Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (17)

17.

Госпожа Флауърс се беше заела да отваря пакети, когато Поли се върна с месото.

— Госпожа Брок се обади. Искаше да знае дали сте свободна за обяд.

— Обади се и й кажи, че ще обядвам с нея. Помоли я да бъде на първия етаж в 1:15.

Поли изчезна в кухнята, за да прибере месото. Тя чуваше гласа на госпожа Флауърс от оранжерията.

— Ами, тя действително каза първия етаж. Момент, ще я попитам. Госпожо Де Сото, госпожа Брок се чуди дали няма да се срещнете с нея в новия ливански ресторант, който е открила в Найтсбридж?

— Не! — извика Поли. — Имам прекалено много работа. Ако трябва да измина целия път до Найтсбридж, няма да мога да се върна тук преди три часа. Тя не работи, попитай я дали ще…

— Тя затвори, госпожо Де Сото. — Госпожа Флауърс държеше на абсолютното спазване на етикета. — Добре, че записах името на ресторанта.

Това беше стар номер на Джоан. Ако Поли й звъннеше, след като тя бе затворила, Джоан вече щеше да е излязла — или поне нямаше да вдигне телефона, за да изглежда, че е излязла. По този начин Поли бе принудена да отиде, където Джоан бе искала.

— Чаша кафе, госпожо Флауърс?

— Без кофеин?

Госпожа Флауърс бе обзета от здравословна мания. Тя носеше съд със супа от леща всеки ден, която топлеше за обяд.

— Без кофеин, разбира се — обади се Поли. — Вчера отидох в кафене „Монмът“.

— Не мислете, че не оценявам това, което правите за мен, госпожо Де Сото.

— Това е само чаша кафе…

— Може би, но ако работех в „Патрик Фишър и Дънбар“ или в някой друг от онези големи офиси, никой нямаше да ми прави кафе, по-скоро аз щях да им правя. А и след всичко, което преживяхте…

Поли започна да преглежда пощата си. Думите „А и след всичко, което преживяхте“ винаги бяха въведение към изреждането на страданията, които госпожа Флауърс си представяше, че Поли бе изживяла като изоставена съпруга. Госпожа Флауърс бе приела заминаването на Джони много по-тежко от самата Поли и понякога Поли се чудеше дали митичният господин Флауърс не бе съществувал и офейкал по подобен начин.

Поли откри, че са й изпратили четири специални коректури на книги — ранни промоционни екземпляри с меки корици на издания с твърди корици, отпечатани, за да предизвикат публичност и подкрепа от бранша. Тя ги погледна. На всяка имаше елегантен млад мъж в униформа, притиснал в обятията си красива крехка героиня. „Епична история за любовта, която триумфира“, казваше едната. „Епична приказка за любовта, която триумфира“, казваше втора. „История, приказка — каква разлика имаше“, помисли си Поли. „Те устояха на всичко заради любовта си през Първата световна война“, казваше третата и „Тяхната любов устоя на всичко през Втората световна война“, казваше четвъртата. Когато Поли ги обърна, почти същите думи я осведомиха, че и четирите книги рисуват страстна картина на любов, загуба, потапят читателя в море от емоции, представят незабравими герои, блестящо улавят наситеността и динамичността на периода и не на последно място — те всичките са „художествена проза от висока проба“.

Общонационалната промоция за всяка една трябваше да включва:

„Масирано отразяване в медиите, внушителен материал на първа страница, плакат в наситени цветове, притурка в браншовите списания, цветна реклама в «Космополитън», «Ши», «Гуд Хаус Кипинг», «Уомънс Джърнъл»!“

Те всички бяха издадени в един и същи месец, две от тях в една и съща седмица.

Поли се вторачи в тях. Знаеше, че ако не бе видяла имената на авторите, нямаше да може да ги различи. Но тъй като бяха написани от нейни клиенти, тя бе сигурна, че това са четири различни книги. Изглеждаше така, сякаш една и съща книга беше издадена от четири различни издателства. По какво читателите ще се ориентират коя вихрена страст да изберат? Щом Поли имаше проблем с разпознаването на техните книги, как щяха да се чувстват самите автори? Тя знаеше, че трябва да се радва за това, че книгите на нейните автори получаваха такава голяма подкрепа от своите издатели, но една от книгите бе причина за особено безпокойство: новата Ребека Прайс.

Един от големите конгломерати бе поел контрола над издателската къща, на която Поли бе продала романа на Ребека, когато тя бе сменила амплоато си преди смъртта на Патрик. Редакторката на Ребека все още бе там, но правеше отчаяни усилия да задържи работата си. Тя вече нямаше никакво влияние. Маркетинговият отдел управляваше и бе постановил Ребека да получи нов имидж. Изглежда, това беше той. Независимо, че всъщност Ребека бе написала едно задълбочено и деликатно изследване на чувствата между младо момиче, за което любовта бе ново чувство, и безразсъден ирландски революционер — творба, която заслужаваше номинация за литературна награда. Ето я и нея, безвкусно оцветена като книга на „Милс и Бун“ (защо мъжът на корицата беше в британска военна униформа и защо жената приличаше на Вивиан Лий в „Отнесени от вихъра“, когато дори Одри Хепбърн в „Историята на монахинята“ щеше да е решение правилната посока?) с рекламните думи: „Те устояха на всичко заради любовта си през Първата световна война“. Първата световна война дори не бе започнала, когато книгата свършваше — и какво бе станало с чудесния цитат от Уилям Тревър?

— Госпожо Де Сото, жена на име Зоуи Никълс на втора линия. Да я попитам ли в каква връзка се обажда?

Поли избута коректурите настрани и посегна с облекчение към телефона. Знаеше, че ще трябва да се залови сериозно и да разбере маркетинговия подход на книгата на Ребека, но точно сега не можеше да се заеме с това.

— Предполагам, че е във връзка с мен — каза Поли, която мразеше госпожа Флауърс да й задава този въпрос. Знаеше, че госпожа Флауърс само се опитваше да я защити, но си помисли, че въпросът звучеше толкова неудобно, все едно Поли Атуел бе прекалено важна, за да говори с повечето хора. А съвсем не беше така. Поли имаше нужда от достъп до всеки клиент, който се появеше. Името Зоуи Никълс й говореше нещо, но не можеше да се сети какво. — Свържи я.

— Здравейте, казвам се Зоуи Никълс. Вероятно не сте чували за мен. Написала съм няколко книги за „Милс и Бун“ и един журналистически материал. Причината, поради която ви звъня, е, че от известно време възнамерявам да си намеря агент, тъй като съм започнала да пиша роман. Появи се нещо по-неотложно и чувствам, че се нуждая от съвет. Предложиха ми да напиша анонимно роман от името на супермодел.

— Браво на вас. Кой модел? — Поли си спомни. Беше чела материал за кастинговите директори, който Зоуи бе написала за едно от цветните списания. Материалът бе добронамерен и забавен и Поли го бе харесала.

— Арома Рос.

— Боже господи! — Арома Рос си беше беля, или поне така твърдяха таблоидите. В неделните следобеди Поли понякога си почиваше от купищата ръкописи и гледаше „Парад на дрехите“, където я включваха за участие възможно най-често, защото въпреки екзотичния й произход, Арома Рос беше британска гражданка и заедно с Наоми Кембъл и Кейт Мос бе един от малкото британски топмодели. Поли много я харесваше. Тя бе наполовина италианка, наполовина тайландка и резултатът от тази комбинация бе лице, леко напомнящо на латиноамериканско, дълга черна коса, решително очертана челюст, красив прав нос, високи скули и по ориенталски леко наклонени надолу огромни очи на кошута. — Защо иска да пише роман? Не може да е на повече от двадесет години.

— Дори не съм сигурна, че тя иска. Предложиха ми от издателството. Вероятно идеята е тяхна или на агента й.

— Ами вижте, сега не мога да говоря. Имам уговорка за обяд. Честно казано, повече съм заинтригувана от това, че вие, Зоуи Никълс, пишете роман, отколкото от това, че ще пишете великото произведение на Арома Рос. Какви са плановете ви за утре?

Поли беше доста развълнувана, когато скочи в таксито, както се вълнуваше винаги, когато имаше изглед да се появи нов клиент. Пристигайки в ресторанта, видя Джоан да седи там и да дими, буквално пафкаше гневно с цигарата си. Търпението не бе сред нейните качества.

— Скъпа! — Тя издуха малко дим във всяко от ушите на Поли като поздрав. — Прави ли секс, получи ли чек? — попита тя, както обикновено. — Тази седмица звънял ли ти е някой мъж? Келнер, пепелник, келнер! — Думата „моля“ не беше част от речника на Джоан в ресторантите.

— Не — каза Поли честно. — А на теб?

— Само Виктор. — Виктор бе криминален репортер от Нотингам, който имаше физиономия на зло ловджийско куче и бе влюбен в Джоан от двадесет години. Така поне твърдеше тя. Поли знаеше, че целият обяд ще е съсредоточен върху темата за мъжете или по-скоро върху темата за липсата на мъже. Ако Поли кажеше нещо от рода на „Снощи ходих да гледам Престъпленията“, първият въпрос на Джоан неизменно щеше да е „С кого?“, никога „И как беше?“.

— И така, какво стана у Хендерсънови?

— Как си разбрала за Хендерсънови?

— Каза ми, че ще ходиш преди сто години. Кой беше там?

Поли си даде сметка, че не можеше да си спомни никой, освен Граниа, съпруга й и Едуард Холанд.

— О, бяхме около осем човека.

— Да, но кои? До кого седна?

— Едуард Холанд.

— Кой е той?

— Приятел на Хендерсънови.

— Е, това е очевидно. И така, Поли, какво ще ядеш? Не допускам, че въобще знаеш нещо за ливанската храна. Ще поръчам вместо теб. Ще хапнем малко кибех, табулех, фатуш…

Поли се опита да съобщи, че обожава ливанската храна и знае точно какво иска, но Джоан продължи да бърбори:

— Поли, виждаш ли онзи, който седи зад нас, едър, як и тромав, обядва сам. Не гледай към него, за бога! Е, той е бодигард. Със сигурност. Онези две жени, които седят в ъгъла с покривалата и какво беше другото, едната е саудитска принцеса, а този тук, който седи, е нейният бодигард. Докато те чаках, тя го прати да й донесе нещо. И така, какво представлява той?

— Кой какво представлява? — Поли отново се обърна към бодигарда.

— Този Едуард. Мъжът, когото си срещнала у Хендерсънови. Как беше?

— Какво имаш предвид?

— Женен ли е?

— О, не. Разведен е.

Рядък вид. Очите на Джоан се ококориха от интерес.

— Наистина ли? И какво стана?

— Пихме кафе в гостната след вечеря и…

— Поли-и-и, спа ли с него, за бога?

Поли въздъхна. Май из цял Лондон свободни жени излизаха на вечеря и директно скачаха в леглото на седящия до тях мъж. Всички, освен нея.

— Не.

— Но защо? Защо не се прибра с него?

— Прибрах се. Или по-скоро той дойде у нас.

— И какво се обърка?

— Джони дойде. — Поли се почувства доволна от себе си. Не беше убеден, че Едуард Холанд е искал да спи с нея, но можеше да се престори пред Джоан, че той е искал, но Джони е развалил работата.

— И ти спа с Джони?!

— Не съм спала с никого. Прочетох двадесет страници ръкопис и заспах.

— Спала ли си с Джони, откакто те напусна?

— Знаеш, че не съм. А ти? — добави тя дяволито.

За миг Джоан изглеждаше стресната.

— Той ти е съпруг! Знаеш, че не бих направила това. Всъщност, намирам го за противен, както много добре знаеш, и е хубаво, че се отърва от него, но няма да го обсъждаме отново. Само за да те успокоя, той дори не ме е канил да излизаме. Истината е, че никой не го е правил повече от два месеца.

— Какво стана с онзи от „Нюзуик“?

— Върна се във Вашингтон. Беше блажена седмица, точно колкото да ми се възбуди апетитът, а после нищо, дори и телефонно обаждане.

— Може би ще се върне.

— Може би, но междувременно имам нужда от някой сега. Абсолютно всяка вечер се самопоканвам на коктейли, но вече май не се получава както преди. Сега, като че ли всички имат уговорена вечеря, преди да се появят. На партитата се говори все за работа. Никой не идва вече на коктейл, за да си намери жена за вечерта особено когато жената е с бръчки по лицето и разширени вени на краката. Безкрайни благодарности на Господ за непрозрачните чорапогащи, но какво ще стане, ако някога се добера отново до нечия спалня? Да изпълзя между чаршафите в нехайните си чорапогащи, за да не може той да зърне грозните ми прасци? И така, Едуард Холанд. Привлекателен?

— Предполагам.

— Богат?

— В рекламата.

— Някакви наследени пари? О, не гледай така ужасено, Поли. Сигурна съм, че не си го попитала директно, но има начини да се научат тези неща. Къде живее?

— Кембъруел.

— Кембъруел? О, боже. — От реакцията на Джоан човек би помислил, че живееше на Хебридските острови. — Е, може би има къща на един от онези площади от епохата на крал Джордж, за които сме чували. И кога ще се видите пак?

— Доколкото знам, няма да се виждаме.

— Искаш да кажеш, че си оставила разведен мъж да изчезне от срещата, без да си определиш среща с него?

Поли кимна печално. Ето я, печелеше все по-голям успех като литературен агент и все пак Джоан винаги успяваше да я накара да се почувства, сякаш изобщо не се справяше.

Истината бе, че откакто Джони си тръгна, животът й се бе установил в спокойно и подредено русло, което бе доста прилежно. Животът без мъж й донесе някакъв покой, който преди не бе изпитвала. Да не й се налага да се съобразява с прищевките на Джони и с неговото вечно търчене навън-навътре, означаваше, че Поли можеше да отделя много повече внимание на онези области от собствения й живот, които бяха важни за нея. Работата й процъфтяваше. Чувстваше се по-малко уморена в края на деня и многобройните вечери, в които си лягаше навреме, се отразяваха чудесно на кожата й. Опитвайки се да не злорадства, тя забеляза ветрилообразните линии, които се бяха издълбали от външната страна на очите на Джоан.

— Е, Поли, ти си просто безнадеждна. Обаче трябва да кажа, че мен ме чака нещо много приятно по-късно тази седмица. Знаеш, че работя нещатно напоследък. Е, ударих джакпота. Възложиха ми да направя профил на Хектор О’Нийл.

— Конуей!

— Точно, само че той казва, че това е последният му Конуей.

— Обзалагам се, че те всички казват така. Веднъж го срещнах.

— Ама че си потайна! Спа ли с него?

Поли се намръщи с раздразнение. Защо не можеше да спомене някой мъж, без Джоан да поиска да разбере дали е била в леглото му?

— Срещнах го на една премиера, на която отидох с Джони. Дори не ни запознаха. Той само прошушна нещо в ухото ми.

Джоан не можеше да повярва.

— Нещо мръсно ли беше?

— Наистина не мога да си спомня. Колко думи ти искат?

— 3500.

— Дълго е. Всъщност и мен ме чака нещо приятно довечера.

Джоан вдигна поглед от лучената си супа.

— Луана ще идва на вечеря.

Джоан обърна очи към тавана.

— Доведената ти дъщеря? Защо продължаваш да се виждаш с нея? Опитваш се да държиш Джони под око?

— Въобще не. Аз обожавам Луана. Знаеш това.

— Предполагам, въпреки че не го разбирам. Има нещо зло нещо в това момиче. Как изглежда сега, когато е пораснала?

— Плашещо слаба. Постоянно бърза за някъде. Не спира и за секунда. Минава пред погледа ти като светкавица…

— Колко изморително — прозя се Джоан.

— Не, тя е прекрасна. Честно!

— Поли, прекалено си мила. — Джоан опря брадичка на ръката си и й се усмихна. — Това хлапе винаги се възползва от теб.

— Глупости. Аз искрено я обожавам. С такова нетърпение очаквам да я видя.

— Ами майка й?

— Нямам представа. Луана никога не я споменава. Тя живее в Корнуол.

— Да, разбира се. Казах ли ти, че миналата седмица обядвах в „Кенсингтън Плейс“ и Джони беше на съседната маса? Сега се сещам, той каза, че тъкмо се бил върнал от Корнуол. Филм ли снимат там?

— Не, доколкото знам. — Дали Джоан го направи нарочно? Сигурно не.

Келнерът дойде на масата им.

— Двамата джентълмени ей там биха искали да ви почерпят.

— О, не — каза Поли, — не е възможно да…

— Благодарете им. — Джоан погледна към тях и им прати фалшива усмивка.

— Джоан, не можем. Ще дойдат и ще седнат при нас.

— Не, няма. Те са араби, за бога! В техния свят не обичат да виждат жени, които ядат сами. Мъжът трябва да плати. Ако поне наполовина изглеждаха почтени, щях да ги поканя, било само за да ти помогна в затрудненото положение.

— Моето затруднено положение?

— Съпругът ти те напусна. Нямаш мъж. Трябва да ти намерим друг, защото ти явно не полагаш достатъчно усилия.

Поли реши, че е време да отклони Джоан от темата за мъжете.

— Някога срещала ли си Арома Рос, докато работеше към „Вог“?

— Разбира се. Тя беше сладурана. Все ме канеше, държеше да съм част от компанията.

— Ти не беше ли малко възрастна?

— О, ти, гадна Поли! Много ти благодаря.

— Извинявай. Онова, което исках да кажа, е, че щом си й била приятелка, кажи ми, какво представляваше?

— Казах ти. Сладурана.

— Значи няма да имаш нещо против една моя клиентка да дойде да поговори с теб за нея?

— Коя е тя?

— Зоуи Никълс.

— Онази незначителна писателка, която от време на време пише за цветните списания? Защо ще искам да говоря с нея?

— Значи си чувала за нея. Предложили са й да напише анонимно романа на Арома Рос.

— О, не мисля, че мога да й помогна в това. Всъщност, не мисля, че щях да имам нещо общо с нея, ако бях на твое място, Поли.

— Със Зоуи Никълс или с Арома Рос?

— Със Зоуи Никълс. Тя, честно казано, е неудачница.

— Ще видим — каза Поли, чувствайки се внезапно обезсърчена. Беше харесала Зоуи Никълс по телефона. — Ще си мълчиш за това, нали, Джоан?

— Кой въобще ще прояви интерес? Освен това не познавам чак толкова добре Арома.

„Искаш да кажеш, че въобще не си я познавала“, помисли си Поли. Вече разбираше отчаяната нужда на Джоан да накара хората да си мислят, че е в близки отношения със знаменитостите. Веднага щом интервюираше Хектор О’Нийл, месеци народ щеше да говори само за него.

Джоан сякаш прочете мислите й.

— Може би е време за една биография на Хектор, не мислиш ли, Поли? На кого според теб би могла да я продадеш?

— Кой казва, че имам биография на Хектор О’Нийл за продан?

— Е, само изказвам едно предположение, но ако интервюто тръгне добре, бих могла да доразвия запознанството си с него, да го превърна в книга, нали разбираш…

„И автоматично приема, че просто така ще й стана агент!“ По някаква причина, която не можа да си обясни, идеята я вбеси. Когато й изнасяше, Джоан съвършено добре можеше да си спомни, че Поли не е просто секретарка. Поли повика за сметката, без да обръща внимание на безумните обяснения на Джоан относно двамата араби, които искаха да платят вместо тях, шляпна кредитната си карта на масата и не продума, докато не излязоха навън.

Поли не се върна в офиса. Новината, че Джони е ходил в Корнуол, я бе разтърсила. Дори не бе сигурна, че е бил някъде близо до Едит. Беше абсурдно да мисли за това. Реши да си вземе свободен следобед. Звънна на госпожа Флауърс от една кабинка и тя веднага я успокои.

— Много е спокойно. Наистина много спокойно. Починете си няколко часа. След всичко, което преживяхте…

— Да, благодаря, госпожо Флауърс. Ще се видим по-късно.

Поли отиде в гимнастическия салон и в продължение на половин час си изкарва яда към Джоан, към Едит, към Джони, но най-вече към себе си, върху един от уредите. Цялата в пот, тя взе душ и се просна гола на хавлия в сауната.

Около нея се водеха разговори между другите голи жени и момичета с най-различни форми и височина. Докато Поли лежеше и слушаше, надявайки се токсините да се изпарят, тя осъзна, че всички разговори бяха вариации на една и съща тема.

— Обади ли ти се вече?

— Чу ли се с него?

— Най-накрая той се обади миналата неделя и аз му казах…

— И кога ще го видиш пак?

„Това е начинът, по който върви светът, помисли си Поли. Ти ги никой, освен ако нямаш мъж, за когото да говориш.“ Защо тя не искаше да бъде една от тези дърдорещи жени, защо нямаше отчаяното желание на Джоан за мъж, за който и да е мъж? Какво не беше наред у нея?

Тя взе лимонов пай за вечерята с Луана и чак после си спомни, че вече бе купила тирамису. Няма значение. Ще го пъхне тайно в чантата на Луана за вкъщи. Телефонът звънеше, когато тя влезе в антрето. Нямаше представа кое я накара да вдигне слушалката и да каже:

— Джони?

— Не — отвърна смутен глас. — Едуард.

— Едуард — повтори Поли с равнодушен глас.

— Едуард Холанд. Помниш ли? Снощи…

— О, да, разбира се, как си? — попита Поли, все едно не го бе виждала от месеци.

— Добре. Ти? — Той не изчака нейния отговор. Звучеше нервно. — Поли, чудех се дали не си свободна да вечеряш с мен тази вечер?

— О, невъзможно ми е — каза Поли, опитвайки се да скрие облекчението си. — Доведената ми дъщеря ще идва на вечеря.

Тя почти чу как Джоан изпъшква: „Не му казвай, че ти е доведена дъщеря. Престори се, че е още един обожател. Честно Поли!“.

— А, е, друг път. — Едуард Холанд звучеше разочарован, решителен. — Ами утре? Малко прибързано е, знам, но…

— О, не, разбираш ли — започна автоматично Поли, после спря.

Знаеше, че всъщност щеше да е напълно, блажено свободна вечер след вечер за неопределено дълго време. Припомни си лицето на Джоан, пропито от нещастието, че няма мъж на хоризонта. Помисли си за безкрайните щастливи часове на размишления, на които се наслаждаваха момичетата в сауната. Едуард Холанд й даваше шанс да се присъедини към тях. „Обади ли ти се вече? Да, обади се и аз няма да се отнеса грубо“, помисли си Поли.

— Всъщност, Едуард, ще ми бъде много приятно. Утре вечер.

— Ще те взема около осем.

— Да бъде 7:30 и ела за едно питие, преди да излезем — чу се да казва, преди да приключат разговора.

Отиде в кухнята, за да започне приготвянето на вечерята за Луана. Включи радиото на джаз станцията и пя заедно с него, далеч по-щастлива при мисълта, че й предстои половин час туткане из кухнята, отколкото че ще излиза на среща на другата вечер. Но добре бе да се размърда. Луана трябваше да дойде след по-малко от четиридесет и пет минути.

Поли се надяваше да е гладна.

 

 

Луана умираше от глад — но не за храна. Искаше секс с Крис Перик.

Денят й бе преминал кошмарно и Крис Перик — двадесетгодишно подобие на Джеймс Дийн — беше единственото хубаво нещо.

Луана работеше като асистентка на Кловис Редмънд, кастингов директор. Манията на Луана по филми и актьори не бе преминала и накрая Джони бе решил, че нямаше смисъл да я държи и колежа, щом единственото, което тя искаше да прави, бе да стане спец по кастинга. Можеше да научи това, докато работи.

В буквалния смисъл на думата Кловис беше голяма работа. Тежеше сто килограма. Липсваше й усет за обличане. Имаше склонност да действа по съвет на някой друг, често с катастрофален резултат, а после да се носи според предложения стил в продължение на двадесет години. Така пънкарската прическа в лилаво и черно от седемдесетте години, сакото на Армани (което всъщност бе мъжко, но Кловис никога не бе забелязала) от седемдесетте и неизменният анцуг марка „Гап“ станаха нейният стандартен ежедневен гардероб. Беше родом от Дъблин и бе запазила акцента си.

— Няма да го вземем — имаше навика да крещи по телефона на агентите, — прекалено е млад. — Тя го произнасяше така, че зад гърба й актьорите започнаха да се забавляват, казвайки един на друг: „Прекалено си Фройд, скъпи“^[1].

Кловис бе самата нетактичност, що се отнасяше до актьорите. Тя влизаше и прекъсваше четене, което бе уредила между актьор и режисьор, и започваше да крещи над главата на нещастия актьор към режисьора: „Ако бях на твое място, щях да прекратя това веднага. Губиш си времето! Току-що се появи подходящият човек“.

И въпреки това Кловис Редмънд беше безспорната кралица на лондонския кастинг. Тя притежаваше усет за таланта и нямаше равна в това. В мига, в който някой млад наивник излезеше на сцената на някой театър, Кловис го картотекираше в ума си. Знаеше наизуст всичките пет емисии на „Спотлайт“ отзад напред и дори рядко се консултираше с тях. И докато бе страшно безчувствена към актьорите, продуценти и режисьори еднакво я обичаха заради способността й да им доставя съвършения актьорски състав в границите на бюджета. Други кастингови директори, завиждайки на успеха й — според слуховете тя печелеше годишно 250 000 лири, бяха дочувани да недоволстват, че взимала рушвети от продуцентите винаги когато кастингът й бил в границите на бюджета. Но истинската тайна на успеха на Кловис беше проста: тя бе абсолютна курва. Не й пукаше за кого извършва кастинга. За разлика от други кастингови директори, които правеха кастинг само за игрални филми на известни режисьори и за извънредната продукция на престижни театри, Кловис правеше кастинг за реклами, филми за обучение, европейски копродукции, късометражни филми, телевизионни сериали, игрални филми, всичко, за което й плащаха лъвски пай. И действително й плащаха.

Цяла седмица се бе занимавала с кастинга на американски минисериал. Историята беше смешна. На някого му бе хрумнала страхотната идея да вземе основната тема от мюзикъла „Седем невести за седем братя“ и да я осъвремени в крак с деветдесетте, като сега седем американски стипендианти от Роуд Айланд търсят седем невести в Оксфорд. Главните роли бяха разпределени, но се оказа изключително трудно да се избере актьор за една спорна роля.

По сценарий една от английските невести има брат, който категорично не й позволява да се омъжи за американец и който усложнява нещата още повече, когато самият той се влюбва и друга от седемте невести, опитвайки се да спре и нея. Трябваше да е красив, своеволен млад актьор с вид на побойник. Ролята бе поддържаща и изборът на актьор беше изключително важен.

Кловис ни най-малко не се притесняваше от това, че шумен американски режисьор искаше да оглежда актьорите на всеки пет минути. Просто ги пускайте да влизат — това беше отношението му, да свършваме колкото може по-бързо, няма значение дали могат да играят, или не. Но това уреждаше Кловис. Тя разговаряше насаме с режисьора в гостната на неговия апартамент в Дорчестър. Отвън, в малкото антре, Луана правеше опити да въведе някакъв ред в работата. Ако режисьорът бе провел кастинга в офиса на Кловис, Луана щеше да направи чай за актьорите, да ги ободри. Беше й отнело ден и половина да се обади на почти всеки агент в града и да провери дали са свободни актьорите от списъка, направен от Кловис, и после да им определи час за кастинга. Обикновено Луана правеше така, че актьорите, дошли на кастинг за една и съща роля, да не се сблъскват. Сега те пристигаха бързо един след друг, Кловис извикваше „Следващият!“ през вратата с обезпокояваща скорост, актьорите се сблъскваха и Луана не можеше да направи нищо, освен да им подава страници от сценария, които да прочетат, и за кой ли път да им се извини за неудобството.

Те съвсем не бяха тихи.

— Може ли да звънна на приятелката си?

— И кой е той, пиленце?

— Колко още?

— Може ли да се обадя на агента си?

— Луана, бъди мила, помогни ни с прочита.

— И кой избра старата Кловис за ролята, за която се явих миналата седмица?

— Не знам какво правя тук. Американски телевизионен сериал? Аз? Дума да не става!

— Защо не можем да използваме телефона?

— Скъпи, беше чудесен в онова нещо в неделя вечер. Те искаха аз да участвам, но отказах, нали разбираш?

— Горе главата.

Луана подскочи. Мъжът говореше на нея. Беше Крис Перик. Не бе забелязала, че я наблюдава.

— Такъв кошмар е, а на Кловис въобще не й пука — каза тя, чувствайки се виновна за нелоялността си.

— Е, хубаво е, че на теб ти пука.

— Няма много какво да направя, освен да отварям вратата, за да влизат и излизат. Дори не мога да ти намеря място да седнеш.

— Няма проблем. — Той се облегна на стената, облечен във фланелка, джинси и мокасини. Дали се опитваше да я впечатли?

— Следващият! — изписка Кловис.

Крис Перик смигна на Луана и се шмугна вътре.

В автобуса към малкия апартамент, който бе наела на Шепърдс Буш, Луана се питаше дали бе получил ролята. Ако беше така, значи имаше шанс да го види отново. Имаше самочувствие, но не беше ли така с всички тях?

Телефонът звънна двадесет минути след като се бе прибрала.

— Обажда се Крис.

— Откъде взе номера ми?

— Лесна работа. Попитах Кловис.

— И тя ти го даде? Просто така?

— Просто така. Всъщност тя ме извика за още един прочит с момичето, което са избрали за ролята на втората сестра, но междувременно си помислих, че бих могъл да се поупражнявам с теб. Това е адресът ми. Ще успееш ли да дойдеш, да речем, до един час? И не забравяй сценария.

Той отвори вратата на апартамента си гол и я заведе право в леглото. „Той не ме чука, за да спечели ролята“, каза си Луана, както правеше всеки път, когато се чукаше с някой актьор от кастинговата сесия, за това трябва да чука Кловис.

И все пак, щеше да каже някоя дума в негова полза на другия ден. Ако Кловис попиташе.

А дори и да не го направи.

 

 

Поли седя тихо на кухненската маса, сервирана за двама, докато не стана десет часа. После бавно вдигна неизползваните чинии, ножовете, вилиците, лъжиците и чашите. Сипа малко от грижливо приготвената салата от нахут в една купичка и заставайки до кухненския прозорец, започна да яде безмълвно. Бе звъняла, разбира се, но никой не отговори у Луана.

„Сигурно е забравила“, помисли си Поли.

Не беше за пръв път.