Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (30)

30.

Беше му още рано за кризата на средната възраст, но докато рекламата, предшестваща пускането на „Господин Неподходящ“, набираше скорост и Хектор О’Нийл ежедневно попадаше на красивото си лице във всички таблоиди, той откри, че изпитва остра и непознатата досега липса на самоувереност. Тя не бе свързана с това дали е могъл да надскочи ролята си като Конуей. Хектор знаеше, че изпълнението му в „Господин Неподходящ“ бе много добро и че с помощта на Анри — режисьора, героят му бе придобил комплексност — очарователен и обигран психопат, който омайваше публиката в един момент и я вцепеняваше в следващия, така че хората оставаха в състояние на постоянно противоречие на чувствата.

Бедата бе, че същото се случваше и с Хектор. Но не с Хектор като актьор, а с Хектор като мъж.

През годините му като Конуей, когато се отнасяше до отношенията му с жените, Хектор играеше Конуей и на екрана, и в живота. Никога не си бе задавал въпроса защо жените го харесват. Приемаше, че се дължи на комбинацията от неговата убийствена външност и славата му като Конуей. Нищо повече не се изискваше.

Сега, след като бе изиграл един по-комплексен герой, той бе принуден да признае, че точно това бе правил през целия си живот: бе играл с жените. Той, Хектор О’Нийл, бе на милион километри разстояние от завладяващия герой в „Господин Неподходящ“. Не че искаше да обикаля, убивайки жени. Нищо подобно. Но преживяването бе причинило някакво разместване, бе го направило по-интроспективен, нещо, което дотогава бе избягвал. Започна да прекарва по-малко време в излизания късно вечер и си стоеше вкъщи, обикаляйки из новия си апартамент на последния етаж в Бишъпс Парк с внушителна гледка към Темза. Дори се опитваше да се научи да готви, въпреки че това малко напомняше на стария Хектор, тъй като имаше скрит мотив. Бе чул някой да казва, че мъжете, които готвят на жените, са неустоими за тях. Получи злобна бележчица по пощата от Джоан Брок — как бе открила новия му адрес? — с информацията, че се бе добрала до изгодна поръчка от издател, чието име не споменаваше, за да напише биография за него. Тъй като тя не очакваше неговото сътрудничество по този проект, той можеше бъде сигурен, че всичката мръсотия ще бъде изложена на показ. Докато режеше лука на кубчета и го мяташе в тигана, той си представяше, че кълца тънките крачка на кльощавата Джоан.

Без да осъзнава напълно какво прави или защо го прави, той се впусна в процес на създаване на нова представа за себе си. Не му бе за пръв път. Хектор О’Нийл бе изкуствено създаден. Самотното момче, което израсна в каравана, гледайки как пияният му баща се връща от стоманолеярния завод, бе все още някъде там, заровено под пластове превземки, типични за живота в предградие на Съри, и фалшива кино истерия, но щеше да отнеме много време да го намери, ако изобщо си направеше труда да го потърси. Сега той бе подтикнат към самообразованието, което щеше да го отдалечи още повече от вонята на стоманолеярния завод.

През годините си бе водил тетрадки, в които записваше вкусовете и предпочитанията на многобройните си завоевания. Записките служеха като помощни средства за прелъстяване, когато трябваше да се купят подаръци или да се избере ресторант, който да ги впечатли. Оказа се затънал в имена на книги, марки дрехи, художници, вина, лакомства и парфюми, които в миналото бяха означавали толкова малко за него, колкото да даде инструкции на някой асистент по продажбите или на секретарка в продуцентския офис на Конуей.

— Бих искал екземпляр от нещо, наречено „Невинната“ от Иън Макюън.

— Изпрати кутия захаросани кестени на Мари Кристиансен на този адрес.

— Искам компактдиск на опера, озаглавена „Тоска“. Опакован за подарък, моля.

Бележките бяха изобилни на сведения. „Сара купува дрехи от «Джоузеф», размер 12.“ „Луси харесва обувки «Мо Фризон», номер 6.“ „Анджела харесва джаз.“ Някой си Бен Уебстър. Също и Коулман Хокинс. „Джуди обича растения“, след което се изреждаха невъзможни за произнасяне латински имена.

Веднага щом се върна в Лондон, използвайки тетрадките като пътеводител, Хектор се залови да отмята нещата от списъка, купувайки книгите, виното, храната, музиката — всичко, освен дрехите и парфюмите — за себе си. Вече не му стигаше просто да знае имената. Беше започнал да чувства, че някъде изпуска нещо. Имаше куп преживявания, които не получава от първа ръка.

Без успех. Той не разбра, нито успя да хареса половината от книгите. Операта му се стори серия неспирни крясъци. Беше се заловил да изгражда профили на завоеванията си, а бе на светлинни години от определянето на неговия собствен образ.

Едва когато стигна до бележките си за Поли де Сото, започна да загрява. Не толкова написаното — „харесва цветя, особено рози, вана, есенции (лавандула, здравец, маточина от «Нийлс Ярд»), храна, агентка на автори като Луси Ричардс, Ребека Прайс“ — колкото фактът, че по някакъв начин Поли бе различна от жените, които обикновено го харесваха. Като начало тя бе по-възрастна, по-зряла, имаше собствен бизнес. Но имаше и нещо друго. Тя му напомняше за някого. Беше едра и висока, по-скоро привлекателна, отколкото очарователна. Беше сърдечна, естествена, като че благодарна за вниманието му, без да го приема за даденост, беше го слушала и като че ли се бе чувствала утешена от него и — тук се появяваше изненадата — той се бе оказал странно успокоен от нейното присъствие.

Тя му липсваше.

Само още един човек бе имал това въздействие върху него, някой, когото не бе забравил, който все още му липсваше: Грейси Дилейни.

При завръщането си от Франция Хектор се бе обадил на Поли и тя не му отговори. Отново и отново бе попадал на страшната й асистентка, госпожа Флауърс. Той усещаше, че госпожа Флауърс много се вълнуваше от това да говори с великия Хектор О’Нийл, но когато станеше дума да го свърже с Поли, тя се превръщаше в най-упоритото магаре, което някога бе срещал, впускайки се в безкраен поток от извинения и измислици защо госпожа Де Сото не можеше да се обади.

Хектор искаше да види Поли. Искаше да я впечатли. За тази цел, въпреки че не си го признаваше, той се опитваше да създаде нова представа за себе си като човек, когото тя може да поиска да опознае извън екрана и леглото. Онова, което не можеше съвсем да определи, бе дали иска да види Поли заради самата нея, или защото беше първата жена, която не приемаше обажданията му.

 

 

Поли можеше да го постави на място с едно кратко и ясно изречение. Нямаше намерение да си губи времето с някой, който я мами с нейната собствена доведена дъщеря, някой, който явно се мислеше за истински хитряга, баламосвайки и двете.

Поли бе почувствала облекчение, когато телефонът звънна доста късно през нощта и тя вдигна слушалката с известна тревога, надявайки се да е Джони, страхувайки се да не е Хектор и зарадвана да открие, че е Луана, която нервно молеше за прошка.

— Не знам какво ме прихвана, Поли. Всичко онова, което казах. Нито една дума не беше истина, кълна се. Мисля, че за възрастта си изглеждаш поразяващо. Мисля, че бях пълен идиот, що се отнася до Хектор О’Нийл. Той искаше само едно бързо чукане и аз му го осигурих, мислейки, че ме желае заради самата мен, че започваме сериозна връзка. Само в мечтите ми!

На мен го кажи, помисли си Поли горчиво. Копнееше да утеши Луана, като й каже, че и тя си бе паднала по същите празни приказки, но накрая избра да запази малкото достойнство, което й бе останало.

— Възползвай се от това, доколкото можеш — посъветва тя Луана, — смай приятелите си, кажи им, че си имала връзка с кинозвезда, кажи им, че ти си я приключила, но е било страхотно, приеми го такова, каквото е.

— Това беше последната от дълга серия романтични катастрофи. — Поли усещаше, че Луана е на ръба да заплаче. — Защо всеки мъж, когото срещна, ме третира като боклук, Поли?

„Защото така те е третирала майка ти, а сега ти самата се отнасяш по същия начин към себе си, без да го осъзнаваш“, помисли си Поли, знаейки, че докато ровеше за опростени изтъркани фрази, в това твърдение имаше елемент на истина.

— Просто опитай да проявиш търпение. По-добре тия скапаняци да се отнасят с теб като с боклук от самото начало, преди на си хлътнала прекалено. Погледни от хубавата страна. Все едно винаги те привличат мъжете, които накрая се оказват неподходящи. Ще разбереш, когато се появи подходящият. Ще го разпознаеш. Напоследък да си виждала баща си?

Тя го вметна небрежно накрая, но се оказа неподготвена за шока, който отговорът на Луана й причини.

— Разбира се. С татко доста често сме заедно заради мама. Това е една от причините да ти се обадя, Поли. Татко каза ли ти, че мама се е върнала в Лондон?

„Не, естествено, че не. Баща ти почти не е говорил с мен, откакто буквално го зарязах в Южна Франция.“ За пореден път Поли не изказа мислите си пред Луана.

— Всъщност не ми е казвал. Ти как се чувстваш от това, Луана? Виждаш ли я често?

— На върха на щастието съм, Поли. Наистина! Ако ми бе казала преди половин година, че се връща в Лондон, щях да издивея, но сега, когато е тук, страшно се радвам. Не мога да се накефя колко се е променила. Толкова позитивно настроена, толкова решителна. Изглежда страхотно. Ходим заедно да пазаруваме, на кино, всичко, което правехме с теб преди. Вече не се отнася с мен като с дете. Все едно е по-голямата ми сестра. Опитвам се да ги събирам с татко възможно най-често. Толкова е страхотно, когато сме си тримата. Мога да си представям, че имам семейство.

„Ами аз, изстена Поли безмълвно. Дадох ти дом и семейство. Това нищо ли не означава?“

Поне отвлече мислите си от Хектор. В продължение на няколко дни Поли беснееше от ревност. Разговорите й с Джони след завръщането им от Франция бяха резки и по същество: „Трябва да дойда в къщата и да взема един шлифер, който знам, че съм оставил в гардероба на долния етаж, няма да те безпокоя“, „На Лорънс Бедфорд трябва да се плати последна част преди «Господин Неподходящ» да тръгне. Ще оценя всичко, което можеш да направиш, за да ускориш пристигането на чека“, като всичко друго в разговора се изричаше със запъване, сякаш бяха двама души, които някога са били приятели, които не са се виждали от много време, между които нищо общо не бе останало и които не знаеха какво да си кажат. Беше ужасяващо. С Джони бяха станали почти непознати, точно когато тя искаше да запълни празнината между тях. Сега, когато Едит се намеси, Поли изведнъж загуби самообладание. Тя си спомни какво й бе казала Зоуи: седни на едно място и остави всичко да стане от само себе си. Остави Джони да открие сам, че връзката му с Едит е приключила веднъж завинаги.

Ами ако откриеше точно обратното?

Във всеки случай самата Зоуи бе изпаднала в малко нерационално състояние. Имаше проблеми с издателство „Холивуд“, които внезапно бяха решили, че тя не трябва да прави никаква реклама за романа на Арома Рос. Тъй като намерението бе да се пише анонимно от името на Арома Рос, това щеше да е напълно приемливо, само че когато проектът бе представен за пръв път, в съобщението за пресата, изпратено от издателство „Холивуд“, категорично се съобщаваше, че Арома Рос ще бъде „подпомогната“ в писането на книгата от Зоуи Никълс. По молба на рекламния директор на издателство „Холивуд“ Зоуи дори бе дала интервю за един от таблоидите, обяснявайки как ще пише книгата с Арома. А сега изведнъж не й се разрешаваше да говори с тях. Зоуи не се притесняваше от това, че името й няма да се появи на обложката или на заглавната страница. Просто искаше да й се признае, че е създател на героите и сюжета на книгата. Това за нея бе съвсем справедливо. В пристъп на параноя Арома бе настояла в книгата да няма нищо автобиографично, тоест Зоуи трябваше да измисли несъществуваща история. Арома се бе оказала от голяма полза при отварянето на всякакви врати, давайки възможност на Зоуи да изследва света на моделите. Зоуи бе интервюирала агенти, модели, фотографи, модни редактори, бе присъствала на снимки, получи място на първия ред на Парижкото дефиле — всичко това послужи за достоверност на фона на историята й. Но си оставаше нейната история.

Точно по време на една от телефонните й тиради срещу Арти Алън-Джоунс Зоуи изпусна информация, която разтърси Поли.

— И още нещо. Смятах да говоря с теб за идеята ми да напиша биография за Хектор О’Нийл. От онова, което си ми казвала, той ще премине в съвсем друга лига след излизането на „Господин Неподходящ“. Говори се, че ще бъде невероятен. Е, аз подхвърлих нещо на онзи малък скапаняк Арти Алън-Джоунс, когато за последно обядвах с него, и знаеш ли какво? Просто е откраднал идеята ми и е възложил биографията на Джоан Брок. Джоан Брок! Тая стара повлекана! Толкова съм бясна, че бих могла да…

Поли я остави да нарежда. Беше толкова поразена от факта, че Джоан бе получила поръчка за книга, без да помоли Поли да я представлява, че забрави да каже на Зоуи, че Джоан бе имала идеята за биография на Хектор още преди началото на снимките за филма. За удобство пропусна да си спомни гнева, който бе изпитала, когато Джоан автоматично бе предположила, че Поли ще й бъде агент.

И така, кого бе помолила Джоан да й бъде агент? Какво бе намислила? Поли нямаше вести от нея след онзи несполучлив обяд в „Кларк“. По необяснима за Поли причина Джоан не бе отговорила на нито едно от обажданията й.

През цялото време Поли усещаше с благодарност успокоителното въздействие на госпожа Флауърс, която си вършеше работата по толкова ненатрапчив начин, че понякога Поли забравяше, че това бе човекът, който ще стане нейният следващ автор на бестселър. Понякога тя наблюдаваше госпожа Флауърс с крайчеца на окото си, удивявайки се на енергията й. Запита се на колко ли години бе в действителност и каква ли преживяна в миналото страст й бе дала възможност да напише горещите сцени от „Кристофър“. „Може би това е отговорът, каза си Поли, да се хвърлиш в необуздана похот до определена възраст и после да зарежеш всичко това, отдавайки енергията си на нещо друго. Със сигурност би довело до по-спокоен живот.“ Но не беше ли точно това начинът на живот, който бе възприела, преди да срещне Хектор, животът, към който Джоан изпитваше единствено презрение, а Зоуи защитаваше? „Защо като че ли аз съм единственият човек без мнение по въпроса“, запита се Поли.

— Госпожо Флауърс, имате ли някакви предложения при кого да отиде „Кристофър“? Сигурно сте си изградили определени впечатления за различните редактори, с които работя. Някакви предпочитания?

— О, госпожо Де Сото, оставям това изцяло на вас. Вие сте специалистът.

Поли мразеше хората да казват „Вие сте специалистът“. Обикновено това означаваше, че според тях те разбират по-добре, но не искат да се намесват, но ако оплетеш конците, те са първите, които ще те критикуват. Бе забравила тази доста превзета страна от характера на госпожа Флауърс.

— Е, искате ли те да знаят коя сте? Да кажа ли, че това е един чудесен роман от моята сътрудничка, която досега е писала за „Милс и Бун“?

Госпожа Флауърс изглеждаше ужасена.

— Трябва ли да казвате, че съм ви сътрудничка? Не че се срамувам от нещо, просто…

— Това имам предвид. Трябва да участвате по някакъв начин. Разбира се, аз няма да казвам, че сте моя сътрудничка, но истинското ви име ли ще използваме? Мейбъл Луси Флауърс? Всички ви познават като госпожа Флауърс. Могат да се досетят. Не е толкова ужасно. Хората смятат, че сте чудесна, госпожо Флауърс. Наистина! А ще изпращаме ли снимка?

— Искам само книгата да бъде издадена от някой, който истински я хареса — бе всичко, което госпожа Флауърс каза.

В края на краищата „Кристофър“ отиде само при трима внимателно подбрани редактори и Поли направи така, че една от тях да е Сали Макензи, младата редакторка, която работеше заедно с Арти Алън-Джоунс в издателство „Холивуд“ и за която Зоуи каза, че е била изместена от Арти. Госпожа Флауърс видимо се зарадва, когато Поли спомена името й. Стана ясно, че често бяха разговаряли по телефона, когато Сали се обаждаше да търси книгите на Поли.

— Но защо не ми казахте?

— В началото ви казвах, но в девет от десет случая, когато става дума за издателство „Холивуд“, вие като че ли винаги имате чувството, че господин Алън-Джоунс се е интересувал. Сякаш никой друг не съществува там.

„Права е, каза си Поли, аз също имам вина. Трябва да положа повече усилия да опозная новопоявяващите се редактори. С възрастта ставам мързелива.“

Продажбата на „Кристофър“ работеше като по часовник. Сали Макензи страшно хареса книгата от първото изречение, предложи повече от другите двама редактори и най-важното, сработи се много добре с госпожа Флауърс, когато се срещнаха на обяд.

После всичко се разпадна.

Сали Макензи се обади на Поли един понеделник рано сутринта, преди госпожа Флауърс да бе пристигнала.

— Още не е дошла — каза й Поли. — Да й кажа ли да ти се обади?

— Не, с теб искам да говоря. Не знам как да ти го кажа, можеш да си представиш колко ще ми е трудно да кажа на Мейбъл Луси.

Поли се удържа да не се изхили. Щеше да й бъде много трудно да свикне да чува как хората се обръщат към госпожа Флауърс с Мейбъл Луси.

— Какво да кажеш на Мейбъл Луси?

— Напускам издателство „Холивуд“. Предложиха ми работа като главен редактор в „Одеон Букс“. Това ще бъде моята възможност да оформя собствен списък.

— И да се отървеш от Арти — довърши Поли изречението вместо нея.

„Одеон“ работеха от около пет години, но вече си бяха създали добра репутация като издатели на умерено интелектуална художествена и документална литература за богатите. Бяха на път да издадат собствена серия с меки корици.

— Мейбъл Луси Флауърс ще е идеална за „Одеон“. Не знам как ще изоставя „Кристофър“, но трябва да приема тази работа. Може да не ми предложат друга подобна възможност още сто години.

— Знаеш, че „Одеон“ предложиха по-малко за „Кристофър“?

— Какво искаш да кажеш, Поли?

— Искам да кажа, че винаги мога да попитам госпожа Флауърс, тоест, Мейбъл Луси, какво иска да прави. Може да стане така, че тя да даде книгата на твоето ново издателство, ако ги убедиш да вдигнат офертата колкото тази на „Холивуд“.

Госпожа Флауърс не трепна.

— Разбира се, че искам да отида при Сали, ако тя е съгласна. Две мнения няма.

Арти Алън-Джоунс, който дотогава бе прочел книгата, имаше други идеи. Той убеди „Холивуд“ да вдигне авансовото плащане с 5000 лири до 40 000 лири. Започна да се обажда на госпожа Флауърс по три пъти на ден, ласкаейки я, придумвайки я, казвайки й, че е звезда. Изпрати на Поли по факса ревизиран маркетингов план с бюджет от 50 000 лири. Предлагаше зашеметяващи визуални техники за много комерсиален дизайн на корицата. Поли започна да осъзнава, че с толкова много инвестирани пари книгата със сигурност щеше да отиде директно на първа позиция. Длъжна бе да препоръча на клиентката си да остане при „Холивуд“. Нямаше начин „Одеон“ да успее да изпълни този залог. Но както скоро откри, Поли не познаваше клиентката си.

— Сега, когато стигнах толкова далеч, ще продължа да пиша още дълго — каза госпожа Флауърс, влудяващо спокойна както винаги. — Аз едва започвам. Проблемът на този младеж Алън-Джоунс е, че не може да види разликата между мен и онзи супермодел Арома Рос. За него ние всички сме автори, чиито книги ще се продават и той може да обере цялото признание. За него ние не сме индивиди. Ние сме просто имена, които може да отметне в пролетния си каталог. Не ме интересува дали е за по-малко пари. На този младеж трябва да му се даде урок.

Младежът незабавно обяви, че ще я съди за неспазване на договора, но за пореден път госпожа Флауърс имаше последната дума.

— Мисля, че може да има малък проблем.

— Надявам се да си права. — Поли започваше да се изнервя.

— Вие виждате, че тази седмица не съм много работоспособна, госпожо Де Сото. Вниманието ми бе така ангажирано с цялата тази работа, че всичките договори, които получихме от издателите за подписване от авторите, си седят на куп. Забравих да ги придвижа.

— Не се тревожете за това сега. Не съм и забелязала, госпожо Флауърс.

— Вие май не разбирате, а, госпожо Де Сото? Един от договорите е моят с „Холивуд“. Дори не съм го подписала. Младият господин Алън-Джоунс няма за какво да се хване! Може би бихте могли да звъннете на Сали и да я помолите да ни прати договор веднага щом седне на бюрото си в „Одеон“. Дотогава ще съм напълнила писалката си с мастило.

Проблемът бе решен, но Поли се чувстваше все по-потисната. Изглежда не само бе обречена да живее сама до края на живота си, независимо дали го искаше или не, но и професионалните й умения също закърняха.

 

 

Все пак животът продължаваше. Ако имаше друг, който да е в същата лодка с Поли, това бе Луана, затова, борейки се с мрачното си предчувствие за още възторжени истории за Едит, Поли покани доведената си дъщеря да я придружи на откриването на нов ресторант в Челси.

— Защо са те поканили? — попита Луана, както винаги тактична.

— Един от авторите ми, който пише кулинарни книги, е вложил пари в него. Той ме покани. Малко е екстравагантен, от време на време окачва папийонка, но няма да се налага да висим до него през цялото време и поне ще хапнем и ще пийнем.

— Звучи жестоко. Добре, убеди ме.

Поли взе Луана на другата вечер. Очевидно Луана си мислеше, че й предстои да скучае, тъй като се бе облякла много консервативно в семпла бежова рокля с къс ръкав, която бе поне петнадесет сантиметра над коляното, но това не променяше класическия й вид. Според Поли изглеждаше прекрасно. По пътя тя подробно разказа на Луана за клиента си, Уинтроп Хамилтън.

— Мисля, че е наполовина американец. Майка му е от онези стари семейства от Ню Ингланд, на Източното крайбрежие. Той прекарва лятото си в Хамптън и така нататък. Не е без пари нашият Уинтроп. Между другото, викат му Уин. Има градска къщи на Сейнт Ленърдс Терас и къща в провинцията в Уилшър. Само на около тридесет и пет години е, но изглежда много по-стар. Справя се доста добре в писането на кулинарни книги. Започна да излиза ново списание за гастрономи и от редакцията са му предложили да води рубрика.

Поли съзнаваше, че бърбори, за да не може Луана да се вреди да каже нещо за Едит и Джони, но когато завиха по Кингс Роуд, Луана спомена Едит и се започна.

— Тя ме накара да облека тази рокля, когато й казах къде отивам. „Не знаеш кого можеш да срещнеш, не спираше да ми повтаря. На такова събитие няма да видиш хора от простолюдието.“ Не можех да повярвам, че го казва мама. Човек не би предположил, че някога е била побъркано хипи с алтернативен начин на живот. Има нов навик да определя всичко в десетилетия — например казва „Това е съвсем като от седемдесетте“. Усетът й за мода е странен. Открила е деконструкцията в пълния смисъл на думата, но като помисля, това е съвсем като от седемдесетте. Въпреки това иска аз да нося тези старомодни дрехи.

— Ти каза ли й, че ще излизаш с мен тази вечер?

— Всъщност, не. — Луана погледна смутено.

— Тя пита ли за мен? — Поли не можа да се удържи.

— Тя смята, че знае всичко за теб. Приема те за типичната кариеристка. Съвсем като от осемдесетте!

Те пристигнаха в ресторанта, препълнен с шумни гости и техните половинки. Всички се тъпчеха и доста голяма част от тях вече бяха зачервили бузи. Поли не бе срещала никой от приятелите на Уин преди и не бе очаквала подобна ревяща тълпа. Но беше късно. Вече бяха дошли.

Уин стоеше сам в един ъгъл и веднага щом го видя, Поли разбра, че и той не се чувстваше на място. Ако си бе дала труда да помисли, щеше да се сети, че подобно множество ще го притесни. Не беше точно стеснителен, но беше доста резервиран. Поли осъзна, че не знае абсолютно нищо за живота му извън краткия профил, който бе дала на Луана.

— Кой е онзи сладур? — попита Луана до нея.

Поли проследи погледа й и видя, че е зяпнала право в Уин. И изведнъж, за пръв път Поли забеляза външността на Уин. Не беше нейният тип — по някаква причина русите мъже не й въздействаха — но трябваше да признае, че приличаше малко на Адонис. Доста над метър и осемдесет, с почти сребристоруса коса, прав нос и силна челюст, той изглеждаше като светлокос Елвис.

Поли не можеше да повярва. Тя му представи Луана и повече от час не я видя. Когато искаше да си тръгва и отиде да я намери, Луана все още говореше с Уин. Поли застана до нея, за да не я прекъсва. Когато накрая Луана я забеляза, тя сграбчи ръката й.

— Тръгваш ли? Не се тревожи за мен. Уин ще ме води на вечеря далеч от тази шумотевица.

— Ще д-д-дойдеш ли с нас, П-п-поли? — попита учтиво Уин. Поли бе забравила да каже на Луана за заекването. Тя улови паниката в погледа на Луана и схвана намека.

— Трябва да се връщам. Благодаря, Уин. Изглежда, че това място ще бъде голям хит.

Луана я целуна по бузата и й подаде плик.

— Татко ме помоли да ти дам това. Почти забравих. Благодаря, че ме доведе, Поли. Благодаря, благодаря, благодаря. — Тя се наведе по-близо до ухото на Поли. — Знаела си, нали — прошепна Луана, — знаела си, че ще е идеалният за мен и дума не ми каза.

Поли не знаеше нищо подобно. Тя винаги бе предполагали, че Уин е гей, което доказваше погрешната й преценка. Както изтъкваше Джоан: „Ти си такава гъска, Поли. Винаги смяташ за обратни онези, които не са, а онези, които са обратни, мислиш, че не са“.

В колата тя отвори плика, който Луана й бе дала. Вътре имаше покана за премиерата на „Господин Неподходящ“ и на нея Джони бе надраскал: „Ще дойдеш, нали, Пол? Ще се видим тогава“.

Поли едва не изкрещя от въодушевление. Джони искаше да е до него по време на неговата голяма вечер.