Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черити (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die schlafende Armee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2013)
Корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Волфганг Холбайн. Спящата армия

Немска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Ивелина Илиева

ISBN: 954-17-0099-3

История

  1. — Добавяне

15.

Царицата вилнееше. Крясъците на огромното чудовище караха пода да трепери и мравките, които се опитваха да се погрижат за него, се свиваха под ударите му. Огромната, подпухнала задна част на тялото му пулсираше и се мяташе лудо насам-натам, при което изхвърляше непрестанно яйца подобно на огромна, повредена машина, която вече не е в състояние да извършва работата си.

Кайл усети, че не само физическата болка докарваше до лудост това създание. За първи път той стоеше лице в лице с царица на мравките, но не за първи път виждаше такава. И все пак тази царица се различаваше от всичко останало, което той бе срещал. В огромните й фасетни очи се четеше изумителна интелигентност, съчетана със злината на разсърден бог.

С върховни усилия Кайл откъсна поглед от очите й и отстъпи крачка назад. Във вътрешността на разрушената катедрала имаше безброй джеърди и мравки, малко по-нататък той съгледа бляскавата, бяла фигура на инспектора.

Той стоеше неподвижно, но погледът му бе вперен в Кайл, който разбра, че го е познал. Поради някаква неразбираема за него причина той се бе отказал да даде на войниците си заповед да го заловят.

Мегавоинът се обърна бавно и се върна при Гурк, който се бе спрял до вратата и с изкривено от болка лице си бе запушил ушите.

— Къде е Джайл? — попита Кайл.

Гурк спусна ръце и посочи зад себе си. Устните му се движеха, но Кайл не разбра нищо. Всеки звук бе погълнат от крясъците на беснеещата царица. Когато проследи жеста на джуджето, той позна Джайл измежду развълнуваните джеърди.

Докато Кайл си пробиваше път към джеърда между безпорядъка в катедралата, непрестанно усещаше пронизващия поглед на инспектора, който следеше всяко негово движение. Най-сетне той стигна до Джайл и го дръпна грубо за рамото.

— Къде е Хелън? — попита властно той. — Какво направихте с нея?

Джеърдът вдигна ръка и с учудваща сила отблъсна ръката на Кайл.

— Не сега — каза той.

Той понечи да му обърне гръб, но Кайл го сграбчи толкова силно за рамото, че всеки друг на негово място би извикал от болка. Но по лицето на Джайл не трепна нито един мускул.

— Веднага ще ми…

Джайл го докосна почти нежно по рамото. По тялото на Кайл премина страхотна болка, която го накара да отстъпи с вик назад. Той се строполи безпомощно на пода и известно време отчаяно се опитваше отчайващо да пропъди тъмния воал, танцуващ пред очите му и замъгляващ съзнанието му. Когато вдигна глава, фигурата на Джайл започна да се размива пред очите му.

— Ще направим за момичето това, което трябва да се направи — каза спокойно Джайл. — Но не сега. Царицата умира.

— Знам — изстена Кайл. — Но какво общо има това с…

— Ако тя умре, ще умрем и ние — отговори Джайл.

Кайл го погледна объркано.

— А също и момичето — добави Джайл.

След като джеърдът се обърна и тръгна със спокойни крачки към събратята си, Кайл се надигна с клатушкане. Главата му бучеше и той имаше чувството, че коленете му няма да могат да издържат тежестта на тялото.

— Какво става? — попита възбудено Гурк, като гледаше ту Кайл, ту джеърдите.

— Нямам представа — измърмори Кайл. Беше му трудно дори и да говори. Чувстваше се парализиран не от болката, а от чувството за слабост. Джеърдът сякаш бе изсмукал силите му.

— Какво става с теб? — повтори въпроса си Гурк. Като не получи и този път отговор, той сви глава в раменете си и се втренчи замислено в Кайл: — Очевидно не си толкова неуязвим, за колкото те смятах.

— Възможно е — отвърна кратко Кайл.

Той потърси отново погледа на инспектора. Огромната бяла мравка се бе приближила и все още го гледаше изпитателно. Измежду множеството работнички, търсещи оцелели след нападението яйца в разрушения кораб на катедралата, Кайл забеляза и цяла дузина войници. Повечето от тях бяха въоръжени с лазерни пушки, но някои носеха и малки, недодялани пистолети, същите като тоя, който Кайл бе отмъкнал в Париж. Един-единствен изстрел от това оръжие би умъртвил и него самия.

— Изглежда, тук започва да мирише на изгоряло — каза до него Гурк, който също бе забелязал войниците, и добави саркастично. — Ще се предаваме ли, или ще умрем с развети знамена?

Кайл не отговори. Изпитваше ясното чувство, че всичко, което става сега, отдавна вече не зависи от тях. Това, че войниците още не бяха го нападнали, се дължеше вероятно само на опасната му близост с царицата. Само един погрешен изстрел би могъл да погуби чудовището.

Кайл потърси колебливо с очи Джайл. Джеърдът и дузина негови събратя се приближаваха предпазливо към беснеещата царица. За разлика от преди, мравките им разрешиха да пристъпят по-близо до нея. Със смесица от объркване и учудване Кайл наблюдаваше как джеърдите образуваха полукръг около главата на гигантското насекомо. Ръцете им извършваха бавни заклинателни движения и Кайл сякаш чу някакво монотонно бръмчене.

— Какво правят тези там? — прошепна Гурк.

Кайл не обърна внимание на джуджето. Самият той бе твърде объркан от действията на джеърдите, но смяташе, че знае какво правят те. Изминаха десетина минути, през които Кайл и всички останали стояха безмълвно, описваха с ръце странни знаци из въздуха и издаваха това мелодично бръмчене. Постепенно царицата се успокои, но гигантското й тяло все още потръпваше от болка, а погледът на огромните й очи бе станал по-мътен.

Един след друг джеърдите отпуснаха уморено ръце. Някои от тях се строполиха безсилни, а други отстъпиха тромаво няколко крачки назад, преди да седнат на пода. Джайл също се отстрани и като слепец започна да търси някаква опора. С един скок Кайл се озова при него и го подкрепи точно в момента, когато той щеше да се строполи на пода. Очакваше инстинктивно да изпита същата ужасна болка, която бе усетил при първото докосване на Джайл. Но този път се случи нещо съвсем по-различно. За момент той бе завладян от чувството, че полита в някаква бездна, някаква бездънна, мрачна шахта, в която изчезват всичките му сили. Тогава погледите им се срещнаха и Джайл прочете ужаса в очите на Кайл. И в същия момент изтощителната сила изчезна.

— Продължавай — каза тихо Кайл.

„Ти знаеш какво означава това?“, питаха безмълвно очите на Джайл.

Кайл му отговори по същия безмълвен начин и ръката на джеърда се впи още по-силно в пръстите му. Той отново усети как от него към Джайл премина поток от невидима, пулсираща сила, как собственото му тяло изгуби част от енергията си, докато чертите на изнемощялото лице на Джайл се изостриха отново.

Кайл престана секунда преди да грохне и Джайл го подкрепи, за да не падне.

— Благодаря ти — каза Джайл. — Ти спаси тялото ми. Иначе то щеше да умре.

Кайл се освободи трудно от него и в продължение на секунда трябваше да мобилизира и последните си енергийни запаси, за да може да се задържи на краката си. Ако не беше му помогнал, Джайл щеше да умре. Не беше необходимо дори да погледне настрани, за да разбере, че никой от останалите джеърди не бе останал жив.

— А сега вървете! — каза Джайл.

Кайл посочи през рамо бялата фигура на инспектора. Броят на войниците около него бе нараснал на около две дузини; те образуваха широка, непреодолима верига между него и изхода. Кайл знаеше, че дори и да успее да проникне в челната й част, вън го чакаха други войници.

— Няма да ни пуснат.

— Вие сте под наша закрила — възрази Джайл. — Ще ви пуснат да си вървите.

— А… Хелън?

— Момичето?

Кайл кимна. Джайл не отговори, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Трябва да вървите — каза повторно Джайл. — Няма да ви сторят нищо, докато царицата е жива. Но ако умре, ще ви убият.

— Ще бъде ли някой от господата така добър и да ми обясни за какво става дума? — намеси се Гурк.

Кайл не му обърна внимание. Погледът му блуждаеше между безизразното лице на Джайл, огромните, постепенно угасващи очи на царицата и студената, бяла фигура на инспектора.

— Но все пак трябва да има някакъв начин да я спасите! — опита се да протестира той.

— Раните й са много тежки — отговори Джайл с безизразен глас, сякаш дори и смъртта не бе в състояние да го изплаши. — Вървете! Докато все още можем да ви предпазим.

Кайл се извърна, объркан и изпълнен с чувство на пълна безпомощност, пристъпи към мравките и отново спря. Погледът му се плъзна върху потрепващото тяло на царицата, върху страшните, смъртоносни изгаряния в задната му част и огромните очи, в които животът тлееше като слаба искрица. И най-сетне той разбра какво всъщност представляваха джеърдите.

Една сбръчкана старческа ръка хвана внезапно пръстите му.

— Ела! — каза тихо Гурк. Гласът му бе необичайно нежен, почти топъл, а саркастичният блясък в очите му бе изчезнал. Състраданието, с което гледаше Кайл, не бе престорено. — Не можем да направим нищо повече за нея.

— Хелън ще умре — измърмори Кайл.

Гурк поклати бавно глава.

— Тя вече е мъртва — каза той. — Знам, че ти е болно, но понякога истината причинява болка.

— Аз… ще й помогна — каза Кайл.

Гурк се засмя болезнено.

— Не можеш, приятелю — каза нежно той. — Знам, че можеш да вършиш много неща, но никога няма да успееш да събудиш мъртвец. И няма да помогнеш на Хелън, дори и самият ти да умреш.

Кайл не се помръдна. Той гледа джуджето почти цяла минута, без да вижда нещо, а после вдигна отново поглед, огледа инспектора и армията от огромни, черни мравки зад него и се обърна съвсем бавно към Джайл и царицата. Огромната мравка вече бе почти неподвижна. От полуотворената й уста се стичаше някаква прозрачна, лепкава течност, а огромната й задница бе престанала да изхвърля яйца.

Кайл срещна погледа на Джайл. В очите на джеърда се четеше неизказан въпрос — никакво подканване, никаква молба, просто само потвърждение, че все още имаше възможност.

— Може би се лъжеш, джудже — каза най-сетне Кайл, като пристъпи бавно към Джайл и заедно с него тръгна към царицата.

 

 

Компютърната централа на базата бе по-малка от тази в Париж. Но тук полукръглата зала с огромна мониторна стена не бе мъртва гробница, а бе изпълнена с живот. Повечето компютърни пултове от другата страна на стъклената преграда не бяха заети в момента, тъй като Кремер бе отпратил повечето от хората, когато пристигнаха. Иначе всеки компютър тук щеше да работи.

Черити се досети защо бяха свикали такава голяма група в чест на посрещането й. Те бяха не само чужденци, попаднали по случайност тук, които след няколко дни щяха отново да изчезнат, а вероятно първите хора, проникнали отвън в този свят от бетон и неонова светлина. Първите оцелели след огромната катастрофа, които мъжете и жените тук долу срещаха лице в лице след половин столетие. С въздишка на изтощение Черити прекара ръце по лицето си. Очите й пареха от продължителното, напрегнато взиране в екрана и когато ги затвореше, виждаше все още зеленикавите, светещи надписи върху екрана. Бе сигурна, че предположението на Кремер бе правилно. Някъде в необхватната памет на тази компютърна станция бе скрито нещо, което или бе от особена важност за мороните, или бе особено опасно за тях. Но те не знаеха какво бе то и докато нямаха поне една отправна точка, търсенето им щеше да бъде съвсем безрезултатно.

Внезапно Хартман застана до нея.

— Напредвате ли? — посочи той монитора.

Черити поклати унило глава, изключи терминала с рязко движение и се завъртя със стола си.

— Нито крачка — каза тя и сви гневно в юмрук дясната си ръка. — Просто не знам къде и какво да търся.

Хартман смукна от цигарата си, закашля се и пропъди с ръка дима пред лицето си. Той стана и хвърли гневен поглед към климатичната инсталация на тавана.

— Някога ще взема една граната и ще хвърля във въздуха това нещо! — каза той.

— Очевидно тук долу не всичко функционира толкова безупречно, колкото твърдите.

— Това проклето нещо никога не е функционирало. Имате ли желание да излезете за малко навън с мен? Изглеждате смъртно изморена.

Черити погледна часовника си и се ужаси. Бе прекарала пред терминала повече от четири часа. Нищо чудно, че едва успяваше да държи очите си отворени. Тя стана, хвърли към монитора на терминала последен, изпълнен с упрек поглед и напусна помещението след Хартман.

Компютърната централа се намираше в специално защитено помещение на двадесет метра под пещерата. Те се изкачиха с асансьора и прекосиха един дълъг, пуст коридор, под чийто таван бяха разположени видео очите на автоматичната контролна инсталация, следящи всяка тяхна стъпка. Макар и да знаеше, че компютрите ще се задействат само при преминаването на непознати пришълци, Черити не можеше да се освободи от обзелото я неприятно чувство, докато, крачеше из коридора след Хартман. Едва дишаше, когато излязоха през трикратно защитения шлюз. Макар логиката да й подсказваше, че това е напълно безсмислено, тя наистина имаше чувството, че може да диша по-свободно тук вън.

— Уморена ли сте? — попита Хартман с почти нежен глас.

— Не, само разочарована — отговори Черити.

— Какво очаквахте?

Черити сви рамене.

— Не знам — отвърна тя. — Може би имах наивната представа, че ще трябва само да натисна няколко клавиша, за да получа отговора на всички въпроси.

— А може би не сте задали правилните въпроси?

— Знаете ли защо?

Хартман поклати глава, бръкна в джоба на якето си и запали нова цигара.

— Не — каза той. — И не съм сигурен дали изобщо искам да знам.

От джоба на ризата му долетя тихо, но пронизително писукане.

Лейтенантът бръкна, извади някакъв правоъгълен уред и в продължение на няколко секунди го наблюдава със сбърчено чело. А после натисна някакъв бутон в горната му страна и писукането замлъкна. Черити го погледна въпросително.

— Моят господар ме вика — каза иронично Хартман.

— Кремер?

Хартман кимна.

— Да. По-добре е да отида веднага. Ще ме придружите ли?

Черити се поколеба. Нямаше никакво желание да вижда отново Кремер, но мисълта да остане сама тук й се стори по-непривлекателна. Тя кимна. Хартман се обърна и посочи малката постройка в края на пещерата, в която се намираше кабинетът на Кремер.

— С колко хора разполагате тук долу? — попита Черити.

Хартман се поколеба достатъчно дълго, преди да отговори, и Черити разбра, че не е съвсем сигурен или че наистина не бива да дава такива сведения. Той сви небрежно рамене и каза:

— В нормалния случай около шестстотин.

— Какво означава това — в нормалния случай?

Хартман вдигна отново рамене.

— Шестстотин е броят на хората, от които се нуждаем, за да поддържаме тази станция — отговори той. — Вече ви обясних системата — една година стража и десет години сън.

Черити го погледна изненадано.

— Искате да кажете, че тук долу има шест хиляди човека?

Хартман поклати глава.

— Не. Почти десет хиляди. — Той направи някаква гримаса и въздъхна тежко. — Кремер ще ми откъсне главата, ако научи, че съм ви казал. Но рано или късно ще узнаете.

— Десет хиляди човека? Но това е… цяла армия!

— А вие какво очаквахте?! — усмихна се бегло Хартман. — Това тук е военно съоръжение. Било е проектирано, за да устои на атомна експлозия, а после да послужи като център на новото строителство.

— За да започне отначало цялата тази безсмислица?

— Без цялата тази безсмислица вероятно вие нямаше да сте вече измежду живите, капитан Леърд.

Те изминаха мълчаливо останалата половина от пътя, като няколко пъти Черити се спираше и оглеждаше със смесица от любопитство и ужас малкия електрокар, движещ се непрекъснато насам-натам между отделните сгради. Върху повърхността за товара му се издигаше кафез от хромирани стоманени пръти, в който седеше сиво-кафяво кожено кълбо и се взираше в нея с тъмните си, изпълнени със злоба очи.

— Не се тревожете, мис Леърд — каза шеговито Хартман, комуто не бе убягнала уплахата й. — Този кафез е напълно обезопасен срещу счупване.

Черити наблюдава объркано електрокара, докато той изчезна през вратата на огромното хале, която се затвори безшумно зад него. А после погледна отново Хартман.

— Вече се запознахте с нашата малка издънка — добави Хартман.

— Вашата… какво? — повтори изумена Черити.

— Вероятно някакъв друг израз би ви харесал повече — каза Хартман, като я подкани с ръка да продължават. — Смятам, че не сте от тези хора, които скачат с вик върху масата, щом видят мишка. Имаме твърде много от тези малки зверчета тук долу.

— Но защо?

Хартман въздъхна:

— Вече ви казах — тук долу има твърде много хора. От какво мислите, че живеем? — засмя се тихо той.

— Не мисля, че разбирам… какво имате предвид — каза колебливо Черити.

— Те са наше творение — отговори лейтенантът. — Трябва да признаете — не са особено красиви, но са забавни.

— Искате да кажете, че вие сте ги създали? — попита шокирана Черити.

— В известен смисъл, да — отговори Хартман. — Тъй да се каже, малко ги променихме. Видяхте как се хвърлиха върху зверовете, които нападнаха вас и приятелите ви в канализационната шахта.

Черити го погледна шокирана. Споменът за яростта, с която огромните плъхове мутанти се бяха хвърлили върху чудовището на мороните, все още бе пред очите й. Тя бе усетила омразата на плъховете, толкова силна омраза, че само мисълта за нея я караше да се чувства така, сякаш я поливаха с леденостуден душ.

— Променили сте ги генетично?

Изглежда, за момент Хартман обмисляше отговора си.

— Моля, не ме питайте за подробности. Ще ви кажа само, че тези зверове не могат да вършат нищо друго, освен да нападат всяко същество, което има повече от четири крака и не е от тази планета.

— Това е невероятно — промърмори Черити.

— В никакъв случай. Аз съм само прост войник, който, освен да стреля, не е учил почти нищо друго. Но момчетата от лабораториите твърдят, че не е било особено трудно. През последните десетилетия настъпиха твърде много мутации. Те трябва да имат нещо общо с това, което сториха със Земята. Някои животински видове се нагодиха, други изчезнаха напълно, а плъховете станаха малко по-големи и малко по-хитри.

— Престанете да си играете на криеница! — каза ядосано Черити. — Тези зверове са интелигентни, Хартман. И вие знаете това дяволски добре.

Хартман кимна.

— Още една причина да ги дресираме за борба срещу нашите приятели от Космоса, не смятате ли?

Бяха стигнали до сградата на Кремер. Хартман извади от чантата си малка пластмасова лична карта и я пъхна в някакъв прорез до вратата, зад която стояха двама въоръжени войници. Генерал-майорът ги очакваше в малкия си кабинет, в който бе посрещнал за пръв път Черити. Нет и Скудър също бяха при него и макар че Кремер и индианецът прекъснаха разговора си с влизането на Черити, тя изпита чувството, че е въвлечена в някаква дискусия, която бе на път да се превърне в спор.

При влизането й Кремер се обърна рязко, изгледа я кратко и почти враждебно, и посочи с глава Скудър.

— Капитан Леърд! — поде със заповеднически тон той. — Може би ще обясните на вашия приятел, че в момента никой не може да напуска станцията.

— С удоволствие — отговори Черити, след като хвърли бърз, успокоителен поглед към разгневения Скудър. — Ако преди това вие ми обясните за какво става дума.

Лицето на Кремер помръкна още повече.

— Не смятам, че моментът е подходящ за шеги, капитан Леърд — отговори хладно той. — Имаме дяволски големи проблеми и вие също носите вина за това. Най-малкото, което мога да очаквам от вас, е поне да ни сътрудничите.

— Разбира се — отвърна Черити с подчертано небрежен тон. — Но сътрудничеството винаги почива на взаимност. В какво се състои вината ни? Не сме ви молили хората ви да ни отмъкнат!

— Цялата проклета страна там вън се е разбунтувала заради вас! — възрази остро Кремер.

— А също и вашата хубава станция — каза Черити.

Кремер пребледня, изгледа я пронизително и се обърна сърдито към Хартман:

— Вие, проклет…

— Той не ми е казал нито дума — прекъсна го спокойно Черити.

Кремер я погледна иронично.

— А откъде знаете тогава какво става тук?

— Човек трябва да е твърде глупав, за да не забележи, че нещо не е наред — отговори дружелюбно Черити. — Какво става тук?

Кремер прехапа долната си устна и каза:

— Имате право. Наистина изживяваме трудни моменти. Това има нещо общо с бомбите, които те хвърлиха.

Черити го изгледа въпросително, при което Кремер нервно прекара ръка през лицето си.

— Експлодираха твърде близо до станцията.

— И? — попита с недоумение Черити.

— Това тук е военно съоръжение, капитан Леърд, още ли не сте го разбрали? — попита остро Кремер. — При нормални обстоятелства имаме тук минимален екипаж, но все пак достатъчен, за да защитава от нападение този огромен комплекс. Деветдесет и девет процента от работата се върши от компютри. А те реагират по точно определен начин на нападение с ядрено оръжие.

Черити го погледна. Тя разбра какво искаше да каже Кремер с тези думи; но трябваше да минат цели десет секунди, за да проумее какво означаваха те. Обхвана я леденостуден, невероятен ужас.

— Това тук е не само станция за живеене, нали? — попита почти беззвучно тя.

Кремер не отговори, но Черити знаеше, че е права.

— Можете да вършите всичко, само и само да се защитите, Кремер! И проклетите ви компютри са предизвикали контраудар!

— По-спокойно! — каза Кремер. — Ние…

— За какво говорите? — намеси се Скудър. Гласът му прозвуча тревожно.

Черити се обърна ядосано към него и посочи обвинително с ръка Кремер.

— За това, че без малко тези идиоти са щели да хвърлят всички ни във въздуха! А може и да го направят!

— Вече казах — прекъсна я остро Кремер, — че спряхме програмата.

— О, колко успокояващо! — каза саркастично Черити. — Задействано ли е вече отброяването на времето до пускане на ракетите в действие?

— Не съм проектирал аз тези съоръжения! — отбраняваше се Кремер.

— Не! — отвърна гневно Черити. — Но сигурно бихте го направили с радост, ако можехте, нали? — Тя махна ядосано с ръка и продължи: — Започвам да се питам как така не хвръкнахме поне сто пъти във въздуха, преди да дойдете вие.

— Казах ви вече два пъти — спряхме програмата! — каза сърдито Кремер. — Не се е случило абсолютно нищо.

— Тогава не разбирам защо се нервирате толкова.

— Ракетите не бяха стартирани — каза Кремер. — Но цялата база е под тревога. Не съм сигурен дали разбирате какво означава това. Тук имаме над десет хиляди войници, елитни войски, които са в състояние на дълбок сън. И те могат да се пробудят всеки момент.

— И какъв е проблемът? — полюбопитства Скудър.

Кремер го погледна така, сякаш се съмняваше в разсъдъка му, но Хартман го изпревари с отговора.

— Нямаме нито място, нито необходимите запаси, за да подслоним толкова много хора тук за повече от няколко дни — каза спокойно той.

— Тогава изключете компютрите си и ги оставете да спят — предложи Скудър.

Хартман поклати тъжно глава.

— Не става — каза той. А сетне се поколеба за момент и погледна Кремер, сякаш трябваше да получи позволение от него, за да продължи да говори. — Вижте, капитан Леърд, тези войници не се намират в камери за сън както вие, аз или мъжете, които служат в радиоподслушвателните станции вън. Знаете колко сложна и скъпа е техниката за летаргичен сън. Би било напълно невъзможно да се доставят достатъчно уреди за толкова много хора. Ние използваме друга техника. Моля, спестете ми обясненията относно нейното функциониране — и аз самият не го знам съвсем точно. Но това е рисковано. Не всички от тях ще се събудят отново. А ние нямаме възможност да ги приведем отново в летаргичен сън.

— Това означава, че ако тези мъже се събудят веднъж, ще останат така — каза Черити. — Накратко: ще ви създадат много работа.

— Ако беше само това… — каза тихо Хартман.

— Какво означава това? — попита Нет.

Кремер въздъхна шумно.

— Покажете им, Хартман — каза тихо той.