Крейг Ръсел
Братът Грим (36)

35.

10:30 ч., сряда, 14 април

Нордерщед, Хамбург

Херман беше направил усилие да поддържа нещо като разговор, но след толкова много едносрични отговори се беше отказал и гледаше градския пейзаж, който се хлъзгаше край тях, докато Ана караше към Нордерщед. Когато паркираха пред къщата на семейство Елерс, Ана се обърна към него и сглоби първото цяло изречение, откакто бяха излезли от управлението.

— Интервюто ще взема аз, нали? Ти си тук да гледаш и да се учиш, ясно ли е?

Херман въздъхна и кимна.

— Знае ли господин Клат, че сме тук? Човекът от криминалната полиция в Нордерщед?

Ана не отговори и беше вече на половината път до входната врата, когато Херман разкопча предпазния си колан.

Ана Волф се беше обадила на госпожа Елерс, преди да тръгнат. Не искаше да мислят, че са намерили тялото на Паула или че е станало нещо ново и значително по случая. Просто реши отново да обсъди с тях някои подробности. Това, което Ана още не беше разкрила и се опитваше да научи, беше защо името на Паула Елерс беше оставено в ръката на „смененото“ дете. А повече от всичко я водеше непреодолим импулс точно тя да намери Паула. Да я върне на семейството й, дори ако това би означавало да върне труп.

Ана се изненада, че господин Елерс също е вкъщи. Бледосин работен комбинезон, омазан с тънък слой тухлен прах или нещо подобно, висеше като чувал на високата му мършава фигура. Той донесе кухненски стол и седна на него, вместо да цапа тапицерията във всекидневната. Ана предположи, че госпожа Елерс му е телефонирала на работата и той е дошъл направо оттам. И отново имаше напрежение в позите на двамата Елерс, което Ана намираше смущаващо и досадно: тя беше обяснила пределно ясно, че новини няма. Представи им Хенк Херман. Госпожа Елерс отиде в кухнята и пак се появи с поднос с каничка кафе, чашки и бисквити.

Ана мина направо към въпроса. А въпросът беше за Хайнрих Фендрих, бившият учител по немски на Паула.

— Толкова пъти вече говорихме за това! — Лицето на госпожа Елерс изглеждаше уморено и изпито, сякаш от тригодишно недоспиване. — Не можем да смятаме, че господин Фендрих има каквото и да било общо с изчезването на Паула.

— Откъде можете да бъдете толкова сигурни? — обади се от ъгъла Хенк Херман, който седеше там с чаша кафе на коляното. Ана го стрелна с поглед, който той като че ли не забеляза. — Имам предвид нещо особено, което ви прави толкова сигурни?

Господин Елерс сви рамене.

— След това… След като Паула изчезна, той много ни помагаше и ни подкрепяше. Беше наистина много, много разтревожен за нея. Не би могло да е преструвка. Дори когато от полицията постоянно го разпитваха, знаеха, че търсят не където трябва.

Ана кимна замислено.

— Слушайте, знам, че на такъв въпрос е неприятно да се отговаря, но подозирали ли сте някога, че интересът му към Паула е бил… ммм… неуместен?

Господин и госпожа Елерс си размениха погледи, които Ана не можа да разчете. После бащата поклати пепелнорусата си глава.

— Не. Не. Не сме… Господин Фендрих изглежда беше единственият учител, с когото на Паула й беше интересно, за съжаление. Мислех си, че е странно един учител да ти идва вкъщи, и други такива, но той беше много… не знам как му казвате… много категоричен, че Паула е много способна, особено по немски, и че трябва да отидем в училище за среща с директора. Но никой от другите учители не я смяташе за особено умна и не искахме много да си вири носа, а после да страда.

Ана и Херман седяха във фолксвагена пред къщата на семейство Елерс. Ана беше стиснала волана и седеше неподвижна, с очи вперени през стъклото.

— Май попаднахме в задънена улица? — попита Херман.

Ана го погледна безизразно, после решително завъртя ключа на стартера.

— Още не. Първо ще направя една обиколка…

Като знаеше чувствителността на Фендрих към полицейските разпити, Ана реши първо да телефонира, този път от клетъчния си телефон по пътя на юг от Нордерщед. Позвъни в училището, където той се беше преместил, но не каза, че е от полицията в Хамбург. Фендрих не беше особено доволен, но се съгласи да се срещнат в кафенето на гаровия площад в Ралщед.

Той вече ги чакаше, когато пристигнаха, като старателно разбъркваше капучино. Когато влязоха, вдигна очи и огледа Херман с безразлично подозрение. Ана представи новия си партньор и двамата седнаха до кръглата маса.

— Какво искате от мен, комисар Волф? — В тона на Фендрих се долавяше уморен протест.

Ана плъзна слънчевите очила нагоре по косата си.

— Искам да намеря Паула, господин Фендрих. Тя или е жива и е била подложена на Бог знае какви мъчения през последните три години, или — и двамата знаем, че това е по-вероятно — лежи някъде мъртва. Скрита от света и семейството си, което просто иска да си я оплаква. Не знам основата на отношенията ви с нея, но смятам, че вие наистина сте държал на Паула. Просто трябва да я намеря. А от вас искам, господин Фендрих, каквото и да било, което може да ме отправи във вярната посока.

Фендрих отново разбърка капучиното си, вторачен в пяната. Когато вдигна очи, каза:

— Познавате ли драматурга Джордж Бърнард Шоу?

Ана сви рамене.

— Това по-скоро е в интересите на шефа ми. Комисар Фабел е по-запознат с английските неща.

— Всъщност Шоу е ирландец. Той казва: „Който може, прави. Който не може, учи другите“. Това практически осъжда всички преподаватели като некадърници. Но той отрича също и че преподаването може да се „прави“. Не се нося по течението в тази професия, госпожо Волф. Тя е моето призвание. Обичам я. Всеки ден се изправям пред клас след клас с млади умове. На които тепърва предстои да бъдат напълно оформени и развити. — Той се облегна назад и горчиво се изсмя. Ръката му още беше върху лъжичката и вниманието му отново се насочи към повърхността на кафето. — Разбира се, има толкова много… замърсяване, както мисля, че го наричате. Културно замърсяване — от телевизията, от интернет и всички задръстващи съзнанието технологии, които се струпват върху днешните млади хора. Но все пак от време на време попадаш на свеж, чист ум, който просто чака да си разшири хоризонтите, да ги взриви. — Очите на Фендрих се оживила. — Имате ли представа какво значи да те разследва полицията за престъпление като това? Не. Нямате. Но сте наясно какво е да си в такова положение, когато си преподавател. Човек, на когото родителите доверяват най-скъпите си същества. Вашият колега, господин Клат, почти разруши кариерата ми. Почти разруши мен. Учениците избягват да остават насаме с мен. Родителите и дори колегите ме гледат с неприкрита враждебност. — Той замълча, сякаш беше хукнал нанякъде и после не можеше да разбере накъде тича. Погледна двамата полицейски офицери. — Не съм педофил. Нямам сексуален интерес към малки момичета и момчета. Нито физически интерес. Интересуват ме само умовете им. А умът на Паула беше диамант. Кристално ясен, плашещо остър и проницателен интелект, грубо казано. Нуждаеше се от рафиниране и полиране, но беше необикновен.

— Ако е така — каза Ана, — не разбирам защо само вие единствен сте прозрял това. Нито един друг преподавател не е виждал в Паула нещо повече от средното, та дори и под него. Дори родителите й са склонни да мислят, че грешите.

— Права сте. Никой друг не го виждаше. Защото просто не гледаха. Често смятаха Паула за мързелива и отнесена, а не просто бавна. Точно както става, когато надарено дете е впримчено в образователно обкръжение — или домашно, ако щете — в което няма достатъчно интелектуални предизвикателства. Другото е, че надареността на Паула се проявяваше само по моя предмет — тя имаше природно ухо и талант за немския език. А когато пишеше… Когато пишеше, беше като песен. Така или иначе, освен тези, които не виждаха това, имаше и такива, които не искаха да го видят.

— Родителите й? — попита Хенк Херман.

— Именно. Паула написа едно съчинение за домашно… Беше почти като вълшебна приказка. Тя танцуваше през нашия език. Там, в този малък текст, написан с детска ръка, видях човек, който ме накара да се почувствам прозаичен сухар. Взех го, отидох при родителите й и ги накарах да го прочетат. Нищо. За тях той не означаваше нищо. Баща й ме попита за какво ще са й приказките, като се наложи да си търси работа. — Внезапно сякаш цялата енергия за кратко припламна у Фендрих и се отля надалече. — Но Паула вече е мъртва. Както казахте, и вие го знаете, и аз го знам.

— А защо вие го знаете? Какво ви прави така сигурен, че ако е била интелектуално толкова потискана, колкото казвате, просто не е избягала? — попита Херман.

— Защото не ми писа. Нито на някой друг. Ако беше избягала от къщи, абсолютно съм сигурен, че би оставила писмо, бележка… нещо написано. Както казах, написаните думи бяха нейната сила. Не би предприела такава важна стъпка, без да напише нещо върху хартия, за да я отбележи. Щеше да ми пише.

Тримата излязоха от кафето заедно. Херман и Ана се ръкуваха с Фендрих и тръгнаха към паркинга. Фендрих сякаш се колебаеше пред вратата на кафенето. Ана и Херман бяха изминали само няколко метра, когато го чуха да вика:

— Комисар Волф!

Имаше нещо в движенията му, както се бавеше пред прага до кафенето, което подсказа на Ана, че трябва да отиде сама. Тя подаде ключовете на партньора си.

— Имаш ли нещо против?

Херман сви рамене и продължи към колата. Фендрих пресрещна Ана по средата на разстоянието.

— Комисар Волф, може ли да ви кажа нещо? Неофициално…

— Съжалявам, не знам дали мога да обещая…

Фендрих я прекъсна, сякаш не искаше да чуе причина да не съобщава това, което беше решил да съобщи.

— Имаше нещо. Нещо, което не съм казвал на полицията навремето, защото… ами предполагам, защото би ви се сторило лошо.

Ана се опита да скрие нетърпението си, но безуспешно.

— В отношенията ми с Паула нямаше нищо неподходящо, кълна ви се. Но малко преди да изчезне й подарих нещо. Книга. Не казах нищо за нея тогава, защото знаех, че онзи детектив, Клат, ще изопачи значението на това.

— Каква беше тя? Коя книга й подарихте?

— Исках тя да разбере основите на немската литературна традиция. Подарих й екземпляр от „Детски и семейни приказки“. От Братя Грим.