Волфганг Холбайн
Спящата армия (17)

17.

Тишината бе необичайна. Никога преди не бе идвал на това място, но това не бе първото гнездо, което виждаше. Беше проучил внимателно докладите за събитията през последните четиридесет и осем часа. Предполагаше, че площадът и катедралата щяха да гъмжат от джеърди и мравки слуги. Бе очаквал да чуе свиркането и писукането на хилядите насекоми и да види агресивната нервност на едно гнездо, чиято царица умираше.

Но вместо това го посрещна зловеща тишина.

Огромният площад пред катедралата бе напълно опустошен. В безбройните кратери, причинени от експлозиите, лежаха мъртви джеърди и труповете на мравки воини. Катедралата също бе пострадала.

Част от покрива й се бе срутил. Но колкото и ужасна да бе тази гледка, тегнещата над всичко тишина бе по-ужасна. Никъде не се забелязваше и следа от живот. Дори и лешоядите не бяха пристигнали при труповете.

Стоун погледна тревожно Луцифер. Моронът също беше напрегнат, почти нервен. Погледът на Стоун блуждаеше от безжизнените фигури на джеърдите до тлеещите останки от кораба на катедралата. За момент той изпита страх. Уплахата му бе толкова силна, че ако можеше, би побягнал към самолета си. И едновременно с това Стоун почувства, че не би могъл да избяга от приближаващата опасност.

Той продължи с разтуптяно сърце и спря за малко, преди да изкачи стъпалата към вратата със ситни, костващи му огромни усилия крачки! С влизането си Стоун спря за момент със затворени очи, за да се адаптира към дрезгавата светлина. Когато повдигна отново клепачи, пред него се разкри гледка на пълно опустошение.

Това, което допреди няколко дни бе непокътнато гнездо, раждащо новия народ на планетата, сега бе разрушено и опожарено. По пода лежаха стотици новоизлюпени яйца, а между тях — труповете на дузини джеърди и мравки.

Но царицата бе жива.

Стоун затаи дъх от ужас, когато видя тежките наранявания, които бе понесла. В огромните й, блестящи фасетни очи все още тлееше онзи зловещ огън, който го караше да изтръпва всеки път, когато стоеше лице в лице с гигантското чудовище. И в същия момент царицата вдигна глава и го погледна, сякаш бе чула стъпките му.

Движението й разруши магията, в чиято власт бе попаднал за момент. Той пристъпи отново и едва сега забеляза двете огромни, блестящи бели фигури на мравките, стоящи до обезобразеното тяло на царицата. Гледката го изненада. Той се обърна ядосано към Луцифер.

— Защо не ми каза, че инспекторите са тук?

— Не знаех — отговори Луцифер.

Стоун го изгледа с изпълнен с омраза поглед и поклати гневно глава, когато Луцифер понечи да го последва. Моронът се отдръпна безшумно назад, а Стоун продължи. Обхванат от истерия, губернаторът пристъпи към двамата инспектори и кимна.

Едната от двете мравки въобще не реагира, но другата се обърна и го изгледа със студените си кристални очи.

— Кой ви разреши да дойдете тук?

— Никой — отговори спокойно Стоун. — Но и никой не ми е казвал, че не бива да идвам. Освен това не смятам, че трябва да приемам заповеди от вас.

Инспекторът посочи Луцифер.

— Вашият заместник ви е информирал, че съществува възможност за преждевременен скок. В този случай всичките ви права се отменят, губернатор Стоун.

— Кой го казва? — осведоми се Стоун с престорено небрежен тон.

— Събития, които касаят съдбата на народа ни — отговори инспекторът, — не подлежат на решенията и властта на губернатора на планетата. Трябваше да знаете това.

Стоун вдигна рамене и мина небрежно покрай инспектора.

— Може би съм го забравил.

Той спря на три крачки от царицата и погледна огромното чудовище със смесица от погнуса и учудване. Разбираше малко от медицина, но след всичко, което видя, бе ясно, че тя нямаше да оживее.

— Какво се е случило тук? — попита той.

— Не знаем — обясни инспекторът. — Всичко подсказва предстоящ СКОК. Но това всъщност е невъзможно. Твърде рано е. Полето не би могло да се изчерпи дотолкова. Броят на населението не възлиза дори и на една двадесета част от необходимия лимит.

Внезапно зад гърба на Стоун прозвуча ехиден смях.

— Изглежда, че за разнообразие имате сума ядове, или?

Стоун позна гласа, преди да се обърне и да погледне плешивото джудже с навъсено лице, което се бе появило зад него.

— Ти? — попита изненадано той.

Гурк направи гримаса и започна да се клати.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш отново.

— Къде са останалите?

— Не са тук — отговори троснато Гурк. — И преди да попиташ — не знам къде са.

— И щеше да ми кажеш, ако знаеше? — каза иронично Стоун.

— Разбира се — отвърна Гурк. — Като виждам това, не смятам, че в момента Черити и хората й са най-голямата ти грижа.

Той посочи с глава царицата, която бе започнала да издава тихи, изпълнени с болка стенания.

— Хубава гледка, нали? Погледни я добре. Може би за последен път виждаш такова нещо. Във всеки случай на тази планета. Но не се безпокой — добави злобно Гурк, — сигурен съм, че господарите ти ще ти намерят друга работа. Галактиката гъмжи от планети, които чакат да бъдат завладени и опустошени.

Стоун се извърна ядосано и се обърна към инспектора.

— Къде са другите? — попита заповеднически той. — Къде са всички останали? Защо тук няма никой? Не е възможно да сте унищожили всички при нападението.

— Казах ви вече, губернатор Стоун — отговори инспекторът, — че събития, засягащи съдбата на народа ни, не са в…

— Всичко това ме засяга твърде много! — прекъсна го грубо Стоун. — По дяволите, смятате ли, че ще гледам безучастно как всичко пропада? Къде са те? Къде са джеърдите? Воините? Корабите?

— Изчезнаха — отвърна тъпо инспекторът. — Той има право. Всички изчезнаха. Преди един час. Просто… — щракна с пръсти той — така.

Стоун гледаше враждебно ту джуджето, ту двамата инспектори и след малко каза:

— Криете нещо от мен.

Двамата морони не отговориха, но Гурк отново се изкиска злорадо.

— Искаш ли да знаеш какво?

Стоун се извъртя със светкавична бързина, сграбчи джуджето за яката и го разтръска. Джуджето размаха ръце и започна да рита с крака, но не престана да се киска като лудо. Стоун го пусна отново на земята и направи заповеднически жест с ръка.

Известно време Гурк стоя със скръстени пред гърдите ръце, като се преструваше на обиден, а после въздъхна дълбоко, обърна се и се затътри бавно към царицата. След кратко колебание Стоун го последва. Макар че не я гледаше, той усещаше погледа й, който го следеше. Почувства се още по-зле.

Гурк спря, махна нетърпеливо с ръка и посочи някакво безформено очертание, за което в първия момент Стоун помисли, че е още едно строшено яйце. Но после видя, че е твърде голямо, за да бъде такова. Когато направи още една крачка и се наведе, той видя какво бе всъщност това.

— О, боже! — изстена той.

Зад гърба му прозвуча безумният смях на Гурк.