Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (22)

22.

Поли беше бясна на Джоан. Бяха минали седмици, откакто обядваха заедно, и Джоан не бе отговорила на нито едно от многото съобщения, които й бе оставила на телефонния секретар.

Джоан може да беше агресивна, състезаваща се с нея приятелка, която често караше Поли да се чувства неадекватна, но също така беше и добър слушател и Поли искаше да й разкаже за вечерта си с Едуард Холанд. Искаше да информира Джоан, че тя, Поли, завинаги е приключила с мъжете. Дори очакваше с нетърпение да види ужасения поглед на Джоан и да чуе лекцията, която щеше да последва за това как да се вземе в ръце и да спре да дрънка подобни глупости, никоя от тях няма да стане по-млада.

Накрая реши да отиде до къщата на Джоан близо до Фулъм Роуд и да удря по вратата късно през нощта. Джоан ще бъде вбесена, ако по чудо е успяла да примами някого в леглото си, но на Поли не й пукаше.

Никой не отвори.

Джоан не бе успяла да примами никого в леглото си, но бе успяла да пропълзи до леглото на някой друг. Предната седмица бе интервюирала Хектор О’Нийл за профила, който пишеше, след което се бе насладила на три последователни нощи с него в апартамента му в хотел „Бъркли“. Само че сега бе получила факса му и се бе заела да се държи по един много нетипичен за нея начин — изплакваше очите си. Когато звънецът звънна, тя се втурна на прозореца с облекчение, само за да види, че на вратата стои Поли. Джоан се върна в леглото и захлупи глава с възглавницата. Поли беше последният човек, когото искаше да види.

В края на краищата Поли покани Зоуи Никълс на едно питие вечерта. Щеше да е по-лесно да разговаря без госпожа Флауърс да се суети наоколо. Денят се оказа особено динамичен и когато Зоуи пристигна, Поли извършваше много деликатни преговори по телефона.

— Бихте ли я завели в гостната за едно питие, госпожо Флауърс? — изрече Поли безгласно. — Останете да си побъбрите с нея, ако имате време, докато дойда.

Когато най-сетне Поли приключи успешно разговора, тя чу госпожа Флауърс разгорещено да говори, но не можа да разбере какво и после, когато Поли влезе в стаята, госпожа Флауърс изведнъж млъкна, като че ли бе говорила за самата Поли.

Зоуи Никълс беше привлекателна жена с изразителни, силно раздалечени кафяви очи и гъста къдрава руса коса. Беше дребна, но с голям бюст и със закръглена фигура. На Поли й приличаше на Доли Партън от богатата класа. Беше по-стара, отколкото очакваше Поли. Осъзна, че сигурно са на една възраст.

— Лека нощ, госпожо Флауърс. Много ви благодаря — каза Поли, знаейки, че би трябвало да покани госпожа Флауърс да се присъедини за едно бързо питие.

— Да, лека нощ, беше ми забавно да разговарям с вас. Късмет — добави Зоуи.

Госпожа Флауърс с нежелание схвана намека и си тръгна. Късмет в какво, почуди се Поли. С мен? Толкова лош шеф ли съм? Да не би да се е оплаквала?

— Какъв образ! — каза Зоуи. — Какво е да имаш писателка за секретарка?

— Аз нямам — каза Поли. — Какво ще пиете?

— Искате да кажете, че не знаете?

— Какво да знам?

— Секретарката ви е Мейбъл Луси Флауърс.

— Това ли е цялото й име? Нямах представа. Колко умно да го измъкнете от нея. Тя винаги е настоявала да я наричам просто госпожа Флауърс.

— Ако може едно уиски. Мейбъл Луси Флауърс. Тя е автор от „Милс и Бун“. Не сте ли виждали книгите й в супермаркета? Мисля, че е един от успешните автори.

— Не мога да повярвам! — Поли бе спряла да налива уиски от смайване. — Вие идвате и измъквате повече информация за нея, отколкото аз за цялото време, през което работи за мен. Интересно ми е защо работи за мен, щом има такъв успех?

— О, тя за всичко се е погрижила. — Зоуи очевидно страшно се забавляваше. — Тя спря да пише за „Милс и Бун“ и работи над нещо много по-голямо. Отиде да работи като временно заместваща в… Къде беше? „Патрик Фишър и Дънбар“. Искаше да научи повече за изискванията на пазара за подобен тип романи и там ви е срещнала.

— Но никога не е изричала и дума, че самата тя пише. Тя седи по цял ден и работи за мен…

— После се прибира и работи над собствения си блокбъстър на кухненската маса. Казва, че върви доста добре. Същинска бомба ще е. Ще има щастлив край, наистина романтичен. Тя много си пада по щастливия завършек, смята, че всички ние имаме нужда от повдигане на духа. Почти е получила пристъп, когато съпругът ви ви е напуснал, защото, доколкото разбрах, това съвпаднало по време с лошото поведение на нейния герой, който тайно кръшкал и мислел да изостави героинята.

По дяволите госпожа Флауърс! Как смееше да бъде толкова недискретна за личния живот на Поли с абсолютно непознат човек.

— И напуснал ли я е?

— Да, но както тя все повтаря, книгата й ще има щастлив край, въпреки че на мен лично ми се струва, съдейки по героите й, че може би най-щастливият завършек ще бъде, ако двамата се разделят завинаги и поемат в две различни посоки.

— Тя посочи ли какво възнамерява да прави с този шедьовър, когато го завърши?

— Имам три предположения. Вие случайно влязохте точно когато аз й задавах същия въпрос.

— Учудих се защо тя млъкна. Значи не сте омъжена, Зоуи?

— Всъщност не съм. Никога не съм била. На тридесет и осем години съм и някак това просто не се случи и не мога да кажа, че съм нещастна заради това. Повече се тревожа какво ще направя, ако някога срещна човек, който иска да живея с него. Толкова съм свикнала да бъда сама и да правя точно онова, което искам и когато искам, че не мисля, че ще мога да се приспособя към някой друг много лесно. Имате ли деца, които да ви правят компания?

— Неговата дъщеря, но сега тя си има собствен апартамент и съм съвсем сама, но ужасното е, че започвам да ставам точно като вас. Джони гледаше телевизия до късно през нощта. Не можеше да стои сам и за секунда, прекарваше цялото си време, ходейки след мен и питайки ме какво правя. Не обичаше да правя нещо, което не включваше него. Като резултат стигнах дотам, че започнах да правя много малко от онова, което наистина исках да правя, и доста от онова, което той искаше. Сега компенсирам многото загубено време и е цяло блаженство.

Зоуи се засмя.

— Не ви ли липсва поне малко?

— Понякога ми липсва до отчаяние, понякога никак.

— Искате ли да постъпи като в роман на Мейбъл Луси Флауърс и да се върне при вас? О, съжалявам, това е доста личен въпрос.

Поли остави питието си.

— Не, всичко е наред. Въпросът е напълно разумен, един от въпросите, които избягвах да си задавам, така че не мога да ви отговоря в момента.

— Спирам да любопитствам. Извинете, професионално изкривяване. Слушайте, много е хубаво, че ме поканихте. Направих малко проучване и списъкът на клиентите ви е наистина невероятен, като се има предвид, че отскоро се занимавате с това. Страшно ми хареса „Господин Неподходящ“, изядох книгата с кориците и исках още. Пише ли друга книга? Разбирам, че по начало идеята да напише тази книга е ваша. А и Ребека Прайс. Книгите й са истинско удоволствие. Ето от кого трябва да се учи госпожа Флауърс. Както се казва, ненадмината в жанра. Отзивите за нея са толкова снобарски. Изглежда, колкото по-голям финансов успех има един автор, толкова по-лоши са рецензиите, а и дори да са добри, са толкова различни. Искам да кажа, че никога не можеш да прочетеш нещо директно като: „Ако като мен харесвате Джаки Колинс, Сидни Шелдън и Барбара Тейлър Брадфорд, тогава страшно ще харесате новия роман на автора Х“. Вместо това винаги пишат нещо от сорта на: „Стилът е отвратителен, граматиката под всякаква критика, героите са схематични, но без съмнение почитателите на жанра пак ще бъдат прилъгани“. Явно написано от някой, който някога е бил в журито на наградите „Букър“ и който е готов да припадне, ако му се наложи да прочете нещо, което не е преведено наскоро от латински, гръцки или дори сърбохърватски. Естествено, ако историята е добра, книгата е обречена завинаги.

— Колко невероятно освежаващо е да чуеш член на така наречения масов пазар да говори открито. Иска ми се да сторите същото и в напечатан вариант. Ъруин Шоу е казал в отзивите си за една от книгите на Марио Пузо, забравих коя: „За някой литературни критици написването на книга, която е популярна и финансово успешна, се нарежда в челните места на списъка на нефизическите престъпления“. Съгласна съм с вас, Зоуи. Трудно е да напишеш нещо, без хората да бъдат отблъснати още на първия подстъп от злобни критици. Като че ли никога не може да има успех и в двете посоки. Елитните критици могат да сипят хули по популярната литература, но простолюдието, което харесва добрата история — благословено да е — никога няма възможност да рецензира Уилям Гадис и да каже, че не разбира и дума, нали така? И така, какво стана с Арома Рос?

— Ами, бях права. Идеята е била на агента й. Грабни момента и всичко останало, супермоделите са новите икони на света, те изместват филмовите звезди в очите на младите. Повече тийнейджъри в САЩ могат да назоват супермодел, но не и името на президента им и така нататък. Имах забавна момичешка среща с нея и с няколко от букърите в нейната лондонска агенция. Накара ме да я чакам цял час, но какво толкова, не е първата, пък и съм чакала на по-лоши места от фоайето на „Кларидж“. Тя е доста мила и умна по един детски начин. Никой няма представа за какво ще се разказва в книгата, най-малко издателите. Всичко, което искат, е да бъде „като книгата на Ивана Тръмп“. Поне Арома знае точно за какво не иска да се разказва в книгата за нея. Нищо за приятеля й или личния й живот. Проявява параноя, но това си е нейно право. Обсъдихме пазара и тя смята, че трябва да е насочена към децата, от дванадесет до двадесет години. Почувствах се малко подла — за да я накарам да се съгласи за книгата, я оставих да си мисли, че ще бъде любовен роман от сорта на „Суийт Вали Хай“, но всъщност ще трябва да е повече от това, за да оправдае аванса на издателите, който впрочем е 100 000 лири. Тя казва, че ще диктува нещата на касетофон, но, честно казано, подозирам, че аз ще трябва да измисля и напиша всичко от начало до край и така ще е по-лесно. Просто ще карам по моя преценка.

— Но все още нямате сключена сделка с нея?

— Въобще няма да сключвам сделка с нея. Двете ще имаме отделни договори с издателите и няма да се срещаме.

— Значи искате да водя преговорите по вашата сделка?

— Ако смятате, че за вас си заслужава.

— Може да се продава много добре. Ще трябва да се договорим с тях за истински хонорар, а не за фиксирана сума. Кой е издателят?

— Арти Алън-Джоунс от издателство „Холивуд“. Познавате ли го?

— Познавам Арти. Много млад, но също толкова амбициозен. Издаването на книга на супермодел ще пасне перфектно на специализацията му. Оставете на мен. Още едно уиски? Откъде сте, Зоуи? Лондон?

— Родена съм и съм израсла тук, но майка ми е французойка. Горката жена срещнала баща ми по време на войната, дошла тук и се омъжила за него. Той е от работническите квартали на Южен Лондон, продавач на плодове и зеленчуци. Говорех два езика благодарение на майка ми. Започнах да пиша за музикалната преса, когато напуснах училище, просто си пробивах път напред и оттам започнах нагоре. Не се гордеех. Пишех за всеки, който ми даваше възможност — „Мирър“, „Сън“, „Уомънс Оун“, а сега са „Гардиън“, „Сънди Таймс“ и „Татлър“. Как ви се струва — дъщеря на количкар да пише за „Татлър“? Но е нищо в сравнение с това, което вие сте направили, Поли, да основете собствена агенция и така нататък.

— Баща ми ми остави 25 000 лири — призна Поли. — Използвах ги, за да построя оранжерията, офиса ми в нея и оттогава просто имам късмет.

— Парите не са всичко. Действали сте далновидно и умно и е ясно, че имате отлична преценка. Не се подценявайте. Вие сте типичен пример за многообещаващ успех. Гордейте се с това. Аз бих.

След като тя си тръгна, Поли си направи лека вечеря и седна да гледа телевизия, но почти нищо не хапна, защото мислите й все се връщаха на Зоуи Никълс и на това, колко добре е бе почувствала Поли към края на срещата. Постоянно сравняваше Зоуи с Джоан и се чудеше защо. И двете бяха журналистки, но не можеха да бъдат по-различни: Зоуи с отношението си „върви и го направи“ и Джоан с превземките си на елитна журналистка от „Вог Хаус“. Е, не беше трудно да се види коя ще стигне по-далече в края на краищата. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че ги сравнява не заради работата им, а заради отношението им към нея самата. Джоан се състезаваше с нея и винаги успяваше да я унижи, докато щедрите хвалби на Зоуи я бяха накарали да се почувства чудесно и Поли беше сигурна, че те са искрени, не бяха казани, за да накарат Поли да й уреди по-добра сделка. Тя си легна с решението, че иска да опознае повече Зоуи Никълс, независимо дали ще й става агент, или не. Докато говореше със Зоуи, Джоан й бе оставила съобщение на телефонния секретар, първото за повече от две седмици. Звучеше подозрително, сякаш Джоан плачеше.

За своя собствена изненада Поли не се обади на Джоан нито същата вечер, нито на другата сутрин. Обади се на Зоуи Никълс, вместо това и й предложи да отидат на кино.