Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (15)

15.

Луана никога не бе срещала мъжа, настанен до нея на вечерята. Дори не ги бяха запознали, преди да седнат и до този момент той бе прекарал цялото време в съсредоточен разговор с момичето от лявата му страна.

Така че стана още по-вълнуващо, когато тя усети ръката да се придвижва под полата й, а пръстите решително да разтърсват вътрешността на бедрото й под чорапите. Тя почти се задави със суфлето от кайсии, когато той откопча едната жартиера. Тя премести стола си по-навътре под масата, за да му даде възможност да продължи да изследва, необезпокояван от другите, но за нейно огромно съжаление той махна ръката си. Тъкмо щеше да се обърне и безмълвно да го помоли да продължи, когато мъжът от дясната й страна започна отново да й говори. Тя се опита да се концентрира върху сериозния млад издател, описващ биографията, която ще публикува следващия месец, канеше се да го пита дали познава втората й майка, литературната агентка Поли де Сото — дали пък не се казваше Поли Атуел, откакто Джони си тръгна, Луана все не можеше да запомни, че не бяха разведени — когато отново усети ръката му. Този път по-нагоре. За неин ужас почувства как копчето отстрани на полата й бе разкопчано, ципът свален, а ръката се вмъкна вътре, придвижвайки се по стомаха й, допир на кожа о кожа, и надолу стисна. Показалецът започна да опипва, намери клитора й и го погали.

Луана пъхна в устата си лъжица суфле от кайсии и засмука лъжицата.

Ръката се отдръпна.

Луана дискретно оправи полата си и измърмори на издателя:

— Извинявай, трябва да отида до тоалетната. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. — Той понечи да стане, когато тя се втурна навън от трапезарията, където осъзна, че не знае в коя посока върви. Отиде в антрето и седна на един диван в дъното на стълбите, изпитвайки желание да мастурбира, втренчила поглед в черно-белите плочки на пода, чудейки се колко ли ще трябва чака.

Беше го забелязала в мига, когато пристигна с Фредерик, младият актьор, който я бе довел. Фредерик я представи на домакините, приятели на родителите му, а непознатият я бе наблюдавал из стаята, без да поглежда към лицето й, взирайки се първо в една част от тялото й, а после в друга, докато тя не му угоди, като нарочно си изпусна чантата на пода и навеждайки се да я вземе, му даде възможност да види през деколтето на изрязаната рокля гърдите й може би чак до пъпа.

Той дойде в антрето и я сграбчи за ръката, дърпайки я нагоре по стълбите. По средата, преди стъпалата да се разклонят и да се върнат обратно към първия етаж, имаше врата. Той я дръпна в банята зад стаята, затвори вратата и я притисна към нея. Две хавлии паднаха на пода. Без дори да си съблече сакото си, той свали ципа си и извади възбудения си пенис, дебел, необрязан, с голям гладък връх. Извади презерватив от джоба си.

— Искаш ли първо да духаш?

Луана автоматично отвори уста. Искаше, но нямаше време. Тя прокара език навън и навътре по устните си и започна да го смуче. Той стисна гърдите й през роклята и се обърна, за да нахлузи презерватива. Луана го хвана и го насочи към себе си, вдигайки роклята с другата си ръка. С едно бързо движение той влезе вътре. Започна да се движи бързо, сграбчвайки я за раменете. Зад него тя виждаше отраженията им в огледалото над умивалника, панталоните му, свлечени на глезените, и точно под сакото голите му задни части се повдигаха към нея, когато ударите по вратата зачестиха. Тя нямаше да стигне до оргазъм. Никога не стигаше. Умът й започна да блуждае. Спомни си за какво й напомня позата им: сцената от „Кръстникът“, когато Джеймс Каан чука една гостенка в стая на горния етаж на сватбата на сестра си.

Стоновете й се усилиха, докато се правеше, че свършва и той затисна устата й с ръка, въпреки че шумът от блъскането на тялото й по вратата бе също толкова силен. Тя цялата трепереше, когато той се отдръпна от нея. Вдигна панталоните си, оправи се и излезе, без да я погледне дори веднъж.

Когато се върна долу, те се бяха преместили от трапезарията и пиеха кафе в съседната стая. Той седеше на страничната облегалка на един стол, галейки русата коса на седналата жена. Както Луана разбра, той беше брат на домакина, а русата жени — негова съпруга. Нямаше да го види повече. Чудеше се как винаги успяваха да изберат нея. Как винаги знаеха за нея?

Фредерик я закара вкъщи или по-скоро в неговия апартамент в Ърлс Корт. На Луана въобще не й хрумна, че тази вечер вече се бе чукала с един мъж. Тя позволи на обзетия от желание Фредерик да я съблече и да опита непохватно, игриво предисловие, преди да навлезе в нея. Трябваха му повече от петнадесет минути, за да свърши. Тънкулявият му пенис й причиняваше приятен гъдел, но нямаше начин да я задоволи. Никой не можеше, особено Фредерик. Тя заблиза разсеяно лицето му и тъй като започна да й се доспива, се залови да пощипва зърната му, за да го накара да побърза. Обикновено имаше ефект.

Бедният Фредерик.

 

 

Веднага щом пристигна у Хендерсънови, Поли видя, че отново бяха поканили Едуард Холанд. Господи, Граниа Хендерсън беше упорита. Тя явно смяташе, че тъй като бе единствена от авторите на Поли, пишеща романтични книги за „Милс и Бун“, това автоматично я правеше идеалната сватовница. От момента, в който новината за напускането на Джони бе започнала да се разпространява, Граниа бе звъняла веднъж месечно с безпогрешна редовност, канейки я на гости. Поли бе успявала да се извини, че е заета за всички покани, освен две — и в двата случая Едуард Холанд беше там. И ето го сега за трети път. Поли беше разменила с него повече от няколко думи на коктейлите и на вечерите за правостоящи, на които й двамата бяха канени преди, но сега събитието беше на маса и чувствайки се като в капан, Поли установи, че са я настанили до него.

— Имаше ли възможност да си поговориш с Едуард Холанд? — Беше попитала Граниа след една вечеря за правостоящи, опитвайки се да звучи невинно. — Срещала си го веднъж на нашия последен коктейл, помниш ли? Не? Колко жалко. Разведен е от точно две години. Тя беше абсолютна крава. Мразех я. Скъпият Едуард, толкова го обичаме… Както и да е. Ще направя всичко възможно да се срещнете отново.

И ето ги тук. Беше доста привлекателен, призна си Поли. Около петдесетте. Нямаше много коса на темето си, но там, където имаше, бе изненадващо гъста и съвсем малко посивяла. Приятни сиви очи. Доста румени бузи. Не много висок. Правилно телосложение. Изразителни ръце с внимателно поддържани нокти. Поли бързо махна лактите си от масата и скри нелакираните си нокти в скута, далеч от погледите.

— Срещали сме се и преди, нали? — Той й предложи панерката с хляб. — Аз съм Едуард Холанд. В рекламния бизнес съм. Вие сте Поли, нали?

— Запомнили сте добре. Поли Атуел.

— Припомнете ми с какво се занимавате.

— Литературен агент съм.

— Разбира се. Вие сте агентката на Граниа. Как върви бизнесът?

— Доста добре. А рекламата?

— По-добре отвсякога. Знаете ли, работил съм дори с Питър Мейл?

— Наистина ли?

— О, да, Питър и аз. Ей така бяхме.

— Божичко.

— Разбира се, това беше отдавна.

— Разбира се.

— Чудя се, дали в мен не се крие автор на бестселър?

— Не знам. Крие ли се?

— Ами, нали съм в рекламата. Като Питър.

— Не съм сигурна, че е свързано с това. Можете ли да пишете? Прекарвали ли сте година някъде? В Прованс, например?

— Ами, не, всъщност не. От години не мога да се измъкна от Кембъруел. Още откакто жена ми си тръгна.

Поли не обърна внимание на последното.

— И хареса ли ви книгата на стария ви приятел Питър?

— „Една година в Прованс“ ли? Истината е, че не съм я чел.

— Истината е — каза Поли със смях, — че и аз не съм, поне не тази. Но четох — или по-скоро хвърлих поглед на — „Палавият Уили“.

— Това пък какво е?

— Страхотен хит. Комикс за един говорещ хуй.

Едуард Холанд стана яркорозов. „О, боже, притесних го, помисли си Поли, той наистина е много сладък.“

Към края на вечерта тя попита Граниа за номера на местната таксиметрова фирма и Едуард скочи на крака.

— Не искам да чуя за това. Ще ви закарам.

— Едуард, ние сме в Клапам. Ти живееш в Кембъруел. Поли е точно в обратната посока. Тя живее на Нотинг Хил Гейт. — Дори Граниа беше изумена. — Семейство Симпсън минават покрай нейната къща.

— Настоявам — каза Едуард сериозно и Поли направи усилие да не се изкикоти.

— Тази книга „Палавият Уили“ — каза той, когато спря пред къщата — звучи забавно. Ще си я купя.

— Тогава можете да накарате приятеля си да ви даде автограф.

— Не, той всъщност не ми е чак приятел — призна Едуард. — Казах го, защото исках да се изфукам.

— Е, много ви благодаря за това, че ме докарахте. Страхувам се, че страшно много ви отклоних от вашата посока. Мога ли да ви предложа едно питие като компенсация? — Поли вече излизаше от колата, като мислеше, че ще й откаже.

Той изскочи след нея.

— Ще бъде чудесно.

Докато изкачваха стъпалата, отвътре започна яростно джавкане и Поли внимателно отключи входната врата и бе нападната от Зюти, която скачаше нагоре към нея, а пернатата й опашка неистово се размахваше. Тя взе бележката, оставена от Джони на масата в антрето.

„Скъпа Пол, къде си? Звънях ли звънях, но беше все телефонният секретар. Никой не отвори и когато дойдох, затова си позволих да вляза. Надявам се, че нямаш нищо против, но оставих Зюти. Трябва да отида в Париж до другиден. Храната й е и кутия под масата в антрето. Също така и новият й кош. Опитвам се да я дресирам да не спи в леглото ми. Малко късничко, но все пак. Кажи й «Барки!», посочи коша и тя би трябвало да скочи вътре и да заспи. Ще я взема след четиридесет и осем часа. Яде веднъж на ден, вечер. Нахранил съм я днес, така че не й давай нищо, колкото и врява да вдига.

Дж.“

Зюти не хареса Едуард Холанд и ръмжейки, нападна връзките на обувките му.

— Барки! — каза Поли строго. Едуард изглеждаше стреснат. — Не вие, Едуард, а това. Барки! — Поли вдигна Зюти за врата и я запрати в коша. — Стой! Проклето куче. Какво ще пиете, Едуард?

— Уиски, моля. С вода. Догоре.

— И откога познавате семейство Хендерсън?

— О, от години. Съпругата ми е била в едно училище с Граниа. Граниа я обожава. Беше съкрушена, когато се разделихме.

Поли чу гласа на Граниа, който ясно каза: „Тя беше абсолютна крава!“.

— Вие също сте разведена, нали? — каза Едуард, като леко се приближаваше по канапето към нея.

Зюти я спаси, като се изстреля обезумяла от коша и започна да души под външната врата, като опашката й се поклащаше.

— Зюти! Барки! Веднага! — започна Поли, а после се чу шум от ключ в ключалката и Джони влезе с бейзболна шапка и дънково черно палто, под което се подаваха джинси и маратонки.

— Здрасти, Пол.

— Какво стана с Париж?

— Изпуснах проклетия самолет. Верижно сблъскване на улицата. Таксито не можа да го заобиколи. Как е моето сладурче! — Зюти бе скочила в ръцете му.

„Каква абсолютно нелепа гледка“, помисли си нежно Поли.

— Джони, това е Едуард Холанд.

Джони се приближи, като все още държеше Зюти.

— Едуард, това е Джони де Сото.

— Съпругът ви? — Едуард изглеждаше напълно смаян.

— Да, и филмов продуцент — каза Поли. — Едуард е в рекламата. Бил е приятел с Питър Мейл.

— Как е Питър? — Поли обърна очи нагоре. Тя знаеше със сигурност, че Джони никога не бе срещал Питър Мейл в живота си. — Пол, казах ли ти, че отивах в Париж, за да получа окончателното разрешение за „Господин Неподходящ“? Ще стане скоро. След всичкото това чакане.

Джони бе уредил „Господин Неподходящ“ като френска копродукция, при условие че половината от филма се заснеме във Франция.

— По-добре да се връщам в Кембъруел. — Едуард остави питието си.

— Не би ли могъл да ни оставиш със Зюти по пътя, а? Роланд Гардънс. — Поли се обърна с гръб. Джони понякога използваше стария апартамент на Едит, където за пръв път бе прелъстил Поли, и споменаването му все още я караше да усеща носталгия.

Докато тя изпращаше Джони, Едуард нервно прошепна:

— Мога ли да ти се обадя? Ще ми дадеш ли номера си?

— Аз ще ти го дам в колата — извика Джони през рамо. — Лека нощ, Пол.

Поли затвори вратата с крак.

След няколко секунди я отвори отново.

— Джони — извика тя в нощта, — забрави Барки!

И хвърли кучето след него.