Крейг Ръсел
Братът Грим (32)

31.

9:40 ч., вторник, 30 март

Бланкенезе, Хамбург

Фабел беше уговорил да се срещне с Мария във вилата на Лаура фон Клостерщад в Бланкенезе. Както и се очакваше, беше огромен имот. Беше построена по-късно от съседските и проектът й определено беше повлиян от стила Модерн. По много начини тя напомняше на Фабел пищните калифорнийски сгради в стил Арт деко, които преобладаваха в холивудските черни филми от 1930 и 1940-те години. Когато паркира на алеята отвън, Фабел изпита чувството, че шофира олдсмобил и трябва да оправи яката на тренчкота си.

Вътрешността на къщата беше пълна с открити пространства с изчистени линии. Фабел и Мария влязоха в обширна приемна с двойна височина и висок, елегантен, завършващ с дъга прозорец, който сякаш правеше хола още по-висок. Беше от цветни стъкла с дизайн в модернистичен стил — единственото цветно петно в иначе леденобялата приемна.

— Единственият недостатък на минимализма е, че може да ти дойде прекалено много… — Краткият смях на Фабел замря под неразбиращия поглед на Мария.

Фабел се изненада, когато видя сенатор Хуго Ганц да ги чака в хола. Цветът на лицето му беше още по-червен от обикновено. До него седеше млад мъж, най-много на двадесет и седем — осем години, но с прекомерно консервативен костюм, сякаш за да си придаде авторитет, който възрастта не му позволяваше. Имаше същите фини черти и светлоруса коса като мъртвата жена, но те не изглеждаха съвсем на място у един мъж.

— Господин главен криминален комисар Фабел, това е Хуберт фон Клостерщад — представи го Ганц. — Братът на Лаура.

— Много съжалявам за загубата ви — каза Фабел, като се ръкува с него.

Ръката на Фон Клостерщад беше студена и едва докосна неговата. Леко кимване в отговор на съболезнованието. Светлосините му очи бяха ясни и откровени. Или беше скрил дълбоко скръбта си зад ледена студенина, или възможността смъртта на сестра му да го засегне си имаше естествени граници.

— Имате ли някакъв напредък в разследването, детектив?

Ганц заговори преди Фабел да успее да отговори.

— Главният заподозрян е избягал, Хуберт. Психопат на име Олсен. Но е само въпрос на време комисар Фабел и екипът му да го открият и арестуват.

Фабел не заговори веднага. Беше ясно, че директорът Ван Хайден информираше Ганц за всяка подробност на разследването и на свой ред сенаторът предаваше информацията, както и на когото намери за добре. Фабел веднага реши да ограничи докладите си за хода на разследването пред Ван Хайден.

— Ние работим по няколко линии. — Той многозначително погледна Ганц. — Тук ли живеете, господин Фон Клостерщад?

— Не. Не, за бога. „Леденият дворец“? Това беше мястото на Лаура за усамотяване. Аз имам апартамент в Алстер. Тук съм само за да помогна с каквото мога.

— А родителите ви уведомени ли са?

— Пътуват от Ню Йорк — отговори Хуберт. — Бяха там за благотворителна проява… За загиналите на единайсети септември германци.

— Свързахме се с полицията в Ню Йорк да ги уведомя — обясни Мария.

Фабел кимна.

— Ако не възразявате, ще огледам наоколо.

Хуберт се усмихна студено и учтиво и посочи една от вратите.

— Ще бъда в кабинета с господин Ганц. Трябва да подредя някои от книжата на Лаура.

— Ако не възразявате, бихме искали да не пипате нищо засега. Първо трябва да го проверим ние.

— Разбира се. — Усмивката на Хуберт се охлади с още няколко градуса.

Ганц доброжелателно сложи ръка на рамото му.

— Ще чакаме в моя дом, Хуберт.

Фабел и Мария вървяха из вилата от стая в стая като двама кандидат-купувачи на къщата. Лаура фон Клостерщад явно бе имала отличен вкус за мебели и обзавеждане. Сдържан вкус. Прекалено сдържан. Изглеждаше сякаш нарочно се е старала да съчетае разкош със спартанство. Една стая особено разтревожи Фабел. Просторна, пълна само със светлина от южен прозорец. Беше стая, която повечето хора биха превърнали в свое главно жизнено пространство. Но единствената мебел в нея беше шкаф със си-ди плейър до стената и кресло с висока облегалка като трон, сложено в центъра на стаята и обърнато към прозореца. Въпреки празнотата й Фабел веднага разбра, че стаята е била използвана. Вдъхваше чувство на безутешност, на самотност — явно Лаура фон Клостерщад е била много потисната. Отиде до шкафа и отвори вратата. Вътре имаше няколко диска. Фабел с изненада откри, че музикалните предпочитания на младата жена съвпадаха до известна степен с неговите собствени. Дисковете бяха със съвременна класическа музика от скандинавски и балтийски композитори. Фабел провери плейъра. Вътре имаше диск: Кантус Арктикус, опус 61, на финландския композитор Ейноюхани Раутаваара.

Фабел натисна бутона и седна на единствения стол. Флейта имитираше трелите на птица. После започна кантатата, не с човешки гласове, а със звуци на арктически морски птици. Птичата песен се усили, дисонантни викове на стерни и чайки се смесиха, флейтата и медните отстъпиха на широки, бавни оркестрови вълни пред ромоленето на арфа. Фабел беше слушал и преди това произведение, имаше същия диск и както винаги се пренесе в обширните бели арктически пространства: въображаем изглед, колкото гол, толкова и прекрасен. Леденият дворец. Така Хуберт, братът на Лаура, беше определил тази къща, за да опише студената изолация на сестра си в нея.

Той послуша още малко музиката, после изключи плейъра. Двамата с Мария продължиха да обикалят къщата. Тихо, и все пак лишено от угризения нахлуване в най-съкровените пространства на чужд живот. Прелистваха книгите на Лаура, поглеждаха в нощните шкафчета и в гардеробната до спалнята, огледаха козметиката върху огромна тоалетка от тридесетте години с осветено огледало.

Стигнаха до задната част на къщата. Двукрила врата водеше към дълга зала с басейн. Той достигаше плътно до стената от едната страна, а от другата имаше кабина за преобличане и сауна. Прозорците в далечния край на басейна покриваха цялата стена. Фабел виждаше само небе. Приличаше на картина с подвижни облаци.

— Ооо! — чу Фабел гласа на Мария до себе си. — Това трябва да струва цяло състояние.

Фабел си представи, че плува в басейна към небето. Както и оскъдно обзаведената стая долу, Лаура фон Клостерщад беше оставила нещо от себе си тук. Това беше поредното място за самотно съзерцание. По някаква причина идеята за плувно парти в това пространство изглеждаше абсурдна. Фабел измина дължината на басейна до прозореца. Застанал до него, виждаше терасите на брега на Бланкенезе да се спускат стръмно далече под него, докато земята се сплескваше на брега на Елба и отвъд нея преминаваше в равната зелена покривка на Високата земя. Лаура беше се поставила над всички други. Недостъпна.

Стресна го нетърпелив звън на телефона, усилен от ехото на покритото с плочки помещение.

— Здравей, шефе. Още ли сте в къщата на Фон Клостерщад? — попита Ана.

— Да. И двамата с Мария. Защо?

— Там има ли случайно басейн?

Фабел се огледа смутено.

— Стоим до него в момента.

— На твое място бих го оградила, шефе. Веднага ще изпратя Браунер с екипа му.

Фабел погледна копринената вода. Знаеше отговора преди въпроса.

— Какво открихте, Ана?

— Доктор Мьолер току-що потвърди причината за смъртта на Лаура фон Клостерщад. Водата в дробовете и дихателните й пътища е хлорирана.