше тъмносиня емблема, показваща флаг в черно, червено и жълто и думите „Лейтенант Фелс“. За минути Черити потъна дълбоко в спомените си, а после се досети, че това бяха цветовете на немското знаме. Вероятно бягството й я беше отдалечило от Париж, както и бе предполагала.

Зад металната врата прокънтяха стъпки. В ключалката се завъртя ключ, някакво вероятно много тежко резе бе отместено и вратата се отвори малко преди да се блъсне в металния ръб на нара й. Лицето на Черити се изкриви от острата болка във врата, причинена от тласъка, и тя се опита да се изправи.

От коридора проникваше ярка неонова светлина и появилата се на вратата фигура в първия момент й се стори като плоска, огромна сянка. А когато очите й привикнаха към внезапната ярка светлина, видя, че пред нея стоеше висок, твърде млад мъж. Имаше къса, тъмна коса и открито лице, което би й се сторило симпатично, ако неволно не бе го свързала с ужасната болка, причинена й от шоковото оръжие. Беше облечен в тясна, семпла униформа в маслиненозеления цвят на НАТО. Върху дясното рамо имаше същата емблема като на предпазния костюм, но без името му.

Вероятно войникът беше изненадан, че я намира в съзнание, защото за момент я изгледа объркано, преди несръчно да промуши исполинското си тяло през полуотворената врата и да я затвори отново след себе си.

— Вие сте будна? — Той говореше английски с особено твърд акцент, от който на Черити окончателно й стана ясно къде бе попаднала.

— Както виждате.

Искаше думите й да прозвучат ядосано или поне снизходително, но гласът й беше слаб и изморен и дори в собствените й уши прозвуча като глас на чужда, стара жена.

Известно време младият войник я наблюдаваше, а после сви рамене и бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади тясна кожена кутийка и я отвори, навеждайки се към ръба на нара й.

— Знам, че е глупав въпрос — каза той, — но как се чувствате?

— Отлично — отвърна Черити, като се доизправи.

Този път успя да придаде иронична нотка на гласа си. Войникът я погледна мимолетно и очите му се засмяха.

Черити видя, че в кутийката имаше напълнена спринцовка за еднократна употреба, която той сега изваждаше.

— Какво сте намислили? — попита недоверчиво тя, като сви колене към тялото си.

— Това ще ви накара да се почувствате добре — отговори войникът, като вдигна спринцовката към светлината, присви лявото си око и натисна буталото, което изкара няколко лъскави капки през иглата. — Няма причина за безпокойство — каза той. — Сигурно имате непоносимо главоболие.

— А може би ми харесва да имам главоболие? — каза рязко Черити. Младият войник смъкна спринцовката и я погледна намръщено, а Черити добави:

— Махнете това нещо!

За момент той не реагира. Черити не би се учудила, ако се опиташе да й направи насила инжекцията. Но той само сви рамене, постави обратно спринцовката в кутийката и я затвори.

— Както искате — каза той. — Всеки има предпочитания, нали?

Черити го погледна ядосано.

— Къде съм? — попита тя. — Защо стреляхте по нас?

— Така трябваше да бъде — отговори войникът. В гласа му прозвуча съжаление. — Всичко останало ще ви обясни лейтенант Хартман, щом може да говори с вас, капитан Леърд.

Черити с мъка прикри изненадата си от това, че той знаеше името й.

— Кой е този Хартман? — попита тя.

За секунда войникът я погледна изненадано, а после извърна глава към защитния костюм, който висеше на стената. Кимна и по устните му пробягна бегла усмивка.

— Нашият IVD — отговори той.

— IVD?

— Идиот на служба^[1] — обясни усмихнато Фелс. — Истинско рогато говедо. И, за съжаление, мой началник и поне в момента шеф тук долу.

— Тогава ме заведете при него — настоя Черити.

— Веднага ли?

— Веднага!

Фелс вече се бе упътил към вратата, но се обърна още веднъж.

— Сигурна ли сте, че не искате нищо? — попита той. — Трябва да имате ужасно главоболие. Мога да ви дам някаква таблетка, щом не искате инжекция.

Черити поклати ядосано глава. Това движение усили лекото бучене в слепоочията й до стакато на трещящи тимпани и тя каза тихо:

— Да.

Лейтенантът се усмихна добродушно и ръката му се плъзна в десния джоб на сакото.

— Гордостта е хубаво нещо — каза той, — но не помага особено срещу главоболие.

Черити го възнагради с гневен поглед, изчака го да отвори малкото флаконче с таблети и да изтръска две от тях в протегнатата й ръка и ги глътна без вода. Закашля се, но поклати глава, когато Фелс вдигна ръка и я погледна въпросително дали да я потупа по гърба.

— Няма нужда — каза с мъка тя. — Мина.

Той се държеше твърде лекомислено за мъж, който преди по-малко от два часа я беше повалил с шоково оръжие, тъй като й обърна гръб, когато излезе в коридора. Дори не бе си направил труда да закопчее калъфа на пистолета си, висящ на колана му. Може би просто я подценяваше, защото беше жена.

— Какво е това тук? — попита тя, докато вървеше до Фелс през дългия, много нисък коридор, подобен на килия с голи бетонни стени. Под тавана имаше проточена плетеница от тръби и електрически кабели, някои от които дори нямаха изолация. Тази инсталация трябва да беше положена или много набързо, или с много малко пари. И очевидно бе много стара. Вероятно нямаше метална част, която да не беше ръждясала. Въпреки това по-голямата част от нея все още функционираше. От луминесцентните лампи под тавана светеше само всяка втора; по стените през равни разстояния бяха разположени малки видеокамери, които следваха стъпките им с безшумно завъртане.

— Лейтенант Хартман ще ви обясни всичко — каза дружелюбно Фелс. — Вече пристигнахме.

Той посочи някаква врата в предния край на коридора. Черити го погледна с леко раздразнение, но не зададе други въпроси. Може би видеокамерите и несъмнено принадлежащите към тях микрофони накараха Фелс да млъкне внезапно.

 

 

— Е?

При нормални обстоятелства Щерн би погледнал изненадано, защото гласът на Хартман прозвуча съвсем спокойно и дори дружелюбно. Но обстоятелствата не бяха нормални и поради това Щерн продължи да наблюдава бъркотията от малки компютърни монитори, скали и уреди върху пулта пред себе си.

— Боя се, че няма какво повече да се направи — каза след кратко колебание.

Той погледна Хартман с уплашено изражение. Но Хартман само бърчеше загрижено чело и в продължение на няколко секунди се взираше втренчено в някаква въображаема точка между Щерн и стената зад него.

— А какво става с аварийната спирачка? — попита най-сетне той.

Щерн поклати категорично глава.

— Твърде късно е — каза той. — Опитах всичко. Но компютрите регистрираха нахлуване в защитната зона. Така че не може да се направи нищо повече. Вече от един час имаме вторичен алармен сигнал. — Той млъкна за момент, а после, окуражен от необикновеното спокойствие и невъзмутимост на Хартман, събра достатъчно смелост, за да посочи един от контролните монитори на стената и да добави: — Ако през следващите тридесет минути се появи още един от тези летящи дискове, ще се задейства и първичната алармена сигнализация.

Хартман се обърна и погледна Щерн. Той не беше суеверен човек.

Бе получил поста, който заемаше, само поради единствената причина, че принадлежеше към мъжете, за които се казва, че стоят винаги стъпили здраво с двата крака на земята. Но в този момент започна да вярва в лоши поличби, тъй като Щерн още не беше привършил, когато върху светещия в зелено монитор за радиолокационно наблюдение се появиха цяла дузина нови, отровнозелени мигащи точки.

Щерн въздъхна дълбоко.

— Това е то — каза отчаяно той. — Никаква сила на света вече не може да спре процеса на задействане на алармения сигнал.

Хартман също въздъхна. Дори не погледна Щерн, но лейтенантът усети как върху лицето му се изписа израз на дълбока загриженост.

— Да — прошепна той. — А после, явно напрегнат, се обърна отново към Щерн и се помъчи да се усмихне. — Отваряйте си очите, Щерн — каза той. — Аз ще отида да се погрижа за нашите гости. — А след кратка пауза добави с променен тон: — Надявам се, че ще си струва яда, който ни създадоха.

 

 

Слязоха по няколко малки, неравно отлети стъпала от бетон и се отправиха по втори, малко по-широк коридор с множество врати.

Фелс посочи края на коридора. Когато се приближиха към намиращата се там врата, тя се отмести с леко бръмчене настрани.

Фелс застана пред нея и направи подканващо движение с ръка.

Черити се поколеба за момент, но после премина покрай младия войник. Врата се затвори отново сама зад нея и тя чу тихото щракане на завъртащата се метална брава.

Помещението, в което влезе, я изненада. Бе очаквала да види бетонна килия с голи стени, но стаята, в която се намираше, би направила чест на всеки добър хотел, независимо от факта, че нямаше никакъв прозорец. Стените бяха облицовани с имитиращи дърво тапети и тя бе обзаведена с малко, но подбрани с вкус мебели. На срещуположната стена висеше огромна цветна снимка, показваща панорамата на някакъв град. Това, което веднага се наби в очите на Черити, бе очертанието на огромна катедрала с две остри кули, която се издигаше пред блестящата, синя лента на една река. После тя забеляза мъж с посивели коси, който седеше зад бюрото си в масивно кожено кресло и я наблюдаваше със студените си, почти безизразни очи.

— Предполагам, че вие сте лейтенант Хартман — каза Черити.

Хартман кимна и й посочи малък диван, до вратата.

— Ще си спестя въпроса, как се чувствате, капитане — каза той.

— Вероятно така, както изглеждам — отвърна Черити.

По лицето на Хартман се изписа състрадателна усмивка.

— Толкова лошо ли?

— А нима изглеждам толкова лошо?

Хартман се усмихна отново и кимна.

— Да. Тези шокови оръжия са отвратителни, знам. Самият аз съм имал два пъти удоволствието… — Той направи пренебрежително движение с ръка. — Но да оставим това. Питам ви сериозно, капитан Леърд — как сте? Ранена ли сте?

— Не — отговори Черити. — Защо хората ви стреляха по нас?

— За съжаление, това не можеше да се избегне — отвърна Хартман. — Те трябваше да избират между две възможности: или да гледат как плъховете изяждат вас и приятелите ви, или да блокират чрез огън целия коридор. Допускам, че ще одобрите решението им, капитан Леърд.

— Има ли значение това?

— Не — каза спокойно Хартман.

Изглежда, искаше да каже още нещо, но после му дойде нещо друго наум. В продължение на няколко секунди я огледа безизразно, но много внимателно от главата до краката, а после се наведе напред и взе нещо от бюрото, в което Черити разпозна идентификационния си медальон. Вдигна инстинктивно ръка и потърси тънката верижка на врата си. Беше изчезнала.

— Капитан Черити Леърд — прочете Хартман. — Космически сили на САЩ.

Той я погледна въпросително, но без истински интерес.

— Вярно ли е това?

В първата секунда Черити не смяташе да си прави труда да отговаря на този въпрос. Но се овладя и преглътна саркастичния отговор, който бе дошъл на езика й.

— Смятам, че вероятно нямаше да бъда жива — каза вместо това тя, — ако бяхте на мнение, че медальонът не е истински.

Хартман кимна и сложи отново медальона върху бюрото си.

— Така е — каза той невъзмутимо. — Кога се събудихте?

Този път Черити бе наистина изненадана.

— Вие… знаете и това?

— Разбира се — отговори Хартман с леко обиден тон. — Според тази легитимация вие сте на осемдесет и шест години, капитан Леърд. Но не изглеждате на толкова. Аз… — Той млъкна, смръщи чело и я погледна отново с интерес. — Леърд… — повтори с променен, замислен тон. — Черити Леърд… Навремето вие бяхте онази, която откри космическия кораб.

— Имате право, аз бях с първата експедиция. — Тя погледна Хартман с лишена от хумор усмивка. — Някои хора твърдят, че е трябвало да я доведа докрай.

— Що за глупост — каза Хартман. — Вие сте се измъкнали от камерата за сън. Колко души, освен вас са успели да го сторят?

Черити не отговори веднага.

— В нашата база… никой. Никой, освен мен. Беше голям късмет.

Тя обмисли за момент дали да му разкаже за Стоун, но реши да премълчи.

— Късмет? — Хартман се засмя тихо и не особено весело. — Да… Но да оставим това. Вашата база?

— Станция за оцеляване 01 — обясни Черити. — Правителственият бункер. — Тя направи въпросително движение с ръка, сочейки цялата стая. — А това тук какво е? Нещо подобно?

Хартман избягна въпроса.

— Откога сте се будна? И как дойдохте тук, в Германия?

Нещо във вида на Хартман объркваше Черити. Въпреки студенината и деловитостта си той не бе недружелюбен. Но на Черити й се струваше, че мъжът бе почти нервно болен.

— Това… е твърде дълга история — отговори уклончиво тя. — Ще ви я разкажа с удоволствие, но може би не сега. А какво става с придружителите ми?

— Не им липсва нищо — каза Хартман.

За нейна изненада той се отказа да й иска повторно обяснение, а добави:

— Повечето от тях са още в безсъзнание. Вие сте единствената, която вече е будна. С изключение на оня младеж.

— Кайл?

— Кой е той? Някой от онези животни?

— Не знам точно какво разбирате под тази дума. Той е мой приятел.

— Приятел? Не ви ли е казвал някой, че днес човек трябва да подбира приятелите си? — Той вдигна заповеднически ръка, когато Черити понечи да заговори отново и продължи с по-въздържан тон: — Извинете ме, капитан Леърд, ако ви се струвам малко груб. Но ще ме разберете, ако ме изслушате. В момента имаме малко… малко напрегната ситуация — каза най-сетне той. — И аз трябва да знам какво общо имате вие с това. Това бомбено нападение днес сутринта — има ли то нещо общо с вас?

Отново някакъв вътрешен глас прошепна на Черити, че би било по-добре да не казва нищо. Но същият вътрешен глас й обясни в този момент, че Хартман не бе мъж, който може да бъде излъган.

— Страхувам се, че да — каза тя. — Беше заради нас.

— Защо? — попита Хартман.

— Предполагам — отвърна подигравателно Черити, — че мравките не обичат особено да им се крадат планерите.

Хартман повдигна изненадано лявата си вежда, но не отговори веднага, а се облегна по-удобно в креслото си и скръсти ръце.

— Вие сте били в планера, който бе обстрелван?

— Изглежда, че сте добре информиран, господин лейтенант — каза Черити.

Хартман се усмихна хладно.

— Това е причината, поради която ние сме все още живи тук долу. Но в моите очи открадването на планера не е достатъчна причина, за да се унищожи половин град с атомни бомби.

— Казах ви вече — отвърна предпазливо Черити, — това е дълга история.

Тя посочи с глава медальона, който все още лежеше на бюрото пред Хартман.

— Има нещо общо с това. Мога ли да си го получа обратно?

Тя протегна ръка, поколеба се за момент и посегна едва тогава, когато Хартман кимна с глава. Без да може да посочи конкретна причина за това, тя се почувства по-сигурна, когато закачи медальона на верижката около врата си.

Екранът за вътрешна комуникация на стената забръмча. Хартман се завъртя в креслото си и протегна ръка. Черити помисли, че ще го включи, но вместо това той взе една старомодна телефонна слушалка и отговори с кратко „Да?“.

Измина един момент, през който лицето му се помрачаваше с всяка дума, изречена на другия край на жицата. Самият Хартман не каза нищо, а окачи слушалката и отново се извърна към Черити. Когато я погледна, лицето му беше също така безизразно, както и преди; лице на бизнесмен, който преценява своя партньор, за когото все още не знае съвсем точно какво да мисли.

— Боя се, че трябва да отложим разговора си за по-късно — каза той. — А може би е по-добре така. Сигурен съм, че имате не само много отговори за мен, а и много въпроси към мен. А нямам никакво желание да обяснявам всичко по пет пъти. — Стана и заобиколи бюрото. Черити също се надигна. — Лейтенант Фелс ще ви покаже квартирата ви — каза Хартман. — Боя се, че не е особено луксозна, но все пак е малко по-удобна от останките на разбития планер на мороните.