Джон Каценбах
Психоаналитикът (3)

Трета глава

Преваля полунощ и той се чувства глупав и неизразимо самотен.

Кабинетът му е затрупан с жълтеникави папки и хартийки, купчини бележници, листове и старомоден репортерски касетофон, който е извън употреба над десетилетие, разположен в подножието на малка планина от миникасети. Купчинките представляват оскъдната документация, натрупана от него във връзка с отделните пациенти през годините. Има бележки за сънища, набързо драснати записки във връзка с изказвания на пациенти по време на сеанс или с негови хрумвания по същото време — подсещащи думи, фрази, спомени. Ако някому хрумне да изрази със скулптура идеята, че психоанализата е колкото наука, толкова и изкуство, не би намерил по-добра основа за проекта си от организирания в помещението безпорядък. Няма и помен от формуляри, които да отразяват нещо като пол, възраст, ръст, тегло, раса или месторождение. Не се е погрижил за систематично проследяване на кръвното налягане, пулса, температурата и анализа на урината на своите пациенти, подредени по азбучен ред. Той дори не разполага с що-годе систематизирани списъци, които да съхраняват данни за адресите, имената, диагнозите или най-близките роднини на неговите пациенти.

Рики Старкс не е интернист или патолог, който подхожда към всеки отделен пациент в търсене на точно формулирана диагноза, който най-акуратно отбелязва всеки етап от лечението, всяка успешна или неуспешна стъпка. Избраната от него специалност отхвърля науката във вида, в който я прилагат останалите медицински направления. Именно тази страна на неговата наука го превръща в медицински аутсайдер.

В момента Рики е насред все по-силно завихряща се бъркотия и има усещането, че току-що се е измъкнал от подземно укритие на пометена от торнадо местност. Мисли си, че дълго е занемарявал реда и ето сега нещо огромно преминава с унищожителна сила през живота му, за да разбърка всичките му баланси. Опитите му да се ориентира в десетилетията неспирен поток пациенти и стотиците отделни терапии изглеждат предварително обречени на провал.

Защото той вече подозира, че Румпелщилцхен няма да се окаже там.

Не и в лесен за откриване вид.

Рики е абсолютно убеден, че ако авторът на писмото някога се е изповядвал на кушетката му, независимо за какъв период от време, той би го познал. По тона. По стила. По чувството му на гняв, злоба, омраза. Тези симптоми биха останали за него толкова ясни за разгадаване, колкото са пръстовите отпечатъци за криминалиста. Симптоми, които в никакъв случай не би могъл да подмине.

Известно му е, че подобно самочувствие е малко високомерно и не е редно да подценява автора на писмото, преди да е научил нещо повече относно неговата личност. Но е абсолютно убеден, че никой лекуван, по какъвто и да било начин, от него пациент не би могъл да се върне години по-късно и успешно да скрие от него своята самоличност, колкото и да е засегнат, бесен и неузнаваемо променен. Тези хора може да се върнат, но неминуемо с вътрешните си рани, които са ги накарали да потърсят помощта му преди това. Биха могли да се завърнат разярени и готови за отмъщение, понеже психоанализата не е някакъв антибиотик за душата; тя не е в състояние да ликвидира поразения от отчаяние участък. Тези хора може да се окажат разгневени, че са загубили години в празни приказки, без това да подобри с нещо състоянието им. Всичко това е възможно, макар в продължилата три десетилетия практика на Рики подобни провали да се броят на пръсти. Поне доколкото му е известно лично на него. Но той не е до такава степен заслепен, та да допусне, че всички проведени терапии, независимо от своето естество и продължителност са били напълно успешни. Неизбежно е едни да завършат с по-сериозни резултати от други.

Положително съществуват хора, на които не е успял да помогне. Или пък са деградирали от равнището, до което ги е извела психоанализата, към някое по-предишно състояние. Отново осакатени. Отново изпаднали в отчаяние.

Но Румпелщилцхен е със съвсем други характеристики. Тонът на писмото до него и характерът на посланието до четиринайсетгодишната му племенница разкриват характера на пресметлива, агресивна и перверзно самоуверена личност. На психопат, казва си Рики, като лепва клинична диагноза на все още непознатия за него човек. Той не иска да се заблуждава с увереността, че през годините никога не му се е случвало да попада на пациенти с психопатологични отклонения. Но не е имал случай, в който да се забелязват такава дълбока омраза и злонамерена целенасоченост, каквито показва Румпелщилцхен. Обаче е очевидно, че някой лекуван недотам успешно от самия него е свързан по някакъв начин с автора на писмото.

Номерът е — той си дава ясна сметка за това — да установи кои са тези пациенти и след това да проследи връзката им с Румпелщилцхен. Защото тук следва, уверен е след няколкото часа размисли, да се търси връзката. Човекът, който настоява за неговото самоубийство, е нечие дете, съпруг или любовник. Трябва да установи незабавно, казва си с известно озлобление Рики, кои са пациентите, напуснали кабинета му в най-лабилно състояние на психиката. След като ги изолира, ще може да продължи нататък.

Той маневрира сред създадения лично от него хаос, за да се добере до бюрото и отново да вземе писмото. Аз съществувам нейде в миналото ти. Рики се взира в написаните слова, а после насочва поглед към пръснатите по пода купчинки.

Е, добре, казва си той. Най-напред следва да систематизирам професионалното си развитие. Да открия елементите, от които мога да се абстрахирам.

Той шумно въздъхва. Дали не е допуснал някаква грешка по време на стажа си като болничен лекар преди четвърт век, която сега трябва да плаща? Дали е в състояние изобщо да си спомни онези първи пациенти? Докато се квалифицира като психоаналитик, той участва в програма по изследване на параноични шизофреници, изолирани в психиатричното отделение на болницата „Белвю“. Изследванията имаха за цел да изолират симптоми при пациенти, които проявяват склонност към извършване на тежко престъпление, но завършиха без успех. Той взе участие в някои терапевтични програми за извършители на подобни деяния. Тогава именно се доближи най-много до съдебната психиатрия и тя никак не му хареса. Когато програмата приключи, той побърза да се завърне в далеч по-безопасната и по-необременяваща във физическо отношение област на доктор Фройд и неговите последователи.

Рики изпитва силна жажда, все едно в гърлото му са вкарали горещ въздух.

Дава си сметка, че почти нищо не му е известно относно престъплението и престъпниците като такива. Не разполага със специализирани познания в областта на насилието. Никога не е проявявал интерес към тази материя. Дори се съмнява, че сред познатите му специалисти има съдебни психиатри. Във всеки случай тесният кръг колеги, с които поддържа редовни контакти, не включва такива.

Хвърля поглед към учебниците. Ето го Крафт-Ебинг с основополагащия труд в областта на сексуалната психопатия. Но той силно се съмнява, че неизвестният му противник е сексуален психопат, независимо от порнографското послание до малката племенница на Рики.

— Кой си ти? — пита той високо. Сетне поклаща глава. — Не. Най-напред: какъв си? — и продължава наум: а когато установя това, ще мога да определя и кой си.

Способен съм да го сторя, казва си още Рики, за да закрепи собствената си самоувереност. Утре се залавям здраво за работа, изтръсквам хубаво паметта си и съставям списък на бившите пациенти. Ще ги разделя на категории и ще формулирам въз основа на тях всички етапи от професионалното си развитие. След това ще се заема с разследване. Ще открия провала, който ме свързва с Румпелщилцхен.

Изтощен до краен предел и изобщо, без да е сигурен, че е напреднал поне малко, Рики се препъва от кабинета към малката си спалня. Тя е по монашески обзаведена с нощно шкафче, скрин, скромен килер за дрехи и единично легло. Някога неговото място бе заето от двойно, с красива табла, а стените бяха декорирани с колоритни рисунки, но след смъртта на жена му всичко се промени. Махна повечето от ярките дрънкулки и произведения на изкуството, с които съпругата му бе украсила стаята. Дрехите й раздаде с благотворителна цел, а бижутата и личните вещи изпрати на трите племеннички на сестра й. Върху бюрото си държи снимка на двама им, направена в едно лазурно лятно утро преди петнайсет години в Уелфлийт. След смъртта й постепенно заличи по-голямата част от останалите белези за нейното някогашно присъствие. Мъчителна и бавна смърт, последвана от тригодишен период на заличаване.

Рики бавно съблича дрехите си, сгъва грижливо панталона и окачва блейзъра на закачалка. Ризата заминава в коша за пране. Връзката е оставил върху плота на бюрото. Присяда по бельо на ръба на леглото с мисълта, че ще му е нужна малко повече енергия. В чекмеджето на нощното шкафче държи шишенце с рядко използвани хапчета за сън. Срокът им на годност е отдавна изтекъл, но той смята, че и така ще се окажат достатъчно силни, за да го приспят. Взима едно и част от второ с надеждата да бъде благословен с бързо и дълбоко заспиване.

Остава седнал някое време, глади с длан памучния чаршаф и си мисли, че е малко лицемерно психоаналитик да се надява на сън без сънища. Сънищата са гатанки от особена важност, понеже подсъзнателно отразяват душата. Той е наясно с това и обикновено им се радва. Но тази нощ се чувства съсипан и лежи омаян възнак в леглото, усеща зачестилия пулс и няма търпение погълнатото приспивателно да го отнесе в обителта на мрака. Напълно изтощен от заплашителното писмо, той се усеща много по-стар в момента, отколкото от бремето на всичките си петдесет и три години.

Първата пациентка за този последен работен ден преди едномесечния августовски отпуск се появява точно в седем и оповестява пристигането си с три отчетливи иззвънявания от чакалнята. Сеансът по негово мнение минава успешно.

Нищо особено впечатляващо, нищо извънредно. Но е направена малка крачка напред в устойчивия процес на подобряване. Младата жена на кушетката е трета година социален служител в областта на психиатричната помощ, иска да получи сертификат за провеждане на психоанализи без медицинско образование. Това не е нито най-ефикасният, нито най-лесният път към креслото на психоаналитика и мнозина от по-тесногръдите му колеги се отнасят с пренебрежение към него, именно защото не включва традиционната медицинска диплома, но той самият винаги се е възхищавал от ентусиастите, решили да опитат. Защото такива хора неизменно се оказват наистина изцяло посветени на професията и бъдещите си пациенти. Винаги си дава сметка колко много години са минали от времето, когато получи титлата „д-р мед.“, изписана сега пред името му. Терапията на младата жена е съсредоточена върху проблеми, създадени от прекалено напористите й родители, запълнили детските й години с много надежди за постижения и много малко любов. Така че по време на сеансите с Рики тя често проявява нетърпение в очакванията си да регистрира съвпадения между наученото в градския Институт по психоанализа и случващото се в този кабинет. Рики се стреми да й внуши, че познаването на фактите не всякога е синоним на вникване в проблемите.

Когато след леко покашляне той се размърдва в креслото и казва: „Е, мисля, че отреденото ни за днес време изтече“, младата жена, започнала в този момент да обрисува отношенията си с нов приятел, които не намира особено перспективни въздъхва:

— Е, да видим дали проблемът ще бъде все още актуален след един месец…

Рики се усмихва леко.

Пациентката скача от кушетката с думите:

— Приятна почивка, докторе. Ще се видим след Деня на труда^[1]. — Грабва чантата си с рязко движение и бързо напуска кабинета.

Целият ден протича според отдавна установената рутина.

Един подир друг се нижат пациенти, без да допринасят кой знае колко за някакво раздвижване в емоционалната сфера. За повечето този негов отпуск съвсем не е първият и той подозира, че те скриват в момента нещо съществено, за да го запазят за след месец. Разбира се, от негова гледна точка скритото е не по-малко интересно от споделеното, така че той през цялото време е нащрек да засече евентуални празноти в разказа. Докторът има непоколебима вяра в способността си да запаметява безпогрешно отделни думи и фрази, произнесени в негово присъствие, които може да се окажат решаващи за запълване на подобни празноти.

В кратките паузи между сеансите той започва припряно да проследява собственото си минало, съставя списък на пациентите си, като драска набързо имената в празен бележник. С напредването на деня списъкът се удължава. Паметта му е все още услужлива, казва си със задоволство докторът. Единственото решение, което му се налага да вземе този ден, е свързано с обедната почивка, през която провежда обичайната си разходка точно както я е описал в писмото си Румпелщилцхен. Днес той се поколебава, отчасти склонен да наруши обичайния ход на събитията, така прецизно възпроизведен в писмото, за да покаже някаква съпротива срещу натрапника. След това си казва, че акт на много по-сериозна съпротива е с нищо да не нарушава привичките си, така че наблюдаващият го да се увери, че писмото не го е уплашило. И така, той излиза от апартамента, както всеки работен ден, извървява обичайния маршрут, минава по същите тротоари, поема тежкия градски въздух в установен преди много години ритъм. Не може да реши иска ли Румпелщилцхен да го следва, или не иска. Но му се струва, че всяка стъпка сякаш отеква в пространството, и на няколко пъти му се налага да прояви воля, та да потисне порива да се обърне рязко назад, за да потърси с поглед евентуалната си опашка. Прибира се в апартамента с тежка въздишка на облекчение.

Следобедните пациенти не се различават по нищо от сутрешните.

Някои проявяват известно недоволство във връзка с предстоящия му отпуск, но той го е очаквал. Други явно го чакат със страх, който надхвърля предвиденото безпокойство. Привичката към регулярно провежданите петдесетминутни сеанси е изключително силна и за някои пациенти мисълта, че остават — макар за кратко време — без обичайната си опора, е крайно неприятна. Но те като него добре знаят, че всеки прекаран далеч от кушетката период също може да се окаже полезен по пътя към анализа, което е задача и цел на самата терапия. Всеки елемент от ежедневието, всяка отделна стъпка следва да се разглеждат в контекста на този път. Това именно прави цялата работа интересна и за двете страни.

В пет без една минута поглежда през прозореца. Летният ден продължава да заявява правата си над външния свят: ярко слънце, температура към трийсет и пет. Градската жега е заредена с някаква настойчивост, с налагане да бъде забелязана и призната. Той слуша жуженето на климатичната инсталация и си спомня ония първи дни, когато отвореният прозорец и старият разнебитен вентилатор на тавана бяха единствените му съюзници срещу задушаващата, вибрираща от жега юлска атмосфера на града. Понякога му се струваше, че въздухът за дишане ще свърши всеки момент.

Три позвънявания го принуждават да отлепи очи от прозореца. Става и се насочва към вратата, за да я отвори рязко и да пропусне вътре господин Цимерман с едва сдържаното му нетърпение. Този пациент не обича чакането пред кабинета. Той неизменно се появява броени секунди преди насрочения му сеанс и иска да бъде пуснат в кабинета незабавно. Рики го бе наблюдавал тайно една люта зимна привечер, когато мъжът мери тротоара долу с нервни крачки и току поглежда часовника на китката си, сякаш се мъчи с усилие на волята да забърза хода на стрелките в очакване да останат пет секунди до началото. На Рики неведнъж му е хрумвало да остави господин Цимерман малко да почака, та да разбере дали няма той да обясни защо тази негова точност е от толкова голямо значение. Но не го прави. Всеки работен ден той отваря вратата точно в пет следобед, за да се втурне разяреният човек вътре, да се тръшне мигом на кушетката и да започне без предисловия и бавене своето изпълнено със сарказъм и гняв повествование за всички несправедливости и обиди, които е бил принуден да понесе през изтеклия ден. Рики поема дълбоко дъх, преди да отвори, и налага на лицето си най-безизразната маска, която може да сътвори. Независимо колко убеден е докторът в наличието на колосален запас от оплаквания у новодошлия, господин Цимерман неизменно пристига с вечния си безизразен вид.

— Добър ден — отправя Рики обичайното си приветствие.

Само че в чакалнята не е Роджър Цимерман.

Срещу него е изправена като изваяна поразително красива млада жена.

Носи пристегнат в талията с колан макси шлифер, крайно неуместен в този жарък летен ден, и тъмни очила, които бързо сваля, за да открие проницателен поглед на живите си зелени очи. Вероятно е малко над трийсетте. Жена, чиято хубост е в разцвета си, а е наясно със света още от по-младите си години.

— Извинете… — започва Рики — … но…

— А — отвръща безгрижно младата жена, като отмята с ръка дълга до раменете руса коса. — Цимерман няма да дойде днес. Аз съм на негово място.

— Но той…

— Той няма да се нуждае от вашата помощ занапред — продължава жената. — Сам взе това решение точно в два часа и трийсет и седем минути днес следобед. Особено любопитно е обстоятелството, че стигна до решението си на спирката на метрото на Деветдесет и втора улица след съвсем кратък разговор с господин Р. Именно господин Р. го убеди, че той нито има нужда, нито желае повече да ви посещава. И за всеобща изненада, оказа се, че за Цимерман изобщо не е трудно да стигне до подобно решение.

След тези думи жената почти блъсва доктора, за да влезе в кабинета.