Джон Каценбах
Психоаналитикът (5)

Пета глава

Всеки елемент от заобикалящия го тази вечер свят е чужд за Рики.

С вида си, звуците и миризмите службата на Транспортната полиция на Деветдесет и шеста и Бродуей му наподобява някакъв прозорец към града, през който никога досега не му се е случвало да надникне и за който само е подозирал, че може да съществува. В преддверието на главния вход се долавя слаба воня на повръщано и пикня, затисната от по-острия мирис на някакъв силен препарат, като че някой е драйфал неудържимо цял ден, а после на бърза ръка са замили бълвоча с дезинфектиращо средство. Миризмата го разколебава и той спира за момент, колкото да чуе оглушителна врява, смесица от ежедневно и сюрреалистично. Мъжки глас крещи невнятни словосъчетания откъм някакво скрито място: тирада, която няма абсолютно нищо общо с всичко останало в околната действителност. Пред масивното дървено бюро на дежурния сержант разгневена жена изстрелва като картечница проклятия на испански, вдигнала над главата му ревящо дете. От двете страни минават полицаи с потъмнели от потта на жаркия ден сини ризи, а кожените им кобури някак не се съвместяват с миролюбивото поскърцване на униформените обувки. Някъде звъни безответен невидим телефон. Влизат и излизат непрекъснато, носят се смехове и клетви, а над всичко кънтят гръмки псувни или от страна на грубовати наглед полицаи, или откъм някои посетители, част от тях с белезници, вкарани под безжалостните светлини на приемника.

Рики се олюлява до входната врата, смаян от чутото и видяното, без да знае какво да прави по-нататък. Неочаквано зад гърба му влиза полицай, който го дръпва навътре като с въже, едва процедил:

— Пази се от пътя бе, човек, трябва да се минава.

Жената при бюрото на дежурния вдига юмрук и го размахва насреща му, пуска последен залп от гнусни обиди, разтърсва детето, обръща се и се втурва начумерена покрай Рики, все едно че не е нещо повече от случайна хлебарка по пътя й. Той се препъва напред към бюрото на полицая. Някой, който явно е заемал някога току-що освободеното от Рики място, е издълбал незабелязан вулгарна дума в дървената ламперия, но тя явно не впечатлява никого чак толкова, та да я заличи.

— Много съжалявам — започва Рики, колкото да бъде прекъснат с думите:

— Никой никога не съжалява истински, човече. Само така казват. Но никой не го мисли в действителност. Аз обаче съм готов да изслушам всекиго. Та за какво казваш, че съжаляваш?

— Не ме разбрахте правилно… Имах предвид…

— Никой никога не казва какво точно има предвид. Много важна житейска поука. Би била изключително полезна, ако повечко хора я усвоят.

Полицаят е към четирийсет и нещо, а лицето му краси безметежна усмивка, която иска сякаш да каже, че в досегашния си живот той е успял да види всичко на този свят, което заслужава да бъде видяно. Той е здраво сложен мъжага с шия на културист и гладка черна коса, зализана назад. Бюрото е затрупано с формуляри и протоколи за разни инциденти, сред които на пръв поглед не може да се открие дори намек за някакъв ред или организация. От време на време полицаят събира по няколко листа и със силен удар ги съшива със старомоден настолен телбод. След това хвърля творението си в телена касетка.

— Позволете да започна отначало — обажда се Рики с остър тон.

Полицаят отговаря с нова усмивка:

— Никой никога не започва нищо отначало — поне доколкото ми е известно на мене. Всеки разправя, че искал да започне живота си отначало, ама не става така тая работа. Но пък що не опиташ? Може да се окажеш първият успял. Та с какво мога да ти бъда полезен, човече?

— Днес следобед е станала злополука на станцията на Деветдесет и втора. Някакъв паднал…

— Скочил. Чух за това. Свидетел ли си?

— Не. Но познавах човека. Бях негов лекар. Трябва ми информация…

— Доктор, викаш? Какъв доктор?

— През последната година му провеждах психоаналитични сеанси.

— Психиатър?

Рики кимва.

— Интересна професия е твоята — отбелязва полицаят. — Верно ли имаш кушетка?

— Вярно е.

— Да не ме будалкаш? И хората още има за какво да ти разправят? Що се отнася до мене, мигом ще заспя, усетя ли възглавница под главата си. Една прозявка и айде: угасвам като свещица. Ама другите брътвят без умора, а?

— Случва се.

— Яко. Е, тоя поне гък няма да каже повече. Най-добре говори с детектива. Направо през двойната врата, после по коридора, кабинетът отляво. Ригинс се занимава със случая. Или каквото там е станало, когато е връхлетял експресът от Осмо авеню с над сто километра в час. Ако ти трябват подробности, натам.

Полицаят махва към двойна врата, която явно води към вътрешността на службата. В същия момент Рики чува някакъв глас да се извисява по спирала, като че долита отдолу, а ехти над главите им. Сержантът се хили.

— Тоя ще ми скъса нервите още преди мръкване — съобщава той, след което събира пак листове и ги защипва с телбода, който трясва като пистолет. — Ако не вземе да млъкне, аз самият ще имам нужда от психиатър тази вечер. Трябва да си купиш преносима кушетка, докторе. — Засмива се и прави широк жест с ръка, за да ориентира посетителя във вярната посока, а хартиите пред него зашумоляват, като да ги е лъхнал вятър.

 

 

От лявата страна на коридора има врата с надпис „Детективи“ и когато Рики Старкс я отваря, вижда неголямо помещение, пълно с мърляви сиви метални шкафове и осветено с мощен поток изкуствена светлина от тавана. Мига, защото тя дразни очите му като морска вода. Зад разположеното най-близо до вратата бюро се е настанил детектив с бяла риза и червена вратовръзка. Той вдига поглед към влезлия.

— Кажете?

— Детектив Ригинс?

Онзи клати глава.

— Не, не съм аз. Тя е там, отзад, разпитва последните, дето са видели днешния скокльо.

Рики поглежда към дъното на помещението, където забелязва жена на средна възраст с мъжка бледосиня риза и вратовръзка, виснала от врата й по-скоро като ласо, отколкото като аксесоар към външния вид, допълнен от сив — в унисон с интериора — панталон и несъответстващи на нищо бели маратонки със светлоотразителни оранжеви ивици отстрани. Мръснорусата й коса е прибрана назад и вързана на опашка, която я прави да изглежда малко над трийсет и пет, както е определил възрастта й Рики. При ъгълчетата на очите й се събират уморени бръчици. Жената разговаря с две чернокожи момчета, и двете нахлузили безобразно торбести дънки и накривили бейзболни шапки под такъв невъзможен ъгъл, че изглеждат като залепени за главите им. Да би бил малко повече в час със съвременните тенденции, Рики би разбрал мигом, че става дума за последен писък на модата, но понеже не е, той решава, че видът на момците е странен и донякъде притеснителен. Ако ги срещне на улицата, без съмнение ще се стресне.

Детективът пред него пита неочаквано:

— Да не сте дошли във връзка с инцидента на Деветдесет и втора?

Рики кима. Мъжът хваща телефонната слушалка, а на посетителя посочва няколко стола с неудобни облегалки, наредени покрай една от стените на помещението. Само един от тях е зает от някаква раздърпана и мърлява жена на неопределена възраст с къдрава сребристосива коса, щръкнала като след експлозия във всички посоки. Според Рики жената си говори нещо под нос. Тя носи извехтяла връхна дреха, която плътно притиска към тялото си, а то се полюлява напред-назад на стола сякаш в някакъв вътрешен ритъм. Бездомна шизофреничка, определя начаса диагнозата Рики. Не е попадал отблизо на подобен случай от студентските и стажантските си години, само дето като всеки нюйоркчанин неведнъж ги е отминавал по улиците на града. Напоследък броят им сякаш намалява, но Рики предполага, че това е резултат от политически машинации, а хората са преместени из други райони, та да не се натъкват толкова често на тях ентусиазираните тълпи туристи, както и по-заможните жители на този или който и да било друг американски град.

— Седнете засега до Лу-Ан — обажда се детективът. — Ще уведомя Ригинс, че имаме още един жив свидетел, с когото да разговаря.

Чул името, Рики застива. Поема си дълбоко дъх и се запътва към редицата столове.

— Може ли да седна до вас? — обръща се той към жената, посочил стола до нейния, а на лицето й се изписва смайване.

— Той пита дали можел да седне. Че аз коя съм бе? Повелителката на столовете ли? Какво искаш да чуеш? Да? Не? Той може да седне където си ще…

Ноктите на Лу-Ан са изпочупени, мръсни и черни. Ръцете й са целите в белези и струпеи, а едната е с възпалена рана: кожата наоколо е червена и подута. Рики си мисли, че сигурно е болезнена, но не казва нищо. Лу-Ан потрива пръсти като готвач, който соли супа.

Рики се настанява до нея. Завърта се насам-натам, сякаш търси по-удобно положение за тялото, а сетне я заговаря:

— Значи, Лу-Ан, ти си била в станцията на метрото, когато човекът е паднал върху релсите?

Лу-Ан вдига поглед към безмилостния блясък на неоновите тръби. Потръпва леко с рамене и казва:

— Значи той иска да узнае дали съм била там, когато онзи се блъсна във влака? Трябва да кажа какво съм видяла, всичката кръв и писнали хора, ужас-ужас, а после идва полицията.

— На тази станция ли живееш?

— Той иска да узнае дали живея там, е, трябва да му кажа, че понякога живея. — Лу-Ан най-после отлепя поглед от лампите, мига и върти глава, сякаш се сили да разпознае призраците, населили това помещение. След малко се обръща най-сетне към Рики. — Видях — заявява тя. — Ти също ли беше там?

— Не — отвръща докторът. — Човекът, който умря, беше мой познат.

— О, тъжно — клати глава жената. — Колко тъжно за тебе. И аз познавах умрели. Много тъжно за мене.

— Така е — съгласява се Рики. — Тъжно е. — Насилва се леко да й се усмихне. И тя му се усмихва. — Кажи ми, Лу-Ан, какво точно видя?

Тя се прокашля, сякаш да прочисти гърлото си.

— Той иска да знае какво съм видяла — заговорва жената с лице към Рики, но сякаш не точно на него. — Иска да научи за мъжа, който умря, и за хубавата жена после.

— Каква е тая хубава жена? — пита Рики, мъчи се да запази спокойствие.

— Той нищо не знае за много хубавата жена.

— Не, не знам — признава Рики. — Но ми е много интересно.

Погледът на Лу-Ан се зарейва в пространството, сякаш опитва да фокусира нещо извън полезрението, някакъв мираж, тя заговаря непринудено, с приятелски тон:

— Той иска да знае, че хубавата жена дойде право при мене веднага след като човекът о-па! И тя ми говори много тихо и ме пита: видя ли това, Лу-Ан? Видя ли как този човек скочи под влака? Видя ли го как пристъпя до ръба, когато влакът приближи, експресът, нали знаеш, той не спира тук, ако искаш да се возиш, трябва да вземеш локалния, а той просто скочи под него! Ужас-ужас! Вика ми оная жена, видя ли го как се уби? Никой не го е блъскал, Лу-Ан, казва ми тя. Никоя жива душа. Бъди абсолютно сигурна в това, Лу-Ан, никой не го е блъскал, о-па! И тогава до нея има един мъж, точно до много хубавата жена, и той казва, Лу-Ан, трябва да кажеш на полицията какво си видяла, как този човек минава край другите господа и дами и скача, о-па! Мъртъв. И тогава хубавата жена ми казва на мене, казва ми, ще речеш на полицията, Лу-Ан, че твой граждански дълг е да им съобщиш, че си видяла мъжа да скача. А после ми дава десет долара. Все за мене десет долара. Но трябва да обещаеш, Лу-Ан, обещаваш, че ще отидеш при полицаите, за да им кажеш какво си видяла, как е скочил човекът. Да, казвам й аз на нея, обещавам. И както съм обещала, идвам в полицията да кажа каквото съм видяла, както е обещано. И на тебе ли ти даде десет долара?

— Не — отвръща предпазливо Рики, — на мене не ми е давала десет долара.

— О, това е лошо — заявява Лу-Ан с поклащане на глава. — Нямаш си късмет ти.

— Така е. Нямам — съгласен е Рики. — Лоша работа.

Вдига поглед и вижда жената детектив да приближава.

Видът й е дори още по-изтощен от преживяното през деня, отколкото му се бе сторило на пръв поглед. Детектив Ригинс се движи с усилие, което говори за мускулни болки, изтощение и поне отчасти смазан дух от днешната жега, както и от принудително прекарания в събиране на трупни останки следобед, а сетне в опити да подреди мозайката на последните преживени от него мигове, преди да стъпи на ръба на платформата. Докторът остава смаян от способността й да се усмихне, макар и едва-едва, при запознаването.

— Здравейте — приветства го тя. — Предполагам, че сте тук във връзка с господин Цимерман? — И още преди да й отговори, детектив Ригинс се обръща към жената с думите: — Лу-Ан, ще изпратя един полицай да те настани в пансиона на Сто и втора за тази нощ. Благодаря ти за посещението. Много ни помогна. Остани в приюта, Лу-Ан, чуваш ли? Може отново да ми потрябваш.

— Тя казва на мене, стой в приюта, но тя не знае, че ние мразим приютите. Там е пълно с откачени и долни люде, които ще те ограбят и намушкат, ако разберат, че имаш десет долара от много хубавата жена.

— Ще се погрижа никой да не разбере и ще си в безопасност. Моля те.

Лу-Ан поклаща със съмнение глава, но казва:

— Ще се опитам.

Детектив Ригинс сочи към вратата, където стоят двама униформени.

— Тези момчета ще те хвърлят дотам.

Лу-Ан се надига с поклащане на главата.

— Ще се повозиш в кола, Лу-Ан. Голямо забавление е. Ако искаш, ще ги накарам да пуснат синята светлина и сирената.

Тази перспектива кара Лу-Ан да се усмихне. Започва да кима с детски ентусиазъм. Детективката прави знак на униформените и казва:

— Момчета, отдайте подобаващите почести на нашата свидетелка. Светлини и всичко както си му е редът, нали?

И двамата свиват рамене с усмивка. Задачата е лесна и те няма от какво да се оплачат, стига Лу-Ан да се качи и да слезе от колата им достатъчно бързо, та да не остави в нея вонята на мръсотия, вкисната пот и инфектирана рана, която си носи постоянно като одеколон.

Рики гледа как побърканата жена, започнала отново да кима и да си говори самичка, се мъкне към изхода между двамата полицаи. Хвърля поглед към детектив Ригинс и вижда, че и тя я гледа.

Полицайката въздъхва:

— Не е толкова зле, колкото някои други. И все наоколо се навърта. Зад кръчмата на Деветдесет и седма улица, в метрото, където е била днес, или край входа на парка при Деветдесет и шеста. Искам да кажа, че си е луда, та дрънка, но не прави бели като някои други. Не знам коя е всъщност. Дали не е възможно, докторе, някой някъде да се притеснява за нея? В Синсинати или Минеаполис. Семейни приятели, роднини, които се питат какво ли е станало с тяхната ексцентрична леля или братовчедка. Може да е наследница на някой петролен магнат или на щастливец, спечелил джакпот. Голям смях, а? Какво ли може да й се е случило, та да стигне дотук. Може да е от всички ония препарати, дето им ги тъпчат в главите, докато изпушат. Но това е повече във вашата област.

— Аз не съм особено силен с медикаментите — отвръща Рики. — За разлика от мнозина мои колеги. Толкова напреднала шизофрения, каквато е нейната, наистина се нуждае от медикаментозно лечение, а онова, с което се занимавам аз, надали би било от особена полза за Лу-Ан.

Детектив Ригинс му дава знак да отидат при бюрото й, до което е сложен допълнителен стол. Двамата се насочват натам заедно.

— Вие сте повече по приказките, така ли? Вникване в първопричината? Приказки, приказки, приказки, докато рано или късно тя лъсне на слънцето?

— Твърде опростено, обаче не и погрешно, детектив.

— Имам сестра, която посещаваше подобен терапевт след развода си. Той наистина й помогна да се ориентира в неразборията на своя живот. От друга страна, братовчедка ми Марси, която е от ония, дето все им се събират черни облаци над главите, три години подред ходи при един, докато не се побърка съвсем.

— Съжалявам. Както при всяка друга професия, компетентността на специалиста може да се движи в доста широки граници. — Рики и детективката сядат до бюрото. — Но…

Детектив Ригинс не му дава възможност да продължи:

— Казвате, че сте били терапевт на господин Цимерман, така ли? — Тя подготвя бележник и химикалка.

— Да. Той бе подложен на психоанализа през последната година. Обаче…

— Забелязали ли сте изявена склонност към самоубийство напоследък?

— Не. Категорично не — твърдо заявява Рики.

Полицайката вдига вежди в израз на лека изненада.

— Наистина ли? Ни помен от подобно нещо?

— Именно това казах току-що — отвръща Рики. — Всъщност… — Рики се поколебава.

— Е? — насърчава го рязко полицайката. — Подобряваше ли се състоянието му? Чувстваше ли се по-уверен? По-сигурен в себе си? По-подготвен да се справя с предизвикателствата на този наш свят? По-малко потиснат? Не така гневен?

Рики отново обмисля отговора, после казва:

— Бих казал, че нямаше признаци за нещо, което вие или аз бихме окачествили като прелом. Той все още се бореше упорито с мрачните сили, които съсипваха неговия живот.

Детектив Ригинс се усмихва, но без сянка на шеговитост. Думите й прозвучават донякъде заядливо:

— Тоест след интензивна терапия в течение на година, петдесет минути на ден, пет дни седмично, четирийсет и осем седмици, бихме могли спокойно да кажем, че той си е бил все така депресиран и недоволен от своя живот?

Рики прехапва устна и кимва след миг.

Детектив Ригинс записва нещо в бележника си, но докторът не може да види какво точно.

— Думата „отчаяние“ твърде силна ли е за случая?

— Да — отвръща Рики с раздразнение.

— Дори ако това е първата дума, употребена от неговата майка, с която той живее под един покрив? И думата, която използваха неколцина от най-приближените му колеги?

— Въпреки това — настоява Рики.

— Значи вие не смятате, че е бил склонен към самоубийство?

— Казах вече, детектив. Той не прояви нито един от класическите симптоми. Иначе щях да взема съответните мерки…

— Като например?

— Щяхме да организираме сеансите по друг начин. Може би щях да прибягна до лекарства, ако бях преценил опасността за наистина голяма…

— Мисля, че преди малко изяснихте отрицателното си отношение към медикаментите.

— Така е, но…

— Няма ли да излизате в отпуск? Всеки момент?

— Да, от утре. Поне така е планирано, обаче какво общо…

— С други думи, от утрешна дата неговата терапия спира поради отпуск?

— Да, прекара се…

Детективката се усмихва.

— Странен израз в устата на психиатър.

— Кой израз? — пита Рики и се чувства все по-нервно.

— Прекара се или е прекарал?… — отвръща детектив Ригинс. — Това не е ли, както му казвате вие, парапраксис^[1]?

— Не.

— Значи вие сте убеден, че не може да става дума за самоубийство?

— Не мисля, че е. Обаче…

— Губили ли сте в миналото пациент поради самоубийство?

— Да. За нещастие. Но в онзи случай симптомите бяха ярко изразени. А моите усилия се оказаха несъизмерими с дълбочината на неговата депресия.

— Този провал сигурно ви е преследвал дълго време, докторе?

— Така е — съгласява се хладно Рики.

— Не би било от полза за вашия бизнес и с положителност ще се отрази зле на репутацията ви, ако друг ваш пациент е решил да се пробва срещу експреса от Осмо авеню, нали?

Рики се обляга рязко назад със свъсено лице.

— Не ми харесва подтекстът на казаното току-що, детектив.

Ригинс се усмихва и леко поклаща глава.

— Да караме нататък тогава. Ако приемем, че не се е самоубил, остава вероятността някой да го е блъснал под мотрисата. Споменавал ли е някога господин Цимерман за някого, който да го ненавижда или таи злоба срещу му, или би имал някакъв мотив, за да предприеме убийство? Той е говорил пред вас всеки ден. Значи, ако е имало подобно нещо, ако някой неизвестен потенциален убиец е застрашавал живота му, би било естествено да го спомене пред вас. Има ли такова нещо?

— Не. Никога не е споменавал за някого, който да отговаря на очертаните от вас параметри.

— Никога не сте го чували да казва: еди-кой си иска да ме пречука?

— Не.

— И щяхте да запомните, ако е имало подобен случай?

— Разбира се.

— Добре, значи не разполагаме с име на човек, който би искал да го унищожи. Няма вбесен съдружник, отблъсната любовница, съпруг рогоносец? Допускате, че някой може да го е блъснал заради какво? Бил му е обиден за нещо? Друга някаква мистериозна причина?

Рики се колебае. Разбира, че това е неговият шанс да разкаже на полицията за писмото, с което се иска собственото му самоубийство, за визитата на голата Върджил, за играта, в която го въвличат. От него се иска само да заяви, че Цимерман е жертва на престъпление, към което е съвсем непричастен. Рики почти отваря уста, за да изплюе всичко това, да остави думите да се излеят без контрол, но веднага съзира пред себе си отегчена, изтощена до крайност полицайка, която умира от нетърпение да приключи този, общо взето, неприятен ден с попълване на формуляр, който не предвижда графа за неговата информация.

И Рики решава да я запази за себе си. Такава е неговата природа на психоаналитик. Той не споделя с лекота или пред непознати подозрения и неизяснени хипотези.

— Всичко е възможно — отвръща Рики. — А какво знаете за онази жена? Дето е дала на Лу-Ан десет долара?

Събеседничката му бръчка чело, сякаш объркана от въпроса.

— Какво да знам?

— Не намирате ли поведението й някак подозрително? Не ви ли се струва, че тя се опитва да внуши на Лу-Ан определени изказвания за пред вас?

Детективката свива рамене.

— Не го виждам по този начин. Една жена и придружаващият я мъж разбират, че някаква не толкова щастлива гражданка на нашия велик Ню Йорк е станала свидетелка на тежък инцидент, и решават да й дадат малка компенсация за неприятното преживяване да се свърже с полицията и даде показания. Това е не толкова подозрителна проява, колкото признак за висок граждански морал, тъй като Лу-Ан идва и ни помага, частично мотивирана от тяхната намеса.

Рики помълчава за миг, после пита:

— Не сте установили тяхната самоличност, нали?

Полицайката клати глава.

— За жалост. Те са представили Лу-Ан на един от първите пристигнали на местопроизшествието полицаи, а сетне са си тръгнали с обяснението, че са били на място, откъдето не са видели станалото, и с нищо не могат да помогнат като очевидци. А полицаят не е взел имената им именно защото не са очевидци. Защо питате?

Рики не е убеден, че има желание да отговори на този въпрос. Нещо в неговото съзнание направо крещи, че трябва да се освободи от този товар. Не може да прецени в момента обаче степента на евентуалния риск. Опитва се да изчисли, да усети, да отгатне, но изведнъж му се струва, че цялата околна действителност е мъглява, неподатлива на дешифриране, неуловима и измамна. Той разтърсва глава, сякаш се мъчи с едно движение да подреди емоциите си.

— Силно се съмнявам, че господин Цимерман се е самоубил. Състоянието му с положителност не бе толкова сериозно. Отбележете това в доклада си, детектив.

Детектив Ригинс свива рамене и се усмихва със зле прикрита досада и видим сарказъм.

— Ще го сторя, докторе. Вашето мнение, такова каквото е и с тежестта, която заслужава, ще бъде отбелязано в моя доклад.

— Има ли други очевидци? Някой да е забелязал Цимерман да скача от платформата без чужда помощ?

— Само Лу-Ан, докторе. Всички останали са видели събитието само отчасти. Никой не е забелязал, че не е бил блъснат, но двама младежи го видели да стои настрани усамотен, отделно от останалите чакащи на перона. Груповата характеристика на очевидците, докторе, е типична за подобен род злополуки. Хората са насочили поглед към тунела, от който ще се появи чаканата от тях композиция. Във всички случаи потенциалните самоубийци остават зад тълпата, а не пред нея. Тяхната цел е да свършат със себе си поради някаква известна само на тях причина и плановете им изобщо не включват организиране на шоу за останалите. И затова в деветдесет и девет случая от сто те са зад чакащите. Ще рече, горе-долу на мястото, където е бил господин Цимерман. — И се усмихва. — Искате ли да се обзаложим, докторе, че все някъде из личните му вещи или документи ще открия предсмъртна бележка? А може и вие да получите писмо още тази седмица. Ако това стане, ще ми изпратите копие за доклада, нали? Разбира се, предвид предстоящото ви заминаване в отпуск може и да не ви завари. Но и в този случай ще бъде от полза.

Рики иска да отговори, но сдържа собственото си раздразнение.

— Може ли да ми дадете визитна картичка, детектив? За в случай, че ми се наложи да ви потърся — добавя с най-студения възможен тон.

— Разбира се. Можете да ми се обаждате по всяко време. — Гласът й е подигравателен и изразява тъкмо противното на казаното.

Тя вади картичка от кутийка пред себе си и му я подава с малко превзет жест. Без да я удостои с поглед, Рики я пъха в джоба си и се надига, за да си тръгне. Прекосява помещението с енергични крачки и се обръща само един път, от прага на вратата, за да съзре за миг детектив Ригинс надвесена над старомодна пишеща машина, готова да затрака словата в своя доклад, посветен на това очевидно, банално и незначително наглед самоубийство на Роджър Цимерман.