Джон Каценбах
Психоаналитикът (14)

Четиринадесета глава

Рики говори повече от час, без да спре и без да бъде прекъсван с какъвто и да било коментар или въпрос от доктор Луис, който седи почти неподвижен на креслото си, подпрял брадичка с длан. Рики се надига един-два пъти от мястото си, за да кръстоса набързо помещението, сякаш това енергично движение на краката би могло да ускори повествованието му. След това се връща и продължава да говори. На няколко пъти усеща пот да се стича от подмишниците му, макар в стаята да е прохладно, а прозорецът е вече отворен, за да влиза вечерната свежест на Хъдсън.

До ушите му достигат някакви далечни тътени откъм Катскилс, на много километри отвъд реката, нещо като артилерийски взривове. Спомня си местната легенда, според която тези шумове издават гномове и елфи, които играят под земята боулинг. Разказва на доктор Луис за онова първо писмо, за стиховете и заплахата, за условията на цялата игра. Описва му Върджил и Мерлин, адвокатската кантора, дето я няма в действителност. Старае се да не пропусне нищо: от електронния обир на сметките до порнографското послание, получено от далечната му непълнолетна сродница на рождения й ден, който е и негов рожден ден. Разправя надълго и нашироко за Цимерман, неговата смърт и двата си разговора с детектив Ригинс. Разказва и за изсмуканите от пръстите обвинения в сексуална невъздържаност и потъпкване на професионалната етика, като в този момент лицето му леко почервенява. На места се запъва — докато описва проникването в жилището му или първия си стихотворен опит в „Таймс“, както и отговора на Румпелщилцхен. Излиза за миг от хронологическата последователност, когато разказва за ефекта от снимките, показани му от Върджил в малката закусвалня. Най-накрая млъква, обляга се рязко назад и за първи път се вглежда по-внимателно в лицето на стария си колега, който вече подпира брадичката си с двете ръце, сякаш за да удържи натежалата от мисъл глава, напрегнала усилия за цялостна оценка на бедата, в която е попаднал Рики.

— Крайно интригуващо — произнася най-накрая доктор Луис и се обляга назад с дълбока въздишка. — Интересно дали този твой Румпелщилцхен не е някакъв философ. Камю ли бе казал някъде, че единственият избор, пред който е наистина изправен човекът, е между възможностите да се самоубие или не. Основополагащ въпрос на битието.

— Мисля, че е Сартр — отвръща Рики и потръпва.

— Предполагам, че това е основният въпрос и в дадения случай, Рики, първият и най-важен въпрос, поставен от Румпелщилцхен.

— Съжалявам, но какво…

— Ще се самоубиеш ли, за да спасиш живота на другиго, Рики?

Рики е озадачен.

— Ми… де да знам — почти заеква той. — Не съм обмислял сериозно този вариант.

Доктор Луис се размърдва в креслото си.

— Това не е чак дотам глупав въпрос — отбелязва той. — И съм убеден, че твоят мъчител е прекарал часове наред в опити да предугади твоята реакция. Що за човек си ти, Рики? Що за лекар? Защото, след като всичко бъде казано и сторено, остава същността на цялата игра: ще сложиш ли край на живота си? Той сякаш доказва сериозността на своите намерения, най-малкото ти подсказва, че като е извършил вече едно убийство, няма да се спре и пред второ. И ако ми позволиш едно безсърдечно съждение, Рики, става дума за съвсем лесни убийства. Жертвите нямат никакво значение в неговите очи. Те са само средства, с чиято помощ се доближава до тебе. Налице е и допълнителното преимущество, че нито ФБР, нито най-великите детективи на света, дори Мегре, Еркюл Поаро, мис Марпъл или някой от героите на Мики Спилейн или Робърт Паркър не са в състояние да разнищят тези престъпления. Помисли по това, Рики, защото наистина е дяволски екзистенциален въпрос: извършено е престъпление в Париж, Гватемала или някое забутано градче в щата Мейн, убийството е внезапно, светкавично, а жертвата няма и най-малка представа за надвисналата опасност. Мигновена екзекуция. Все едно е ударил гръм. А някой, който е свързан с това убийство, е на стотици, на хиляди километри от местопрестъплението. Истински кошмар за полицията, когато ще й се наложи да разследва случая. Тя ще трябва да се добере до тебе, после до убиеца, който идва някъде от миналото ти, да свърже и двамата със събитието на това отдалечено място, като преодолее всякакви канцеларщини, дипломатически скандали и така нататък. И това при положение, че успеят да заловят убиеца. Който вероятно ще се е подсигурил с куп фалшиви самоличности и заблуди от всякакъв сорт, за да остави разследването на сухо. Полицията се затруднява да тикне престъпника в затвора дори когато разполага със свидетели, документи и даже ДНК-анализи. Не, Рики, това ще е престъпление, чието разкриване далеч надхвърля нейните възможности.

— Искате да кажете, че…

— Струва ми се, че изборът ти е сравнително прост: можеш ли да спечелиш? В състояние ли си да установиш самоличността на човека, нарекъл се Румпелщилцхен, през оставащите няколко дни? Ако не можеш, ще се самоубиеш ли, за да спасиш чужд живот? Това е най-интересният въпрос, който може да бъде поставен пред лекар. Нали нашата професия е свързана с опазване на човешкия живот. Но средствата ни в услуга на тази цел са лекарства, скалпел, знание. В дадения случай собственият живот се явява като животоспасяващо средство за другиго. Способен ли си на подобна жертва? И ако се окажеш неспособен, ще можеш ли да продължиш нататък, обременен от съзнанието за своята неспособност? Погледнато отстрани, не изглежда особено сложно. Сложната част е… хм… вътре.

— П-предлагате… — пак леко заеква Рики.

Поглежда към стария психоаналитик и вижда, че той се е облегнал назад в голямото си кресло, а хвърлена от настолната лампа светлина сякаш разсича лицето му. Доктор Луис маха с ръка, която прилича на птичи крак с дългите си, изтънели от старостта пръсти.

— Нищо не предлагам. Само изтъквам, че точното изпълнение на поисканото от този господин е възможна перспектива. Непрекъснато някой се жертва в името на другиго. Войници в сражение. Пожарникари в горяща сграда. Полицаи в улична престрелка. Нима собственият живот е така сладък и творчески, толкова важен, че можем автоматично да го приемем като по-ценен от живота на другиго, който може да бъде спасен на такава цена?

Рики се размърдва с неудобство, сякаш меката тапицерия на креслото се е превърнала изведнъж в дървена.

— Не мога да повярвам… — започва той и млъква.

Доктор Луис вдига рамене и го поглежда:

— Съжалявам. Ти явно не си обмислил въпроса от тази гледна точка напълно съзнателно. Обаче аз се питам дали не си го формулирал в подсъзнанието си, което именно те е накарало да потърсиш моята помощ.

— Дойдох именно за помощ — отвръща Рики съвсем тихо. — Нуждая се от подкрепа, за да играя тази игра.

— Мислиш ли? Може би е така на съзнателно ниво. А подсъзнателно си дошъл за нещо съвсем различно: за позволение, за благословия?

— Трябва да проуча дебрите на моята памет, за да открия майката на Румпелщилцхен, която е била моя пациентка. Искам да ми помогнете в това, защото сякаш съм заключил този период от миналото си. Не мога да се върна в него, не мога да проникна. Искам да ми помогнете. Убеден съм, че мога да открия пациентката, която е свързана с Румпелщилцхен, но се нуждая от помощ, защото си мисля, че жената ме е посещавала по времето, когато самият аз бях подложен на терапевтичен курс при вас. По времето на моята собствена професионална подготовка. Сигурно съм споменал за тази жена в някой от нашите сеанси. Трябва ми психоаналитик. Някой, който да измъкне този спомен от дълбините на съзнанието ми. Сигурен съм, че името е заровено някъде в моето подсъзнание.

Доктор Луис отново кимва.

— Тази молба е съвсем разумна. Подходът ти е определено интелигентен. Подход на психоаналитик. Начинът е разговор, не действие. Жесток ли ти се виждам, Рики? Сигурно съм станал доста свадлив и неприятен с годините. Разбира се, че ще ти помогна. Но ми се струва, че в хода на нашата дисекция ще се наложи да надникнем и в настоящето, защото отговорът може да се корени и там, и тук. А може би дори в бъдещето. Ще се справиш ли?

— Нямам представа.

Доктор Луис го поглежда сега с нелюбезна усмивка.

— Ето класически отговор на психоаналитик. Футболист или адвокат, или напорист бизнесмен би рекъл без колебание: „Разбира се, че ще се справя!“. Но нашият подход е по-друг. Ние сме свикнали да си мерим приказките, нали така. Стопроцентовата яснота не ни е угодна. — Той въздъхва дълбоко и се позавърта на място. — Проблемът е, че този човек, дето ти иска главата на тепсия, не изглежда да е особено нерешителен и колеблив, нали?

Рики бързо отговаря:

— Хич не изглежда. Всичко е премислил и преценил предварително до най-дребните детайли. Имам чувството, че също така предварително е предвидил всеки мой ход занапред, а аз сега просто следвам неговия сценарий.

— Сто на сто е така.

Рики кимва.

Доктор Луис продължава с въпросите си:

— Би казал, че е твърде проницателен психолог, така ли?

— С такова впечатление съм.

— При някои игри това качество гарантира успех. Може би при футбола. При шаха с положителност.

— Предполагате…

— За да спечелиш партия шах, трябва да видиш развитието й далеч по-напред от противника. Едничкият ход, който е набелязан отвъд предвиденото от опонента, е именно този, който води до мат и победа. Мисля, че трябва да постъпиш аналогично.

— Но как бих могъл…

Доктор Луис се изправя.

— Точно това ще измислим по време на скромната вечеря и подир това. — Той се усмихва отново с едва забележима извивка в едното ъгълче на устните си. — Ти вземаш предвид, разбира се, един важен фактор.

— Какъв фактор?

— Очевидно е, че този тип, Румпелщилцхен, е обмислял и подготвял месеци и години всичко, което сега ти се случва. То е отмъщение, което е съобразено с множество подробности и както правилно отбелязваш, той предвижда всеки твой ход.

— Точно така.

— Питам се в такъв случай следното: защо не допускаш възможността вече да е приобщил и мене към списъка на своите помощници, било чрез заплахи, било с някаква друга форма на натиск? Може пък да ме е купил. Защо приемаш като даденост моето участие в твоя отбор?

След тези думи докторът му дава знак да го последва, вместо да отговаря, и поема бавно, с накуцване, към кухнята.

 

 

Старовремската маса насред кухнята е сервирана за двама. Има кана с вода и плаващи в нея парченца лед, както и панерче с резени бял хляб. Доктор Луис отива да вземе едно йенско от печката, слага го върху поставка, сетне изважда от хладилника скромна салата. Донарежда масата с тихо тананикане. Рики долавя нещо Моцартово.

— Сядай, Рики. Яденето е пиле. Обслужи се сам, ако обичаш.

Рики се колебае. Налива си вода във висока чаша, а после я изпива като току-що прекосил пустиня. Водата почти не утолява внезапната му жажда.

— А така ли е? — пита малко рязко той.

Не може да познае собствения си глас, остър и писклив.

— Какво да е така?

— Обръщал ли се е Румпелщилцхен с някакво предложение към вас? Участвате ли в цялата тази работа по какъвто и да било начин?

Доктор Луис сяда, акуратно разстила салфетка върху скута си, а след това сипва в чинията си щедра порция от гозбата, посяга към салатата, преди да отговори:

— Нека те попитам нещо, Рики. Каква разлика би имало?

Рики едва успява да отговори:

— От земята до небето. Искам да знам дали да ви имам доверие.

Доктор Луис кима.

— Така ли? Струва ми се, че значението на доверието в този наш свят е малко нещо преувеличена. Но все пак направил ли съм нещо до този момент, с което да разколебая доверието ти в мене, а нали именно то е основният ти мотив, за да потърсиш помощта ми?

— Абсолютно нищо.

— Ами тогава хапвай. Яденето е сготвено от моята икономка и мога да те уверя, че е доста добро, макар и не чак колкото го правеше жена ми, преди да си отиде от този свят. Виждаш ми се нещо блед, Рики. Май не се грижиш особено добре за здравето си.

— За мене е много важно да знам наел ли ви е Румпелщилцхен да работите за него?

Доктор Луис поклаща глава, но това не е отговор на зададения въпрос, а по-скоро реакция на създалото се положение.

— Рики, струва ми се, че това, от което имаш истинска нужда, е знание. Информация. Разбиране. Нищо от разказа ти до този момент не е замислено от онзи човек с идеята да те подведе. Кога те е излъгал? Е, може би с несъществуващата кантора на адвоката, но това е съвсем дребна и необходима измама. На практика всичко, което ти е съобщил или сторил до момента, има за цел да те приближи към него самия. Или най-малкото така може да се изтълкува. Дава ти полезни указания. Изпраща ти на помощ привлекателна млада жена. Наистина ли мислиш, че той иска да запази самоличността си в тайна от тебе?

— Помагате ли му?

— Опитвам се да помогна на тебе, Рики. Като помогна на тебе, може би ще помогна и на него. Съществува и такава вероятност. А сега яж. Това е изключително полезен съвет.

Рики придърпва стола, но само при мисълта за храна стомахът му се вкаменява.

— Необходимо ми е да се уверя, че сте на моя страна.

Старият психоаналитик свива рамене.

— Нима отговорът няма да се изясни от само себе си в края на това състезание? — Той бодва в йенското и запраща голямо парче месо в устата си.

— Аз дойдох при вас като при приятел. Като бивш ваш подопечен. Та вие ми помогнахте да стана това, което съм, за бога. А сега…

Доктор Луис размахва вилицата във въздуха като диригент на недисциплиниран оркестър.

— Приемаш ли пациентите си като приятели?

Рики поклаща яростно глава.

— Не, разбира се. Но подготовката на бъдещ специалист е нещо съвсем друго.

— Не думай! Нямаш ли поне един-двама подопечни със същия статут дори понастоящем?

И двамата мълчат, а зададеният въпрос виси във въздуха без отговор. Рики знае, че той е „да“, но не иска да го каже на глас. След малко доктор Луис оттегля въпроса си с махване на ръка.

— Искам да знам — настоява остро Рики.

Доктор Луис налага върху лицето си вбесяващо безизразна физиономия, напълно уместна в някое каре за покер. Рики започва да кипи вътрешно, оценил правилно тази безизразна маска: същото бяло платно, което не показва одобрение или неодобрение, шок или изненада, нито страх, нито гняв, което самият той използва по време на сеансите с всичките си пациенти. Това е професионално оръжие от съществено значение за работата. Помни го от собственото си обучение преди четвърт век и сега настръхва, когато го забелязва отново.

Възрастният човек бавно поклаща глава.

— Изобщо не ти е нужно, Рики. Трябва само да знаеш, че аз искам да ти помогна. Мотивите ми са без значение. Румпелщилцхен може да има някакво вземане-даване с мене. А може и да няма. Дали размахва меч над моята глава, или над главата на някой мой близък, е без никакво значение лично за тебе. Нашият свят е пълен с въпросителни, нали така? Има ли някой в пълна безопасност? Съществуват ли взаимоотношения, които да не са поставени под някаква заплаха? Не ни ли нараняват най-често онези, които обичаме и уважаваме, а не други, които мразим и от които ни е страх?

Рики не отговаря, но доктор Луис го прави вместо него:

— Отговорът, който в момента ти убягва, е „да“. А сега хапни — чака ни дълга нощ.

 

 

Двамата лекари ядат мълчаливо. Пилешката гозба е наистина превъзходна, следва ябълков пай с канела. Накрая горещо кафе, вероятно като подготовка за предстоящите безсънни часове. Рики си казва, че никога не е ял толкова обикновена наглед и в същото време странна вечеря. Чувства се едновременно и гладен, и гневен. В един момент се наслаждава на храната, в следващия я чувства като тебешир в устата си. Като че за първи път от години си припомня самотните вечери в редките моменти, когато жена му изпада в някакъв причинен от упойващите вещества унес през последните й дни на този свят. Вкусът на тази вечеря му припомня онези.

Доктор Луис прибира чиниите и ги струпва мръсни в мивката. Налива си още кафе и дава знак на Рики да се върнат в кабинета. Пак заемат местата си един срещу друг.

Рики се бори с гнева, който предизвиква у него опакият старец с уклончивите си отговори. Решава да използва безсилието в свой интерес. Но това е по-лесно да се реши, отколкото да се постигне. Върти се в креслото като дете, на което са се скарали за нещо, дето не е извършило.

Доктор Луис го фиксира с поглед и Рики разбира, че старецът вижда всичко, което се върти в главата му, като на длан.

— И така, Рики, откъде би искал да започнем?

— От миналото. Преди двайсет и три години. Когато за първи път дойдох при вас.

— Спомням си, че бе пълен с всякакви теоретични познания и неудържим ентусиазъм.

— Убеден бях в способността и призванието си да отърва света от отчаяние и лудост със собствени сили.

— Така ли стана?

— Не. Това ви е много добре известно. Никога не става така.

— Но си спасил неколцина, нали?

— Надявам се. Ще ми се да вярвам.

Доктор Луис пуска лукава усмивка.

— Отново достоен за практикуващ психоаналитик отговор. Неангажиращ и хлъзгав. Моята възраст обаче дава възможност за различна интерпретация. Вените ми се втвърдяват, а с тях и становищата ми. Нека конкретизирам въпроса: кого точно успя да спасиш?

Рики бавно обмисля своя отговор. Ще му се да възпре първия си порив, но не успява: думите се изливат като намазани с олио:

— Не можах да спася човека, на когото държах най-много.

Доктор Луис кимва.

— Карай нататък, ако обичаш.

— Не, тя няма нищо общо с всичко това.

Старецът леко извива вежди.

— Нима? Предполагам, че говорим за жена ти?

— Да. Запознахме се. Влюбихме се. Оженихме се. Години останахме неразделни. Тя се разболя. Нямахме деца поради тази причина. Почина. Аз продължих самичък. Край на приказката. Жена ми няма никаква връзка с проблема.

— Разбира се, че няма — повтаря доктор Луис. — Но кога се запознахте?

— Малко преди началото на нашите занимания с вас. На един коктейл. И двамата бяхме пресни-пресни: тя от юридическия, аз — от медицинския. Ухажвах я по времето, докато идвах при вас. Би трябвало да си го спомняте.

— Помня го. И какво работеше тя?

— Беше адвокат. Току-що го споменах. Би трябвало да помните и това.

— Помня. Но какъв по-точно адвокат?

— Ами когато се срещнахме, тя бе току-що назначена в манхатънския клон на отдела за служебна защита за дребни криминални деяния. Постепенно се издигна до тежките престъпления, но накрая се умори постоянно да гледа как клиентите й отиват в затвора или още по-лошо: не отиват. Затова напусна и започна съвсем скромна частна практика. Главно искове, свързани с граждански права и дела на Американския съюз за граждански свободи. Водеше дела срещу собственици на давани под наем коптори, попълваше апелативни жалби на осъдени престъпници. Тя бе истински либерал, умираше да върши добрини. Все се шегуваше, че е от малобройното малцинство на завършилите Йейл, които не са успели да направят пари.

И Рики се усмихва на гласа на жена си, прозвучал в съзнанието му. На тази шега се смееха всеки път през годините.

— Разбирам. По времето, когато сме провеждали терапията, а ти си ухажвал бъдещата си жена, тя се е занимавала със защита на престъпници. Това означава действия, насочени срещу безотговорни хора, които явно е дразнела с водените срещу тях дела. А сега ти си имаш работа с някого, който се вписва в общоприетите за престъпник параметри, макар да е къде-къде по-изтънчен от онези, с които е имала вземане-даване тя. Но според тебе тук не може да съществува никаква връзка, така ли?

Рики замръзва с отворена уста. Тази идея кара кръвта му да застине в жилите.

— Румпелщилцхен нищо не е споменавал…

— Само казвам — прекъсва го доктор Луис с жест. — Тема за размисъл.

Рики напряга паметта си. Двамата потъват в мълчание. Гостът извиква в съзнанието си собствения образ като млад човек. Процесът наподобява внезапно появяване на пукнатина върху нещо като гранитна повърхност. Ето го и него: много по-млад, изпълнен с енергия. Изправен на прага на истинския живот. Живот, който почти няма нищо общо с водения понастоящем. Това разминаване, подсъзнателно отричано и пренебрегвано, събужда внезапен страх.

Доктор Луис явно го забелязва на лицето му, защото казва:

— Да поговорим за онзи, който си бил преди малко повече от двайсет години. Но не за Рики Старкс, който гледа напред в очакване на нов живот, професионално израстване и брак. А за онзи, който е изпълнен със съмнения.

Понечва да отговори начаса, да отхвърли предложението веднага, но нещо го кара да спре. Обръща се отново към дълбините на своята памет, спомня си мигове на нерешителност и безпокойство, връща се към онзи първи ден, когато влезе в кабинета на доктор Луис, разположен в горната част на източен Манхатън. Хвърля поглед към възрастния човек отсреща, който сякаш внимателно наблюдава и най-малката промяна в позата на своя гост, и си казва колко се е състарил той, и се пита дали същото не е вярно за него самия. Опитът да си припомни психическата болка, която го е насочила към кабинета на психоаналитик преди толкова много години, наподобява донякъде фантомното усещане при ампутация на крайник: кракът е вече отрязан, но болката остава — тя е едновременно истинска и мнима. Рики си задава въпроса: „Кой бях аз тогава?“.

Предпазливо проговаря:

— Мисля, че съмненията, безпокойствата и страховете в миналото може да се разделят на две групи, всяка от които заплашваше да ме осакати духовно. В първата са свързаните с мен самия, те включват прекалено властна майка, прекалено взискателен и студен баща, който почина рано, и детство, изпълнено с много постижения и твърде малко любов. Аз бях най-малкият в семейството, но вместо да ме обградят с внимание като безценно съкровище, поставяха ми невъзможни за постигане цели и изисквания за поведение. Така изглеждат нещата в най-опростен вид. С тази група проблеми се занимавахме с вас в течение на терапевтичния курс. Те влияеха върху връзката с моите пациенти. По това време аз приемах пациенти на три различни места: в амбулаторията на Презвитерианската болница; в една временна програма с хора в рисково положение в „Белвю“…

— Да — кимва доктор Луис. — Това беше клинично проучване. Спомням си, че не ти допадаше особено лечението на истински психичноболни…

— Така беше. Предписвах психотропни препарати на хората, за да не допусна да наранят себе си или околните. — Рики си мисли, че в кратката забележка на доктор Луис има предизвикателство, но не захапва въдицата.

— … И накрая постепенно през тези години петнайсетина участници в терапии станаха моите лични първи пациенти. За техните случаи съм ви разказвал по време на сеансите с вас.

— Да-да. Това са сведения, които мога да приема без възражения. Нямаше ли един наблюдаващ психоаналитик, един господин, който следеше отблизо твоя напредък с пациентите?

— Имаше. Доктор Мартин Каплан. Но той…

— Той почина — прекъсва го старият психоаналитик.

— Аз го познавах. Инфаркт. Тъжна работа.

Рики понечва да продължи, обаче долавя някакво неприсъщо нетърпение в гласа на своя домакин. Отбелязва си го за сведение и заговаря отново:

— Затруднявам се при опитите да свържа образи и имена.

— Блокиране?

— Да. Мога да се похваля с отлична памет, а ето че сега ми изневерява. В съзнанието ми изниква човек, сещам се точно какъв е бил неговият проблем, но не мога да го свържа с име. Или обратното.

— Защо става така според тебе?

Рики млъква за миг, а после отвръща:

— Стрес. Много е просто. В условията на колосално напрежение, при които съм поставен, не мога да се сетя за най-прости неща. Паметта ми е разбъркана и неуслужлива.

Старецът отново кимва.

— Не мислиш ли, че Румпелщилцхен знае всичко това? Не допускаш ли възможността да е наясно с психологията на стреса? И дори може да се окаже в някои отношения доста по-напред с материала от самия тебе, от лекаря. А това на свой ред не ти ли говори доста по въпроса кой може да е той?

— Човек, който знае как реагират хората при напрежение и безпокойство?

— Разбира се. Военен? Полицай? Адвокат? Бизнесмен?

— Или психолог.

— Да. Някой от нашата професия.

— Но лекар никога не би…

— Никога не казвай „никога“.

Рики се дръпва назад като смъмрен ученик.

— Не се изразявам съвсем точно — казва той. — Трябва да изключим хората от „Белвю“, понеже те бяха прекалено увредени, та да създадат потомък, култивирал у себе си такава злоба. При това положение остават личните ми пациенти и онези от клиниката.

— Дай тогава най-напред клиниката.

Рики затваря за миг очи, сякаш това би помогнало да изгради в съзнанието си панорама на миналото. Амбулаторната клиника в Презвитерианската болница представляваше няколко малки кабинета, разположени на партера в огромната сграда, недалеч от нейния централен вход. Повечето пациенти идваха от Харлем или южен Бронкс. Бедни хора, работници от различни раси, за които психическите разстройства бяха нещо непонятно и твърде далечно. Те обитават ничията земя в психиатричното здравеопазване, някъде по средата между долните слоеве на средната класа и бездомниците. Техните проблеми са съвсем очевидни: Рики се запознаваше със случаи на злоупотреба с дрога, сексуален и физически тормоз. Видя не една изоставена жена, майка на деца, отраснали в суровите условия на улицата, които нямаха друга житейска цел, освен да се включат в някоя престъпна банда. Всред тези онеправдани и обезправени израстваха немалък брой истински зверове. Разпространители на дрога, сутеньори, крадци и убийци. Спомня си някои пациенти, чието излъчване на жестокост се долавяше почти физически. Това бяха майки и бащи, които усърдно изграждаха следващото поколение градски престъпни психопати. За Рики не беше тайна, че са безсърдечни хора, които лесно насочват своя гняв срещу себе си и своите близки. Ако между шамарите попадне някой с друго финансово положение, става случайно, а не с предварителен замисъл. Някой бизнесмен, чийто мерцедес отказва на магистралата край Бронкс, когато се прибира закъснял от своя офис в деловата част на града към дома си в шикозно предградие, или някой заможен шведски турист, набутал се поради заблуда в погрешна линия на метрото и поел накъдето не е трябвало точно когато не е трябвало.

Той си казва: „Нагледах се на зло, но успях да се измъкна оттам“.

— Много се затруднявам — проговаря най-сетне той. — Хората, които идваха в клиниката, бяха до един от средите на онеправданите. Лица от покрайнините на човешкото общество. Допускам, че пациентката, която ми е нужна, ще е сред моите първи посетители. Не от клиничните. Румпелщилцхен вече ме уведоми, че става дума за неговата майка. Но при мен е дошла с моминското си име. „Мома“, както се изразява той.

— Интересно — казва доктор Луис. В погледа му проблясват заинтригувани пламъчета. — Разбирам защо мислиш така. Важно е да стесним границите на издирването. Колко от пациентите ти бяха жени?

Рики се замисля дълбоко и отвръща:

— Седем.

Доктор Луис замълчава за известно време.

— Значи седем. Добре. А сега, Рики, настъпи часът за скок в тъмното, нали? Ето първия миг, в който наистина трябва да вземеш решение.

— Май не успявам да следя мисълта ви.

Доктор Луис се усмихва съвсем леко.

— До настоящия момент, Рики, ти, както ми се струва, просто реагираш на условията в тежката ситуация, която ти е натрапена. Безброй са пожарите, с чието гасене трябва да се заемеш. Финансовото ти положение, професионалната репутация, пациентите, кариерата, роднините. От цялата тази бъркотия си съумял да измъкнеш един-едничък въпрос, свързан с неизвестния инквизитор, и той определя насоката на твоите търсения: жена, дала живот на лице, което се превръща в психопат, пожелал твоето самоубийство. А скокът в тъмното се съдържа в следния въпрос: дали ти е казана истината?

Рики преглъща с усилие.

— Налага се да приема, че е така.

— Това, че го приемаш, не крие ли опасност?

— Разбира се, че крие — отвръща Рики с леко раздразнение. — Но имам ли избор? Ако приема, че Румпелщилцхен ме насочва в изцяло грешна посока, за мене не остава никакъв шанс, не е ли така?

— Не ти ли е хрумвало, че е възможно да не се предвижда такъв шанс?

Казаното е толкова грубо и ужасяващо, че по врата на Рики избива пот.

— Ами ако е така, не ми остава нищо друго, освен да сложа край на живота си.

— Така изглежда. Или пък да не правиш нищо. Да си живуркаш и да чакаш да видиш дали нещо няма да сполети другиго. А може и цялата работа да се окаже блъф. Може нищо да не се случи. Може би твоят пациент Цимерман наистина се е метнал под мотрисата и това става в крайно неподходящ за тебе, но много удобен за Румпелщилцхен момент. Може би, може би, може би. Възможно е играта да е такава: нулев шанс за тебе. Просто разсъждавам на глас, Рики.

— Не мога да чукам на тази врата — заявява Рики.

— Крайно интересно заявление от устата на психоаналитик — отбелязва доктор Луис. — То противоречи на всичко, което сме призвани да защитаваме.

— Искам да кажа, че не разполагам с достатъчно време за това. Или греша?

— Времето е разтегливо понятие. Може да нямаш, а може и да имаш.

Рики се размърдва от притеснение. Лицето му е зачервено, той се чувства като тийнейджър, който мисли и чувства като зрял човек, но го третират като дете.

Доктор Луис разтърква брадичка все така замислен.

— Продължавам да смятам, че мъчителят ти се занимава по някакъв начин с психология — казва той почти с безразличие, все едно че споменава нещо за времето. — Или с някаква близка до нея професия.

— Май трябва да се съглася с вас — отвръща Рики. — Но тогава…

— Играта, както я е набелязал Румпелщилцхен, наподобява сеанс върху кушетката. Само дето продължава малко повече от петдесет минути. При всеки такъв сеанс трябва да следваш пътя си сред объркващо изобилие от истини и измислици.

— Налага се да се опра на онова, с което разполагам.

— Не става ли винаги същото? Но нашата задача често пъти е именно да открием нещо, което пациентът не казва.

— Така е.

— Е…

— Може всичко да е лъжа. Ще разбера след седмица. Малко преди да се самоубия, или пък от някое съобщение в „Таймс“. В единия случай или в другия.

— Това е интересна идея — сякаш размишлява на глас докторът. — Той би могъл да постигне желаната цел, като остане недосегаем за полицията или всякаква друга власт, просто като те излъже. И ти никога не би се добрал до верния отговор. Така че ще бъдеш мъртъв или напълно съсипан. Дяволски замисъл. И много елегантен по някакъв свой начин.

— Не мисля, че всички тези разсъждения са ми от полза. Седем жени в процес на терапия. И една от тях ражда изрод. Коя е тя?

— Изброй ми ги — казва доктор Луис с лек жест към прозореца, зад който се спуска плътно нощта, сякаш насърчава госта спомените му да напуснат мрака и да навлязат в ярката светлина на кабинета.