Джон Каценбах
Психоаналитикът (4)

Четвърта глава

— Аха — започва оживено посетителката, — значи тук се разплитат загадките.

Рики я следва мълком в собствения си кабинет, който тя започва да разглежда с любопитство. Погледът й обхожда кушетката, креслото, бюрото му. Тя се доближава до шкафа и разглежда книгите му, поклаща глава, докато разчита солидните, надути заглавия. Прокарва пръст по гърба на един от томовете и видяла праха по него, отбелязва с неодобрение:

— Май не се ползва особено често… — а след малко обръща поглед към лицето му и пита с още по-голям укор в гласа: — Но как е възможно? Та тук няма и помен от поезия или каквото и да било литературно произведение. — След това отива до боядисаната в кремаво стена, на която е окачил дипломите си, няколко скромни картини и портрет на самия гений в строга дъбова рамка. На портрета той е с прословутата си пура в ръка, отправил към присъстващите съдбовния поглед на дълбоко хлътналите си очи, а издадената челюст, която понася толкова болки на стари години^[1], е с бяла брада. Жената почуква по стъклото на портрета с дългия си пръст, увенчан от маникюр в сигналночервено.

— Интересно, всяка професия сякаш се нуждае от собствена икона на стената. Искам да кажа, че ако например отида при свещеник, той непременно ще е закачил Исус или разпятие. Равинът ще има шестолъчна звезда или седемсвещник, а всяко дребно политиче краси стаята си с образи на Линкълн или Уошингтън. Трябва да се приеме закон срещу всичко това. Лекарите умират да имат подръка порцеланов или пластмасов модел на коляно, сърце или друг някой орган. Сигурно специалистите от Силиконовата долина си закачват мутрата на Бил Гейтс, за да й се кланят по цял ден. А психоаналитиците като тебе, Рики, не могат да дишат без образа на свети Зигмунд Фройд. Така всеки, престъпил прага на тази стая, ще знае кой е измислил правилата, по които се върти нашата Земя. И освен това създава някакво мъничко усещане за право на съществуване на твоята професия, което иначе би било поставено под въпрос.

Рики Старкс избутва мълком един стол в пространството пред бюрото. Сетне заобикаля откъм другата му страна и прави знак на младата посетителка да седне.

— Моля? — възкликва тя. — Няма ли да се възползвам от прословутата кушетка?

— Би било малко прибързано — отвръща хладно докторът и отново я кани с жест.

Младата жена пак обхожда с остър поглед помещението, сякаш иска да запамети всяка негова подробност, а сетне се отпуска върху стола. Прави го някак вяло, като в същото време бърка в джоба на черния шлифер, за да извади пакет цигари. Издърпва една, захапва я и пали газова запалка. Миг преди пламъкът да докосне края на цигарата, ръката със запалката застива във въздуха.

— Ах — обажда се жената с усмивка, — колко невъзпитано от моя страна. Нали нямаш нищо против да запаля, Рики?

Той поклаща глава.

Тя продължава с усмивка:

— Разбира се, че нямаш. Ти кога ги остави? Преди петнайсет години? Двайсет? Всъщност, Рики, мисля, че беше през седемдесет и седма, ако информацията на господин Р. е точна. Подходящо време за отказ, Рики. Епоха, в която мнозина си палят ей така, без да се замислят, защото макар тютюнопроизводителите да го отричат, хората знаят, че пушенето е вредно. Че убива и няма тук ала-бала. И поради тази причина хората предпочитат много-много да не му мислят. Щраусов подход към здравословния проблем: муш главата в дупката и все едно няма такъв проблем. А колко други неща стават по същото това време. Войни и бунтове, скандали. Чувам, че било най-прекрасното време да се живее. Обаче Рики, младият лекар-стажант, съумява да откаже пушенето, докато то е все още твърде популярна привичка и въобще не е обект на толкова широка обществена неприязън, както е в наши дни. Това е показателно. — Младата жена пали цигарата, дръпва дълбоко и пуска небрежно дим в стаята.

— Пепелник? — пита тя.

Рики бърка в едно от чекмеджетата и вади скрития там пепелник. Слага го в края на плота. Посетителката мигом загасва цигарата в него.

— Стига толкова — отбелязва тя. — Само малко остра миризма на дим, колкото да си спомним старите времена.

Рики изчаква малко, после пита:

— Защо е толкова важно да си ги припомняме?

Жената върти очи, отмята глава назад и избухва в продължителен гръмък смях. Острият му звук е абсолютно неуместен. Също като кикот в черква или звуци на клавесин на летище. Когато млъква, тя вперва в Рики проницателен поглед.

— Всичко трябва да се помни. Всичко около това посещение. Не е ли така при всеки пациент? Ти не знаеш всъщност какво имат те за казване, нито кое от казаното ще отвори техния свят за тебе, нали, Рики? Затова трябва да бъдеш непрекъснато нащрек. Понеже не знаеш кога точно ще се открехне вратата, която ще ти разкрие скритите тайни. Ето защо трябва да бъдеш винаги готов. Наострил уши. За думата или движението, които ще ти кажат толкова много неща, така ли е? Нали правилно се ориентирам в проблематиката?

Той кима.

— Добре — заявява безцеремонно тя. — Защо смяташ, че моята визита днес е по-различна от която и да било друга? Макар това да е очевидно.

Той не отговаря. Мълчи известно време и наблюдава младата жена с надежда да разклати нейната самоувереност. Но тя запазва хладнокръвие, а мълчанието, за което той знае, че може да се окаже по-притеснително от всеки звук, изглежда, не й влияе въобще. Най-накрая той заговаря тихо:

— Поставен съм в неравностойно положение. Вие явно знаете много неща за мене, както и поне отчасти какво се случва в тази стая, докато аз не знам дори името ви. Бих желал да разбера какво имате предвид със заявлението, че господин Цимерман е решил да преустанови терапията си, понеже самият той не ми се е обаждал, а това е много странно. Бих искал също така да разбера каква е връзката ви с човека, когото наричате „господин Р.“, за когото предполагам, че е същият, който ми изпрати заплашително писмо с подпис Румпелщилцхен. При това настоявам да отговорите на тези въпроси незабавно, защото в противен случай ще извикам полицията.

Тя отново се усмихва. Без окото й да мигне.

— Досаждам ли ти с присъствието си?

— Искам отговори — отвръща той.

— Но не се ли стремим всички именно към това, Рики? Всеки, който престъпи прага на този кабинет. Отговори?

Той мълчи. Посяга към телефона.

— Не ти ли идва на ум, че по свой собствен начин господин Р. също иска да получи отговор? Отговор на въпрос, който го измъчва дълги години. Помисли си, Рики. Не си ли съгласен, че дори най-жестокото отмъщение води своето начало от някакъв съвсем безобиден въпрос?

Това е интересно, казва си Рики. Но събуденият у него интерес към тази забележка е по-слаб от раздразнението, което предизвиква поведението на жената. То не разкрива нищо друго, освен самодоволно нахалство. Той слага ръка върху слушалката. Не му хрумва какво друго би могъл да стори.

— Моля ви да отговорите незабавно на въпросите ми, или ще предоставя на полицията възможността да се оправя в цялата бъркотия.

— Не ти ли е интересно, Рики? Не искаш ли да вземеш участие в играта?

— Не виждам каквато и да било игра в отвратителното послание до едно впечатлително четиринайсетгодишно момиче. И не виждам нищо забавно в предложението да се самоубия.

— Но, Рики — усмихва се жената, — та няма ли това да бъде най-великата от всички игри? Да надхитриш смъртта?

Това го кара да се замисли с ръка върху телефона.

— Би могъл да спечелиш, Рики. Но не и ако вдигнеш тази слушалка и набереш 911. Защото тогава някой някъде ще загуби. Това обещание е дадено и вярвай ми, то ще бъде изпълнено. Господин Р. си държи на думата. И когато този някой загуби, ще загубиш и ти. Днес е само Ден първи, Рики. Да се предадеш сега е все едно да вдигнеш ръце веднага след стартовия изстрел. Преди да си пробягал и сантиметър от дистанцията.

Той дръпва ръка.

— Как се казвате? — пита докторът.

— За днес, както и за нуждите на играта, можеш да ме наричаш Върджил. Всеки поет има нужда от водач^[2].

— Върджил е мъжко име.

Жената свива рамене.

— Имам приятелка, която наричаме Рики. Това прави ли нещата по-различни?

— Не. И каква е връзката ви с Румпелщилцхен?

— Той ми е работодател. Изключително богат е и има възможност да наема когото си пожелае. Когото пожелае. За да постигне осъществяването по какъвто си пожелае начин на който и да било свой план. Понастоящем плановете му са свързани с тебе.

— Тогава като негово наемно лице вие би трябвало да знаете името и адреса му, всичко, което можете да ми съобщите, за да сложим точка на тази идиотщина веднъж завинаги.

Върджил поклаща глава.

— За жалост не е така, Рики. Господин Р. не е толкова елементарен, че да остави своята самоличност достъпна за обикновени слуги като моя милост. А дори да можех да ти помогна, в никакъв случай не бих го сторила. Нямаше да е спортсменско. Я си представи, че поетът и неговият водач вдигнат поглед към надписа „кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“, а Вергилий свие рамене и заяви: „Я майната ти, за какво ти е да се мъкнеш там?“. Ами това ще унищожи цялата поема. Не може да се напише епична поема, посветена на отказа да влезеш в ада, нали така, Рики? Няма начин. Трябва да минеш през портата.

— Защо сте дошли?

— Казах ти вече: той се опасява, да не би да приемеш несериозно неговите намерения. Мисли, че млада дама с ограничен и закостенял баща от Дирфийлд, чиито емоции са толкова податливи на външно влияние, би могла да се използва за твоята мотивация. Но съмнението поражда колебание, а на тебе ти остават само две седмици, което е доста кратък период. И затова той ти изпраща безплатен водач, който да ти помогне при старта. Мене.

— Добре — отвръща Рики. — Вие все за тази игра говорите. Но тя не е никаква игра за господин Цимерман. Той е подложен на психоанализа по-малко от година и терапията му е в критичен етап. Вие и вашият работодател господин Р. можете да си играете с мене. Това е едно. Но съвсем друго е, когато въвличате моите пациенти. Тук минавате всякакви граници…

Младата жена, нарекла се Върджил, вдига ръка.

— Рики, не бъди толкова патетичен.

Той млъква и вперва остър поглед в жената.

Тя не му обръща внимание и добавя с леко движение на ръката:

— Цимерман е избран за участник в тази игра.

Видът на Рики навярно издава смайването му, защото тя продължава:

— Не бил особено ентусиазиран в началото, както научавам, но доста бързо се запалил от идеята. Тъй като не съм участвала в разговора, не мога да ти бъда полезна с подробности. Моята роля е друга. Ще ти кажа обаче кой е взел участие. Жена на средна възраст в донякъде неизгодна позиция, която нарича себе си Лу-Ан. Красиво име, определено необичайно и не особено подходящо за нея предвид несигурното й положение на този свят. И все пак, Рики, когато изляза от тази стая, би било уместно да си поговориш с тази Лу-Ан. Кой знае какво би могъл да узнаеш. Сигурна съм, че ще се опиташ да откриеш господин Цимерман за обяснение, но това ще се окаже непосилна задача. Както вече споменах, господин Р. е изключително богат и умее да постига своите цели.

Рики се готви да поиска още обяснения, думите са вече на устата му, когато Върджил се изправя.

— Ще имаш ли нещо против — проговаря тя с дрезгав глас, — ако съблека шлифера?

Той прави широк жест с ръка:

— Както желаете.

Тя се усмихва и започва бавно да го разкопчава, сетне развързва колана на дрехата. После с едно-единствено движение оставя шлифера да се свлече на пода.

Отдолу не носи нищо.

Върджил полага длан върху едното си бедро и накланя предизвикателно тяло към него. Започва да се завърта, обръща към него гръб и след това светкавично застава отново с лице към доктора. Рики възприема цялата фигура с един поглед. Очите му като фотообектив улавят гърдите, венериния хълм, дългите крака и накрая се спират върху очите й. Те греят в очакване.

— Виж сега, Рики — тихо проговаря жената, — не си чак толкова стар. Не усещаш ли прилив на кръв? Някакво размърдване между краката? Не? Тялото ми си го бива, така ли е? — Тя се кикоти. — Няма нужда да отговаряш. Знам добре отговора. От по-рано. От други мъже.

Погледът й остава прикован в неговия, сякаш за да подчертае, че е в състояние да командва насочеността му.

— Винаги настъпва този чудотворен момент, Рики — казва Върджил с широка усмивка, — когато мъжът съзре тялото на жената. Особено ако го вижда за първи път. Цяло приключение. Погледът на мъжа я обгръща като воден поток. А след това, също както е в момента при тебе, вперил поглед между краката на жената, той се изпълва с чувство за вина и вдига очи към нейните. Мъжът иска сякаш да ми каже, че продължава да гледа на мене като на личност, докато всъщност мисълта му е на животно, без значение колко образован и възпитан може да е той. Нали точно това се случва в момента?

Той не отговаря. Мисли си, че са изтекли много години от последния път, когато е бил с гола жена, и по неясни причини тази мисъл го разтърсва вътрешно. В ушите му кънти всяка произнесена от Върджил дума и от един път му става горещо, сякаш дневната жега е нахлула неканена в кабинета му.

Тя продължава да се усмихва. Завърта се, за да му покаже тялото си втори път. Мести тежестта от крак на крак като модел на художник, който търси най-подходящата поза. Всяко нейно движение сякаш повишава температурата с по няколко градуса. Сетне се навежда бавно, за да вдигне шлифера от пода. Задържа го малко пред себе си, все едно не й се ще да го облече отново. И после отново със светкавично движение навлича дрехата и започва да я закопчава. Когато голотата на тялото й изчезва, Рики сякаш излиза от хипнотичен транс, или поне той така си представя извеждането на пациент от състояние на упойка. Понечва да заговори, но Върджил го спира с вдигната длан.

— Съжалявам, Рики — казва лаконично тя, — днешният сеанс приключи. Предоставих ти обширна информация и сега е твой ред да действаш. Не си много по тая част, нали? Твоята специалност е изслушването. И после нищо. Е, край на тия времена, Рики. Сега ще ти се наложи да погледнеш в очите широкия свят и да направиш нещо. Иначе… по-добре да не мислим сега за това. Когато водачът ти посочва пътя, трябва да го поемеш. Не се помайвай. Залудо работи, залудо… и така нататък. Ранно пиле рано… и прочее. Получи много ценни съвети. Гледай да се възползваш от тях. — И се насочва с бързи стъпки към вратата.

— Почакайте — обажда се импулсивно той. — Ще дойдете ли пак?

— Кой знае — отвръща Върджил с лека усмивка. — Може би ще се отбивам понякога. Зависи от тебе. — Сетне дръпва вратата и изчезва.

Слуша известно време тракането на токчетата й по коридора, а после скача и се хвърля към вратата. Отваря с рязко движение, но Върджил вече я няма отвън. Той остава за миг така, после затваря вратата и бърза към прозореца на кабинета. Точно навреме, за да види младата жена, която излиза от сградата. Към нея се приближава дълга черна лимузина и Върджил хлътва от тротоара в нея. Колата рязко потегля, без да остави време на Рики да забележи регистрационния й номер или някоя друга отличителна черта, дори да се бе сетил предварително за това.

 

 

Има дни, когато водите край плажовете на Кейп Код^[3], недалеч от лятната му къща, се разсичат от течения, които може да се окажат опасни, а понякога — фатални. Те се зараждат от последователните удари на океана в бреговата ивица, които в крайна сметка успяват да отворят достъп през пясъчните подводни наноси, защитаващи плажовете. Когато това стане, напиращите към брега водни маси изведнъж намират ново русло за своето отстъпление към вътрешността на океана. Тези подводни течения стигат до повърхността. Ако човек попадне в подобно течение, съществуват няколко правила за действие. Това е смущаващо, може би плашещо, при всички случаи изтощително, но на първо място — неприятно. Забравиш ли правилата обаче, ти си мъртъв. Теченията са тесни и затова не бива да се съпротивляваш на техния устрем. Насочи се успоредно на брега и след броени секунди увляклата те мощ отслабва и остава просто да се прибереш на сушата. В повечето случаи теченията са къси, така че можеш да се оставиш да те понесат, докато отслабнат достатъчно, за да се измъкнеш и обърнеш към брега. Рики познава тези прости правила, които може да се чуят на сушата по време на коктейл, както и на горещия пясък на брега, и правят нещата да изглеждат толкова лесни, като да пропъдиш кацнала на бедрото ти муха.

Разбира се, действителността е значително по-сложна. Безмилостният устрем на течението навътре в открито море, надалеч от безопасния бряг, неминуемо предизвиква паника. Непосредственият досег със сила, която многократно превишава силата на най-якия човек, всява истински ужас. Страхът в съюз с океана е смъртоносна комбинация. Бързо идва изтощението. Рики научава всяко лято от „Кейп Код Таймс“ за удавяне на някой нещастник само на броени метри от сушата.

Сега се опитва да овладее чувствата си, защото има усещането, че го е награбило водно течение.

Поема дълбоко дъх и се бори с усещането, че тъмна опасност го е повлякла нанякъде. Щом черната лимузина с Върджил изчезва от погледа му, той грабва работния график и открива телефонния номер на Цимерман, записан някога най-отгоре и начаса забравен, тъй като никога досега не се е налагало да търси този пациент. Бързо набира номера, чува нескончаема поредица сигнали за свободно. Няма го Цимерман. Няма я и неговата прекомерно грижовна майка. Няма телефонен секретар. Само протяжни, смразяващи кръвта сигнали.

В този миг на пълно объркване той решава, че е най-добре да говори направо с Цимерман. И дори Румпелщилцхен да му е платил, за да се откаже от терапията, Рики се надява този разговор да хвърли известна светлина върху самоличността на неговия мъчител. Цимерман е неприятна личност, но не е човек, способен да пази тайна, независимо колко силно е мотивиран. Рики трясва слушалката и взема сакото си. След броени секунди е навън.

Градските улици са залети от слънчева светлина, макар да наближава вечерта. Последните напъни на часа пик продължават да задръстват уличните платна, но човешкият поток по тротоарите вече чувствително е изтънял. Ню Йорк, като всеки друг огромен град, макар да се хвали с денонощен живот, също е подчинен на обичайния за всяко селище ритъм: енергичен преди обяд, решителен по пладне, гладен привечер. Той пренебрегва пълните ресторанти, макар не един път приятна миризма откъм входовете им да го изкушава. Тази вечер гладът на Рики Старкс е от съвсем друг вид.

Прави нещо, което почти никога не е правил. Вместо да спре някое такси, той прекосява Сентръл Парк пеша. Надява се времето и физическото натоварване да му помогнат в подреждане на нещата, в овладяване на положението. Но при цялата си професионална подготовка и прехвалена способност да се съсредоточава, не може съвсем точно да си спомни какво му каза Върджил, макар без усилие да вижда в съзнанието си всяка извивка на елегантното й тяло: от усмивката на устните през гънките на гърдите до линиите на триъгълника.

Дневната жега прелива в ранна привечер. След неколкостотин метра усеща гореща пот да се стича по врата му и под мишниците. Той разхлабва връзката и сваля сакото. Мята го през рамо, което му придава безгрижен вид, а той няма нищо общо със самочувствието му в момента. Паркът е все още тъпкан с хора, които се занимават с физически упражнения. На няколко пъти е принуден да освободи алеята за преминаване на групи бегачи. Мнозина достопочтени граждани разхождат кучетата си в предвидените за целта места, а друга са заети с разнообразни игри с топка. Бейзболните игрища са така планирани, че почти се застъпват. Много често дясната част на един терен опира в лявата на съседния. Всичко това му наподобява някакъв жив плакат, илюстриращ порядките в този град: всеки играч се стреми да изпълни собствения си фокус в играта, без при това да навлезе в полето на съседния. Понякога запратена от едното поле топка попада в съседното и тогава вторият отбор спира възпитано за момент, докато се възстанови статуквото. Рики си мисли за това, че животът много рядко е така подреден: твърде често ни се налага да нагазим в нечия територия.

Отнема му още четвърт час бърз ход да се добере до блока на Цимерман. Сега вече е истински потънал в пот и съжалява, че не е нахлузил някакви маратонки вместо тези корави официални обувки, които като едното нищо може да му докарат пришки. Усеща лепкава влага да избива през фланелката и да оставя тъмни петна по синята риза. Чувства прилепналата към черепа мокра коса. Рики се изправя неуверено пред една стъклена витрина, прави опит да оцени външния си вид по отражението, което показва вместо прилично облечен уравновесен лекар, който посреща с каменно изражение своите пациенти, някакъв размъкнат и изнервен мъж, обзет от нерешителност. Видът му е измъчен, объркан и може би мъничко уплашен, казва си той, след което си дава известно време за успокояване на нервите.

Никога досега в течение на трите десетилетия практика той не е престъпвал строгите правила на отношения между пациент и терапевт. Никога през ум не му е минавало да нанесе неочаквана визита в дома на свой подопечен. Колкото и дълбоко да е нечие отчаяние, той отива с депресията си при доктора. Те го търсят. Потиснати и уплашени, те се обаждат, за да им насрочи час, в който да го посетят в неговия кабинет. Това е задължителен елемент от процеса на тяхното възстановяване. Колкото и трудно да е за някои, колкото и безпомощни да се чувстват под напора на своите емоции, самият физически акт на посещението при него представлява критична стъпка. Изнасянето на процеса извън пределите на кабинета е необичайна рядкост. Понякога изглеждат жестоки тези дистанции и условности, създадени между лекуващ и пациент, но именно те помагат за постигане на самопознанието, което лекува.

Поколебава се, спрял на ъгъл съвсем недалеч от блока на Цимерман, изненадан донякъде, че е дошъл тук. Не му хрумва, че колебанието доста наподобява разходките на самия Цимерман под прозорците му в очакване на точния час.

Прави няколко крачки към блока и отново спира. Поклаща глава и казва тихо:

— Не мога да направя такова нещо.

Минаваща наблизо млада двойка явно го чува, защото мъжът казва:

— Разбира се, че можеш, човече. Хич не е трудно.

Увисналата на ръката му жена избухва в смях, а сетне го блъска на шега, сякаш за наказание заради тази проява на грубиянски хумор. Те отминават край него и продължават към своите си вечерни развлечения, а Рики остава залюлян като закотвена лодка, неспособен да помръдне и крачка, но тласкан от вятър и подводни течения.

— Какво точно каза тя? — шепне докторът.

Цимерман решил да преустанови терапията точно в два часа и трийсет и седем минути в някаква станция на метрото.

Никакъв смисъл няма в това.

Хвърля поглед назад и съзира телефонна будка на близкия ъгъл. Отива бързо и пъха четвъртак в апарата, за да набере номера на Цимерман. Отново чува дълга поредица сигнали, но никой не отговаря.

Този път обаче Рики изпитва чувство на облекчение. Отсъствието на Цимерман от къщи го освобождава от необходимостта да хлопа на вратата му, макар липсата на майката да е доста озадачаваща. Според думите на сина тя прекарва повечето време в леглото, безсилна и болнава, способна единствено безспир да издава унизителни, гневни команди, както и да лее обидни квалификации по негов адрес.

Окачва слушалката и прави крачка назад. Отправя продължителен поглед към блока на Цимерман и отново поклаща глава. Казва си наум: трябва да овладееш положението. Заплашителното писмо, порнографската атака и неочакваната поява на гола красавица в кабинета му са го извадили от релси. Нужно е, продължава да развива своята мисъл Рики, да подреди нещата и след като се ориентира в тях, да набележи линия на поведение за играта, в която са го натикали. А онова, което не бива да прави, е да зарязва почти целогодишна работа с Роджър Цимерман само защото е уплашен и постъпките му са необмислени.

Това заключение го ободрява. Поема назад, решен да се прибере у дома и да си приготви багажа за отпуска.

Погледът му обаче спира на входа за метрото на Деветдесет и втора улица. И той като повечето останали представлява тясно стълбище, което потъва под земята, означено със скромна жълта табела отвън. Насочва се в тази посока и след като се поколебава за миг на най-горното стъпало, започва да се спуска надолу, движен от внезапно появило се смесено чувство на страх и представата, че нещо започва да изкристализира от гъста мъгла и добива по-ясни очертания. Ходилата му трополят по стълбите. Източници на изкуствена светлина жужат и прещракват, а техните лъчи се отразяват от керамичните плочки на облицовката. Дълбоко в тунела се чува шум от далечна мотриса. Дъх на плесен и застояло го удря в носа, сякаш е отворил вратата на заключен от години шкаф, а сетне усеща натрупана топлина, като че ли цялата станция е изпечена в някаква фурна и сега започва бавно да изстива. Наоколо вижда само няколко души, а в будката за жетони седи някаква чернокожа. Изчаква я да се освободи от клиентите и се приближава. Навежда се към преграденото прозорче на нейната кабинка от плексиглас.

— Извинете…

— Жетони ли искате? Или упътване? Над главата ви има разписание.

— Не — отвръща той. — Знам ли… Звучи странно…

— Какво искаш, човече?

— Искам да разбера дали тук не се е случило нещо особено днес следобед?

— За тая работа трябва да говориш с ченгетата — отвръща тя рязко. — Станало е, преди да застъпя на смяна.

— Но какво…

— Не съм била тук и нищо не съм видяла.

— Но какво се е случило?

— Някакъв скочил под влака. Или паднал, де да го знам. Дошли ченгета, но докато ми почне смяната, бяха си вече заминали. Разчистили наоколо, подбрали неколцина свидетели и айде.

— Какви ченгета?

— Транспортните. На Деветдесет и шеста и Бродуей. Там питай. Аз нищо не знам.

Рики прави крачка назад, стомахът му се свива, свят му се вие, почти губи равновесие. Има нужда от въздух, но в станцията той е оскъден. Пристига влак и изпълва цялото пространство със скърцане и вой, сякаш самата процедура по спирането е мъчителна и гадна. Грохотът го залива, удря го сякаш с юмруци.

— Какво ви е, господине — надвиква шума жената от будката. — Лошо ли ви е?

Той кимва и шепне нещо, което тя няма как да чуе: „Нищо ми няма“, но това е чиста лъжа. Като пиян шофьор по лъкатушен път, той се затътря към изхода.