Джон Каценбах
Психоаналитикът (31)

Тридесет и първа глава

Малко след полунощ Рики спира при пункта за плащане на пътна такса откъм западната страна на Хъдсън, северно от Кингстън, Ню Йорк. Карал е бързо, малко над позволеното, но все пак недотам, че да принуди някой навъсен пътен полицай да го отклони в аварийната лента. Това пътуване е като отражение на целия му досегашен живот, казва си Рики. Иска да забърза, но не смее. Мислеше си, че мнимият Фредерик Лазар ще подкара наетата кола с над сто и петдесет километра в час, но не. Сякаш зад волана са седнали едновременно укриващият се Ричард Лайвли и жадуващият сражение Фредерик Лазар. Става му ясно, че от момента, в който е режисирал собствената си смърт, животът му представлява непрекъснат баланс между несигурността на риска и безопасността на спотайването. Но сега разбира, че може би не е чак дотам невидим, колкото му е било приятно да си мисли. Онзи, който го издирва, диша във врата му, открил е навярно всички улики и уловки, оставени по неговия път от Ню Хампшир до Ню Йорк и сетне към Ню Джърси.

Но и той самият приближава целта.

Смъртоносна гонка. Дух преследва мъртвец. Мъртъв е по петите на дух.

Той плаща таксата — единствена кола по моста в този никакъв час. Служителят в будката е зает с „Плейбой“ — снимките, не текста — и едва поглежда в негова посока, докато прибира парите. Самият мост е чудо на архитектурата, увиснал на близо двеста метра над черната лента на Хъдсън, осветен от гирлянди жълто-зелени лампи, които се спускат към потъналия в мрак селскостопански бряг на Райнбек, така че отдалече сякаш искряща огърлица е провесена над шия от абанос, която тъне в катранената чернота на брега. Обезпокояващо пътуване, казва си Рики, докато кара по пътя, който сякаш пропада в черна дупка. Фаровете му пробиват немощни конуси светлина в околния мрак. Избира подходящо за спиране място и вади един от двата останали все още неизползвани мобифона. Набира номера на последния от хотелите, в който е направил резервация на името Фредерик Лазар. Това е долно, мърляво и евтино място, само на стъпка над категорията на използваните от проститутки и техните клиенти на почасов режим. Предполага, че нощният администратор не е претрупан от работа, ако предположим, че в близката околност точно в този час не са убили, пребили или изнасилили някого — доста произволно предположение впрочем, както Рики добре знае.

— Хотел „Екселсиор“, с какво мога да ви бъда полезен?

— Казвам се Фредерик Лазар — съобщава Рики. — Имам резервация за тази нощ. Но няма да се добера до вас по-рано от утре.

— Всичко е наред — отвръща човекът, леко развеселен от думата „резервация“. — И утре ще има точно толкова свободни стаи, колкото са сега. Не може да се каже, че се пукаме по шевовете през настоящия туристически сезон.

— Бихте ли проверили, да не би да има съобщение за мене?

— Задръжте така… — казва мъжът и Рики чува звука от оставяне на слушалката върху плота. След малко гласът казва: — Има, за бога! Трябва да сте популярна личност. Три-четири са…

— Прочетете ми ги, ако обичате. И ще ви се отблагодаря, когато пристигна.

Администраторът чете съобщенията. Те са оставените от самия Рики. Други няма. Това го кара да се замисли.

— А някой да е идвал да ме търси? Имах насрочена среща…

Нощният служител се поколебава и в това колебание Рики разпознава правилния отговор. Още преди да е излъгал, му казва:

— Страхотна е, нали? От ония, които винаги получават каквото искат, и то точно тогава, когато го искат. Много класи над тия, дето обикновено идват в хотела, а?

Онзи се закашля.

— Тя там ли е сега? — пита Рики.

След секунда-две чува прошепнат отговор:

— Не. Отиде си. Преди близо час. Обадиха й се по телефона. Изчезна като на пожар. А също и мъжът с нея. А цяла вечер преди това идваха час по час да питат за вас.

— Имало е мъж с нея? Да не е малко пълничък, от рода на децата в началното училище, дето просто плачат да им тегли човек един шут в задника?

— Именно такъв беше — отговаря администраторът със смях. — Идеално точно описание.

Здрасти, Мерлин, казва си Рики.

— Оставиха ли телефон или адрес?

— Не. Но рекоха, че пак ще дойдат. И да не казвам никому за тях. Каква е цялата тая работа?

— Бизнес. Вижте сега… ако пак се появят, дайте им този номер… — Рики диктува номера на последния си мобифон. — Но си поискайте възнаграждение за тая работа. Те са гъбясали от пари.

— Добре. Да им кажа ли, че утре пристигате?

— Да. Би могло. Кажете им също, че съм се обаждал за съобщения. Това е всичко. Впрочем те видяха ли ги?

Онзи пак се колебае.

— Не — лъже малко неуверено. — От частен характер са. Не бих ги показал никому без ваше разрешение.

Да бе, казва си Рики, а ние ти вярваме. Положително не и за по-малко от петдесет долара. Остава доволен, че човекът от хотела е изпълнил съвсем точно очакваното. Затваря и се обляга назад. Те не могат да бъдат сигурни. Не знаят кой друг издирва Фредерик Лазар, нито защо. Не знаят и какво място заема в общата схема този трети. Това ще ги притесни и ще понамали увереността им при следващия ход. Поглежда часовника си. Кучкарят трябва да се е освободил вече от импровизираните белезници и след като е умиротворил Брут и изловил колкото други кучета е успял, трябва да се е обадил. Така че, казва си Рики, поне един прозорец ще свети там, където сега отива.

 

 

Както вече направи по-рано тази нощ, Рики паркира колата на закътано място до страничен път, така че трудно да бъде забелязана от случаен минувач. Цели два километра го делят от целта, но той решава да използва времето на пешеходния преход за размисъл и уточняване на детайлите. Обзет е от въодушевление като най-сетне добрал се до отдавна търсени отговори човек. Но това усещане е примесено с яд, който лесно може да прерасне в гняв, ако не го контролира с усилие на волята. Предателството, казва си той, може да се прояви много по-ярко от любовта. Гади му се леко, което отдава на разочарованието и недоволството.

Рики, едновремешният почитател на духовния живот, проверява дали пистолетът, който носи у себе си, е зареден, с мисълта, че всъщност не разполага с конкретен план, освен конфронтацията, което също е своего рода план, и съзнава с пределна яснота, че наближава моментът, в който мисъл и действие ще се съюзят. Той бяга напред в тъмното, маратонките му отскачат от асфалта, звуците се смесват с обичайните за полето нощем: опосум шумоли в храсталака, щурци свирят в тревата. Ще му се да се превърне в частица от въздуха.

Докато тича, се пита: ще убиеш ли някого тази нощ?

Не знае отговора.

Тогава се пита: искаш ли да убиеш някого тази нощ?

Сега е по-лесно. Знае, че нещо в него жадува да го направи. Това е нещото, което сам е изградил от остатъчните късчета идентичност, събирани през месеците, последвали неговата смърт. Това е нещото, изучило всички начини за нанасяне на телесна повреда и убиване, които са описани в книгите. Нещото, усъвършенствало за десетки часове изкуството на стрелбата с пистолет. Измисленото нещо у него.

Спира рязко пред алеята за автомобили, която води към къщата. Вътре е телефонът, чийто номер позна. За миг си спомня своето идване преди близо година, как беше изпълнен с очакване и страх, с надежда за подкрепа, отчаяно търсещ отговор. А те са били тук, причаквали са ме, забулени в лъжа. Аз просто не съумях да ги разгадая. Никога и през ум не му е минавало, че човекът, когото смята за своя най-солидна опора, може да поиска неговата смърт.

Както и очаква, в къщата има едничка светлина. В кабинета.

Знае, че идвам, казва си Рики. А Върджил и Мерлин, които биха могли да му помогнат, са още в Ню Йорк. Дори да са се втурнали като луди след обаждането, пак са поне на час път оттук. Прави стъпка напред и чува скърцането на чакъла под ходилата си. Може би дори знае, че вече съм тук. Рики се оглежда в търсене на начин да се промъкне вътре незабелязано. Но не е сигурен, че изобщо има нужда от елемента на изненадата.

Затова вади пистолета и го държи с дясната си ръка. Насочва се с невъзмутима походка към входната врата, също както би го сторил дружелюбно настроен съсед през някой летен следобед. Не чука, а просто завърта дръжката. Както и очаква, вратата не е заключена.

Влиза. Откъм кабинета се чува глас:

— Насам, Рики.

Той прави само една крачка напред и вдига пистолета, готов за стрелба. Сетне влиза в светлината, която струи през открехнатата врата на кабинета.

— Здрасти, Рики. Късмет извади, че си жив.

— Здравейте, доктор Луис — отвръща Рики. Старецът стои изправен зад бюрото, опрял длани отгоре му, навел снага напред в очакване. — Веднага ли да ви убия или след малко? — пита гостът с равнодушен глас, овладял с усилие обзелия го гняв.

Старият психоаналитик се усмихва.

— Вероятно някои съдии биха оправдали подобен ход, но има толкова въпроси, чиито отговори търсиш, а аз цяла нощ вися тук в очакване да ти ги дам, доколкото ще ми е възможно. Нали това правим в края на краищата, Рики, нали търсим отговори на въпроси?

— Може би навремето — отвръща Рики. — Вече не се занимавам с това.

Насочва оръжието към човека, който бе негов мъчител. Оня, който го бе обучавал. Доктор Луис има леко изненадан вид.

— Ама ти сериозно ли би толкова път само за да ме убиеш?

— Да — отвръща твърдо Рики, макар това да е лъжа.

— Ами давай тогава — взира се в него старецът.

— Румпелщилцхен — казва Рики. — През цялото време това сте били вие.

Докторът клати глава.

— Тук грешиш. Но аз го създадох. Поне отчасти.

Рики пристъпва странишком, влиза навътре в кабинета, движи се плътно до стената. Същите библиотеки с книги са наредени покрай нея. Същите произведения на изкуството. За миг му се струва, че годината между двете посещения изобщо не я е имало. Студено място, което внушава представа за неутрална и непонятна личност. Нищо по стените или бюрото не издава характера на тукашния обитател, което може да значи нещо, а може и нищо да не значи, казва си Рики. Да не очаква диплома на стената, удостоверяваща злоба и човеконенавист? Пита се защо не е забелязал това предния път. Показва на стареца с дулото на пистолета да седне на въртящия се кожен стол зад бюрото.

Доктор Луис сяда с въздишка.

— Остарявам и силите започват да ми изневеряват — оплаква се той с безизразен глас.

— Моля, дръжте ръцете си така, че да ги виждам — заповядва Рики.

Старецът вдига ръце. След това посочва с показалец, а сетне почуква с него челото си, преди да заговори:

— Никога онова, което държим в ръцете си, не представлява истинската опасност, Рики. Би трябвало да го знаеш. В крайна сметка разумът решава.

— Бих се съгласил с вас някога, докторе, но сега имам известни съмнения по въпроса. Имам и този предмет, който, ако това не ви е известно, представлява рюгер, полуавтоматичен пистолет. Много скорострелен, двайсет и четириграмов куршум с кух връх. В пълнителя има петнайсет патрона, всеки от които може да ви отнесе част от черепа, може би дори точно тази, която посочихте току-що, а това е свързано с неминуема и мигновена смърт. Но знаете ли кое е най-интригуващото при това оръжие, докторе?

— Кое?

— То е в ръцете на човек, който вече е умирал един път. Който не съществува под слънцето на тази наша земя. Защо не поразмишлявате малко върху този, бих казал, екзистенциален момент?

Доктор Луис мълчаливо гледа оръжието.

— Това, което казваш, е много интересно, Рики. Само че аз те познавам. Знам те отвътре. Ти беше на кушетката ми четири пъти седмично в продължение на почти две години. Аз знам всеки твой страх. Всяко съмнение. Всяка надежда. Всяка мечта. Всеки стремеж. Всяка тревога. Познавам те така добре, както сам се познаваш, а може би и по-добре, и знам, че не си убиец, въпреки страшния си вид. Ти си просто дълбоко объркан човек, който е направил няколко крайно неподходящи хода в живота си. Съмнявам се, че убийството ще бъде поредният.

Рики поклаща глава.

— Оня, когото помните от кушетката, е доктор Фредерик Старкс. Но той е мъртъв. Него го няма, а мене вие не ме познавате. Ни най-малко.

Рики стреля.

Единичният изстрел отеква в стаята и го оглушава за момент. Куршумът почти облизва темето на доктор Луис и се забива в библиотеката точно зад него. Рики вижда как дебел учебник се размърдва на мястото си, когато поглъща оловото. Книгата е посветена на психическите отклонения, което почти разсмива Рики.

Доктор Луис пребледнява, потръпва, олюлява се, а сетне високо ахва.

След това се овладява и промърморва:

— Боже мой.

Рики забелязва в погледа на стареца нещо, което не е точно страх, а по-скоро извънмерна изненада, сякаш нещо абсолютно недопустимо се е случило току-що.

— Въобще не мислех… — започва той.

Рики го прекъсва с леко движение на оръжието.

— Едно куче ме научи да го правя — обяснява мъгляво той.

Доктор Луис се завърта на място и разглежда книгата, в която се е забил куршумът. Надава нещо средно между силен смях и въздишка, а после поклаща глава.

— Страхотен изстрел, Рики. Направо забележителен. По-близо до истината, отколкото до главата ми. Би трябвало да запомниш какво ти говоря.

Рики гледа стария лекар.

— Престанете да се държите като идиот — казва рязко той. — Щяхме да говорим за отговори. Няма да повярвате, ако ви кажа в каква степен това оръжие се оказва от полза в подобни ситуации. Спомнете си за всички безброй часове, за всички пациенти, за мене включително, докторе. За всичките лъжи и заобикалки, и приблизителности, и хитроумни системи за заблуда. За цялото това мъчително време, прекарано уж в търсене на истината. Кому би хрумнало, че това мъничко устройство толкова много опростява нещата? Нещо като Александър Македонски и гордиевия възел, не мислите ли, докторе?

Доктор Луис, изглежда, е възвърнал напълно самообладанието си. Лицето му се променя бързо и сега той наблюдава госта с присвити гневни очи, сякаш все още си мисли, че владее положението. Рики не обръща внимание на това и както преди почти година, придърпва кресло към бюфета, за да се настани на него.

— Щом не сте вие — пита ледено той, — кой е Румпелщилцхен?

— Ти знаеш отговора, нали?

— Просветете ме.

— Най-големият син на пациентката ти от едно време. Тази, на която си отказал помощ.

— Това го открих и сам. Давайте нататък.

Доктор Луис свива рамене.

— Моят осиновен син.

— Това научих едва тази нощ. А другите двама?

— Те са му брат и сестра. Знаеш ги като Мерлин и Върджил. Разбира се, имената им са други.

— И те ли са осиновени?

— Да. Взехме и трите. Най-напред като настойници, а след това използвах мой братовчед от Ню Джърси за параван пред щатските власти на Ню Йорк. Направо е смешна лекотата, с която може да се изиграе бюрокрацията, което, сигурен съм, и ти вече добре знаеш. Но на тях изобщо не им пукаше за трите деца.

— Вашето име ли носят? Отказали сте се от името Тайсън и сте им дали вашето?

— Не — старецът поклаща глава. — Нямаш този късмет, Рики. В нито един телефонен указател няма да ги откриеш под моето име. Те са с изцяло преобразена самоличност. Всеки с отделно име. Различно семейство. Различен замисъл. Различни училища. Различно възпитание и различно отношение. Но с братски отношения по кръв и сърце, когато стане нужда. Убедил си се в това.

— Но защо? За какво са били нужни толкова усилия и усложнения, та да се прикрие миналото им? Защо просто не…

— Жена ми беше вече болна, а и възрастта ни прехвърляше установената за щата. Братовчедите бяха подходящи. И готови да помогнат срещу определена сума. Помагат и забравят.

— Как не — обажда се подигравателно Рики. — А после малък инцидент в домашна свада. Колко удобно.

Доктор Луис поклаща глава.

— Съвпадение — казва той.

Рики не знае дали да му вярва. Не може да не отправи леко заяждане:

— Според Фройд няма такова нещо като съвпадение.

Доктор Луис кима.

— Така е. Но има определена разлика между желание и действие.

— Сериозно? Мисля, че тук грешите. Но както и да е. Защо точно тези три деца?

Докторът отново свива рамене.

— Самонадеяност. Високомерие. Егоцентризъм.

— Това са празни приказки.

— Да, но обясняват много. Кажи ми, Рики: един убиец… един истински, безпощаден, кръвожаден психопат… той рожба на обстоятелствата ли е? Или си е роден такъв, плод на някакво микроскопично объркване в гена? Кое от двете е вярното?

— Обстоятелствата, средата. На това ни учат. Всеки психоаналитик би казал същото. Генетиците може и да не се съгласят. Но всеки от нас е продукт на своята среда. От психологическа гледна точка.

— И аз бих се съгласил. И ето, вземам едно дете — плюс сестра и брат като допълнение — което представлява лабораторен плъх за култивиране на зло. Зарязано от баща си. Отхвърлено от роднините. Без никакво подобие на житейска стабилност. Изложено на риск от какви ли не сексуални перверзни. Редовно пребивано от поредицата приятели-социопати на майката. И за капак на всичко вижда как майка му е посегнала на себе си, стигнала дъното на мизерията и отчаянието, без той да е в състояние да стори каквото и да било за единствения човек на света, на когото разчита и вярва. Готова формула на злото, какво ще кажеш?

— Така е.

— И аз си помислих, че мога да взема това дете и да го преобърна наопаки. Създадох среда, в която да живее абсолютно откъснато от своето минало. Реших да го превърна в полезен член на обществото. Ето къде проличава моето високомерие, Рики.

— Не успяхте ли?

— Не. Но неизвестно поради какви стечения на обстоятелствата у него се породи лоялност. А може би също някаква особена, негова си любов. Ужасно нещо е, Рики, и в същото време очарователно, да бъдеш обичан и уважаван от същество, което се е посветило изцяло на смъртта. Това е той, Румпелщилцхен. Професионалист. Завършен убиец. С най-доброто образование, което бях в състояние да му осигуря. Харвард. Право в Колумбийския университет. Малък престой при военните за добиване на професионални умения. И знаеш ли кое е любопитното в цялата работа?

— Вие ще кажете.

— Професията му не се различава особено от нашата. Хората отиват при него с проблемите си. И му плащат много добре за тяхното разрешаване. Пациентът, който се описва на нашата кушетка, жадува да се освободи от своя товар. Неговите клиенти също. Само дето методите му са, как да кажа, по-експедитивни от нашите. Но не по-малко лични.

Рики диша тежко. Доктор Луис поклаща глава.

— И знаеш ли какво, Рики? Имаш ли представа какво още качество притежава той, освен дето е страхотно богат?

— Какво?

— Той е безмилостен. — Старият психоаналитик въздъхва дълбоко и добавя: — Но ти вероятно си се убедил в това. Той чака години, обмисля нещата и когато е вече готов, преследва всеки от ония, които са сторили зло на неговата майка, и съсипва живота му изцяло, както те са съсипали нейния. Това е трогателно по свой начин. Дори и ти ще се съгласиш. Синовна любов. Майчин завет. Крив ли е, като постъпва така, Рики? Като наказва всички, които преднамерено или поради небрежност са допринесли за нещастията и смъртта на майка му? Които са я зарязали сам-самичка в този жесток свят с три малки деца? Аз не мисля, Рики. Ни най-малко. Дори най-скапаният политик непрестанно се жалва, че всички ние живеем в общество, което все гледа да изклинчи от отговорност. Отмъщението не е ли просто разплащане по нетрадиционен начин? Отдаване на дължимото? Хората, които той наказва по един или друг начин, наистина заслужават да бъдат наказани. Те — също като тебе — са пренебрегнали нечия нужда. Загърбили са нечия молба за помощ. Тук именно куца нашата професия, Рики. В някои случаи се опитваме премного да обясняваме, докато всъщност отговорът се крие в нещо такова… — Докторът посочва оръжието в ръката на своя неканен гост.

— Но защо мене? — пита Рики. — Аз не съм…

— Разбира се, че си. Тя идва при тебе с отчаяна нужда от помощ, но ти си затънал до гуша в собствените си колебания накъде да поемеш и не й обръщаш нужното внимание. Не й помагаш. Не изпитваш ли някаква отговорност ти лично, когато се самоубие някой, който ти е бил пациент, пък макар и за кратко? Не трябва ли да платиш някаква цена? Защо мислиш, че отмъщението е по-малка отговорност от всяка друга?

Рики мълчи. После казва:

— Кога научихте…

— За връзката ти с моите осиновени деца ли? Към края на твоята психоанализа. Исках да проследя развитието на нещата през годините.

Рики усеща как у него са надига гняв. Устата му пресъхва.

— Но вие бихте могли да ме предупредите…

— И да предам собственото си дете в името на бивш пациент? При това съвсем не от любимите пациенти…

Тези думи пронизват Рики като нож. Ясно му става, че старецът е точно толкова зъл, колкото и осиновеното му дете. Даже и повече.

— Бих го определил като справедливост — заявява старият психоаналитик и гръмко се изсмива. — Но ти не знаеш дори половината истина, Рики.

— Кое е онова, дето не го знам?

— Сам ще трябва да се добереш до него.

— А другите двама?

— Мъжът, когото познаваш под името Мерлин, е наистина адвокат. При това добър. Жената, която ти е известна под името Върджил, е актриса с бляскави професионални перспективи. Особено сега, когато и тримата са на път напълно да разрешат всички останали открити в миналото им проблеми. Ти и аз, Рики, само ние оставаме проблем. Трябва да знаеш също така, че те и двамата смятат него, човека, който ти е известен под името Румпелщилцхен, за свой спасител. Не мене, макар да съм допринесъл значително за оцеляването им. Не, той е в основата на тяхната сплотеност, той не допусна да тръгнат по лош път, той настояваше да носят само отлични оценки от училище и да направят нещо в живота. И затова, Рики, ако не друго, разбери поне следното: те са му се посветили. Те са предани до смърт на човека, който ще те убие. Той го направи един път и пак ще го стори. Не е ли крайно интересно това, Рики? От психиатрична гледна точка? Лишен от скрупули човек, който генерира у другиго пълна и безусловна преданост? Психопат, който ще те убие, и то с такава лекота, с каквато би настъпил паяк на пътя си. Но който е обичан и на свой ред обича. Обича само тях двамата. Никого другиго. Освен може би мене донякъде, защото го спасих и му помагах. Така че може би съм спечелил малко любов като отплата. Важно е да знаеш това, Рики, защото шансовете ти да се спасиш от Румпелщилцхен са абсолютно нищожни.

— Кой е той? — пита Рики.

Всяка произнесена от стареца дума сгъстява мъглата наоколо.

— Искаш да ти кажа името и адреса му? Или къде се намира офисът му?

— Да — отговаря Рики и насочва пистолета.

Доктор Луис поклаща глава.

— Искаш да стане като в приказката значи: вестоносецът на принцесата подслушва подскачащия около огъня гном, който промълвява собственото си име. Самата принцеса не прави нищо изключително. Нищо мъдро или проницателно. Дори нищо интелигентно. Тя просто вади най-глупашки късмет, помага й слепият случай и когато онзи пристига за отговор на третия си въпрос, тя вече го знае, запазва първородното си дете и живее весело и щастливо до дълбока старост, и така нататък. Искаш да стане същото? Късметът, който ти помогна да дойдеш тази нощ тук и да насочиш пистолет в главата на старец, да ти свърши и останалата част от работата?

— Името — повтаря Рики спокойно, със студена злоба в гласа. — Имената и на тримата.

— Помисли, може би вече ги знаеш.

— Писна ми от игрички.

Старият психоаналитик поклаща глава.

— Целият живот е низ от игри. Една подир друга. А смъртта е най-голямата от тях.

Двамата се гледат в очите.

— Интересно — проговаря бавно доктор Луис, като вдига поглед към стенния часовник, — колко ли време ти остава?

— Достатъчно — отвръща Рики.

— Мислиш ли? Времето е гъвкаво понятие, не е ли така? Едни моменти може да продължат вечно, а други изчезват мигом в нищото. Времето е всъщност функция на собствения ни светоглед. Нали и на това ни учи психоанализата?

— Да — съгласява се Рики. — Точно така.

— А тази вечер изникват цял куп въпроси, свързани с времето. Ето, седим си сега двамата сами в тази къща, но колко още може да продължи това? След като знаех, че ще ми дойдеш на гости, дали не съм извикал някого на помощ? И колко ли време остава до неговото пристигане?

— Достатъчно дълго.

— Е, това е твърдение, за чиято истинност не бих се заклел с лекота — пак се усмихва старецът. — Бихме могли да поусложним малко играта.

— В какъв смисъл?

— Ако ти кажа, че тук, в тази стая се намира информацията, която те интересува, дали ще успееш да я откриеш, преди да дойде помощта?

— Казах вече: писнало ми е от игрички.

— Тя е тук. Наяве. Приближил си се толкова много до нея, колкото не съм допускал и за миг, че ще успееш. Виждаш ли колко насоки ти давам.

— Няма да играя.

— Е, тук вече грешиш. Струва ми се, че ще ти се наложи да поиграеш още малко, Рики, защото тази игра не е приключила. — Доктор Луис вдига неочаквано ръце и добавя: — Рики, трябва да взема нещо от най-горното чекмедже на това бюро. Нещо, което с положителност ще промени начина, по който се играе тази игра. Нещо, което ще искаш да видиш. Да го извадя ли?

Рики се прицелва право в челото му и казва:

— Добре.

Докторът пак се усмихва с гадна студена усмивка, която няма нищо общо с чувството за хумор. Усмивка на екзекутор. Изважда плик и го оставя върху бюрото.

— Какво е това?

— Може би е информацията, за която си дошъл, Рики. Имена, адреси, номера.

— Подайте го.

Доктор Луис свива рамене.

— Както кажеш…

Той плъзва плика по бюрото и Рики го сграбчва с нетърпение. Пликът е запечатан и Рики за миг отвръща поглед от стария лекар. Това е грешка, която осъзнава на секундата.

Когато отново поглежда към доктор Луис, онзи държи в дясната си ръка револвер калибър 38.

— Не е голям колкото твоя, а, Рики? — гръмогласно се смее докторът. — Но не е по-малко ефикасен. Виждаш ли, току-що допусна грешка, която нито един от тримата, за които беседвахме преди малко, не би направил. Да не говорим за най-големия. Той никога не би отлепил поглед от своята мишена. Нито за миг. Без оглед колко добре познава онзи, в когото се е прицелил, той не би допуснал и най-малкото невнимание. Може би сега вече разбираш колко нищожни са шансовете ти.

Двамата се гледат през бюрото, всеки с насочено оръжие в ръка.

Рики присвива очи, усеща пот да се стича под мишниците му.

— Това си е чиста психоаналитична фантазия, нали? — шепне доктор Луис. — В процеса на пренасочване на желанията не ни ли се ще да убием психоаналитика, също както ни се ще да убием майка си, баща си или когото и да било, чийто образ свързваме с всичко погрешно в своя живот? А не се ли заражда точно по същото време и у самия психоаналитик желание да убие?

Рики не отговаря веднага. После казва:

— Детето може и да е било лабораторен плъх за култивиране на злоба, както се изразихте. Но то би могло да се пренасочи. Могли сте да го сторите, но не сте пожелали, нали? Много по-интересно ви е било да видите какво ще стане, ако оставите неговата емоционалност да се развива без външна намеса. И така ви е било по-лесно да вините за всичко цялото зло на света, като пренебрегвате ролята на собственото си озлобление.

Доктор Луис леко побледнява.

— През цялото време сте знаели, че психопатът сте най-вече вие, нали? Искали сте убиец и сте го получили, защото именно такъв сте искали да бъдете през целия си живот: убиец.

Старият човек прави гадна гримаса.

— Винаги си бил проницателен, Рики. Разбираш ли какво би могъл да постигнеш в живота, стига да беше малко по-амбициозен? Малко по-изтънчен и коварен.

— Оставете оръжието на бюрото, докторе — казва Рики. — Вие не можете да ме застреляте.

Доктор Луис продължава да държи револвера насочен в лицето на Рики, но кимва.

— Не е и нужно. Не ми се налага, Рики. Онзи, който веднъж те уби, ще го стори отново. И този път няма да се задоволи само с некролог във вестника. Мисля, че сега ще поиска лично да бъде свидетел на твоята смърт. Ти как мислиш?

— Мисля, че имам да кажа нещо по въпроса. И е много възможно, след като открия тези толкова явни насоки, за които казвате, че са тук, да ги взема и отново да изчезна. Един път успях и силно подозирам, че ще бъда в състояние да се изпаря още един път. Най-вероятно Румпелщилцхен ще трябва да се задоволи с постигнатото първия път. Доктор Старкс е мъртъв и потънал в небитието. Тайнственият отмъстител печели тази партия. Но аз ще продължа нататък и ще се превърна в когото си поискам. Ще спечеля в изолация и самота. Ще живея в неизвестност. Не е ли това странно, докторе? Ние, които полагаме толкова много усилия, за да помогнем на себе си и на нашите пациенти да се изправим заедно пред демоните, които ги мъчат, можем да спасим самите себе си просто като се крием. Помагал съм на пациенти да се превърнат в нещо, но самият аз ще се превърна в нищо и по този начин ще победя. Каква ирония, а?

Доктор Луис кима.

— Очаквах такъв отговор — отговаря замислено. — Очаквах да се добереш до него.

— И така — казва Рики, — повтарям: оставете оръжието върху бюрото и аз си тръгвам. Ако информацията, която ми е необходима, е наистина в този плик.

— В известен смисъл тя е там — казва старецът. И шепне с гадната си усмивка: — Но имам още един-два въпроса към тебе, Рики, ако не възразяваш…

Рики кимва.

— Разказах ти за миналото на този човек. При това ти научи неща, които тепърва има да проумяваш. Какво ти казах за неговото отношение към мене?

— Говорихте за лоялност и своего рода любов.

— Един убиец обича друг. Крайно любопитно, не смяташ ли?

— Очарователно — казва лаконично Рики. — Ако все още се занимавах с психоанализа, това много щеше да ме заинтересува. Обаче аз не се занимавам. Вече не.

— Но ти не си прав — възразява доктор Луис. — Не мисля, че е толкова лесно да се разведе човек с тази професия, колкото ти явно си убеден. — Старецът клати глава. Той продължава да стиска револвера, все така насочен към лицето на Рики. — Мисля, че времето ни за тази вечер изтече, Рики. Последен сеанс. Последни петдесет минути. Към този момент би следвало собствената ти психоанализа да е към своя край. Мисля, че от нея трябва да си тръгнеш с един основен въпрос: ако той бе до такава степен обсебен от мисълта да те накара да се самоубиеш заради това, че си обърнал гръб на майка му, когато се е нуждаела от помощ, каква ли участ ще ти намисли, като предположи, че си убил мене?

— Какво имате предвид? — пита Рики.

Но старият лекар не му отговаря. С внезапно рязко движение той вдига цевта към слепоочието си, усмихва се налудничаво и стреля.