Крейг Ръсел
Братът Грим (52)

51.

21:30 ч., четвъртък, 22 април

Алтона, Хамбург

Лина Ритер реши, докато се мъчеше да навлече костюма, че вече става прекалено стара за това. И наистина беше прекалено стара. Това беше кариерата й през последните петнадесет години и сега; на тридесет и пет, беше крайно време да спре. В края на краищата тази игра е за по-млади жени. Бяха я принуждавали все повече и повече да се „специализира“: да угажда на все по-изчанчените и екзотични вкусове на по-особени клиенти, и ролята на доминатрикс би й подхождала много повече. Там поне нямаше чукане през повечето време. Трябваше да заповядваш на някой дебел бизнесмен около половин час, да го пляскаш по задника, ако прекалено бавно изпълнява нарежданията ти, и после да му кажеш колко е бил лош и колко си му сърдита, че е отскочил назад. Плащаха доста добре, здравните рискове бяха по-малко и клиентите й за наказание често вършеха вместо нея домашната й работа. Тази вечер обаче работата щеше да бъде по-тежка. Мъжът, който беше я поръчал, беше й дал пачка пари в аванс. След това беше уговорил прецизни инструкции, вечерта да облече дрехите, които й е донесъл. Тя разбра от този смешен шантав костюм, че тази вечер няма да бъде доминиращият партньор, и беше се примирила с чукането с грамадния тип.

Беше пристигнал точно навреме и сега я чакаше в спалнята, докато тя се намъкваше в купената от него дреха с един-два номера по-малка от нейния размер. Какво ли не трябва да прави едно момиче, за да си изкарва хляба! Лина беше забравила колко огромен беше клиентът й. Огромен, но спокоен. Почти срамежлив. Няма да й създава никакви неприятности.

Лина влезе в стаята и се завъртя.

— Харесва ли ти? — Тя спря посред въртенето, когато го видя. — О! И ти си облякъл специален костюм…

Той стоеше до леглото. Беше изгасил всичко, освен малката лампа до кревата, и стоеше полуобърнат. Всичко в стаята изглеждаше смалено от тъмната му грамада. Носеше малка гумена маска, като детска, представляваща вълча муцуна. Вълчите черти бяха разкривени, тъй като мъничката маска беше разтегната върху прекалено едрото му лице. Тогава Лина разбра, че той всъщност не е с някакъв много тесен по кожата костюм, както помисли отначало, а просто цялото му тяло, от глезените до гърлото и ръцете до китките, беше покрито с татуировки. Само думи. Всичките със стар предвоенен шрифт. Той стоеше масивен и мълчалив, с тази глупава маска и това татуирано тяло, с лампа зад гърба си. Лина се изплаши. Тогава той заговори.

— Донесох ти подарък, Гретел — каза той с глас, приглушен от гумената маска.

— Гретел? — Тя погледна костюма си. Този, който той беше донесъл. — Това не е костюм на Гретел. Да не съм го облякла грешно?

Главата зад прекалено малката гумена маска се поклати бавно. Той протегна ръка, в която имаше лъскава синя кутия, вързана с жълта панделка.

— Донесох ти подарък, Гретел — повтори той.

— О! О, благодаря! Обичам подаръците. — Лина направи нещо, което смяташе за кокетен реверанс, и взе кутията. Правеше всичко възможно да скрие треперенето на пръстите си, докато развързваше панделката.

— Така… Какво имаме тук? — каза тя, като вдигна капака на кутията и надникна вътре.

Докато писъкът й проряза въздуха, той вече беше стигнал до нея.