Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (64)

V

През следващите дни Ани започна да забелязва хората й предметите около себе си. Научи какво значи да си почти критичен случай в претоварена болница и най-вече вникна в тънкостите на лечението на хроничната болка.

Металните щипци по черепа бяха заменени с шина за главата и врата, но тежестите оставаха прикрепени към костите й. Сестрите идваха на всеки няколко часа да промиват местата, на които бяха прихванати, с кислородна вода и течни антибиотици — леко щипеща процедура, която при съществуващите обстоятелства минаваше почти незабелязана.

Тръбичката в носа й още стоеше, също и системата на ръката. Нямаше да ги махнат до края на втората седмица от катастрофата. Въпреки че от време на време можеше да пийне със сламка няколко глътки вода, щяха да минат седмици, преди да може да поеме дори най-меката храна.

Лицето й оставаше бинтовано по двайсет и два часа на денонощие, за да се осигури първоначалният етап на заздравяване на масивните срязвания и контузии и да се помогне при обездвижването на счупената челюст. Челото й беше напълно безчувствено поради увреждането на нервите при удара в предното стъкло.

Наред с това останалата част на тялото й се обливаше от такава болка, че съзнанието й се свиваше в едно кътче на душата. Това свиване бе подпомогнато от морфина и в такива моменти се стараеше да обръща колкото може по-малко внимание на всичко наоколо.

Екипът по физиотерапия, оглавен от енергична млада жена на име Джуди Хейгърман, разбираше тази реакция на Ани. Дори когато се занимаваха с прости упражнения, като вдигане на ръка и свиване на крак, те се бореха с постоперативната й депресия и упорито се мъчеха да я изтеглят към реалния свят и да я отдалечат от поддаването на болката.

Ани се затрудняваше да отговаря на приятелските забележки и въпроси с нещо повече от въздишка, но й беше приятно да вижда всяка сутрин русата коса и блесналите очи на лекарката. Радваше се, че има човек, на когото не му е все едно дали ще живее, или ще умре дори когато на самата нея й беше безразлично.

Но вече бе разбрала, че в този смисъл нищо не й липсва. Защото във всеки час на деня и нощта виждаше в огледалото над главата си Деймън Райс. Беше успял някак да заобиколи правилата за посетители и не се отделяше от нея. Не знаеше кога и къде спи. Знаеше само, че всеки път, когато очите й се отваряха, той беше там и четеше книга или вестник или пишеше в някакъв тефтер.

И всеки път, когато поглеждаше към лицето му в огледалото, той сякаш я усещаше и веднага обръщаше глава към нея. След това вдигаше палец за поздрав и се приближаваше да провери състоянието й, преди да се върне на мястото си. Ако му се стореше особено разстроена, бързо излизаше да намери лекаря. Когато действията на екипа не му се струваха достатъчно бързи, чуваше заплашителното му ръмжене в коридора.

Беше наел три сестри да я наблюдават по осем часа всяка, защото не се доверяваше на сестрите в претоварената болница, които невинаги можеха да дойдат и да окажат помощ. Държеше се и с трите грубовато-дружелюбно и не след дълго между тях се създаде почти семейна интимност, която й напомни за Кончата и къщата в Бенедикт Каньон.

Понякога през помътените си усещания долавяше от ъгъла на Райс безпогрешния дъх на уиски и разбираше, че или е излизал да обърне една чашка, яли носи плоско шише в очуканото куфарче, с което не се разделяше.

Всеки път, когато някой от специалистите идваше да прегледа резултатите от изследванията и да провери напредъка й, Деймън излизаше с него в коридора. Чуваше басовото му ръмжене, вече по-хрисимо и доверително, с което искаше да го осведомят за състоянието й.

Често интуицията му подсказваше, че болките й стават нетърпими, въпреки че тя го криеше зад стиснати зъби и празни изтерзани очи. Отиваше до нея и я насилваше да вземе лекарство.

— Хайде, хубавице, глътни едно демеролче. За бога, не се притеснявай да си поискаш. Сега не е време за детски аспирин. Прекалено си търпелива.

Предаваше се, когато не можеше да понася повече. Никога не беше си представяла, че съществува такава болка. Светът беше кошмар наяве, а натрошеното й тяло бе в центъра му. Депресията непрестанно я заливаше и пълнеше измъчените й очи със сълзи.

Деймън вероятно беше усетил това, което Джуди Хейгърман вече знаеше — че е необходимо Ани здраво да се свържи с реалността и умът й да бъде непрестанно зает с нещо. Затова часове наред й четеше на глас новините от вестници и списания, като ги подправяше с пиперливи коментари, които биха я накарали да се усмихне, ако този физически акт не беше невъзможен в момента.

— Да, миличка, тримата свещеници и монахинята, които са арестувани за заговор да отвлекат Кисинджър, твърдят, че са готови да го направят отново. Представяш ли си? Не би ли искала да си муха на стената в стая, в която се намират тримата свещеници, монахинята и Кисинджър? За какво ли биха си говорили?

— А, най-сетне са осъдили Чарли Мансън и приятелките му за убийството на Шарън Тейт и останалите. В какъв свят живеем! Насилието кара старата планета да се върти. Виетнам, Близкият изток, баски сепаратисти, квебекски сепаратисти… Виж ти, в Уганда станал преврат. Някой си Иди Амин взел властта. Съмнявам се, че е по-добър от предишния…

— Кръв, хаос, убийства… нищо ново. Според Никсън нещата никога не са вървели така добре. Ако гледах с неговите очи, може би и аз бих мислил същото.

Разказа й за плановете си да я закара в къщата в каньона веднага щом я изпишат от болницата.

— Ще сложим в задната стая болнично легло — говореше той. — Ще виждаш планините. Ще ти сложа цветен телевизор и хубава малка стереоуредба, макар че ще слушаш най-вече моята цигулка. Сестрите ще ти бъдат подръка, а Кончата ще готви. Долу в мазето ще монтираме вана за подводен масаж и всички уреди за физиотерапия. И без това прилича на гимнастически салон. А съседката, госпожа Гънтър, се съгласи да използваш басейна й винаги когато пожелаеш. Ще си живееш като принцеса, хубавице.

Дълбоко развълнувана от загрижеността му, една сутрин тя изрази отчаянието си, като го погледна с лишени от надежда очи.

— Защо правиш всичко това? — Трудно произнесе думите. — Знам колко си зает. Защо не се заемеш с работите си и не ме оставиш? Сама съсипах живота си. Не искам да съсипвам и твоя.

Той се приближи и взе ръката й.

— Никога не съм имал дъщеря — заяви с крива усмивка. — Остави ме да си представям, че съм нужен някому. Ще ми направиш услуга.

Единственият й отговор беше едва забележимо потрепване на клепачите в знак на съгласие. С благодарност остави ръката си в неговата.

Джан, най-възрастната и опитна от трите сестри, поклати глава, докато една вечер си бъбреше със старшата сестра.

— Виждала съм много тежки случаи — рече тя, — но това нещастно момиче е станало на пихтия. Истинско чудо ще е да се оправи. Повечето пациенти в подобно състояние предпочитат да са мъртви.

— Как е настроението й? — попита старшата сестра.

Джан замислено смръщи вежди.

— Особено — отвърна тя. — По свой начин иска да умре. Дори господин Райс не може да установи истински контакт с нея. Но нещо вътре в нея я крепи. Изчаква да види дали няма да се появи нещо, заради което да си струва да заживее. Изградена е на скална основа. По-силна е от собствената си депресия. Мисля, че ще преодолее болестта. Как е положението с посетителите?

Старшата сестра сви рамене.

— Не се променя. Всяка сутрин телефонен разговор с оня Рой Диран от Ню Йорк и непрекъснато цветя. Много често се обажда търговецът на коли Кантийл. Скубе си косите как е могло да се случи.

Джан се намръщи.

— А Шейн? — попита тя. — Обаждал ли се е изобщо?

Старшата сестра пусна крива усмивка.

— Появи се със свитата си през първата седмица. Естествено, не го пуснаха. Доколкото разбрах, господин Райс е заявил пред персонала, че лично ще пререже гръкляна на Шейн, ако стъпи в стаята й. — Сви рамене. — И оттогава ни вест, ни кост.

В стаята си Ани гледаше в огледалото телевизионна програма. Деймън, почти заспал, зяпаше разсеяно в пространството. Сълзящите му очи от време на време хвърляха по един поглед на Ани.

Лавицата до прозореца беше обсипана с картички с пожелания за оздравяване. Цялата маса беше заета с цветя, изпратени от приятели и почитатели. Деймън беше върнал още цял куп букет поради липса на място и ги бяха занесли на самотни пациенти, които повече се нуждаеха от тях.

Днес най-красивият букет беше от екзотични цветя — хибискуси, диви орхидеи и райски птици. Джан не можа да им устои и ги сложи на почетното място, въпреки че бяха без визитна картичка от неизвестен дарител от Маями.

Спомена го, докато сваляше хартията от букета, но Ани не можа да се сети от кого са.

Не познаваше никого в Маями.