Волфганг Холбайн
Спящата армия (6)

6.

Градът под него изглеждаше като мозайка от тъмни, мръсни цветове. От височина почти четири мили следите от разрушенията едва се забелязваха. Огненият щурм над Кьолн бе унищожил всякакъв живот и почти всички сгради, но основната структура, по която бе проектиран този град, се бе запазила. Стоун успя да различи ясно очертанията на старите крепостни стени, които произхождаха още от римско време, и асиметричното оформяне на улиците и алеите, създадени от следващите поколения. Не бе необходима голяма фантазия, за да си представи човек, че животът там долу все още кипи така, както преди петдесет и пет години.

И че всичко това е било само лош сън, от който човек трябваше само да се събуди, за да го забрави.

Но това не бе кошмарен сън, а жестока действителност. Градът бе понесъл множество нови, ужасни рани. Радиоактивното излъчване на бомбите, които планерът беше хвърлил, бе много краткотрайно, но и много силно. За по-малко от седемдесет и два часа човек щеше да може да се движи там долу облечен само с лек предпазен костюм; но в момента всяко живо същество, което би се приближило до тази заразена местност, щеше да умре на място. Дори и такова невероятно създание като избягалия мегавоин не би могло да преживее в този ад повече от няколко секунди. Той, капитан Леърд и останалите сигурно са мъртви.

И все пак не изпита триумфа, който очакваше при тази мисъл, нито пък чувството на сигурност сега, когато бе отстранен и последният свидетел на неговото предателство.

Той никога не бе желал смъртта на капитан Леърд. Това, което й бе разказал една вечер в стаята си в най-високата кула на Шаитаан в Колорадо, бе самата истина. Той не смяташе Черити Леърд за свой враг, както не считаше и себе си за предател.

Можеше ли да бъде предателство това, че се бе опитал да предотврати една борба, която не би могла да завърши с нищо друго, освен с пълното унищожение на родната му планета?

Стоун бе наясно, че е най-мразеният човек на тази планета, а може би и най-мразеният човек, който някога е живял на този свят. Но за него това бе цената, която той и само той трябваше да плати за оцеляването на човешката раса.

Нека да го ругаят. Нека да мислят с омраза за него.

Това, което беше много по-важно и което никой нямаше да узнае, бяха безбройните човешки животи, които той бе спасил. Годините, през които се бе мъчил заради този свят, като бе използвал цялото си влияние, за да убеди владетелите на Черната крепост на Северния полюс в това, че неговият народ е полезен.

Погледът му се плъзна по черната, лъскава фигура от хитин на мравката, която седеше до него пред контролното табло на планера и го държеше да виси неподвижно във въздуха над града на четири мили височина. Видът й все още създаваше у него неприятно чувство и това никога нямаше да се промени, независимо колко години още щеше да прекара в компанията на това гигантско насекомо. И въпреки това то го изпълваше с дива, почти безумна надежда.

Някога те също са били един свободен народ. И те вероятно са се борили ожесточено за свободата си, може би по-упорито и по-дълго от всеки друг народ преди тях. И те бяха загубили тази борба като всички други раси, към чийто свят се бе протегнала ръката на мороните, но все пак не бяха загинали.

Напротив. Днес те бяха най-верните приближени на мороните — техният меч и техният юмрук.

„А може би, мислеше си Стоун, един ден хората също ще станат такива. Те не можаха да спечелят тази борба, но може би ще могат да я надживеят като роби на една мощ и сила, която никога не биха могли да притежават като свободен народ.“

По свой начин Стоун беше прям, смел човек. Той беше убеден, че пътят, по който бе поел, беше единствено възможният. И че капитан Леърд би довела хората до тотално унищожение. Въпреки това мисълта, че тя е мъртва, не му донесе облекчение, а само дълбока, ужасна празнота.

Върху екрана се виждаше координатна мрежа от тънки, зелени линии, в която насам-натам се движеха множество малки светли точки. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да забележи, че положението им една спрямо друга не беше случайно. Те образуваха три четвърти окръжност, в която навлизаха все повече и повече от мигащите зелени точки, които се появяваха от десния край на екрана. Това, което на екрана изглеждаше като кръжащо ято комари, бе в действителност флотилия от четиридесет или петдесет планера и броят им нарастваше непрекъснато. Това бе цяла армия, която се придвижваше към града. И Черити имаше чувството, че знае със сигурност кого търсят.

Ако се съдеше по мрачните погледи, които Хартман хвърляше към нея и останалите, той таеше в себе си същите мисли.

— Колко са досега?

Въпросът бе отправен към един млад мъж с руса коса и светла, почти прозрачна кожа, седящ зад един от двата внушителни компютърни пулта, които заемаха почти цялото място в малката централа за наблюдения.

— Четиридесет и пет — отговори той, като хвърли бърз поглед към един от уредите си и уточни — четиридесет и шест.

— И във всеки от тях седят поне петдесет от тези животни — каза потиснато Хартман.

Той изгледа Черити с продължителен и не особено дружелюбен поглед.

— Коя, по дяволите, сте вие, че са изпратили половин армия след вас?

Би дала всичко, за да може самата тя да узнае отговора на този въпрос. Трябваше да има нещо общо с тайната станция на НАТО под посолството в Париж. Там сигурно има нещо, което е от особено важно значение за мороните. Толкова ценно, че дори само възможността то да се намира в нейните ръце, ги е накарала да превърнат досегашното преследване на нея и приятелите й, приличащо по-скоро на детска игра, в безмилостна битка.

— Какво има там навън? — попита тя, сочейки с глава монитора. — Имам предвид, освен нас?

Хартман сви грубо рамене.

— Нищо — каза той. — Шепа мравки и едно или две гнезда. — Въпросителният й поглед му показа ясно, че тя не е доволна от отговора и затова продължи с видимо нетърпение в гласа: — За едното знаем точно къде се намира. За съществуването на второто само предполагаме. Но съм сигурен, че има едно.

— Имате предвид царицата? — поиска да се увери Кайл.

— Да — отвърна Хартман, като докосна една точка от стената над монитора. — Гнездото се намира приблизително тук. Вероятно това е единствената причина, поради която вие и приятелите ви сте още живи. Ако го нямаше, те щяха да хвърлят още по-големи бомби.

— Не разбирам това — промърмори Черити.

Тя размени въпросителен поглед с Кайл и Скудър и после се обърна към Хелън. Момичето бе все още много бледо й, макар че Хартман и Черити многократно я бяха уверявали, че е вън от опасност, страхът й личеше ясно.

— Трябва да има нещо общо с тази база в Париж — каза Черити. — Казвал ли ти е баща ти някога какво се е надявал да намери там долу?

Хелън само поклати тъпо глава, но с крайчеца на очите си Черити забеляза как Хартман изведнъж я погледна много внимателно.

— Коя база? — попита той.

Черити се поколеба за момент, а после му обясни с няколко думи какво бяха намерили в Париж. При това се опита да му даде колкото е възможно по-малко информация, без да събуди недоверието му.

Докато тя говореше, изразът на лицето на Хартман ставаше все по-загрижен.

— Знам тази база — каза накрая той. — Ако са успели да проникнат в компютърната мрежа, значи знаят всичко.

— Всичко? — хвана се в думите му Нет. — Какво имате предвид?

— Биха могли… да узнаят цялата информация за въоръжените сили на НАТО.

— Невъзможно — поклати категорично глава Черити. — Имали са на разположение най-много два часа, преди да задействам инсталацията за саморазрушение.

— Два часа са много време — добави замислено Хартман.

— Ако те…

— Ако те знаеха мястото на вашето скривалище — прекъсна го спокойно Кайл, — вероятно щяха да бъдат вече тук.

За момент Хартман го погледна с нескрита враждебност, но не успя да отговори, защото в същия момент младият мъж зад компютърния пулт се обади отново.

— Приземиха се, господин лейтенант. Радиацията е все още твърде силна. Не мога да получа точни резултати от измерванията.

Хартман помисли за момент, а после посочи почти обвинително към техника.

— Приведе ги в ред — каза той. — Изпратете „търтея“^[1]. Но никаква радиовръзка. Ще преценим видеоизображенията.

През последната минута Фелс бе открил у лейтенант Хартман една черта, която до сега не предполагаше него. Вместо с един вечно сърдит началник, сега Фелс говореше с един спокоен мъж, който с неподвижно лице го беше оставил да говори през повечето време и го бе прекъснал само веднъж, за да зададе кратък въпрос.

— Значи имате доверие в тях? — обобщи с едно изречение Хартман това, което през последните двадесет минути се бе опитал да му обясни с много думи младият войник.

Фелс се поколеба. Тъкмо спокойствието, с което Хартман зададе този въпрос, го караше да мисли от каква важност може да бъде отговорът му — не само за тези чужденци, а и за него самия. Той помълча за секунда, а после се усмихна смутено.

— Така смятам — каза той.

Предишният израз на негодувание се появи отново в изражението на Хартман.

— Не ви попитах какво смятате — обясни лейтенантът, но веднага смекчи думите си с блага усмивка. — Доверявате ли им се или не?

— Вярвам, че да — каза накрая Фелс. — Поне на трите жени и на това комично дребосъче.

— А на останалите?

Фелс отново се поколеба няколко секунди.

— За по-младия не съм сигурен — каза най-сетне той. — Не мога да го разбера.

Хартман го погледна въпросително.

— Той беше в безсъзнание само за момент — продължи Фелс. — А получи пълния заряд, както и останалите. После само се преструваше на заспал.

— Вероятно и аз на твое място щях да мисля така — каза замислено Хартман. — Ако е вярна историята, която американката разказва…

— Бихме могли да я проверим — каза Фелс.

Хартман кимна. Изглеждаше потиснат.

— След като се върнем в станцията, да — каза той. — Но тогава може да бъде твърде късно.

— Как така в станцията? — учуди се Фелс.

— Възможно е да трябва да се откажем от този пост — отвърна Хартман с тон, от който Фелс разбра, че той няма да каже нищо повече по този въпрос. А после се върна към темата, върху която бяха говорили през последните двадесет минути.

— Аз ще се погрижа за капитан Леърд и другите две жени — каза той. — А вие дръжте този Кайл под око. Забеляза ли той, че имате някакви съмнения?

Фелс поклати отрицателно глава.

— Това е добре — каза Хартман. — И така трябва да бъде. А какво ще кажеш за другия? Може да е някой от мравките.

Фелс отново поклати глава.

— Не — каза той. — Не знам кой е, но със сигурност не е мравка.

— Добре — каза Хартман. В гласа му прозвуча облекчение.

„И има причина за това, помисли хи Фелс, защото ако мравките бяха развили такава интелигентност, която им дава възможност да се променят по такъв сложен начин, щяха да причинят нещо повече от ядове“.

Изминаха два часа, докато „търтеят“ се върне, и не само очите на Черити, а и тези на останалите се разшириха от учудване, когато видяха черно-кафявия предмет, който Фелс бе стиснал небрежно под лявата си ръка и който приличаше повече на живо същество, отколкото на спътник за шпионаж. Уредът имаше форма на сплескан, овален диск, но някой бе издълбал хитиновата броня на един огромен, с изпъкнали очи бръмбар и я бе преработил така изкусно, че тя образуваше естествена маскировка. Дори и от няколко крачки разстояние никой не би могъл да забележи, че този търтей не е истински.

Черити повдигна учудено вежди и погледна Фелс.

— Това ваша идея ли е?

Младият войник поклати глава и посочи Хартман.

— Хрумването не е лошо — каза Черити, но Хартман само изръмжа по типичния за него недружелюбен начин.

— По-късно можете да ми правите комплименти, капитан Леърд. Сега ни оставете да видим какво се върши там вън.

Той натисна някакво копче на горната страна на уреда и в ръката му падна малка видеокасета. Той бързо я занесе към един видеокасетофон, включи го и се загледа съсредоточено в монитора. В първия момент на екрана не се виждаше нищо особено, без да се брои това, че местността, над която бе прелетял „търтеят“, бе напълно опустошена. В продължение на няколко секунди Черити бе объркана от привидно безцелния полет на уреда, но после разбра, че „търтеят“ бе наподобявал шеметния полет на бръмбар.

Известно време той се бе движил безцелно насам-натам между изпепелените руини на града. Маскировката му явно е била твърде перфектна, защото на два пъти бе нападнат от огромни, летящи създания, но бе успял с лекота да се отскубне от тях. Веднъж Черити помисли, че вижда на екрана да преминава бързо някаква човешка фигура, но когато попита Хартман, той се престори, че не е чул думите й. Накрая лейтенантът натисна един бутон и пусна записа с десетократно по-голяма скорост. Въпреки това изминаха още няколко минути, през които на екрана не се виждаше нищо друго, освен сиви, изгорели развалини. А после картината спря внезапно, както бе спрял и „търтеят“, и Хартман Пързо превключи на нормална скорост.

На края на разрушената улица, която мониторът показваше, над земята висеше във въздуха голям, сребрист диск. От долната му страна бе спусната тясна метална стълба, по която слизаха цяла дузина от черните, подобни на мравки създания на мороните.

— Войници — каза спокойно Кайл.

Черити вдигна объркано поглед.

— А не са ли всичките такива?

Кайл поклати глава, без да вдигне поглед от монитора.

— Повечето са работници — каза той. — Те също се бият, ако е необходимо. Но тези там са войници. Те са много по-силни и по-опасни. Мравките се събираха на малки групички и се отправиха пеша към опустошената местност от другата страна на планера. Черити видя, че повечето от тях бяха въоръжени не с обикновените малки лъчеви пистолети, а с тежки, груби пушки; други носеха вероятно някакви измерителни или навигационни уреди, към които поглеждаха непрекъснато и след това си съобщаваха нещо с пронизително свиркане.

— Изглежда, че приятелите ви особено силно желаят да ви видят отново — каза саркастично Хартман, като посочи малкото прозорче, което се бе появило в долния десен ъгъл на монитора. — Радиацията там е достатъчна, за да убие човек за десет минути.

— Радиоактивността не им влияе — каза Кайл. — Поне не много.

Хартман отново го изгледа недоверчиво.

— Знаете много неща за тези чудовища.

Кайл кимна. По устните му пробягна бърза усмивка.

— Вие също — каза той. — Човек трябва да познава врага си, за да може правилно да се бори срещу него.

Той бе изрекъл последното изречение само за да успокои Хартман.

Но думите му не произведоха нужния ефект. Хартман не вярваше на Кайл. И не криеше чувствата си към него.

„Търтеят“ продължи да се движи по-нататък, като се придържаше ниско над земята и използваше всяко естествено прикритие, за да не бъде забелязан. Известно време той следваше една от групите, а после пое в друга посока и отново спря за няколко минути близо до мястото на приземяване на друг планер. Това се повтори последователно четири-пет пъти, като курсът, който бе следвал уреда, можеше да бъде проследен на второ, по-малко прозорче на екрана. Очевидно планерите се бяха приземили по периферията на огромен, въображаем кръг; вероятно по границата на областта, която преди това бяха бомбардирали.

Хартман хвърли към Черити озадачен поглед.

— Какво, за бога, сте направили? — попита той. — Никога не съм преживявал такова нещо.

— Нищо — отвърна Черити почти безпомощно. — Но въпросът не е в това. Въпросът е какво те смятат, че сме направили.

Хартман се концентрира отново върху видеоизображението.

Картините си приличаха: планери, които летяха бавно и много ниско над града, и планери, които се приземяваха и от които излизаха безкрайни редици от черни, членестоноги фигури.

Очевидно мравките проникваха едновременно от всички страни на кръга в опустошения град, за да обходят всичко пред себе си, което бе бомбардирано.

През следващия половин час не получиха нова информация. После „търтеят“ започна да се отдалечава от планерите и с въздишка на разочарование.

Хартман извърна поглед от екрана, без да спира възпроизвеждането на видеокасетата.

— Сега няма да узнаем нищо повече — каза той. — Ако въобще узнаем нещо.

При последните думи той погледна Черити въпросително, но тя издържа погледа му.

Внезапно до нея Нет и Скудър трепнаха уплашено. Индианецът посочи с ръка екрана зад Хартман.

— Вижте там!

Всички погледи се насочиха отново към монитора. По обратния си път „търтеят“ бе спрял още веднъж. Точно пред него на улицата се бе приземил друг огромен летящ диск. И в неговия корпус се отвори люк, но фигурата, която излезе от него, не бе мравка, а човек, който се движеше трудно и тромаво поради огромния, тежък предпазен костюм, в който беше облечен.

— Това е… — подхвана Черити, а Кайл я прекъсна:

— Губернатор Стоун.

Както Черити, така и Скудър, и Нет погледнаха недоверчиво мегавоина, а Хартман присви скептично очи.

— Откъде знаете кой е? — попита той. И с един по-скоро гневен, отколкото въпросителен жест посочи монитора и добави: — Под този костюм би могъл да се крие всеки.

Кайл долови предупредителния поглед на Черити, който — както с недоволство забеляза тя — не бе убягнал и на Хартман, и отговори невъзмутимо:

— Разпознах пагоните на костюма му. Тук — виждате ли?

Той се приближи до монитора и посочи малка колкото връх на топлийка, мигаща точка над сърцето на човешката фигура. За момент Хартман го погледна враждебно, но после се наведе напред и се приближи толкова към монитора, че носът му почти докосна екрана.

Почти една минута той наблюдава втренчено голямата колкото ръка човешка фигура, а после се изправи, погледна много недоверчиво Кайл и каза:

— Трябва да имате дяволски силни очи, млади човече.

— Наистина — потвърди Кайл.

Черити си пое дъх. Може би Кайл щеше да успее да се прикрие още известно време.

— Кой е този Стоун? — попита Хартман.

— Наш личен приятел — отвърна припряно Черити, като наблегна на думата „приятел“. И като хвърли кисел поглед към екрана, добави: — Вероятно бих го познала и в тъмното, и със затворени очи. Достатъчно дълго ни преследва.

— И както изглежда, все още продължава — каза Хартман.

— Ако имам възможност, бих извил врата на този негодник — изръмжа Скудър.

Хартман се усмихна бегло, но погледът му остана строг.

„Не е лесно да излъжеш този човек, помисли си Черити. Сигурно отдавна усеща, че крием нещо от него.“

Необичайната тишина бе нарушена от силното, неестествено покашляне на младия техник зад компютърния пулт. Хартман не каза нищо, но пристъпи безмълвно към него и се наведе над рамото му.

Черити размени въпросителен поглед с Кайл, като не изпускаше от очи Хартман, и също се наведе над пулта.

— Проблеми ли има? — попита тя.

— Може би — отговори уклончиво Хартман. — Още не мога да кажа.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Кайл.

— Би било голяма помощ, ако не ми се пречкате. Моля, вървете в квартирата си!

— Имате предвид килиите ни? — попита иронично Черити.

Хартман я изгледа сурово. Очите му блеснаха сърдито, но той каза с пресилена любезност:

— Разбира се, частната ми квартира е на ваше разположение, капитан Леърд. А също и на спътниците ви. Лейтенант Фелс ще ви заведе и ще остане на ваше разположение дотогава, докато имате нужда от него.

Хартман натисна един бутон върху пулта пред себе си и младият лейтенант и един втори войник, чието име тя не знаеше, се появиха на вратата на малката централа за наблюдение. Хартман посочи Черити и останалите и каза:

— Заведете гостите ни в моите стаи. И останете на тяхно разположение в случай, че имат някакви желания.

Без да промълвят дума, те напуснаха помещението и се върнаха обратно през късия коридор с голи бетонни стени в онази стая, в която Черити бе говорила за първи път с Хартман. Двамата войници бяха много изпълнителни, но и много по-малко дипломатични от началника си. Изразът върху лицата им показваше ясно за какви смятат Черити и придружителите й — за пленници.

— Не разбирам напълно това — каза Нет, когато двамата войници ги оставиха сами и затвориха вратата след себе си. — Какво стана изведнъж? Те се държат с нас така, сякаш сме…

За момент тя млъкна, за да намери подходящата дума, но Кайл се намеси услужливо:

— Врагове — каза той.

Изглежда, че тази дума изплаши Нет, но не твърде много, защото изразяваше това, което самата тя чувстваше.

— Той няма доверие в нас — каза Кайл. — И преди всичко в мен. Не знам защо, но го усетих със сигурност.

— Възможно ли е да знае кой си? — попита Скудър.

Кайл понечи да отговори, но после се извърна с бързо движение и пристъпи към вратата. Върховете на пръстите му се плъзнаха по миниатюрното командно табло в нея, търсейки нещо, спряха за момент и когато той оттегли ръката си, между палеца и показалеца си държеше останките от малък микрофон с откъснати кабели. След секунда вратата се отвори и в стаята влезе младият колега на Фелс. Дясната му ръка лежеше съвсем неприкрито върху пистолета в колана му. Когато видя какво държи Кайл в ръка, изразът на лицето му се промени от объркване в гняв, но мегавоинът изобщо не го остави да заговори, а с почти приятелска усмивка му подаде малкия микрофон.

— Смятам, че търсите това тук — каза той. — Трябва да криете по-добре подслушвателните си уреди.

Върху лицето на младия войник — малката емблема от лявата страна на гърдите му го идентифицираше като сержант Леман — се четеше смесица от объркване, гняв и безпомощност.

— Какво означава това? — попита Черити. — Обичайно ли е при вас да подслушвате личните разговори на гостите си?

Острият тон на думите й оказа очакваното въздействие. Войникът не каза нищо, безпомощно погледна разрушения миниатюрен микрофон върху дланта си, а после го стисна в юмрука си и изхвръкна от стаята. Зад него вратата се плъзна и се затвори с щракане.

— Не прекалявай, Кайл — каза Черити, като си пое дъх. — Можем ли сега да говорим открито?

За момент Кайл остана вглъбен в себе си, а после кимна безмълвно.

— Бих искал да знам какво означава всичко това! — изръмжа Скудър. Той погледна вратата, която се бе затворила — и заключила! — след Леман, сякаш я обвиняваше за тази неловка ситуация. — Обречен съм непрекъснато да бъда арестуван и разпитван — каза той.

— Вероятно заради вида ти, индианецо — отвърна иронично Гурк. — Високите два метра индианци с прическа пънк и рокерски партакеши би трябвало да събудят недоверието на един пруски офицер.

— По-добре е от превзети джуджета с вирнати носове — отговори Скудър и размаха заплашително юмрук пред лицето на Гурк.

Джуджето отскочи престорено артистично назад и закри отбранително главата си с ръце.

— Престанете! — каза остро Черити.

В момента не й бе до шеги. Изпитваше чувството, че положението им е може би по-сериозно, отколкото предполагаха.

— Не разбирам защо си правят толкова труд да ни хванат или да се убедят в смъртта ни. — Тя се облегна на стената със скръстени ръце, погледна замислено надолу и продължи: — Добре. Стоун би дал вероятно една година от живота си, за да ни хване отново. Но не може да е само той.

— Как така? — попита Хелън. — Той ви е преследвал още там, в Щатите, или?

— Непрекъснато! — потвърди Черити. — Но не толкова настойчиво. С толкова техника и войници би ни хванал за десет минути.

— Освен това досега не е искал да ни убива — допълни Нет. Хелън я погледна колебливо, но Кайл потвърди думите на уейстлендърката.

— Имах заповед да ви хвана живи — каза той, кимайки с глава към Черити.

— А внезапно той хвърля атомни бомби, за да ни унищожи — добави Черити с въздишка. — Ако ме питате: пълна промяна на настроението.

— Може би е заради мен — предположи Кайл. — За първи път се случва един мегавоин да престъпи предназначението си. Ще направят всичко възможно, за да ме хванат или елиминират. Ще трябва да се разделим.

— Лъжеш се, Кайл — отговори Черити. — Може би ти си първият, който е застанал съвсем открито срещу тях. Но смятам, че идеята да превърнем собствените си деца в наши най-големи врагове съвсем не функционира така добре, както са си представяли. — Тя посочи с глава към Хелън. — Помисли само за баща й.

Тя видя как Хелън потрепери от ужас и разбра, че отново бе извършила грешка, фактът, че след бягството си от Париж Хелън почти не бе отронила дума, не беше случаен. Момичето още не бе разбрало напълно, че мъжът, когото бе смятала за свой баща, в действителност е на страната на нашествениците.

— Може би тази станция тук е причината — каза внезапно Нет. — Не мога да си представя, че превръщат в развалини и пепел половин страна само за да обезвредят няколко набедени революционери и един киборг-отцепник. Но това тук…

— Няколко бракувани компютъра и пет войници играчки? — попита недоверчиво Скудър.

— Тогава може би те не са всичко — каза Черити.

— Разбира се, че не — отговори Скудър. — Вероятно само това е останало.

Черити поклати повторно глава.

— Не. Огледах всичко основно. Всички уреди тук са много стари, но в отлично състояние. Или Хартман крие нещо от нас, или…

Вратата се отвори и в стаята влетяха Фелс и Леман с готови за стрелба пушки и израз в очите, от който Черити разбра, че са готови да ги използват.

— Какво означава това? — попита Черити. — Така…

— Млъкнете! — прекъсна я грубо Леман и насочи оръжието си първо към Кайл, а после към Черити.

— Вие двамата елате с мен! Другите да останат тук!

— Но защо? — попита Кайл.

Леман пристъпи светкавично бързо към него и го удари през устата с опакото на ръката си. Черити знаеше, че Кайл с лекота би могъл да избегне удара или да обезоръжи войника, но той дори не помръдна. Пристъпи половин крачка назад, сви болезнено лице и вдигна ръка към подутите си устни, които бяха започнали да кървят.

— Затваряй си устата, казах! — изсъска Леман. — А другите да останат тук!

Той отстъпи бързо две крачки назад и с гневен жест с ръка даде на Черити и Кайл да разберат, че трябва да го последват. Напълно объркана и все пак облекчена, че Кайл бе запазил присъствие на духа и бе продължил да играе ролята си, Черити тръгна между двамата войници по коридора и се обърна надясно.

Кайл я следваше, но, изглежда, не достатъчно бързо според представите на Леман, защото войникът го блъсна грубо. Черити се обърна ядосано.

— По дяволите, какво е това? — попита тя сърдито.

— Продължавайте! — заповяда Леман. — Лейтенант Хартман ще ви обясни всичко.

Бронираната врата на централата беше полуотворена и макар че бяха изминали само няколко минути, откакто бяха напуснали помещението, то изглеждаше напълно променено. Сега зад компютърния пулт седяха двама техници, а Хартман се беше навел със загрижено лице над една маса, покрита със скали и малки екрани. Всички монитори на стената работеха и показваха части от града.

— Какво се е случило? — запита Черити.

Хартман я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Очите му се бяха смалили.

— Наистина ли не знаете, или сте просто една добра артистка?

Черити отговори с трудно овладян, но видимо треперещ глас:

— Нямаше да питам, ако знаех. Какво става? — Тя посочи Леман, който стоеше на половин крачка зад Кайл. — Защо започнахте изведнъж да се държите с нас като с пленници? Какво се е случило?

Хартман помълча за момент, а после се изправи и даде знак на войника да смъкне оръжието си. Леман го послуша, но продължи да държи пушката готова за стрелба.

— Открили са ни — каза Хартман.

Той посочи към стената с мигащи монитори, на които се виждаше цяла армия от бавно приближаващи се планери и черни четирикраки мравки воини.

— Няма съмнение. Те идват насам. Изглежда, още не знаят точно къде сме, но се приближават.

— И сега вие смятате, че ние сме виновни за това — предположи Черити.

— Нищо не смятам — отвърна хладно Хартман. — Знам само, че две и две са четири, капитан Леърд. Ние сме от петдесет години тук и те се опитват петдесет години да ни открият. И изглежда, че точно днес са успели. Странна случайност, нали?

— Може би не е случайност — каза спокойно Кайл.

— И аз дойдох до същото заключение — отвърна Хартман.

— Но все пак не смятате, че ние сме ви предали?! — каза възмутено Черити.

— Не — отговори Хартман. — Вероятно не вие, капитан Леърд, но може би странният ви приятел. Не съм нито глупав, нито сляп. Който и да е този негодник, едно е сигурно: не е някой набеден революционер като вашия приятел, индианеца.

— Така е — потвърди Черити.

— Приближават се, господин лейтенант — каза единият от двамата техници. — Още четири или пет километра. — Той захапа замислено долната си устна и измърмори: — Не разбирам. Ако не знаех, че е невъзможно, бих се обзаложил с дясната си ръка, че извършват пеленгиране в триъгълник.

Хартман му хвърли изпълнен с упрек поглед, а Черити се засмя саркастично.

— Ако смятате, че имаме у себе си радиопеленгаторен предавател или нещо подобно, претърсете ме спокойно, господин лейтенант. Без фалшив срам.

Очите на Хартман блеснаха гневно.

— Казах ви вече — не съм нито глупав, нито сляп — отвърна раздразнено той. — Знам, че никой от вас не носи нещо подобно у себе си. Но обяснете ми как иначе са ни открили, ако не чрез вас?

— Може би са засекли „търтея“ — каза Черити, повдигайки рамене.

Хартман направи гневен жест.

— Глупости! Той беше проверен основно, преди да го повикаме обратно. Смятате ли, че бихме издържали петдесет години тук, ако се оставяхме да бъдем преметнати толкова лесно?

Кайл го изгледа с дълъг въпросителен поглед, а после се отправи бавно и мълчешком към малката масичка, върху която лежаха „търтеят“ и подобната на бръмбар броня. Хартман го последва, като му хвърляше враждебни погледи, но не каза нищо, а блъсна назад Леман, който с иронично присвити устни понечи да последва Кайл. Черити видя как Кайл вдигна матирания сивкав метален диск, повъртя го за момент в ръцете си, преди да го постави обратно, и се обърна към празната броня.

— С колко време разполагаме още? — попита Черити.

Вместо отговор Хартман погледна първо батерията на мигащите монитори, върху които се виждаше приближаващата се армия на мороните, а после и двамата техници зад пултовете.

— Десет, най-много петнадесет минути — отговори един от двамата мъже. — Освен ако не ни засекат преди това.

— Не могат — възрази Хартман.

Гласът му прозвуча по-скоро безпомощно, отколкото убедително. А техникът дори не си направи труда да възрази.

— Напротив, могат.

При тези думи на Кайл Черити и Хартман погледнаха изплашено.

Мегавоинът бе отстъпил крачка назад от масичката и държеше бронята на „търтея“ в дясната си ръка, а в протегнатата му лява ръка имаше някакъв малък, чер предмет.

— Бил съм прав — каза той. — В „търтея“ е имало „дървеница“.

— Напълно изключено е! — възрази раздразнено Хартман. — Многократно сме го…

Очите му се разшириха от учудване, когато видя какво беше намерил Кайл в черупката на насекомото.

Беше дървеница. В истинския смисъл на думата. Не някой от онези малки, коварни технически уреди, които се обозначават с тази дума, а истинска дървеница.

Насекомото не беше по-голямо от нокътя на малкото й пръстче.

Имаше черно-кафява, лъскава хитинова обвивка като почти всички живи същества, които нашествениците бяха пренесли от своя свят, и безброй малки, непрестанно трептящи крачка.

— Какво е това? — попита Хартман.

— Търсач — отвърна Кайл. А когато Хартман и Черити смръщиха въпросително чела, той продължи: — Поставят ги, когато искат да проследят някого. Не са особено интелигентни и опасни, но имат две особености — те са моногамни и имат телепатични способности.

Объркването в очите на Хартман се превърна в див ужас.

— Вие смятате, че това нещо… чете мислите ни?!

— Не — отговори Кайл, като поклати глава. — Една двойка, която веднъж се е събрала, остава да живее заедно през целия си живот. Необичайно за насекоми, но за тях самите не е опасно. Едва когато единият умре, умира и другият. И те могат да открият мисловните вълни на своя партньор на стотици мили. Именно това ги прави опасни. — Той посочи екраните зад себе си. — И в някой от тези планери имат подходяща за това женска — каза той. — Трябва само да следват посоката, в която тя иска да отиде, и ще ни открият.

Той млъкна за момент, а сетне взе миниатюрното насекомо между палеца и показалеца си и го стисна. Чу се сухо пукане и лицето на Хартман се сви от погнуса, когато Кайл хвърли на пода остатъците от животното и ги настъпи.

— Това е… невероятно — измърмори той.

— Не — каза спокойно Кайл. — Не е нещо необичайно. Слагат ги много често. По-надеждни са от изкуствените пеленгаторни предаватели и се откриват много по-трудно.

Хартман го погледна мимоходом.

— Откъде знаете всичко това? — попита той. — Не сте някой от тези разбойници. А вие също не сте от тях, капитан Леърд.

— Така е — потвърди Кайл. — Но по-късно ще говорим за това. — Той посочи отново стената с мигащите монитори. — Сега ще им е необходимо повече време, но въпреки това ще ни открият. По възможно най-бързия начин трябва да изчезнете оттук.

— И да изоставим станцията? — попита Хартман, поклащайки отрицателно глава. — Търсят ни от половин век, без да могат да ни открият.

— Защото не са търсили сериозно — каза спокойно Кайл. — Повярвайте ми, лейтенант Хартман. Ако действително искат нещо, те го постигат.

— В най-лошия случай можем да се отбраняваме — възрази Хартман. — Наистина са много, но смятам, че ще можем да се справим с тях.

— Не можете — каза Кайл. — Навън има петдесет или шестдесет планера и дори да ги отблъснете, те ще изпратят петдесет-шестдесет нови.

— Или някой като вас — каза тихо Хартман.

— Или някой като мен — потвърди Кайл.

Две-три секунди лейтенант Хартман го наблюдава безмълвно, а после сведе поглед, въздъхна дълбоко и кимна.

— Извикайте лейтенант Фелс и останалите, Леман — каза той. — И вървете да разчистите тунела за бягство. — После се обърна към двамата мъже зад компютърните пултове: — А междувременно вие пригответе всичко за евакуиране. Най-късно след десет минути трябва да изпразним помещението.