Крейг Ръсел
Братът Грим (10)

9.

21:30 ч., 19 март

Природен парк Харбургер

Берге, южен Хамбург

За Букстехуде се говореше, че е място, където никога нищо не се случва.

За Хана да идваш от Букстехуде имаше ясно и недвусмислено значение. Все едно пристигаш от края на географията. Ти си задръстен. Ти си никой. Хана Грюн беше дошла от Букстехуде, но докато седеше и чакаше в петгодишния си фолксваген голф в средата на този зловещ горски паркинг, мислеше горчиво, че не беше стигнала кой знае колко далече от него. Само до онази проклета пекарна. От около четиринадесетгодишна Хана винаги беше привличала момчетата. Беше висока, с дълга руса коса — най-търсеното момиче в училище. Хана не беше способна, но беше достатъчно умна, за да го осъзнава и да го използва, за да постигне това, което иска. А това, което искаше по принцип, беше да се махне от Букстехуде. Беше насъбрала изрезки за кариерата на Клаудия Шифър — как е измъкната от мрака в една дискотека, за договорите й като модел, за феноменалните суми, които печели, за екзотичните места, които посещава. Така осемнадесетгодишната Хана напусна Букстехуде и се отправи с непоклатимата увереност на младостта да атакува кариера на модел в Хамбург. Но не след дълго разбра, че всяка приемна на агенция беше пренаселена с клонинги на Клаудия Шифър. При първото си интервю тя беше показала папка със свои снимки, направени от местния фотограф, преди да замине. Висок, кльощав гей и жена на около петдесет години, явно бивш модел, само дето не се разкикотиха, като разгледаха снимките й. Попитаха откъде е. Когато отговори, че идва от Букстехуде, проклетниците наистина се разсмяха.

Историята се повтаряше в повечето други агенции. Хана чувстваше как животът, който предвиждаше за себе си, се изпарява. Не можеше да се върне в Букстехуде, мечтата й бързо се превръщаше в пълна фантазия. Накрая чрез телефонните указатели успя да се добере до агенция в Санкт Паули. Хана не беше толкова зелена, че да не разбира защо офисите на агенцията бяха над стриптийз клуб. Табелата на вратата потвърди, че агенцията е специализирана за „модели, екзотични танцьорки и компаньонки“, и набитият, облечен в кожено яке собственик-италианец приличаше повече на гангстер, отколкото на фигура от модната индустрия. Честно казано, той дори си го обясни най-откровено — каза на Хана, че е хубавица със страхотно тяло и може да й намери много работа, но тя ще бъде главно с видео.

— Истинско чукане, разбираш ли?

Когато му каза, че това не я интересува, той само сви рамене. Но й даде визитна картичка и добави, че ако някога промени решението си, трябва да се свърже с него. Като се върна в апартамента, в който не живееше сама, Хана запуши с възглавница устата си, за да заглуши силните ридания, които разтърсваха тялото й. Най-много я потискаше деловият, прозаичен начин, по който италианецът й разказваше как видеоработата включва и „истинско чукане“. Той не беше подчертано безцеремонен, подчертано развратен. Просто делово й описваше бъдещата й работа, сякаш обсъждаше подробностите на чиновническа служба. Но най-много я засегна неприкритото му убеждение, че това е всичко, на което е способна. Всичко, което би могла да очаква. И Хана започна да се оглежда за обикновена работа. А без секретарски умения, без гимназиална диплома изборът й беше твърде ограничен.

Тогава получи мястото в Бакщубе Албертус — на производствена линия с дебели глупави жени на средна възраст, на които и през ум не им минаваше за някакви амбиции. Сега, след мъчителен ден, тя стоеше с прибрана в еластична пекарска шапчица лъскава руса коса, съвършеното й тяло бе скрито под безформена бяла пекарска престилка, докато украсяваше торти за рожден ден с нарастващо усещане за обреченост.

Но не за дълго. Скоро Маркус ще я отведе далече от всичко това. Скоро тя ще притежава богатството и стила на живот, които винаги беше искала. Маркус беше собственик на пекарната и ако чукането с шефа беше цената на това, което иска, тя ще я плати. И беше толкова близо до целта: Маркус беше обещал да зареже жена си, тази фригидна крава. И да се ожени за Хана.

Погледна часовника си. Къде е той, по дяволите? Винаги закъсняваше, главно заради жена си. Тя се огледа през гъстата маса на дърветата, заобикалящи паркинга — черно на фона на черно безлунно небе. Мразеше да се срещат тук — беше толкова зловещо. Стори й се, че нещо се движи между дърветата. Вторачи се изплашено в тъмнината и после се отпусна с нетърпелива въздишка.

Той я беше проследявал тук и преди, но не можеше да я последва нагоре по пътя до паркинга на Природния парк от страх, че много ще бие на очи: единствено друго превозно средство на изолиран път, който води точно към този паркинг. Затова беше се върнал тук през деня и беше проучил мястото. Тази вечер бе я проследил достатъчно дълго, за да установи накъде се е запътила, после я задмина и пристигна пръв. При изучаването на парка откри тесен служебен път, използван от лесовъдите за поддържане на гората. Беше карал мотоциклета си на половината разстояние нагоре по пътя, после загаси светлините и мотора, спусна се за малко по инерция и го скри между дърветата. След това измина пеша останалата част от пътя, тъй като не искаше някой на паркинга да чуе приближаването на мотора. Сега беше в края на дърветата, невидим, и наблюдаваше уличницата, която чакаше женения си любовник. Усещаше трепета на мрачно очакване, на увереността, че скоро гневът и омразата, които го разяждаха като рак, ще бъдат освободени. Ще ги заболи. И двамата ще разберат какво е да изпитваш истинска болка. Тя се обърна към него. Той не се отдръпна, не помръдна. Тя гледаше право в него, вторачена в тъмнината, но тъпата кучка не можеше да го види. Доста скоро щеше да го види обаче…

Сноп светлина от автомобилни фарове се изви в дъга над дърветата и леко се отдръпна. Беше спортен мерцедес. Колата на Маркус Шилер. Той гледаше как мерцедесът се изравнява с голфа, Шилер смъква стъклото и прави извинителен жест. От своята скрита позиция между дърветата той видя как Хана излезе от голфа, блъсна вратата, закрачи сърдито към мерцедеса и се тръсна на седалката до шофьора.

Моментът настъпи.