Волфганг Холбайн
Спящата армия (10)

10.

През тази ужасна нощ успяха да поспят няколко часа.

Черити се събуди внезапно и се огледа наоколо. През вратата все още проникваше червеникавата, трептяща светлина на огъня, който гореше вън в голямото помещение, но сега тя се смесваше с някакъв сивкав полумрак. Черити стана и замръзна в уплаха, като видя, че двама от нейната група липсват — Хелън и Гурк.

— Какво се е случило? — попита изплашено Черити.

Хартман, който се бе облегнал на рамката на вратата със скръстени пред гърдите си ръце и гледаше в съседното помещение, й хвърли недружелюбен поглед.

— Приятелите ви ги отведоха — каза той.

— Джайл и момичето — обясни Скудър. — Дойдоха преди четвърт час и говориха нещо с Гурк. А после той и Хелън отидоха с тях.

Гласът на Скудър звучеше сериозно, но все пак Черити не остана с впечатление, че той се безпокои за Хелън и джуджето. Очевидно и индианецът усещаше като нея, че тайнствеността, обгръщаща джеърдите, бе съвсем по-различна, отколкото смятаха Хартман и хората му.

Тя пристъпи бавно до лейтенанта и погледна навън в залата.

Огромното подземие беше почти пусто. Тук-там още горяха огньове, но с изключение на шепа мъже и жени всички останали джеърди бяха напуснали залата. Внезапно една фигура пристъпи с бавни крачки към тях. Това бе Джайл. Макар че той нито веднъж не бе погледнал към тях, Черити знаеше, че бе очаквал събуждането й.

— Защо не ме събудихте? — попита тя.

Хартман само вдигна вежди и замълча, а Скудър отговори смутено:

— Нуждаеше се от сън. Почти четиридесет и осем часа сме на крак.

Черити понечи да възрази нещо, но Джайл вече се бе приближил и вдигна ръка, за да привлече вниманието им към себе си. Безмълвно и с кратки, но недвусмислени жестове, той подкани нея и останалите да излязат при него.

Те прекосиха подземието и се изкачиха нагоре. Сивкавата светлина, проникваща през полузасипания вход, бавно отстъпваше място на светлата утринна зора. Изведнъж Черити долови учудващо многообразие от звуци: ромон на река, шум на вятър в клоните на дърветата, птичи песни и откъслечен лай на куче, но и непознати, странни звуци, които не можа да определи. Изглежда, че сетивата й се бяха изострили в сравнение с предишната вечер. Тя чуваше дишането на Скудър зад гърба си, стъпките на спътниците си върху бетонната стълба, лекото шумолене на дрехите им и острия, метален звук, причинен от оръжията им. Възприемаше цветовете и миризмите така осезателно, както отдавна не й се бе случвало. Тя разсъждаваше объркано дали единствено тези няколко часа сън бяха изострили така много сетивата й.

Когато излезе на открито след Джайл, примижа, заслепена от силната утринна светлина. Впечатлението й от предишната вечер се потвърди. Изглежда, че бяха попаднали в някакъв град на джеърдите. Черити забеляза стотици от рошавите фигури. Но това бе някакво много особено селище. Имаше множество прости, построени от клони и шума колиби и няколко ниски сгради от камък и ръждясала гофрирана ламарина. Джеърдите се бяха постарали да променят малко неща и да не разрушат нищо. Колибите се бяха наклонили според естествения растеж на дърветата и следваха разположението на терена, който се спускаше леко към реката.

Тогава Черити видя сянката, обърна се автоматично и стаи дъх от изненада.

Предишната нощ тя бе доловила само неясни очертания на руини в някакъв разрушен град, някаква мимолетна гледка, но сега разбра какво представляваха тези развалини — гигантска катедрала, чийто двоен връх се издигаше на стотици метри над реката. Огромното подземие, в което бяха прекарали нощта, вероятно се намираше под основите й.

— Това е…

— Катедралата — каза Хартман. Той въздъхна. — Сигурен съм, че дори и вие в Щатите сте чули за това. Тя някак успя да устои на нашествието.

Независимо от дребните повреди, внушителната катедрала бе останала непокътната — абсурдна гледка в един напълно разрушен град.

С енергично жестикулиране Джайл посочи някакво място недалеч от брега на реката, където няколко джеърди седяха около буен огън, над който печаха месо, набучено на големи, метални шишове. Мирисът му бе необичаен, но не и неприятен. Той бе достатъчен, за да им припомни, че не бяха хапвали нищо четиридесет и осем часа. Джайл не повтори поканата си, а седна край огъня и се наведе напред, за да измъкне от пламъците един от шишовете.

Скудър, Нет и Кайл последваха Черити, а Хартман и двамата войници спряха нерешително на две крачки от огъня.

— Какво чакате, Хартман? — попита Черити. — Не сте ли гладен?

— Напротив — отвърна Хартман.

— Тогава хапнете нещо — каза Черити.

Хартман само изкриви недоволно лице, а Черити се извърна свивайки рамене и пое с благодарност парчето месо, което Джайл й подаде.

Видът му бе толкова странен и обезпокояващ, както и мирисът му, но Черити го захапа решително. Колкото странно миришеше и изглеждаше парчето месо, толкова вкусно бе то. След първата секунда тя забрави всичките си задръжки и задъвка с наслада.

— Знаете ли всъщност какво ядете? — попита Хартман зад гърба й.

— Не — отговори Черити с пълна уста. — И съвсем не искам да знам.

Джайл я погледна и за момент й се стори, че вижда усмивка в очите му.

Нахраниха се мълчаливо. След месото Джайл им поднесе плодове и бистра вода от реката, примесена вероятно с някаква подправка, защото беше по-вкусна и оставяше приятен вкус върху езика.

След известно време Черити чу стъпки и погледна нагоре. Тя позна Хелън и Гурк, които се приближаваха към огъня, придружавани от двама възрастни джеърди и момичето от предишната вечер. Хелън изглеждаше изтощена, а върху сбръчканото лице на Гурк се четеше объркване, което обезпокои Черити. Но тя се овладя и зачака търпеливо Хелън и джуджето да утолят глада си.

Как е Щерн? — попита най-сетне тя.

Хелън я погледна и прекара уморено опакото на дланта си над очите.

— Не е добре — каза тя. — Но смятам, че ще оживее.

Тя погледна момичето до себе си и каза тихо:

— Тя му спаси живота. Не знам как, но го направи.

Черити се обърна към Гурк. Не каза нищо, но джуджето усети погледа й и отгатна какво иска да го пита. Отговори като дъвчеше:

— Така е. Тя направи нещо с него.

— Какво имаш предвид? — попита Скудър, който бе станал нетърпелив.

Гурк вдигна повторно рамене и преглътна парче месо, голямо колкото юмрука му.

— Вашият приятел… ще… живее — каза Джайл, който, както обикновено, се взираше пред себе си, но очевидно бе слушал много внимателно.

— Защо правите това? — попита Черити.

Джайл я изгледа въпросително. Черити посочи Хартман, а после себе си.

— Те ни разказаха. Вие сте… техни врагове.

Джайл поклати отрицателно глава.

— Не. Те са слепи. А ние виждаме. Те са наши врагове, не ние техни.

При тези думи лицето на Хартман се помрачи още повече, но за най-голямо облекчение на Черити не каза нищо, а само погледна враждебно Джайл.

— Но нападението вчера вечерта — продължи Черити. — Вие хвърляхте камъни по колата и… заложихте капана.

Джайл кимна. Погледът му измери Хартман и за момент се спря върху висящата на рамото му пушка. Това, което Черити прочете в очите му, не бе нито гняв, нито страх, а само дълбок укор.

— Ние се отбраняваме — каза Джайл. — Те ни преследват. Ние ги пропъждаме.

— Глупости! — каза Хартман. — Ние…

С рязко движение с ръка Черити го накара да млъкне.

— Ти твърдиш, че вие никога не сте ги нападали? — пожела да се увери тя.

Джайл поклати глава и каза:

— Никога.

Хартман се засмя иронично.

— Нападнаха само три от базите ни и отмъкнаха екипажа им; разрушиха половин дузина коли и плячкосаха по-голямата част от запасите ни. Но иначе са наистина добри приятели, знаете ли?

— Чуваш какво говори той — каза Черити. — Твърдиш ли, че лъже?

— Не — отговори Джайл. — Той вярва, че… казва истината. Той е сляп. Ние виждаме.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

Джайл се засмя. Но от този смях я побиха тръпки. Нещо повече, тя внезапно изпита чувството, че срещу нея седи някакво същество, на което човешките чувства не бяха чужди, но за него те не означаваха толкова много, колкото за нея.

— Вие сте… по-различни… от нас — каза Джайл и посочи Хартман и двамата войници.

Погледът на Черити проследи жеста му. Лицето на Хартман бе непроницаемо, а Леман наблюдаваше джеърда с нескрита омраза, Фелс гледаше шишовете над огъня и месото на тях и Черити забеляза как устата му се пълнеше със слюнка. Той също бе така изгладнял и изтощен като нея.

— Така е — отговори тя, — но не толкова по-различни, колкото смяташ.

— Те са слепи — продължи да упорства Джайл. — Също и вие… сте слепи. Но вие… не можете… да виждате. Те не го искат.

Черити поклати безпомощно глава.

— Не разбирам за какво говориш.

Джайл направи неопределен жест с ръка.

— Ти… ни помогна, Черити Леърд — каза той.

Очите на Черити се разшириха от учудване.

— Откъде знаеш името ми? — попита тя. Беше абсолютно сигурна, че никой от останалите не го е споменавал, откакто се намираха в плен при джеърдите.

Джайл избегна въпроса й.

— Ти стреля… по плъховете. Не… по нас. — Той вдигна отново ръка и посочи Хартман. — Те ни убиват. Ние убиваме тях. Може би… можем да престанем.

— Чудесно! — изръмжа Хартман. — Сега ще извади лулата на мира и ще я запали.

— Защо най-сетне не млъкнете? — попита грубо Черити.

Но този път Хартман не я послуша. Напротив, гласът му стана още по-суров.

— Защо, по дяволите, вярвате на всяка дума на този лъжец, а не на нас? — попита той. — Попитайте го какво са направили с всички мъже и жени, които отвлякоха. Попитайте го какво са направили с Щерн. Попитайте го дали ще го видим отново!

— Ще го видим ли отново? — попита Черити джеърда.

Джайл поклати бавно глава.

— Не — отговори той.

— Но ще остане жив?

Джеърдът кимна:

— Той ще вижда. Но ти… не отговори на… моя въпрос. Ти спаси… яйцата. Ти… стреля по плъховете… а не по нас. Защо?

За момент Черити замълча. По принцип това беше само рефлекс, едно действие, извършено повече инстинктивно, отколкото по разум.

— Те са само животни — отговори най-сетне тя.

Джайл поклати глава.

— Не. Те също виждат.

Черити го изгледа объркано.

— Но вие ги преследвахте.

— Те ядат нас, ние ядем тях — отговори Джайл. — Те виждат. Ние виждаме. — Той кимна с глава към Хартман. — А те са слепи. Те само убиват.

Черити въздъхна.

— Боя се, че не те разбирам — продължи да настоява тя.

Джайл кимна, сякаш не бе очаквал друг отговор. Той стана с учудващо ловко, почти грациозно движение, изглеждащо смешно за парцаливата му външност, и посочи огромната катедрала зад тях.

— Ела с мен — каза той. — Вероятно тогава… ще разбереш.

Черити и останалите се надигнаха. Джайл не възрази, когато Хартман и двамата му придружители се присъединиха към тях.

Приближиха се към катедралата, чиято огромна врата беше отворена.

Когато влязоха в нея, в първия момент Черити бе като сляпа, защото очите й бяха привикнали на ярката слънчева светлина вън.

Лъхна ги хладен, с особено остър мирис, въздух, от който ги побиха тръпки. В огромното, облицовано с плочки вътрешно пространство тя долови движението на някакви сенки.

До нея Скудър нададе приглушен вик на изненада. С ъгълчетата на очите си видя как Хартман се сепна, а единият от войниците с ужас посегна неволно към оръжието си. Огромното помещение не беше празно. От някогашния интериор не бе останало нищо, а върху мозаечните фигури на пода лежаха дузини, ако не и стотици безформени, тъмни… неща, които сякаш пулсираха и потрепваха.

Безброй джеърди се движеха насам-натам измежду тези пулсиращи камари, а високо над главите им, под огромната готическа арка на покрива…

Със сетни усилия Черити успя да потисне вика на ужас, изтръгнал се от гърдите й. Това, което видя, не можеше да се сравни с нищо, с което се бе сблъсквала досега. Плетеница от дебели колкото ръка, лъскави сиви нишки бе превърнала тавана на катедралата в титанична, трептяща паяжина, по която се движеха безброй тъмни тела с блестящи пипала. Огромни капки от някаква безцветна, лепкава течност заплашваха всеки момент да паднат надолу, без в действителност да се движат. Няколко джеърда лазеха усърдно нагоре-надолу по някакво скеле от стоманени тръби, което се издигаше от пода до тавана.

А в центъра на тази огромна мрежа висеше като абсурдно голям паяк едно чудовище.

Черити знаеше какво вижда пред себе си и въпреки това гледката бе по-ужасяваща, отколкото можеше да понесе.

Мравката представляваше гигант, тридесет пъти по-голяма от воините и работниците, с безформен, подпухнал труп и огромни очи, изпълнени със студенина и злоба. Черити и останалите сведоха поглед, сякаш не се осмеляваха да проникнат във владението й. Безформената и подута задна част на трупа й се свиваше и отпускаше ритмично и изхвърляше лъскави пашкули — големи яйца, под чиято прозрачна повърхност мърдаха превити тела на членестоноги.

— Гнездото! — измърмори Хартман. — По дяволите, знаех, че има и второ.

— Не се страхувайте — каза Джайл, който също бе застанал неподвижно. — Няма да ви се случи… нищо.

Черити преглътна няколко пъти, за да прекара горчивата и корава буца, заседнала в гърлото й. Тя вярваше на Джайл.

Дори и да искаше, това гигантско чудовище не бе в състояние да им стори нищо. Краката му, колкото и големи да бяха, бяха твърде слаби, за да носят подутата задна част на тялото му. Огромната мрежа, в която висеше, приличаше на затвор, който то нямаше да напусне през целия си живот. Но погледът на тази мравка-чудовище ги парализираше.

Откакто бе напуснала камерата за сън под североамериканските планини, се бе движила твърде често измежду мороните нашественици и това бе притъпило усещането й, че те са същества от чужд вид. Но сега го изпита отново, още по-силно и потискащо. Имаше чувството, че не може да диша. Сякаш силите и смелостта й я бяха напуснали. Искаше само да се обърне и да избяга от тази ужасна сграда.

— Елате — каза още веднъж Джайл. — Няма защо да се боите.

Мимоходом Черити забеляза, че той бе започнал да говори по-бързо и по-гладко, сякаш учеше отново езика си.

Те пристъпиха колебливо няколко крачки напред, а после Фелс спря внезапно и с протегната ръка и разширени от учудване очи посочи една от идващите надолу фигури, която се движеше измежду трепкащите пашкули на пода.

— Роланд! — извика изумен той. — Това е Роланд, господин лейтенант. Вижте!

Погледът на Хартман проследи протегнатата ръка на младия войник.

Известно време той наблюдава със смръщено чело мръсната фигура, която сочеше Фелс, а сетне поклати глава.

— Не — отговори той. — Не е той. Лъжете се.

— Но…

— Лъжете се, Фелс — повтори Хартман с по-твърд глас, така че Фелс не се осмели повече да му противоречи.

Но Черити усещаше, че Хартман лъже. Той също бе познал мъжа, когото Фелс посочи. Докато се придвижваха по-нататък, тя наблюдаваше внимателно слабата фигура. Мъжът не се различаваше от останалите джеърди. И неговата коса бе дълга и сплъстена, лицето му също бе почти скрито под гъста, рошава брада, той също бе облечен в дрипи, но това бяха останки от светлозелена униформа.

Погледът му обаче бе празен и когато той огледа преминаващата група, очите му не издадоха с нищо, че ги е познал.

Черити въздъхна облекчено, когато прекосиха главния кораб на църквата и влязоха в едно по-малко помещение. За какво бе служило то преди, беше трудно да се каже, защото цялата му мебелировка липсваше. Стените му бяха изцяло покрити с пълзящи нагоре растения и същите сиво-черни нишки, образуващи мрежата на царицата на мравките. Когато Черити неволно докосна една от тези нишки, с изненада установи, че тя е топла и жива, макар че изглеждаше слузеста и студена.

Когато пристъпи към една задна врата, за да напусне помещението, тя видя нещо, което отново я накара да замръзне на мястото си от ужас.

В единия ъгъл до вратата лежеше някаква фигура — обикновен джеърд с ръце и рамене, но от кръста надолу тялото му бе започнало да се променя. Кожата му беше напукана и твърда като чер рог, пробит от ударите на чук. От дясната страна на кръста му стърчеше дебел, пулсиращ израстък, свързан с живата мрежа по стените, а краката му бяха напълно погълнати от сивата, трепкаща маса.

Потресен, Хартман закри устата си с ръка. Той започна да преглъща трудно, сякаш с все сили се мъчеше да не повърне, Фелс извика уплашено и се извърна, а Скудър се сепна и побледня. Само Гурк и Хелън не реагираха.

— Боже мой! — изстена най-сетне Хартман. — Какво… става тук?

— Не е това, което… смятате — отговори Джайл, като гледаше не Хартман, а Черити. Той направи подканващ жест към вратата зад себе си. — Елате с мен. Тогава ще… разберете.

Хартман изгледа джеърда с потъмнели от ужас очи. Устните му трепереха и той не можеше да отрони нито дума. От устата му излезе само някакъв хрипкав, неразбираем звук. Той вдигна треперещата си ръка и посочи гърчещата се, безмълвна фигура в краката си.

— Вие… проклети… зверове! — процеди през зъби мъчително той. — Какво сте направили с хората ми? Какво сте им сторили?

— Нищо — отвърна спокойно Джайл. — Ти…

Внезапно Хартман изкрещя, отстъпи две крачки назад и се опита да смъкне пушката от рамото си. Със светкавично бързо движение Кайл дръпна ръката му, но Леман се хвърли към него с гневен вик, за да се притече на помощ на началника си. Кайл отново посегна бързо с ръка и сякаш под действието на някаква магическа сила Леман изгуби почва под краката си, тялото му полетя и описа огромна дъга в пространството, а после се блъсна с ужасен трясък в отсрещната стена. Още преди да падне на пода, Скудър бе измъкнал оръжието си и го бе насочил застрашително към Фелс.

— Моля ви, Хартман — каза настойчиво Черити. — Бъдете разумен!

Погледът на Хартман шареше непрекъснато между тях, неподвижната фигура на пода и джеърда. Очите му святкаха, изпълнени със злоба и ужас, и цялото му тяло трепереше. Но той не се опита повторно да посегне към оръжието си.

— Вие сте луди! — заекваше той. — Аз… аз няма да мръдна и крачка повече напред. Аз… искам да изляза оттук!

Той се обърна и се втурна навън от помещението. Фелс се поколеба.

Той направи неволно движение, сякаш искаше да го последва, но отново се обърна и тръгна бързо към поваления си другар, за да му помогне да се изправи на крака. Леман бе омаломощен, но в съзнание и очевидно не бе тежко ранен. Раната над лявото му око кървеше и когато той се опита да стане, лицето му се изкриви от болка. Ако Фелс не го бе подкрепил, щеше да се срине отново на пода. Подпомаган от приятеля си, закуцука след Хартман.

— Може би ще е по-добре… да ги последвате — каза бавно Джайл. — Вие се страхувате. Аз… го разбирам. Вие не знаете… какво правят те.

За момент Черити погледна джеърда, сякаш молеше за извинение, а после се извърна, без да каже дума, и забърза след Хартман и двамата войници.