Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (6)

6.

За своя огромна изненада Поли откри, че откакто се върнаха и Лондон, тя с лекота се адаптираше към живота като госпожа Джони де Сото. Никога преди не й се бе налагало да се грижи за нещо повече от малък апартамент, а сега изведнъж се сблъска с гледането на къща. Вярно е, че не беше чак великолепна, но повече от седмица Поли не спираше да благодари за това, че безценната леля на Джони му бе оставила място за живеене. Какво щяха да правят в противен случай, не смееше да си помисли. Заплатата й в литературната агенция не беше впечатляваща и въпреки че Джони, както се оказа, имаше малко спестени пари (което беше много добре, след като май не печелеше нищо), Поли така и не разбра откъде ги има. Баща й я бе разпитвал по темата преди сватбата и докато бе успяла да го залъже с някакво неубедително обяснение, Поли все още продължаваше да се чувства малко неспокойна. Междувременно другото нещо, за което се чувстваше благодарна, бе съществуването на чистачка — Донатела, италианка, която не говореше английски и която майката на Джони бе уредила, тъй като имаше четири спални, две бани, всекидневна и трапезария, подредени една след друга на приземния етаж, свързани с врати, и една кухня. Огромната главна спалня на първия стаж се простираше от предната част на къщата до гърба на всекидневната и трапезарията. Спалнята за гости беше срещу площадката и Поли я превърна в малък хол, който с Джони използваха да вечерят пред телевизора.

Верен на думата си, Джони основа „Пи Ди Ес Продъкшънс“. Онова, което Поли не бе очаквала, бе, че ще го направи на масата в трапезарията им. Първата му стъпка бе да унищожи сценария на „Краят“. Явно някой му бе казал, че прекалено много приличаше на друг филм. Поли тъжно се чудеше каква ли щеше да бъде съдбата на начинаещия сценарист в мазето в Челси, който вероятно нямаше да си получи дори жалките грошове.

Не трябваше да се тревожи. През следващите месеци слабият младеж на име Лорънс Бедфорд беше постоянно присъстващ в трапезарията им. Поли се връщаше от работа вкъщи, където приземният етаж жужеше от активност. Пи Ди Ес набираше скорост и Поли започваше да разбира защо само нейният чичо Матю намираше Джони за „очарователен човек“. Той без всякакви проблеми привличаше вниманието хората. Безброй млади писатели и режисьори проявяваха желание да работят с него още след първата им среща (въпреки факта, че той все още не бе продуцирал нито един филм). Поли не познаваше никого от тях, но й беше приятно да търчи към и от кухнята с чинии сандвичи и бира, а после да седи тихо в някой ъгъл, докато Джони и екипът му обсъждаха „перспективите“.

Опитаха да поканят на вечеря някои от младежите от Норфолк и неомъжените приятелки на Поли (без Джоан, която Джони не допускаше да идва в къщата му), но Джони въобще не си отвори устата, така че не повториха. Мястото всекидневно бе пълно с кинаджии и Поли нямаше много възможност да разговаря, но някак нямаше нищо против това. Чувстваше се нужна, дори и никой да не разговаряше с нея. Това като че ли беше без значение, след като можеше да се гордее с напредъка си в „Патрик Фишър и Дънбар“. Много скоро щеше да започне да търси свои автори, които да представлява в агенцията.

Една вечер Поли се прибра около 6:30 и намери всекидневната и трапезарията пусти за пръв път, откакто живееше тук. Тя се запъти към горния етаж да си вземе вана, но спря на площадката, когато чу гласове. Ядоса се. Онова, което наричаха „малкото холче“, бе направено, за да го използват с Джони през вечерите, то беше тяхното лично уютно убежище. Беше бясна на Джони, че е завел някого там. Тъкмо щеше да влезе решително в стаята, когато чу Лорънс Бедфорд да казва:

— Това е естествено, Джони. Жените са обсебени от идеята да намерят господин Подходящия. Подсъзнателно те го търсят във всички области на живота си. И така, ето ти този мъж, плейбой, адски чаровен, нали разбираш? Всички жени си падат по него, и богати, и бедни. Но в действителност той е господин Неподходящ! Той е сериен убиец. Невинаги убива жени, но в повечето случаи го прави. И после се появява детективът. Той знае, господин Неподходящ е неговият човек. Или поне го подозира, но не може да го докаже. Затова му залага капан — жена полицай, която той обича, ясно? Но тук се появява големият проблем.

— Какъв е той? — попита Поли, влизайки в стаята и виждайки Лорънс пред камината. — Здрасти, Лорънс, не съм те виждала от известно време. Как си?

— Добре съм, Поли. А ти? Току-що ми хрумна една страхотна идея за филм и естествено трябваше веднага да дойда и да разкажа на Джони. — Той разля малко от питието си и разсеяно го избърса.

Поли се усмихна. От момента, в който спря да обяснява идеята си, Лорънс си възвърна обичайната нервна непохватност.

— Разбира се, че ще дойдеш. И така, имаме господин Неподходящ — серийният убиец, и детектива, който въвлича в случая приятелката си, жената, която обича, за да го залови. Тъкмо щеше да разкажеш за проблема.

— Тя не му е приятелка. Поне не още — поправи я Лорънс. — Той иска тя да му бъде приятелка, но все още нищо не е направил.

— Давай нататък, Лорънс — изръмжа Джони, отпуснат пред телевизора, чиито звук бе намален. — Какъв е проблемът? Ясно е, че това е интригата.

— Тя — полицайката, също си пада по господин Неподходящия.

— И какво става? — почти в един глас попитаха Поли и Джони.

— Ами, предполагам, че детективът я спасява съвсем навреме и точно в последната минута тя разбира, че той е мъжът, когото наистина обича. Той е господин Подходящия — приключи Лорънс неуверено.

Джони изимитира свирене на цигулка.

— Телевизия! — беше всичко, което каза.

— Не е, Джони, чудесно е. Помисли: романтична история, убийство, жена в опасност, полицай герой… — Поли плесна развълнувано с ръце.

Тя зяпна Лорънс с възхищение. Той беше абсолютно прав за това, че жените търсят господин Подходящия. Приятелки й — с изключение на Джоан — не спираха да й казват каква щастливка е, че е намерила Джони. Понякога си мислеше какво ли щеше да прави, ако той не се бе появил в онзи момент. Притесняваше я това, че винаги стигаше до едно и също заключени — щеше да е сама. Господин Подходящ никога не беше част от плана й за бъдещето. Героите мечта съществуваха само в книгите и филмите като този, който Лорънс току-що бе описал. Накрая може би щеше да се омъжи, но Поли бе израснала с мисълта, че бракът е нещо, което се случва на другите жени, а не на нея. Колко бе грешала. Бе намерила своя господин Подходящ ей така, ха-ха!

— На какво се подсмихваш така самодоволно? — попита Джони.

Тя го погледна, седнал, с навъсени вежди.

— Не представлява интерес — отсече той. — Телевизионни полицейски филми, на това прилича. Съжалявам, Лорънс, добър опит и така нататък. Чакай, нека ти напълня чашата. Искам да говоря с теб за нещо, докато си тук. Поли, какво има за вечеря? Ще стигне ли и за Лорънс?

— Винаги — усмихна се Поли, изпитвайки съжаление към Лорънс. — А ти не си прав за неговата идея.

— Не съм прав за господин Неподходящия, така ли? Е, почакай да чуеш моята идея. — Джони бе скочил на крака, плесна Лорънс по гърба и целуна Поли по носа. — Почакай да чуеш моята идея, сладка Пол.

Поли сервира печеното месо с ориз в големите супени чинии. Сипа на Лорънс голяма порция допълнително, защото той изглеждаше така, сякаш наистина се нуждаеше от подсилване. Джони беше в чудесна форма, поглъщаше лакомо храната и размахваше пръст към тях.

— Чакайте само да чуете — не спираше да повтаря той. — Ще ви го разкажа по време на десерта. Страшно ще ви хареса. Страшно!

Поли порови във фризера за сладолед. Не беше планувала да прави пудинг, но след като Джони очевидно нямаше да разгласи идеята си, преди да се появи такъв, трябваше да измисли нещо.

— Та значи, ето я: върколаци и рокери. — Джони триумфално развя салфетката си във въздуха. Те го зяпнаха с озадачени физиономии. — Едно хлапе дойде да ме види днес следобед с предложение — продължи той. — Иска да го режисира и си търси някой, който да се заеме с организацията.

— Върколаци и рокери — повтори неразбиращо Лорънс.

— Точно така. Ти го написваш. Аз го организирам. Хлапето го режисира. Младежки пазар. Очаквайте!

— Джони, би ли могъл да ни кажеш малко повече? — Поли му сложи още сладолед, за да го окуражи.

— Откъде го взе това нещо, Пол?

— От „Сейнсбърис“.

— Не го докосвай, Лорънс. Това е отрова. Баща ми прави сладолед тридесет години, а тя трябваше да отиде да го купи от „Сейнсбърис“.

— Джони… — произнесе Поли предупредително.

— Страшно просто е. Рокер, член на банда, се опитва да ходи с момиче, което излиза с човек от противникова банда, но той има проблем…

— И той ли?

— Винаги, когато моторът му достигне определена скорост, се превръща във върколак и когато най-накрая сваля мадамата и тя се вози с него, преследвани от другата банда, единственото, което може да направи, е да надуе скоростта…

— Джони, ти се шегуваш! — Поли седеше със зяпнала уста. Никога не беше чувала нещо по-глупаво.

— Абсолютно сериозен съм. Това е компилация между „Дивия“ и „Уестсайдска история“, кръстосано с „Трилър“ на Майкъл Джексън. Хлапетата страшно ще го харесат.

— Чиста боза — възрази Поли. — Идеята на Лорънс имаше по-истинско звучене. Жените по целия свят ще се почувстват съпричастни. Имаш ли представа колко много жени се влюбват в неподходящи мъже? Това, че е сериен убиец, прави идеята съвършена. Трябва да го осъзнаеш.

— Поли, реагираш прекалено емоционално, типично по женски. Трябва да гледаш напред. „Дивият вълк“ — или може би да го наречем „Вълкът“, как мислите? Съдържа в себе си всички, по което си падат хлапетата днес. Ще прибавим и силен саундтрак с рок музика. Естествено. Видео продажбите ще бъдат огромни. Изпробвах го при Луана, според нея звучи страхотно.

— Кога видя Луана? Не си ми казвал, че си я виждал.

Поли стана неспокойна. По някакви причини Джони мълчеше за срещите с дъщеря си. Тя идваше в Лондон уж случайно и той никога не я водеше в къщата. Поли се измъчваше от мисълта, че винаги когато виждаше Луана, той виждаше и тайнствената Едит.

— Говорих с нея в Корнуол, за бога. По телефона, ясно? Едва днес чух за този проект. И така, Лорънс, какво ще кажеш? Да ти дам ли разработката, да видя какво мислиш? Много бих искал ти да го напишеш.

И двамата не забелязаха как Лорънс тихо стана, върна стола на мястото му и се изниза от трапезарията. Той поспря на входната врата.

— Ако нямате нищо против, ще си тръгвам. Страхотно ядене, Поли. Благодаря. Довиждане.

И си тръгна.

Поли му се обади на другия ден.

— Лорънс, не знам какво да кажа. Джони май не е с всичкия си. Мога да направя само едно предложение и то е от единствената област, в която мога да бъда от полза. Някога мислил ли си да пишеш белетристика? „Господин Неподходящ“ не ми излиза от ума. Това е страхотна история. Защо първо не я напишеш като роман?