Крейг Ръсел
Братът Грим (23)

22.

18:30 ч., 23 март

Метростанция Главна гара север, Хамбург

Ингрид Валенщайн напоследък не обичаше да пътува с метрото. Светът толкова се беше променил, че беше престанала да го разбира, а наоколо имаше толкова много нежелани хора. Млади хора. Опасни хора. Побъркани хора. Като тласкача от надземното метро — онзи маниак, който буташе хора под влаковете. Полицията го търсеше от месеци. Що за човек би правил такова нещо? И защо всичко се промени толкова много през последните петдесет години? Бог беше свидетел, че госпожа Валенщайн и нейното поколение бяха преживели достатъчно, за да полудеят, но не полудяха. Следвоенното поколение трябваше да се справи само с едно — че имаше всичко, което поиска, ако го искаше. Ето защо не й се занимаваше с млади хора: на тях не им се беше налагало да преживеят това, което беше преживяла тя, и въпреки това бяха недоволни. Бяха станали невъзпитани, нехайни, непочтителни. Ако само им се беше наложило да изтърпят това, което тя бе изтърпяла като дете и като млада жена! Войната, ужаса и разрушението, които тя беше причинила. После глада, нуждата. Всички трябваше да работят заедно, за да построят, ремонтират, да оправят всичко отново. Не и днес: сега младите изхвърлят всичко. Нищо не притежава някаква стойност за тях. Не ценят нищо.

Откакто за пръв път чу за тласкача от метрото госпожа Валенщайн винаги гледаше или да седне, или да се облегне на стената на спирката, докато чакаше влака.

Коляното я болеше и тя тежко се опираше на бастуна си, докато оглеждаше перона и другите чакащи. Имаше само шепа хора на спирката на метрото, двама-трима от тях носеха онези мънички слушалки на главите, от които висяха разни жици. Госпожа Валенщайн мразеше такива неща. Ако седнеш до такъв в автобуса или влака и те слушат онази своя ужасна музика, все едно че до теб сърдито бръмчат оси. Защо го правят? Какво толкова ужасно има в това да чуваш света около себе си, прости, Господи, докато всъщност разговаряш с някого?

Тя погледна по-нататък по перона. Една млада жена седеше на пейка. Поне беше облечена в приличен костюм. Коляното на госпожа Валенщайн винаги я заболяваше още по-силно, когато се застояваше, затова, проклинайки артритната си става, тя седна до жената и каза:

— Добър ден.

Младата жена отвърна с усмивка. Такава една тъжна усмивка. Госпожа Валенщайн забеляза, че тя може би не беше така спретната, както бе си помислила отначало, и имаше бледо лице с тъмни сенки под очите. Започна да се пита дали не сбърка, като седна до нея.

— Добре ли сте, мила? — попита госпожа Валенщайн. — Изглежда ви е лошо.

— Добре съм, благодаря — каза младата жена. — Дълго време не бях в ред, но сега се оправям. Вече съм много добре.

— О! — каза госпожа Валенщайн, като не знаеше как да продължи и вече съжаляваше, че започна този разговор.

Младата жена изглеждаше толкова странно. Може би беше наркоманка. Госпожа Валенщайн беше ревностна зрителка на „Аделаида и нейния убиец“ и на „Големия градски район“. Там винаги показваха наркомани, които изглеждаха точно така. Но може би горката жена просто е болна.

— Ходих да видя малкото си момиче. — Усмивката й беше колеблива, сякаш се бореше да остане на устните й. — Ходих днес да видя малкото си момиче.

— О, това е прекрасно. На колко години е?

— Вече е на шестнадесет. Да, на шестнадесет.

По-младата жена зарови в джобовете си и госпожа Валенщайн забеляза, че блузата под сакото е избеляла и износена и че жената май няма никаква чанта. Накрая извади измачкана снимка с оръфани краища и я протегна на госпожа Валенщайн. На нея имаше дребно, съвсем обикновено едва проходило бебе със същата руса коса без блясък като на майка си.

— Да — промълви безцветната жена. — Моята малка Марта. Моето малко детенце. Винаги е била едно толкова енергично дребосъче. Дяволче. Така я наричах, когато едва цапуркаше: мое малко дяволче…

Госпожа Валенщайн вече категорично беше притеснена, но се разтревожи за младата жена, която изглеждаше толкова отчаяна. Тя с облекчение чу грохота на влака, който приближаваше. Младата жена погледна към тунела. Внезапно стана пъргаво. Госпожа Валенщайн също се надигна, но по-бавно, тежко опряна на бастуна.

— А къде е сега малкото ви момиче? — попита тя повече, за да запълни последните мигове на тяхното познанство, докато дойде влакът, отколкото от истински интерес. Младата жена се обърна към нея.

— Там, където отивам сега… Да бъда с малката ми Марта. Вече ще бъда добра майка… — Лицето на младата жена беше оживено, внезапно щастливо. Влакът се показа от тунела — все още се движеше бързо. Младата жена се усмихна на госпожа Валенщайн. — Довиждане, беше толкова приятно да поговоря с вас.

— Довиждане, мила — каза госпожа Валенщайн и се канеше да добави нещо, когато младата жена пристъпи към края на перона. И не спря. Госпожа Валенщайн се взираше на мястото, където трябваше да стои жената, но нея я нямаше там.

Чу се отвратителен, кънтящ звук, когато влакът удари тялото. След това писъците на другите по перона проехтяха по спирката на метрото.

Госпожа Валенщайн стоеше вцепенена, подпряна на бастуна, за да облекчи болното си артритно коляно, вторачена там, където беше стояла жената, с която си говореха само преди минута.

Беше се хвърлила право под влака. Защо, за бога, беше го направила? Какъв е станал този свят?