Крейг Ръсел
Братът Грим (44)

43.

11:20 ч., неделя, 18 април

Норддайх, Остфрийзланд

— Наистина не разбирам защо не ти харесва това място. — Сузане държеше лицето си обърнато към слънцето и ветреца, които си играеха безпрепятствено по широките кални ивици на Ватермеер, останали след водата и опънати от хоризонт до хоризонт. Те вървяха, докато петна от пясъчния плаж започнаха да се вмъкват в лъскавата чернота на калта. Мокрият кален пясък навлизаше между пръстите на босите крака на Сузане. — Чудесно е!

— И предлага толкова много. — В усмивката и тона на Фабел имаше подигравателен ентусиазъм. — Може би този следобед ще отидем в Музея на чая или до Парка за океански вълни и ще поплуваме.

— Ами и двете звучат добре — възрази тя. — Няма нужда да бъдеш саркастичен. Мисля, че дълбоко в себе си не мразиш мястото толкова, колкото показваш.

Група туристи минаха покрай тях и ги поздравиха. Това бяха по-сериозни изследователи на калните ивици, водени от местен водач, а голите им крака бяха лъскави и черни от богатата кал на плитчините. Сузане обви ръката си около тази на Фабел, привлече го по-близо до себе си и положи глава на рамото му, докато вървяха.

— Не — отговори Фабел. — Не го мразя. Това е просто усещането, което според мен всички имаме за мястото, където сме израсли. Необходимост да избягаш. Особено ако е провинциално. Винаги ми се е струвало, че Норддайх е възможно най-провинциалното място.

Сузане се разсмя.

— Цяла Германия е провинциална, Ян. Всеки си има своя Норддайх. Всеки има своя роден край.

Фабел поклати глава и острият вятър разроши русата му коса. Той също беше бос, облечен в стара дънкова риза, избеляло синьо яке и памучен панталон, който беше навил над глезените си. Светлосините му очи бяха скрити зад слънчеви очила. Приличаше на момче. Сузане никога не беше го виждала облечен толкова небрежно.

— Може би точно затова вълшебните приказки са съхранени в Германия по-дълго от всякъде другаде — защото ние сме се вслушвали в предупрежденията никога да не скитаме далече от познатото, лесното и удобното… От нашия роден край. Но все пак не това е моето място, Сузане, а Хамбург. Моето истинско място е в Хамбург. — Той се усмихна и леко я завъртя в широк полукръг, докато застанаха с лице към брега, където цветът на пясъка се смени от лъскавокафяв до златистобял, а хоризонтът беше очертан от тясната зелена лента на дигите. — Хайде да се връщаме.

Те повървяха известно време в съзерцателно мълчание. Тогава Фабел посочи дигата пред тях.

— Когато бях малък, прекарвах там с часове, като гледах морето. Изумително е колко често се променят тук небето и морето, и колко бързо.

— Мога да си представя. Виждам те като много сериозно малко момче.

— Трябва да питаш майка ми. — Фабел се засмя.

Без сам да знае защо, нямаше търпение да доведе Сузане тук, да я покаже на майка си. Особено след като беше решил да съчетае това с уикенда с дъщеря си. Но както и на вечерята с Ото и Елзе, красотата на Сузане, държанието и чарът й отново спечелиха. Дори когато беше казала на майка му, че все още има намек на приятен английски акцент. Фабел беше трепнал от неудобство — майка му обичаше да си мисли, че говори съвършен, лишен от акцент немски, и като деца Фабел и брат му Леке бяха се научили да не поправят майка си — учителката — когато сбърка някой член. Но Сузане някак си съумя да накара майка му да приеме това като комплимент.

Бяха дошли тук заедно. Сузане и Габи прекараха по-голямата част от пътуването в добродушни шеги за сметка на Фабел. Пътуването и уикендът тук, в Норддайх, хем се харесаха на Фабел, хем го смутиха. За пръв път след развода с Ренате беше изпитал отново чувство за семейство.

Сутринта се събуди пръв, като остави Сузане да си доспи. Габи рано-рано се беше отправила към Норден, „майката“ на Норддайх.

Той приготви закуска заедно с майка си, като я гледаше как поддържа същата кухненска рутина от времето на детството му. Но сега, въпреки бързото й и почти пълно оздравяване, се движеше по-бавно, по-премерено. И изглеждаше по-крехка. Говориха за покойния баща на Фабел, за брат му Леке и семейството му и накрая за Сузане. Майка му сложи ръка над китката му и каза: „Искам само отново да си щастлив, синко“. Говореше с него на английски, което още от детството му беше признак на близост между тях, като техен таен език.

Фабел се обърна към Сузане и потвърди предположението й.

— Права си, бях сериозно момче, предполагам. Прекалено сериозно. Прекалено сериозен и като момче, и като мъж. Последния път, когато бях тук, брат ми Леке каза почти същото: „Винаги си бил толкова сериозно дете“. Често седях там на насипа зад къщата и гледах над морето, като си представях дългите кораби на англите и саксите, надули платна към келтския британски бряг. За мен това определяше това място, този бряг. Гледах морето и съзнавах огромността на Европа зад себе си и откритото море пред мен. Предполагам, че е свързано и с това, че майка ми е англичанка. Толкова много е започнало тук. Англия е възникнала тук. Америка. Целият англосаксонски свят от Канада до Нова Зеландия. Те са се събрали тук — англите, ютите, саксонците… — Фабел замълча, сякаш собствените му думи го бяха изненадали.

— Какво има? — попита Сузане.

Той горчиво се засмя.

— Пак за този случай… Тази история с Грим… Като че ли не мога да се измъкна от него. Или по-точно като че ли никога не мога да се отдалеча достатъчно от някого от братята Грим.

— Надявам се, няма да говорим за работа. — Тонът на Сузане беше пресилено заплашителен.

— Пак си помислих за ингвеоните, „хората на морето“, децата на Инг. Внезапно си спомних къде за пръв път прочетох за тях. В „Тевтонска митология“ от Якоб Грим. Драсваш, където и да е по повърхността на немската лингвистика или история и откриваш връзка с Грим. — Фабел направи извинителен жест. — Извинявай. Това всъщност не е служебен разговор. Просто говорех за автора, Герхард Вайс. Той казва, че всички сме уникални, но сме фактически вариации на една тема, и затова преданията и приказките имат постоянен резонанс и практическо значение. Но не мога да се избавя от усещането, че приказките на Грим са толкова… толкова германски. Дори тези, които имат произход или подобие вън от Германия. Може би както французите и италианците имат инстинкт за храна, така ние имаме инстинкт за митове и легенди. Балада за Нибелунгите, Братя Грим, Вагнер и какво ли не.

Сузане сви рамене и те отново замълчаха. Когато стигнаха до широката ивица бяло-златен пясък на дюните, се отправиха към заградената двойна седалка от плетена ракита, където бяха оставили кърпите и обувките си. Седнаха на завет от вятъра и се целунаха.

— Е — каза Сузане, — щом няма да ме заведеш в чудесния воден свят на Веленпарк или да оценя културните богатства на Музея на чая, може би трябва да се върнем и да заведем майка ти и Габи на някое хубаво място за обяд.