Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (29)

29.

„Ако нещата не се променят, каза веднъж един шегаджия на Поли, ще си останат каквито са.“ Това трябваше да звучи успокоително, но не беше предвидено, че понякога нещата се променят към по-лошо. Онова, което Поли никога не можеше да предвиди, бе, че нещата могат да се променят към по-лошо не другаде, а в сауната.

Тя откри, че това бе единственото място, където имаше възможност едновременно да се потопи в агонията си и да се отпусне. Не можеше да си спомни да се е чувствала толкова унижена. Не че се интересуваше какво мислят другите за това, че заради Хектор бе постъпила като глупачка. Не че другите въобще знаеха, освен ако Хюсеин не търчеше из цветарския пазар, пускайки слуха, че има свободно място за лапнишаран на булевард „Кап“. Но тя, Поли, знаеше. Бе предала Луана, бе предала Джони, въпреки че никой от двамата не знаеше, но най-лошото бе, че предаде себе си. Може да се вбесяваше от отказа на Джоан да възприеме успехите й като литературна агентка сериозно, но какъв бе смисълът от този успех, когато съсипваше емоционалния си живот? Как можеше да е съобразителна и с ясна мисъл в професионалния си живот и такава наивница в личния?

Защо бе позволила на въображението си да изпревари действителността? Защо бе започнала да мисли за всичките нощи, които ще прекара с Хектор, за всичките места, където ще отидат, за хората, които ще срещнат заедно? Защо се бе втурнала сляпо към несъществуващата (във всеки случай поне за нея) роля на гадже на знаменитост? Всички жени ли бяха такива? Получават трошичка и си въобразяват, че на другия ден ще станат президент на верига хлебарски магазини?

Една мисъл я крепеше. Три пъти седмично ходеше на фитнес по обяд и възнаграждаваше изтощителните усилия на уредите с половинчасова сауна. Докато лежеше, попивайки топлината, откри, че безмълвно моли Джони: „Вземи ме обратно, забрави какво направих, вземи ме обратно“. Нито веднъж не си спомни, че всъщност Джони си бе тръгнал и тя имаше правото да избира дали да го приеме обратно. Щеше да му се обади и да го помоли за прошка. Само това беше от значение. Мисълта се бе превърнала в мантра: „Вземи ме обратно, Джони, вземи ме обратно“.

Вратата се отвори и на прага застана жена, пускайки вътре студения въздух в очакване някой да я последва. Поли мразеше хора, които правеха така. Беше възмутителна проява на незачитане. Това неизменно бяха хора, които идваха за пръв път в клуба с пропуск за гости, жени, които не знаеха правилата тук. Тя погледна към голата жена. Беше почти като скелет, с ръбесто тяло, тъмна кожа, малки щръкнали гърди като на Джоан и невероятно красиво изпито лице с големи, изразителни кафяви очи. Тялото й бе в идеално състояние, стегнато без грамче тлъстина. Издаваха я само шията и петната по ръцете. Жената вероятно бе на възрастта на Поли. Беше нетърпелива, нервна. Поли го усещаше. Имаше дълга тъмна коса, която постоянно отмяташе назад с рязко движение на шията. От хората, които винаги ще са в напрежение, независимо колко време разпускат в сауна.

Жената бе последвана от приятелката си, съвсем различен екземпляр. Бавнодвижещо се, спокойно тяло с розово-бяла кожа, вече почервеняла от жегата, масивни бедра, увиснали гърди, дебели глезени, плоски стъпала и малка глава, приятно лице с чип нос и гъста, къса платиненоруса къдрава коса. Мургавата жена почти се катапултира на горната скара, а пълничката й приятелка се изкатери след нея. Поли бе на най-долната скара, така че трябваше да се качат над нея. Почти не я погледнаха и веднага щом бяха горе, тя не можеше да ги вижда повече. Но ги чуваше.

Те разговаряха с онзи нисък тон, близък до шепота, който всички си мислеха, че никой не чува, но който си оставаше вбесяващо доловим. Поли откри, че се напряга да чуе и се отказа от опитите да релаксира. От онова, което можеше да разбере, двете жени не се бяха виждали от доста време. Мургавата нервачка беше гостенката, дошла в града, поканена от пълничката русокоска. Прекараха няколко минути, опитвайки се да определят точно колко години са минали от последната им среща, „сякаш имаше значение“, помисли си Поли с раздразнение — и тогава пълничката русокоска изведнъж попита:

— Та кажи ми, как е депресията ти? Това, че реши да се бориш с живота в Лондон отново, е добър знак.

— Никога няма да се почувствам напълно оздравяла — заговори мургавата нервачка бързо, с доста дрезгав глас, — но определено се оправям. Чувствам се толкова по-позитивно настроена. Истината е, че миналата година малко се повеселих в Корнуол. Просто някакъв мъж, който ме взе от селото, предложи да ми носи покупките, изпрати ме до вкъщи. Беше отседнал в кръчмата, проучваше местните църкви или нещо такова. Каза ми, че съм красива като циганка, както се изрази. Оказа се, че сме правили едни и същи неща през шестдесетте и осемдесетте. Едно нещо влече след себе си друго. Това ми върна самоувереността.

„Като мен, помисли си Поли, с Хектор. Копелето!“

— Причината, поради която се вълнувах, беше, че можах да го приема както си беше — просто малко забавление.

„Не като мен“, помисли си Поли, потейки се на долния етаж.

— И това ме накара да осъзная какво наистина искам. Или по-скоро кого искам.

— Джони — каза пълничката русокоска.

„Да, съвсем като мен.“ Поли се обърна.

— Точно така. Никога не съм спирала да го обичам.

— Съвсем сигурна ли си, Едит?

Сърцето на Поли прескочи.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Едит.

— Ами винаги съм се чудела дали наистина го обичаш, или просто беше влюбена в представата, че си влюбена в него. Защо го напусна?

— Защото го обичах толкова много, че трябваше да го пусна. Както е казал онзи американски генерал за клането във Виетнам: беше необходимо да унищожим селото, за да го спасим, или нещо в този смисъл. Така усещах нещата в брака ни. По-добре да напусна, отколкото да го унищожа. В много отношения това бе идеалният брак, докато не се разболях сериозно след раждането на Луана.

— Но вие дори не бяхте женени. Ето пак. Само се надявам, че глупавият ти идеализъм не се е предал на дъщеря ти. Тя радва ли се, че си се върнала в Лондон?

— Още не съм я виждала. Ще дойде през уикенда. Тоест, още не съм й се обадила, но съм го запланувала.

— Не ти ли хрумва, че тя може би си има собствен живот?

— О, има си. Тя е кастингов директор. Тя направи кастинга за филма на Джони.

— И сигурно предполагаш, че Джони просто така ще те чака. Трябва да погледнеш истината в очите, Едит. Освен това, той не се ли ожени?

— Да, и я напусна.

Поли не можа да не забележи нотката на триумф в гласа на Едит.

— Той е свободен като птичка и аз вече му звъннах. Определено ще дойде през уикенда. Ще викна и Луана и ще бъде точно все едно никога не съм напускала Лондон. Хайде, не мога да издържа и секунда повече.

Поли прикри лицето си с хавлиена кърпа, докато те слязоха и напуснаха сауната. Остави им достатъчно според нея време да се облекат и да напуснат клуба и тогава се вмъкна в съблекалнята.

Беше се разбрала със Зоуи Никълс да се срещнат в ресторанта на долния етаж за обяд. Докато вървеше към приемната, треперейки цялата, видя, че те все още бяха там. Едит тъкмо се записваше в клуба. Виждайки я напълно облечена, Поли се запита как въобще е могла да си представи Едит като стеснително, крехко, плашливо същество, свило се в Корнуол. Пред нея стоеше един много познат звяр: мъжкарана, хищник, крехко, но смъртоносно и стопроцентово обиграно същество. А дрехите й! Сигурно бе хвърлила купища пари, откакто бе пристигнала в Лондон. Със сигурност в Корнуол не можеше да се купи нещо, което приличаше на „Иси Мияки“ — дизайнер, когото Поли и представа си нямаше как се носи и го познаваше само благодарение на безмилостното обучение на Джоан. Откъде Едит е взела парите? Да не би Джони да й плащаше издръжка?

— Ако обичате, мадам, в клуба не се пуши.

— О, майната ти! — Едит се изсмя, духайки дима в лицето на момичето. Тя бе непредсказуема и интересна и изведнъж Поли се почуди какво бе видял Джони в жената, за която в действителност се бе оженил.

Зоуи тъкмо влизаше и отстъпи настрани, за да направи път на Едит.

— Коя е тази? — Зоуи бе много впечатлена. — Би могла да накара Арома Рос да се изпоти, докато си изкара парите. Или поне Лорън Хътън.

— Не питай — каза Поли нещастно и повлече Зоуи да обядват.

Поръчаха си зеленчукова лазаня и салата и Поли не можеше да не си спомни, когато веднъж бе довела Джоан тук. Джоан хвърли един поглед на менюто, а после стана и отиде да си купи хамбургер отсреща, изяждайки го тук, в клуба. Слава богу, че Джоан не бе видяла Едит. Поли просто си представяше колко много щеше да я хареса Джоан и как неизбежно щеше да й изнесе лекция за това, как ако Поли само малко приличаше на нея, Джони никога нямаше да я напусне. Беше облекчение, че можеше да се обърне към Зоуи за успокоение, но както се оказа, Зоуи имаше друг план.

Като начало тя беше на вълна Ню Йорк и искаше да говори за Арома Рос, тъй като навлизаше все повече в книгата.

— Срещнах се с една агентка на черни модели и я попитах дали според нея някой би подписал от онези доходни козметични контракти с Арома и тя каза: „Няма начин! Арома е скандална и винаги ще бъде. Те искат някоя семейна“. И докато я наблюдавах, Поли, казвам ти, си дадох сметка, че тази агентка беше абсолютно права. Арома би трябвало да е сгодена, но ако някой мъж й направи впечатление, по-добре да внимава. Тя прошепва нещо в нечие ухо и очаква, че ще й уредят всеки, на когото е хвърлила око. И е толкова капризна. Една вечер мениджърът й щеше да я води на вечеря с още десетина души и тя не могла да реши в кой ресторант иска да отиде, затова го накара резервира маси в пет-шест ресторанта. После влизаше, оглеждаше се, решаваше, че не иска да яде там и поемаше към следващия, оставяйки след себе си диря от изумени управители. Тя е луда, но едновременно с това може да бъде и безкрайно очарователна…

Зоуи продължи в този дух чак до кафето, спирайки само за да сдъвче малко лазаня, и тогава забеляза, че не се радва на вниманието на Поли.

— Поли, какво има? О, боже, ти беше във Франция и аз не те попитах как е минало, затова си мислиш, че съм егоистична кучка. Е, грешиш. Сега искам да знам какво ти мислиш за приключенията ми с Арома Рос.

Поли не се усмихна.

— Шегичка, Поли. Какво има? Какво се е случило?

Поли й разказа за Франция, за вечерята с Джони, за нощите с Хектор и за завръщането й, след което бе разбрала, че той има връзка и с Луана. Разказа й за гнева и унижението и за утехата, която е получила, знаейки, че с Джони имат шанс пак да се съберат. А после й обясни, че невероятно екзотичното същество, на което Зоуи се бе възхитила, идвайки към клуба, всъщност е майката на Луана, наскоро върнала се в Лондон, за да изяви отново правата си върху Луана и Джони.

— Което поставя теб къде точно? — попита Зоуи.

— Просто не знам. Не отговорих на обажданията на Джони във Франция. Бях там по негова покана. Когато се върнах, той ми остави доста гадно съобщение на телефония секретар, оттогава не смея да му звънна. Доколкото знам, той няма търпение да види Едит през уикенда. Дори не мога да се обадя на Луана, тъй като така се скарахме заради Хектор…

— Ти не си й казала…

— Не, но й казах, че Хектор се е срещал с друга във Франция. Просто не казах, че съм била аз. Не можех да му позволя да продължава да мами и нея. Тя се разтрепери и ми каза, че съм вече на възраст, че не разбирам, че завиждам, защото съм прекалено стара и Хектор никога не би имал връзка с такава като мен. Беше доста болезнено, но не я обвинявам. И все пак не мога и продължа да се отнасям към нея сякаш нищо не се е случило. Не мога да бъда сигурна какво ще й кажа.

Зоуи поръча две чаши вино.

— Ще имаме нужда от това, ако ще обсъждаме проблема. Да предположим само, че успееш да си върнеш Джони, какъв ще бъде смисълът? Кариерата ти върви нагоре. Агенцията ти е добре. От онова, което винаги си казвала, излиза, че що се отнася до кариерите ви, той по-скоро се състезава с теб, отколкото да те поддържа…

— Е, да, така беше — каза Поли, — но мисля, че това се е променило. Джони трябваше да приеме факта, че успях и че ако не бях поръчала на Лорънс да напише книгата „Господин Неподходящ“, той никога нямаше да има този филм.

— Но защо искаш да се откажеш от трудно извоюваната си независимост? Защо да не запазиш контрола над живота си сега, когато най-после си го постигнала? Мъжете са толкова обсебени от идеята да контролират, че винаги искат да се намесват. Наблюдавах онова хлапе редактор, което отговаря за книгата ми, Арти Алън-Джоунс. Седях в офиса му и някакъв литературен агент се обади. Въпреки че от целия разговор чух само думите на Арти, станала съм доста добра в дешифрирането на подобни диалози. Той каза „Благодаря, че отговори на обаждането ми“ и после се впусна да обяснява как една от колежките му току-що се била върнала от Ню Йорк и страшно се вълнувала заради този потенциален бестселър, за който била чула там, и когато дойде моментът да се даде ръкописа на издателство „Холивуд“, ще може ли агентът да направи всичко възможно да го изпрати на Арти, а не на колежката му. Какво нахалство! Тези момченца искат цялото признание за себе си и това няма край, казвам ти, Поли! Всичко е фукане. Ако питаш мен, трябва да се покриеш и да оставиш Едит да се опита да се намърда обратно в живота му, защото ако му трябва подобен трофей за съпруга, тогава е добре дошъл при нея и не е мъжът, когото търсиш. Просто го преодолей и виж какво ще се случи, въпреки че лично аз смятам, че ще ти е по-добре сама. Поне знаеш къде си и можеш да се насладиш на малко спокойствие и тишина.

„Тя е огорчена, помисли си Поли. Преди не съм го осъзнавала. Имала е неприятни преживявания с мъжете, разказвала ми е за тях и е решила да не участва в състезанието. Но това ли искам и аз? От една страна Джоан ме подтиква да скоча в леглото на всеки свободен мъж, а ето, че Зоуи ми казва, че животът е по-добър без партньор.“

В следващите няколко дни Поли постепенно си даде сметка, че не може да се отказва от Джони. Докато ходеше из къщата и попадаше на нещата му, които все още стояха прибрани и шкафове и чекмеджета, тя отказваше да приеме, че всичко е свършило, с Едит или без Едит.

Онова, което й бе неприятно в предложението на Зоуи да избере самостоятелното съществуване, бе, че точно както Джоан пренебрегваше кариерата на Поли за сметка на любовния й живот, така Зоуи пренебрегваше емоционалните нужди на Поли в полза на работата й. Добре, беше агентка на Зоуи, но Поли бе сигурна, че не това се криеше зад стремежа на Зоуи към абсолютна независимост.

„Онова, което не осъзнават, помисли си Поли ядосано, докато правеше списък на редакторите, на които би могла да прати книгата на госпожа Флауърс, което като че ли не разбират, е, че след като постигнах успех в кариерата си, искам да постигна успех и в брака си. Виждат ме да живея сама като тях. Но аз не съм такава. Омъжена съм за Джони и да бъда негова жена само по име, е провал. Да приемем, че времето, което прекарах сама, е моята малка тайна забежка, моята версия на извънбрачна афера. Сега е време да се заловя за работа, да се боря за брака си и да спечеля. Всичко, което трябва да направя, е да установя пълен контрол и да прогоня конкуренцията.“

Същата вечер тя изтри грима си, седнала пред тоалетката с мъчно изрисуваното тройно огледало. Три различни отражения гледаха оттам. Отдясно, намръщеното лице на Джоан я следеше злобно. Отляво, Зоуи й даваше окуражителна усмивка.

В средата новата Поли й отвърна със самоуверен поглед.

После отраженията се смениха и изведнъж на дясното огледало Поли видя безупречно гримираното лице на Хуанита, а на лявото — Едит с висяща от устата й цигара.

От средното гледаше Поли Баламата, хваната в капан между тях.