Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Analyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Каценбах. Психоаналитикът

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2008

Редактор: София Бранц

ISBN: 978-954-529-599-7

История

  1. — Добавяне

Тридесета глава

При разходките си из града Рики попада на армейски магазин, откъдето се снабдява с някои неща, които ще му бъдат потребни за следващите етапи на играта, която е замислил. Това са малък лост тип „кози крак“, евтина заключалка за велосипед, хирургически ръкавици, фенерче, изолирбанд, както и най-евтиният бинокъл, който имат в магазина. След кратък размисъл добавя към покупките малък спрей за насекоми, хрумва му, че това е най-близкото до отрова вещество, на което би подложил тялото си. Като комбинация закупеното изглежда необичайно, но той не е съвсем сигурен за нещата, от които би имал нужда, и компенсира незнанието с разнообразието.

Рано следобед се връща в хотела и прибира новите придобивки заедно с два от закупените наскоро клетъчни телефони в малка раница. От трети се обажда в третия резервиран хотел, където още не се е регистрирал. Оставя съобщение за Фредерик Лазар да се обади, щом се появи. Дава номера на мобифона, а после го прибира в раницата, белязан с флумастер. Когато стига до колата си, отново ползва същия апарат, за да остави още едно спешно съобщение до себе си. На път към Ню Джърси го прави още три пъти, говори все по-настойчиво и нервно, защото господин Лазар трябва незабавно да получи важната информация.

След това трето съобщение отбива към огромен паркинг. Влиза в тоалетната, измива си ръцете и оставя мобифона върху умивалника. По пътя се е разминал с група тийнейджъри. Все някой от тях ще вземе телефона, за да се възползва от оставащите минути. Точно това иска Рики.

Когато пристига в Уест Уиндзър, денят клони към свечеряване. При единайсети изход от магистралата има задръстване поради злополука. Всичко живо натиска клаксони, крещи, дюдюка. Любопитството забавя допълнително движението, понеже всеки иска да разбере какво се е случило, докато се мъкне едва-едва покрай две линейки, пет-шест коли на щатската полиция и куп ламарини, останали от два автомобила. Там се е свил някакъв мъж с бяла риза и вратовръзка, захлупил с длани лицето си. Когато Рики минава покрай местопроизшествието, едната линейка потегля с вой, а някакъв от пътната полиция тръгва да мери по асфалта с километражен брояч. Негов колега стои с палка в ръка и отклонява шофьорите, с целия си суров вид показва, че не одобрява любопитството, това най-човешко чувство, защото е неподходящо за момента, докато истината е, че просто му създава затруднения. Рики си казва, че полицаят е с вид като на психоаналитик, какъвто самият той беше преди време.

Открива някакво местенце за обяд край автомагистрала №1, където хапва сандвич със сирене и картофки, пържени от човек, а не от електроуред с таймер. Юнският ден е дълъг и когато излиза на открито, все още не е паднал мрак. Кара до гробището, на което се отби преди две седмици. Възрастният пазач си е отишъл, на което именно разчита Рики. За щастие портата не е нито заключена, нито дори затворена, така че може да паркира колата зад бялата барака. Тя я скрива донякъде, но видът й е така или иначе безобиден за случайно минаващите оттук.

Преди да метне раницата през рамо, Рики се напръсква със спрея против насекоми и си слага гумените ръкавици. Не че ще може да премахне собствената си миризма, но поне ще държи надалеч комарите. Денят започва да избледнява, а небето добива нездрав сивкавокафяв цвят, сякаш юнската жега го е изгорила по краищата. Той мята раницата на гръб, хвърля поглед към безлюдния път и поема бързо към кучкарника, където със сигурност го чака важна информация. Черният макадам на шосето е запазил достатъчно дневна топлина, а сега щедро я излъхва в дробовете на пешеходеца. Той диша тежко, но знае, че не е от физическото усилие.

Свърва от пътя и потъва под зеления балдахин, отминал табелата на кучкарника и нарисувания ротвайлер с гръден кош като бъчва. Сетне излиза от алеята, шмугва се в храсталака между постройките и пътя и внимателно се прокрадва към тях. Все така скрит в зеленината, сгушен в първите сенки на падащия мрак, Рики изважда бинокъла от раницата и проучва околността, допълва впечатленията, които има от първата, така грубо прекъсната визита.

Вижда веднага Брут, който се разхожда нервно напред-назад в първата клетка до сградата. Усетил е миризмата на спрея, казва си Рики. А с нея — и моята. Но не знае какво да предприеме. За куче това навярно означава ситуация, която се различава от нормалната. Все още не е налице някаква заплаха. За момент изпитва завист към този прост и ясен кучешки свят, дефиниран от инстинкти и възприятия и ненакърнен от емоционални превратности.

Насочил бинокъла към къщата, Рики забелязва проблясване на светлина в нея. Задържа погледа си в тази посока за минута-две, колкото да установи с положителност, че в една от предните стаи е включен телевизор. Канцеларията е тъмна и най-вероятно е заключена. Продължава да оглежда къщата и забелязва мощен правоъгълен прожектор, монтиран горе при покрива. Явно се включва при движение пред самата къща. Рики прибира бинокъла в раницата и започва да се придвижва успоредно на фасадата към края на имота. Бърз спринт ще го отведе до вратата на канцеларията, без може би да се включи външното осветление.

Но неговото присъствие е усетено не само от Брут. Още няколко кучета започват да проявяват безпокойство в клетките си, вдигат муцуни, за да уловят чуждата миризма. Чува се кратък нервен лай. Не са наясно какво става.

Рики знае точно какво ще направи и си мисли, че като план намеренията му имат определени преимущества. Но ще се осъществи ли този план, той не може да знае. Знае едно: до този момент все се е крил. А сега случаят е съвсем различен. Ясно му е и друго: за човек, който обича да играе игрички, Румпелщилцхен проявява крайно неуважение към правилата. Поне към онези, които имат нещо общо с общоприетата човешка нравственост. Макар господин Р. още да не подозира, Рики всеки момент ще навлезе малко по-надълбоко в нещата.

Поема си дъх. Мисли си, че старият Рики никога не би попаднал в подобна ситуация. Новият е обладан от една-едничка вледеняваща сърцето му идея. Прошепва си: „Онова, което бях, не е същото, което съм днес. А което съм сега, няма нищо общо с онова, което ще стана“. Пита се дали всъщност е бил нещо някога и дали ще стане друго. Сложен въпрос, казва си той и се усмихва вътрешно. Въпрос, който едно време е предъвквал в течение на часове, дни и години, седнал до кушетката. Но вече край. Тази страница е затворена завинаги.

Вдигнал поглед към небето, той установява, че сетните проблясъци на деня най-сетне гаснат и всеки момент ще се смрачи. Потайно време от денонощието, казва си Рики, но идеално за осъществяване на неговите намерения.

С тази мисъл той изважда малкия лост и веригата за заключване на велосипед, стисва ги в дясната ръка. После отново замята раницата, въздъхва дълбоко и литва от мястото си към постройката.

Дива кучешка олелия оглася околността. Лай, вой, квичене и ръмжене във всички октави изпълват пространството и заглушават напълно шума от подметките му по чакъла. С периферното зрение забелязва, че кучетата се мятат като луди в тесните пространства на своите клетки. Задъхан свят на марионетки, дърпани от конците на собственото си объркване.

За броени секунди стига до клетката на Брут. Той единствен от обитателите на кучкарника е запазил някакво самообладание, което обаче е заредено със смъртна заплаха. Крачи напред-назад по циментовия под, но спира, когато Рики се изправя пред вратата на клетката. Вторачва се в него с озъбена ръмжаща муцуна, а сетне най-неочаквано хвърля всичките си петдесет кила в мрежестата преграда, която го дели от противника. Силата на този устрем почти събаря Рики на земята. Брут пада назад, цял запенен от ярост, а после отново се мята в стоманената мрежа, ръфа я от безсилие.

Рики действа бързо: прокарва веригата на велосипедната заключалка през рамката на вратата и самата нея, като изпреварва зъбите на песа, а после заключва и завърта цифровата комбинация. Брут впива зъби в меката обвивка на веригата.

— Майната ти сега — шепти Рики през зъби, имитирайки поведение на корав мъжага. — Ти поне няма да мръднеш оттук.

Мята се бързо към входа на канцеларията. Надали остават и няколко секунди, докато собственикът излезе, разтревожен от канската врява. Рики не знае и дали онзи няма да бъде въоръжен. Може доверието във възможностите на Брут да притъпи бдителността му.

Подлага козия крак под едната халка на катинара и рязко напъва. Металът изхвърча със скърцане и трясък на разцепено дърво. Всичко тук е остаряло и износено. Халката излиза без особено усилие. Рики знае, че собственикът не държи нищо ценно вътре, а и не допуска някой крадец да рискува нощно рандеву с Брут. Вратата се отваря и Рики влиза. Завърта раницата на гърдите си, за да прибере лоста и да извади пистолета.

Откъм клетките продължава да се чува кучешката опера. Тя му пречи да мисли, но едновременно ражда идея. Запалил фенерчето, той се втурва по смрадливия коридор и бързо отваря една по една всички клетки.

След малко около него се мятат с лай представители на най-различни породи. Някои са уплашени, други се радват. Душат, квичат и всички съзнават, че са свободни. Близо четирийсет кучета от всякакви големини и окраски не знаят какво точно става, но имат желание да участват. Настаналото около него оживление го кара да се усмихне въпреки стреса. Заобиколен от тази подскачаща компания, Рики се връща в канцеларията. Той маха с ръка, отпъжда кучешките талази като някакъв библейски Моисей, застанал нетърпеливо на брега на Червено море.

Чува хлопването на врата отвън.

Собственикът, най-после, казва си Рики. Разбрал е, че нещо става, след тази кучешка революция, но още не подозира, че ставащото може да крие някаква опасност. Рики брои до десет. Достатъчно време за оня да стигне до клетката на Брут. Чува го как се бори със заключената врата на ротвайлера. Чува дрънчене на метал, а след това гръмогласната псувня на мъжа, разбрал най-накрая, че Брут не може да му помогне.

В този момент вратата на канцеларията се отваря.

— Хайде, момчета, свободни сте — обръща се Рики към глутницата и маха с ръце.

Близо четирийсет псета се устремяват с весел лай към свободата на тъмната нощ.

Чува лютите псувни на кучкаря и излиза, останал извън яркото петно от светлината на правоъгълния прожектор.

Мъжът е почти повален от устремната атака — паднал е на едно коляно. Той крещи и се изправя, успял отчасти да възстанови равновесие. Мъчи се да залови някое животно, докато те скачат наоколо и се блъскат в тялото му. Хаос от неудържими животински емоции — едни се страхуват, други се радват, трети са объркани и всички са в неведение за естеството на случващото се. Долавят само това, че става нещо извън рамките на кучешкото всекидневие, и нямат търпение да се възползват от разнообразието. Рики се усмихва злобно. Полезно развлечение.

Когато кучкарят вдига глава, за да види нещо по-различно от плетеницата кучешки тела, то се оказва цев на пистолет, насочен от неканения гост право в лицето му. Той ахва и сяда назад, дулото насреща му е не по-малко мощно от пороя кучета.

— Сам ли си? — пита Рики точно толкова високо, колкото е необходимо, за да надвика кучешката глъч.

— Ъ?

— Сам ли си, питам? Има ли друг в къщата?

Мъжът се закашля и клати глава.

— Някое приятелче на Брут да е там? Роднина? Братче, мама или татко?

— Не. Сам съм.

Рики тиква пистолета още по-близо, та да усети този човек миризмата на метал и оръжейна смазка, а може би и на смърт, без да има нужда от тънкото обоняние на своите питомци.

— Много е важно да ме убедиш в истинността на казаното — подчертава Рики. — Свързано е с възможността да останеш жив. — Той е малко изненадан от лекотата, с която можеш да уплашиш някого, но разчита единствено на блъфиране.

Отвъд мрежестата преграда Брут е бесен. Не престава да се хвърля с цялата си тежест срещу мрежата, захапва я със силните си зъби. От бърните му се стича пяна, а гърленото му ръмжене оглася околното пространство. Рики го гледа почти със съчувствие. Тъжна работа, казва си той: да те отгледат и дресират с една-единствена цел и сега, когато е време на практика да демонстрираш всичко научено и усвоено, да ти попречи някаква пиклива верига за детски велосипед. Кучето ще припадне от чувство за безсилие и Рики си казва, че то напомня донякъде микрокосмоса, в който живеят някои от неговите пациенти.

— Само аз съм. Никой друг.

— Добре. Значи ще можем да си поговорим.

— Кой си ти? — пита кучкарят и в този миг гостът се сеща, че при първото си посещение беше дегизиран.

Потърква буза с ръка.

Аз съм човек, към когото ще ти се прииска да се бе държал по-благоприлично при първата среща, казва си той наум, а на глас отговаря:

— Аз съм някой, когото най-вероятно не познаваш. — И прави знак с цевта на пистолета.

Отнема броени секунди, докато види човека в положение, което е изискал, ще рече: седнал на земята с опрян на мрежата на Брут гръб и с ръце на коленете, та да може да ги вижда. Другите кучета нямат желание да се приближават чак толкова до клетката на черния звяр. До този момент част от тях са хванали вече гората, други са се скупчили в краката на кучкаря, а трети просто играят наоколо по чакълестата настилка.

— Още не си ми казал кой си — настоява стопанинът. Гледа нагоре към Рики с присвити очи в усилие да го разпознае. Тъмнината и променената външност облагодетелстват Рики. — Какво искаш? Тук не държа пари, а…

— Не съм дошъл да крада, освен ако смяташ, че измъкването на малко информация има нещо общо с грабежа, както мисля аз например — изразява се малко загадъчно Рики.

— Нищо не разбирам — клати глава оня. — Какво искаш?

— Преди време един частен детектив дойде тук и ти зададе няколко въпроса.

— Е, и?

— Дошъл съм да чуя отговорите.

— Кой си? — пак пита мъжът.

— Казах ти вече. Но което е важно за тебе да знаеш точно в дадения момент, е, че съм въоръжен, а ти не си. И единственото ти средство за защита е затворено в клетката зад тебе, което и за него е крайно неприятно, ако можем да съдим по външния му вид.

Кучкарят кимва, но междувременно явно е успял да се окопити, защото изведнъж заявява:

— Не ми приличаш много на човек, който ще използва това нещо. Така че нищо няма да научиш от мене по въпросите, които толкова много те интересуват. Да ти го начукам, който и да си.

— Искам да науча повече за семейството, което е живяло в тази къща, а сега е заровено малко по-надолу по пътя. И как си се сдобил с техния имот. А най-голям интерес проявявам към трите осиновени деца, за които казваш, че не съществуват. Искам да знам също така на кого звънна, след като моят приятел Лазар те посети онзи ден. На кого?

Мъжът поклаща глава.

— Ще ти кажа следното: плаща ми се, за да се обаждам. И трябваше да задържа тук онзи, който и да е бил той. Щях да получа премия. Жалко, че се измъкна.

— От кого щеше да получиш премия?

— Това си е моя работа, господин Отворко. Казах ти вече: да ти го начукам.

Рики насочва пистолета към лицето му. Кучкарят се ухилва.

— Виждал съм типове, които използват такива неща. Повярвай ми, братче, ти не си от тях. — В гласа му се долавя нещо като нервност на комарджия.

Рики знае, че човекът не е напълно убеден в това, което казва.

Оръжието не трепва в ръката на неканения посетител. Той се прицелва между очите на седналия. Колкото повече продължава това, толкова по-неспокоен става кучкарят. И правилно, казва си Рики. По челото на стопанина избива пот. Но от друга страна, всяко по-нататъшно забавяне вдъхва допълнителна увереност на заплашения. Рики може и да стане убиец, но не е убеден, че може да убие другиго, освен главната цел. Някой второстепенен, незначителен, пък макар и досадно невъзпитан. Рики си го помисля за миг, а после се усмихва студено. Има съществена разлика, казва си той, да убиеш човек, който ти е съсипал живота, или да застреляш един от слугите му.

— Знаеш ли какво — изрича бавно той, — имаш пълно право. Аз отскоро се занимавам с тоя бизнес. Нали е ясно — за тебе също — че не съм чак толкова опитен?

— Така е — отговаря онзи. — Ясно е като бял ден. — Извръща се леко, сякаш изпитва облекчение.

— Може би — продължава събеседникът му с преднамерено безизразен глас — ще трябва да се поупражнявам.

— Какво?

— Викам: да се поупражнявам. Да натрупам опит. Искам да кажа, как да разбера дали ще мога да използвам това нещо срещу тебе, ако преди това не го пробвам по нещо по-незначително. Може би доста по-незначително.

— Не те разбирам — заявява кучкарят.

— И още как ме разбираш — не е съгласен Рики. — Не щеш да се съсредоточиш. Искам да ти внуша мисълта, че аз не обичам животни.

Докато казва това, Рики леко отмества цевта на пистолета и като си припомня всичко научено през десетките прекарани на стрелбището в Ню Хампшир часове, бавно поема дъх, успокоява всяка клетка в тялото си и леко натиска спусъка.

Оръжието рязко ревва в ръката му. Изстрелът отеква в мрака.

Рики съзнава, че куршумът е ударил стоманената мрежа и се е пръснал на парченца. Не знае дали е улучил песа, или не. Кучкарят е смаян като от неочакван шамар, вдига ръка към ухото си, за да разбере дали куршумът само е просвистял край него, или го е отнесъл.

Кучата лудница отново завладява терена с вой, квичене и лай. Единственият затворник сред тях, Брут, осъзнава опасността и отново се мята срещу мрежата.

— Май не уцелих — отбелязва безстрастно Рики. — Мама му стара, като си помисли човек, че съм отличен стрелец… — и отново насочва пистолета към мятащото се в клетката животно.

— Господи! — крясва най-накрая кучкарят.

Рики любезно му се усмихва.

— Не е нито мястото, нито времето. Да не сме в черква? Важното сега е следното: обичаш ли ти твоето куче, или не?

— За бога! Недей! — Кучкарят изпада изведнъж в състоянието на своите питомци и вдига ръка, сякаш за да спре следващия куршум.

Рики го наблюдава с любопитството на човек, който се готви да размаже с длан насекомо. Интересно същество, но недотам.

— Изчакай само секунда! — моли се онзи.

— Да не би да искаш нещо да ми кажеш?

— Искам! Само секунда!

— Цял съм в слух.

— Това куче струва хиляди — съобщава стопанинът. — То е роден водач и аз съм му посветил стотици часове, какви ти часове, половината си живот, само и само да го отгледам и обуча. То е шампион, а ти искаш да го застреляш просто ей така?!

— Не виждам алтернатива. Бих могъл да застрелям тебе, но в този случай няма да получа отговорите на интересуващите ме въпроси, а от друга страна, в случай че стане някакво полицейско чудо и ме открият, ще ми лепнат доста сериозно обвинение, не че това ще ти донесе радост лично на тебе, след като ще гниеш в земята. И както ти казах, не обичам животни. А тоя Брут тука, добре, за тебе може и да е цяло състояние, може и повече, може дори да го обичаш, след като си му посветил толкова време, обаче за мене той е само бясно, озъбено чудовище, което иска да ми прегризе гърлото, а това лично на мене не ми се нрави, пък си и мисля, че този наш свят ще изглежда доста по-добре без неговото присъствие. Та значи при подобен избор бих рекъл, че е дошло време твоят Брут да заминава за вечния кучкарник там горе, на небето.

Гласът на Рики прелива от подигравателна жестокост. Иска да внуши на човека идеята, че е точно толкова жесток, колкото звучи, и това не е особено трудно.

— Само секунда — примолва се кучкарят.

— Виждаш ли — казва му Рики, — сега имаш тема за размисъл. Запазването на интересуващата ме информация съизмеримо ли е с живота на кучето? Ти кажи, изрод такъв. Но мисли бързо, защото търпението ми започва да се изчерпва. Значи така. Задай си следния въпрос: кое е важно за мен? Кучето, което е мой другар, моя рожба и материална гаранция за моето бъдеще… или някакъв непознат, който ми плаща, за да мълча? Какво решаваш?

— Не ги знам кои са… — започва мъжът, с което кара Рики да се прицели в песа. Този път държи оръжието с две ръце. — Добре, ще ти кажа всичко, което знам.

— Това е мъдро решение. А Брут сигурно ще възнагради твоето великодушие с цяла сюрия тъпи като него, озъбени и така прекрасно озлобени чудовища.

— Не знам кой знае колко — казва стопанинът на кучкарника.

— Не започваш добре — смъмря го Рики. — Увърташ го още преди да си казал и дума. — И веднага изстрелва втори куршум към побеснелия звяр.

Той се забива в дървената колибка на кучето. Брут изквичава от обида и гняв.

— Спри, по дяволите! Всичко ще ти кажа!

— Ами почвай тогава. Какво го усукваш?

Мъжът се поумълчава в размисъл.

— Работата е по-отдавнашна.

— Това ми е ясно.

— За старците, дето живееха на това място, си прав. Не знам каква е била точно играта, но те осиновиха ония деца само на книга. На самите деца кракът им не е стъпвал тук. Аз дойдох на това място, след като дъртите загинаха. Едновременно. При много тежък инцидент. Опитвах да купя мястото още докато бяха живи, а след това ми се обади някакъв, който каза, че е изпълнител на завещанието, и попита дали не искам да взема имота и бизнеса. Цената беше направо невероятна…

— Ниска или висока?

— Нали ме виждаш тука? Ниска естествено. Направо без пари. Особено като се вземе предвид всичко останало. Страхотен удар. Подписахме документите на бърза ръка.

— С кого? Адвокат някакъв ли?

— Да. Веднага щом приех, нещата ги пое един местен. Пълен идиот. Занимава се само с имуществени дела и транспортни престъпления. Доста кисел беше, та си позволи да ми заяви, че тая моя покупка си била направо кражба. Но сигурно и той е намазал дебело, щото гък повече не каза.

— Знаеш ли кой беше продавачът?

— Видях името само един път. Май адвокатът спомена, че бил роднина на покойните. Братовчед. Доста далечен. Името не помня. Знам само, че беше някакъв доктор.

— Доктор?

— Точно така. И едно нещо ми бе казано пределно ясно.

— Кое?

— Ако някой някога, през деня или през нощта, веднага или след сто години дойде и започне да пита за сделката, за покойните или за трите деца, дето никой не ги е и помирисвал, мигом да позвъня на един телефон.

— А име?

— Няма име. Само телефонен номер в Манхатън. Шест-седем години след това току ми звъни някакъв човек и казва, че номерът е сменен. И даде друг, пак в Ню Йорк. Минават още няколко години и пак се обажда същият, пак, за да смени номера, но този път е от околностите на града. Пита идвал ли е някой, викам му не. Той вика браво. Припомня ми уговорката и добавя, че ще има награда, ако се появи някой. Но никой никога не беше идвал до деня, когато се появи оня тип, Лазар. Задава въпросите, а пък аз взех, че го изгоних. Обадих се на телефонния номер. Отговаря някакъв старец. Доста дърт, по гласа се познава. Вика ми, благодаря за информацията. Няма и две минути, ето ти още едно обаждане. Млада жена. Казва, че ми праща хилядарка, а пък ако успея да намеря и задържа тоя Лазар, ще получа още толкова. Викам й сигурно е в някой от мотелите наоколо. Те са три-четири. И това беше всичко, докато не се появи ти. Но аз все още не знам кой си.

— На Лазар брат му — отвръща Рики.

Той се колебае, прибавя години към уравнението, което решава наум. Най-накрая пита:

— Номерът?

Човекът го изстрелва като картечница.

— Благодаря — казва студено посетителят.

Не му трябва да го записва. И той го знае наизуст. Прави на мъжа знак с пистолета да се обърне.

— Ръцете зад гърба — инструктира го Рики.

— Стига вече — хленчи онзи. — Нали ти казах всичко. За каквото и да става дума, аз не съм в играта.

— Това е за по-сигурно.

— Що не ме пуснеш?

— За по-сигурно. Трябва да огранича възможностите ти за действие за известно време. Колкото да си тръгна, без ти да можеш да изтърчиш до някъде и се върнеш с клещи, та да пуснеш олигавения зъбльо подире ми. Той сто на сто би искал да прекара малко време насаме с мене в тъмното.

При тези думи кучкарят се усмихва.

— Това е единственото куче, което съм виждал през живота си толкова много да мрази човек. Добре, карай както знаеш.

Рики му облепва ръцете с изолирбанда. После се изправя.

— Ти ще се обадиш, нали?

Мъжът кимва.

— Ако кажа не, само ще те ядосам, защото знаеш, че ще го направя.

Рики се усмихва.

— Много си прозорлив. — Той обмисля какво точно иска от кучкаря да предаде. Римите се подреждат в съзнанието му. — Значи казваш им следното:

„Лазар вече приближи.

Не се лута като преди.

Той пред тебе ще изскочи

и пищова ще насочи.

Играта стара си върви.

Лазар явно ще победи.

Това ще ми е по вкуса.

Ти виж таз седмица «Гласа».“

— Това ми прилича на стихотворение — съобщава мъжът, легнал по корем на чакъла, и се мъчи да извърти лице към Рики.

— Да, нещо такова е. А сега ми го повтори.

След няколко репетиции кучкарят запомня горе-долу поетическата творба.

— Нищо не разбирам — казва след това. — Какво става тук?

— Играеш ли шах? — интересува се Рики.

Онзи кимва.

— Слабовато.

— Е — казва Рики, — благодари се, че си само пешка. И не ти трябва да знаеш повече от пешка. Защото каква е целта при шаха?

— Да вземеш царицата и да убиеш царя.

Рики се смее.

— Близо си. Весело прекарване на тебе и Брут. Да ти дам ли малък съвет?

— Например?

— Обади им се. Кажи си стихчетата. Върви събери колкото можеш от избягалите кучета. Ще ти отнеме известно време. После се наспи хубаво и забрави напълно, че всичко това се е случило. Гледай си живота и не мисли за друго.

Кучкарят се размърдва шумно върху чакъла и казва:

— Няма да е лесно.

— Сигурно няма — съгласен е Рики. — Но си струва да опиташ.

Изправя се, оставил другия легнал на земята. Част от кучетата са се разположили наоколо и сега се размърдват при неговото движение. Прибира оръжието в раницата, мята я на гръб и със запалено фенерче в ръка поема по алеята с равномерен бяг. Когато излиза напълно от обсега на светлините откъм кучкарника, той рязко засилва ход и свива по тъмното шосе към гробището, където е оставил колата. Подметките му шляпат по черната настилка, Рики угасява фенерчето и продължава своя бяг в непрогледна тъма. Също като да плуваш в бурно море, казва си той. Все едно черни вълни го заливат от всички страни. Въпреки мрака Рики се чувства озарен от вътрешно сияние. От светлината на получената информация. Телефонният номер. В този миг за него всичко, абсолютно всичко, от онова първо писмо до тази секунда, се свързва в едно цяло. И той веднага разбира, че нещата всъщност започват много по-отдалеч. Месеци и години в миналото. Осъзнаването на всичко това би трябвало да го съсипе, но той усеща прилив на непозната енергия и странно облекчение. Изглежда, прозрението, че досега е живял сред лъжи, но внезапно е стигнал до истината, е нещо като гориво, което го тласка напред.

Много път му предстои тази нощ. По шосето и в съзнанието. И в двата случая в миналото, но с обърнато към бъдещето лице. Напряга сили като маратонец, който усеща близостта на финиша по умората на тялото и напрежението на дробовете, макар още да не вижда бялата линия.