Джон Каценбах
Психоаналитикът (10)

Десета глава

На другата сутрин задрасква още едно квадратче в календара и съчинява следното запитване в стихове:

„Търсим тука и сега

преди двадесет лета

де е скрито черно семе?

(Не остана много време.)

Питам се, ако това е,

майката на Р. коя е?“

Рики разбира, че нарушава установените от Румпелщилцхен правила, тъй като въпросите му са всъщност два, а не един, и не са формулирани така, че да им се отговори с „да“ или „не“. От друга страна, след като прибягва до първолашко стихоплетство, както прави и неговият мъчител, може би Румпелщилцхен ще затвори очи пред нарушението и ще отговори малко по-обстойно. Нужна му е повече информация, за да се добере до личността на онзи, който го притиска така безмилостно в ъгъла. Много информация. Той не си прави илюзии, че Румпелщилцхен ще му съобщи някакви подробности от толкова голямо значение, че да го отведат право при него или пък към търсеното име, което да съобщи на властите, стига да реши на кои точно власти. Човекът е подготвял своето отмъщение дълго и внимателно, така че ще се окаже костелив орех, мисли си Рики. Но нали психоаналитиците се смятат за повелители на невидимото, търсачи на скритото и ако му е писано да се добере до името, ще стане единствено благодарение на някой пропуск, макар и малък, който е останал незабелязан от погледа на организатора.

Дамата от „Таймс“, която приема обявата за първа страница, е приятно изненадана от стихчето.

— Колко необичайно — възкликва тя. — Обикновено приемам честитки за семейни годишнини или препоръки за покупка на едно или друго. Но това е съвсем различно. Какъв е поводът?

Рики от желание да е любезен съчинява убедителна лъжа:

— Това е част от сложна игра, с която се забавляваме през лятото неколцина приятели, запалени по такъв род загадки.

— Сигурно е голямо забавление — съгласява се жената.

Рики не отговаря, понеже за него не е кой знае какво забавление. Жената от „Таймс“ прочита цялото стихче, за да се увери, че няма грешка, след което навлиза в подробностите за начина на плащане. Пита го дали ще преведе парите, или ще плати с кредитна карта. Той решава в полза на картата. Чува как почукват клавишите на нейния компютър, докато й диктува номера на своята VISA.

— Така — обажда се дамата. — Това е всичко. Излиза утре заран. Късмет в играта — добавя тя. — Дано спечелите вие.

— Дано — повтаря Рики.

Благодари и затваря телефона, за да се върне към купчинките бележки и записи.

Отсявай и елиминирай, казва си той. Действай систематично и внимателно.

Мъжете ли да изключа, или жените. Да махна престарелите и да се съсредоточа върху по-младите. Да открия правилното време. Да намеря точната връзка. Оттам ще изскочи име. Едно име води към друго.

Рики диша тежко. Цял живот е помагал на хората да се ориентират в емоциите, които са в основата на сполетелите ги премеждия. Онова, което прави всеки аналитик, е да сведе обвиненията до нещо, с което може да се работи, тъй като в неговите очи желанието за мъст е също толкова осакатяващо, колкото която и да било невроза. Терапевтът се опитва да насочи пациента по път, който заобикаля гнева и избягва желанието за мъст. Често се случва пациентът да се яви обзет от гняв, който на пръв поглед изисква предприемане на някакви действия. Терапията има задачата да елиминира тази необходимост, така че пациентът да продължи нататък, необременен от желание да отмъщава.

Отмъщението е равнозначно на слабост в неговия свят. На болест.

Рики поклаща глава.

И както се мъчи да систематизира онова, което знае, и да го пригоди към изискванията на момента, телефонът върху бюрото звънва. Звукът го стряска и той се поколебава, преди да протегне ръка, с мисълта дали не е Върджил.

Не е. Обажда се жената от „Таймс“.

— Доктор Старкс?

— Да.

— Съжалявам за безпокойството, но възникна малък проблем.

— Така ли? Какъв?

Жената се колебае, сякаш й е неудобно да продължи, но все пак казва:

— Кредитната карта, дето ми продиктувахте… ъъъ… блокирана е. Сигурен ли сте, че сте ми дали верния номер?

Рики почервенява цял.

— Блокирана? Не може да бъде! — възмущава се той.

— Сигурно съм записала погрешно номера…

Той изважда картата от портфейла си и отново диктува цифрите, този път съвсем бавно.

Жената замълчава за миг и казва:

— Точно този номер пуснах за потвърждение. Отговорът гласи, че тази карта е анулирана съвсем наскоро.

— Не разбирам — мълви Рики все по-объркан. — Нищо не съм анулирал. И внасям най-редовно…

— Тази компания прави повече грешки, отколкото можете да си представите — казва жената с извинителен тон. — Нямате ли друга карта? Или предпочитате да ви изпратя сметка, за да платите с чек?

Рики понечва да извади друга карта от портфейла, но се спира. Преглъща с усилие и отвръща:

— Съжалявам за недоразумението — започва той бавно, изведнъж усетил, че му е трудно да се владее. — Ще трябва да се обадя в компанията. Междувременно изпратете сметка, както предложихте.

Жената потвърждава, проверява два пъти адреса му и подхваща:

— Това се случва непрекъснато. Да не сте си загубили портфейла? Понякога мошениците използват номера, които вземат от стари сметки. Или пък си купите си нещо, а продавачът даде номера ви на някой престъпник. Съществуват безброй начини за източване на кредитни карти, докторе. Най-добре е да се обадите в компанията и да уредите въпроса. Иначе ще се наложи да покривате плащания, които не сте правили. Най-вероятно ще ви издадат нова карта още утре.

— Сто на сто — казва Рики и затваря.

Една по една измъква кредитните карти от портфейла си. За нищо не стават вече, казва си той. Всички са анулирани. Не знае как, но знае от кого.

И все пак се захваща с досадната процедура по установяване на онова, което му е вече известно. Служителите от всички кредитни компании се оказват без изключение любезни, но не са в състояние да му помогнат. Когато се опитва да обясни, че не е анулирал съответната карта, неизменно му отговарят, че напротив, сторил го е. Това показват техните компютри, а след като го показват, значи това е светата истина. Всеки път пита как точно е анулирана картата и всеки път му отговарят, че е станало по електронен път, през уебсайта на съответната банка. Проста операция като тази, обясняват с готовност служителите, може да се осъществи само с натискане на няколко клавиша. Тази система е въведена за улеснение за банковите клиенти, макар в конкретната ситуация Рики да е готов да спори по въпроса. Отвсякъде му предлагат разкриване на нова сметка.

Той от своя страна обещава на всяка от компаниите да се свърже отново с тях. После изважда от чекмеджето голяма ножица и разрязва всяка от безполезните пластмасови карти. Наясно е, че именно така постъпват някои от неговите пациенти, когато прекалено надхвърлят лимита.

Рики няма представа доколко надълбоко е успял да проникне Румпелщилцхен във финансовите му дела. Нито знае по какъв начин го прави. Понятието дълг е тясно свързано с измислената от него игра. Той смята, че Рики му дължи нещо, но то не може да бъде заплатено с кредитна карта.

Налага се да посети местния клон на банката си. Рики се обажда и в компанията, която оперира със скромните му капиталовложения, като оставя съобщение на телефонния секретар съответният брокер да му се обади при първа възможност. След това седи неподвижен, замислен как ли е успял Румпелщилцхен да се набърка в тази сфера от неговия живот.

Рики е компютърен идиот. Неговите представи за интернет, търсачки, киберпространство, имейли и прочее се изчерпват с това, че знае самите тези думи, нищо повече. Някои от пациентите му често говорят за проблеми в тази област, което му позволява да добие известна представа за онова, което може компютърът, но в много по-голяма степен за това, което е причинил на самите пациенти. Никога не е изпитвал и нужда да научи каквото и да било в тази област. Собствените си записки прави с химикалка в бележниците. Ако иска да напише писмо, прибягва до услугите на античната си двайсетгодишна електрическа пишеща машина, която държи в килера. Компютър обаче има. Жена му купи един през първата година от заболяването си, а около година преди да умре се погрижи за преинсталирането. Знае, че го е използвала за контакти с различни сдружения за подпомагане на раковоболни, както и с други заболели, посредством непознатия свят на интернета. Той не участва в тези нейни начинания, тъй като не желаеше да навлиза в интимните сфери на личния й живот, макар да изглеждаше, сякаш просто не проявява интерес към нейното страдание. Малко след смъртта й вдигна уреда от масата в спалнята, до която се е примъквала тя всеки път, когато събереше сили да се надигне от леглото, сложи го в кашон и го прибра в мазето. Все се канеше да го изхвърли или да го подари на някоя библиотека или училище, но така и не идваше ред да изпълни решението си. Хрумва му, че сега може да потрябва.

Защото, казва си той, Румпелщилцхен явно знае как да си служи с подобно нещо.

Рики става, за да донесе компютъра на жена си от мазето. В най-горното чекмедже отдясно на бюрото държи ключа за катинара, сега го взима.

Проверява дали е заключил входната врата, след което се спуска с асансьора в мазето. Минали са много месеци, откак за последно е слизал тук, и сега бърчи нос от миризмата на плесен и застоял въздух. Тя напомня за нещо отровно, болестно, мръсно, овъглено от всекидневните жеги. Още щом излиза от кабинката, има усещането, че някакъв обръч пристяга гърдите му. Поради какви ли съображения управата на тази сграда никога не чисти тук? Вижда електрическия ключ на стената, завърта го и единствената гола крушка от тавана осветява мъждиво просторното помещение със своите сто вата. Всяко негово движение предизвиква нелепи мятания на сянката му във влажния полумрак. Всеки от шестте апартамента има територия, очертана с оградна мрежа и белязана с малка номерирана табела. Това е царство на счупени столове и кашони със стари хартии, ръждиви велосипеди и големи куфари. То е цялото в прах и паяжини, а почти всичко наоколо са неща, които не са съвсем за изхвърляне, но и не са ти нужни във всекидневния живот. Боклуци, складирани тук с мисълта, че все някога може да потрябват някому за нещо.

Рики се привежда леко, макар помещението да е достатъчно високо. По-скоро е потиснат от затвореното пространство. Стига до своето мазе с ключа в ръка.

Но катинарът е вече отворен. Виси от дръжката на вратата като забравена на елха коледна играчка.

Поглежда отблизо и установява, че е срязан с ножица за арматурно желязо.

Рики прави крачка назад така рязко, сякаш пред него е пробягал плъх.

Първата му реакция е да се обърне и да побегне надалеч от това място, а втората — да продължи напред. И го прави: приближава се бавно до вратата и я отваря. Установява веднага, че това, за което е дошъл тук — кашона с компютъра на жена му — липсва. Влиза по-навътре. Светлината на електрическата крушка е отчасти заслонена от собственото му тяло, така че само единични лъчи като мечове прорязват мрака. Взира се по-отблизо и разбира, че още една кутия липсва: голяма касетка, в който подрежда приключените си годишни данъчни декларации.

Останалите боклуци са си по местата.

Почти зашеметен от усещането за провал, Рики се обръща и се насочва назад към асансьора. Чак когато се измъква на светло и на чист въздух, далеч от мръсотията и натрупаните долу спомени, той започва да мисли по въпроса как биха могли да се отразят двете установени липси върху общото състояние на нещата.

Какво е задигнато?

Цял изтръпва от отговора си: може би всичко.

От мисълта за липсващите декларации стомахът му се свива като обгорен с киселина. Нищо чудно, че оня адвокат Мерлин е толкова наясно с материалното му положение. Навярно знае абсолютно всичко за скромните финанси на Рики. Годишната декларация е нещо като пътна карта, която съдържа всичко: от социалния ти номер до всеки даден за благотворителност цент. Тя илюстрира цялото съществуване на съответната личност без нейната предистория. Също като карта показва на друг как да се придвижи от едно място до друго в чуждия живот, къде са повратните точки, къде започват страничните пътища. Няма само цветни знаци и словесни описания.

Липсата на компютъра плаши Рики не по-малко. Той не знае какво е останало в него, но знае, че нещо е останало. Мъчи се да си спомни часовете, прекарани от жена му пред екрана, докато все още имаше сили да чука по клавишите. Каква част от нейната болка, спомени, размисли и контакти са все още в паметта му, Рики не знае. Знае само, че компютърно грамотен човек има възможност да извлече от машината каквото си поиска. Допуска, че Румпелщилцхен има такава грамотност и няма да се поколебае да изтръгне информацията, която смята, че му е необходима.

Рики се домъква до жилището си. Усещането за извършения над него произвол го прерязва като нажежен бръснач. Оглежда се и разбира, че всичко онова, което е приемал като лично и неприкосновено, е изцяло достъпно за чужд поглед и ръце.

Няма нищо тайно.

Да бях дете, мисли си Рики, в тоя миг бих избухнал в неудържим плач.

 

 

През нощта сънищата му са изпълнени с кошмарни сцени, с мрачни фигури, които го преследват, за да го заколят. Сънува, че се мъчи да прекоси мъждиво осветено помещение с ясното съзнание, че ако се спъне и падне, ще потъне завинаги в мрак, но при все това движенията му са тромави и непохватни, опипва като пиян призрачни стени с чувство на пълна безнадеждност. Събужда се в непрогледния мрак на спалнята, обзет от мигновената паника на човек, който внезапно се съвзема от несвяст. Пижамата му е мокра от пот, дишането му е трудно, гърлото му е пресъхнало, сякаш е плакал часове наред, обзет от пълно отчаяние. Още някое време продължава да не е сигурен, че се е измъкнал от кошмара, и чак когато запалва нощната лампа и съзира познатата обстановка наоколо, усеща сърцето си да се връща към нормалния ритъм. Рики отпуска отново глава върху възглавницата с надежда за сън и с увереност, че няма да се получи. Не му е трудно да тълкува кошмарите. Те не се различават много от будните му часове.

 

 

Обявата излиза в долната част на първа страница от „Таймс“, както е поискал Румпелщилцхен. Прочита я няколко пъти с мисълта, че ако не друго, поне ще накара мъчителя да си понапрегне мозъка. Рики не знае колко време ще отнеме това, но очаква да стане бързо — може би в утрешния брой — а дотогава би било най-добре да напрегне собствения си мозък над пъзела.

За известно време го обладава илюзорно усещане за успех, сякаш публикуването на обявата е доказателство за проявена активност от негова страна. Унищожителното отчаяние, родено от откритието за липсващия компютър и данъчни декларации, ако не заглъхва напълно в съзнанието му, поне е в значителна степен заличено. Самият вид на обявата го убеждава, че поне през този ден няма да изпълнява изцяло ролята на беззащитна жертва. Усеща прилив на сили, способност да се съсредоточи, мозъкът му си връща своята аналитичност и острота. Денят отлита бързо, както ако бе запълнен от визити на пациенти, докато Рики пътешества из просторите на собствената си памет.

Докъм пладне е успял да изработи два отделни списъка. Като продължава да се придържа към предварително набелязания десетгодишен период от 1975 до 1985, той подрежда един след друг седемдесет и трима свои пациенти. Продължителността на терапията варира от седем години при един особено дълбоко наранен пациент до три месеца за потресена от преживян развод жена. При повечето от останалите е в рамките на три до пет години. При неколцина — по-малко. Терапията е предимно типично фройдистка, с четири до пет сеанса седмично, кушетка и всички използвани в професията останали прийоми. Има и някои по-особени случаи, при които прибягва до директни разговори очи в очи, повече като терапевт и не толкова като аналитик: изказва становища, прави оценки, дава съвети — все неща, които се мъчи всячески да избягва в традиционната психоанализа. Постепенно установява, че към средата на осемдесетте се е освободил от този тип пациенти, за да посвети усилията си изцяло на традицията.

Дава си сметка също, че през определения от него период има и малко повече от двайсетина пациенти, които прекъсват предсрочно започнатия терапевтичен курс. Причините са комплексни: едни не разполагат с пари или достатъчни здравни застраховки, за да си позволят неговите хонорари; други са принудени да сменят местожителството си поради най-разнообразни причини. Някои са просто недоволни от ефикасността на неговата помощ, от бързината, с която настъпват резултатите, или просто от самия свят и перспективите, които им сервира. Тези случаи не са много, но все пак ги има.

Те са включени в неговия втори списък. Той му създава много по-големи затруднения от първия.

Съдържа и много повече опасности, както Рики се убеждава от пръв поглед. Защото това именно са лицата, които биха могли да пренасочат своето озлобление срещу него самия, както и да го подхранват и да го развиват през годините.

Сложил двата списъка на бюрото пред себе си, той си казва, че е настъпил моментът да се заеме с отделните имена. Когато получи отговора на Румпелщилцхен, ще е в състояние да елиминира повечето, за да се заеме по-нататък с останалите.

Цяла сутрин чака да му се обади личният счетоводител и е донякъде изненадан от неговото мълчание, тъй като винаги досега е информирал Рики за финансовото му състояние с досадно усърдие и подробности. Докторът му звъни за пореден път, за да чуе за пореден път гласа на секретарката. Той звучи сякаш смутено:

— А, доктор Старкс, господин Уилямс тъкмо се канеше да ви звънне. Станало е някакво объркване в сметките ви.

Стомахът на Рики се свива.

— Объркване ли? — повтаря той. — Сметките ми са се объркали? Хора се объркват. Кучета може да се объркат. Но парите от само себе си да се объркат?

— Свързвам ви с господин Уилямс — отвръща секретарката.

Миг мълчание, последвано от не точно близкия, но все пак добре познат глас на счетоводителя. Капиталовложенията на Рики са все в сигурни, безрискови и безинтересни фондове и книжа. Никакви изхвърляния и риск — единствено бавно и сигурно нарастване. Не че са и кой знае колко. Сред всички специалности в света на медицината, психоаналитиците са най-ограничени откъм хонорарите и броя на пациентите. Те нямат нищо общо с рентгенолозите например, които могат да приемат по трима пациенти в един и същ час в различни кабинети. Не са и като анестезиолозите, които действат от операция към операция като на конвейер. Психоаналитиците рядко забогатяват и Рики не е изключение от това правило. Има си своята лятна къща, както и този малък апартамент, и това е всичко. Не притежава мерцедес, нито частен самолет. Не разполага с четиринайсетметрова яхта в яхтеното пристанище на Лонг Айланд. Само някакви съвсем умерени, разумни капиталовложения, предназначени да осигурят съществуването му, ако изобщо някога реши да се освободи от бремето на своите пациенти. Рики разговаря с агента си не повече от един-два пъти годишно. Винаги го е смятал за една от най-дребните риби в света на финансовите акули.

— Доктор Старкс? — чува бързия и малко безцеремонен говор на финансиста. — Съжалявам, задето ви накарах да чакате, но се мъчим да се ориентираме тук в един проблем…

Стомахът на Рики става на камък.

— Какъв проблем?

— Ами да сте откривали напоследък лична разплащателна онлайн сметка? Защото…

— Не съм. Даже не ми е особено ясно за какво точно говорите.

— Точно тук е проблемът. Налице е доста сериозно активиране на трансфери към такава сметка от ваше име.

— Какви са тези трансфери? — пита Рики.

— Имам предвид спекулативна търговия с акции, при която се цели изпреварване на предварително прогнозирани колебания на борсовия пазар.

— Чувал съм, но аз самият никога не се занимавам с подобни спекулации.

— Някой друг да има достъп до сметките ви? Може би съпругата?

— Жена ми почина преди три години — отвръща студено Рики.

— Разбирам — бързо отвръща финансистът. — Сега си спомням. Моля да ме извините. Имате ли деца?

— Не. Нямахме деца. Къде са парите ми? — остро пита Рики.

— Мъчим се да ги проследим. Случаят може да се окаже от компетенцията на полицията, доктор Старкс. Всъщност точно това си мисля. Защото, ако някой се разпорежда противозаконно с вашите сметки…

— Къде са парите? — пита повторно Рики.

Брокерът се колебае.

— Не мога да кажа с положителност. В момента наш вътрешен одит се мъчи да проследи трансакциите. Мога да кажа само, че са били доста интензивни…

— Какво значи интензивни? Парите са просто вложени…

— Е, не съвсем. Правят се десетки, може би дори стотици вложения, покупки, продажби…

— Къде са те сега?

Финансистът продължава:

— Изправени сме пред наистина изключително сложна и крайно агресивна инвестиционна схема…

— Не отговаряте на моя въпрос — казва Рики, а в гласа му звънва отчаяние. — Моите фондове, пенсионната ми програма, резервните наличности…

— Търсим ги. Възложил съм задачата на най-добрите си специалисти. Началникът на службата ми за сигурност ще ви уведоми в мига, когато стигнат до някакъв резултат. Не ми се вярва при цялата тази активност никой тук да не е забелязал нещо гнило.

— Но парите ми…

— В настоящия момент — казва бавно събеседникът му — няма и помен от пари. Поне ние не откриваме никакви.

— Но това е невъзможно.

— Ще ми се да е така — продължава онзи, — но не е. Не се притеснявайте, доктор Старкс. Хората ми ще проследят сделките. Ще стигнем до дъното на цялата афера. Освен това сметките ви са застраховани. Поне отчасти. В крайна сметка ще изясним всичко. Просто ще отнеме известно време и може би ще се наложи да се обърнем към полицията или Комисията по ценните книжа и фондовите борси, защото от думите ви излиза, че става дума за престъпление.

— За колко време говорим?

— Сега е отпускарски период, така че вероятно няколко седмици. Не повече.

Рики затваря. Той не разполага с няколко седмици.

 

 

Към края на деня установява, че единствената му сметка, която не е пипана, е в малка банка в Кейп Код, чието предназначение е да обслужва нуждите му по време на летния отпуск. В нея има едва десетина хиляди долара, от които покрива сметките в местните магазини за риба, алкохол и хранителни продукти. От нея покрива също така разходите за градински инструменти, семена и торове. С две думи, тези пари улесняват гладкото протичане на ваканционния период. Домакински пари за нуждите на временното му пребиваване в Кейп Код.

Малко е изненадан, че Румпелщилцхен не е посегнал и на тях. Има усещането, че се е превърнал в играчка за него, че тази сума е оставена с едничката цел да го дразни. Така или иначе, Рики трябва да изтегли тези пари, преди да са вложени в някаква нова финансова еквилибристика. Обажда се на управителя в Кейп Код и го уведомява за намерението си да закрие сметката, а наличността в момента да получи в брой.

Управителят на свой ред уведомява Рики, че за целта е необходимо личното му присъствие, което е правилно. Ще му се и останалите финансови институции да бяха работили по същите правила. Обяснява на управителя, че има затруднения във връзка с останалите си сметки и е изключително важно тези пари да не попаднат в ничии чужди ръце. Управителят предлага да издаде поименен чек за цялата сума, който да пази лично до пристигането на Рики. Разумен ход.

Проблемът е как да прибере парите.

На бюрото му е неизползваният открит самолетен билет за полет от „Ла Гуардия“ до Хаянис^[1]. Не знае дали още е в сила направената от него резервация. Отваря портфейла си и преброява в него около триста долара. В горното чекмедже на нощното шкафче държи още хиляда и петстотин в пътнически чекове. Това си е чист анахронизъм. Самата идея някой да държи финансов резерв в пътнически чекове при почти повсеместните банкомати звучи абсурдно. Рики изпитва известно удовлетворение при мисълта, че неговата назадничавост се оказва толкова полезна в дадения момент. Дали пък няма да се окаже полезно още по-стриктно да се придържа към тази концепция.

Но не му остава време за по-подробно обмисляне на идеята.

Има възможност да се добере до Кейп Код и да се върне обратно. Това ще отнеме поне двайсет и четири часа. Същевременно обаче сякаш е изпаднал в някаква летаргия. Не е в състояние да помръдне, сякаш мозъкът му вече не командва тялото. Някаква немощ го обзема, като че да напомни за възрастта му. Усеща се затъпял, оглупял и смазан от умора.

Рики се люшва на стола си, отмята назад глава и вперва взор в тавана. Разпознава клиничните симптоми на настъпваща депресия със същата сигурност, с която майката предугажда настинка по една кихавица на детето. Изпъва ръце пред себе си, за да открие треперене или схващане. Все още няма. Но докога ли, пита се той.