Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (63)

IV

Нито умореният, погълнат от Ани Деймън Райс, нито смазаното момиче на леглото забелязаха, че в безликата поредица от лекари, сестри и санитарки, които се изнизваха покрай картона й, се появи едно лице извън болницата.

Маскировката беше лесна — бяла лекарска престилка, табелка с име, стетоскоп.

Уоли Дъгас беше прониквал няколко пъти в болници да търси досиета на заболявания или контакти с изолирани пациенти. Мерките за сигурност бяха хлабави, рутината се съсредоточаваше повече върху грижата за пациентите, отколкото върху отстраняването на нежеланите посетители. Когато имаше спешен случай, повечето служебни стаи бяха празни. С малко предпазливост винаги можеше да се добере до това, което търсеше.

Този път Уоли отиде право в стаята, където беше преместена Ани Хавиланд след прекараната седмица в интензивното. Както предполагаше, дежурните сестри държаха при себе си болничния й картон.

Направи си труда да поздрави пациентката с тих глас и да премери пулса й. Очите й бяха отворени, втренчени в празното пространство. Не даде признаци, че забелязва посещението му. Беше късно през нощта и вероятно бе упоена.

За първи път я гледаше на живо. Беше очевидно, че никога няма да види оригиналната Ани Хавиланд. Беше изчезнала завинаги. Маската на лицето не оставяше място за съмнение.

Картонът й му разказа останалото — сърцераздирателна история. Счупени и изместени вратни прешлени, счупени ребра, бедрото и ханшът — гипсирани, счупване и изместване на дясното рамо, счупена дясна ключица. Контузия на бъбреците, разкъсан далак, силен вътрешен кръвоизлив през първата нощ.

И най-лошото — счупена горна челюст, тежки срязвания на челото и по-голямата част от лицето. Трябваше да положат огромен труд да я превърнат в човешко същество и в никакъв случай нямаше да се получи копие на покрития с печална слава „ангел на секса“, открит от Деймън Райс.

Уоли погледна от гипса към шините, обездвижващи главата й, и към тежестите на десния лакът и левия крак. Прелисти картона и прегледа лекарствата, които й даваха. Морфин, петнайсет милиграма на всеки четири часа.

Божичко, помисли той, ще се пристрасти.

Според картона острите болки в корема бяха затихнали малко след първата операция, но болката от счупванията оставаше значителна. Още по-недосегаема бе болката от счупените и размътени вратни прешлена. Не можеха да извършат операция, защото се опасяваха от прекъсване или налягане върху гръбначния мозък. Налагаше се хирургическата намеса при гръбначния стълб да изчака няколко месеца.

Уоли се върна на първата страница, защото паметта му сигнализира за нещо, изплъзнало се от внимателния му поглед.

Била е бременна. И бе загубила детето.

Уоли заобмисля положението. Лично беше разгледал мястото на катастрофата и разговаря с някои познати от полицейския участък в Бевърли Хилс. Според тях не е била пияна, когато бе изгубила контрол над колата. Но е била без предпазен колан.

Полицията смяташе, че е била обзета от силни емоции. Намерението й би могло да бъде самоубийство. Беше натиснала спирачките, но твърде късно. Никой не знаеше за какво е мислила тогава.

Уоли погледна от картона към заспалия мъж на стола до прозореца. Позна Деймън Райс. Лесно беше да се разбере защо е тук сега, след като не си е бил у дома онази нощ.

Уоли сумира всичко, което знаеше за момичето. Натискът на рекламната кампания, поставила началото на скандалната слава на „Среднощен час“, сигурно беше превърнал живота й в кошмар. В края на краищата тя беше начинаеща, а в лицето на Хармън Кърт бе намерила най-съвършения враг, с който би могла да се сдобие една млада актриса.

Но Уоли се досещаше, че и най-лошото, което можеше да й стори Хармън Кърт, не би могло да я подтикне към това. Беше прекалено издръжлива.

Само любовта би я накарала да го извърши.

Любовта и мисълта, че е бременна…

Уоли беше убеден, че Шейн е отговорен до голяма степен за случилото се. Беше близка с него, без съмнение той бе бащата на мъртвия зародиш. Това можеше да се удостовери чрез дискретно проучване.

Уоли познаваше сексуалните навици на Шейн благодарение на разследване, проведено преди няколко години, което имаше косвено отношение и към самия него.

Дали Шейн не я беше отблъснал? Дали не бе отказал да признае детето? Дали не я беше обвинил, че е забременяла?

С течение на времето Уоли можеше да научи и това. Един поглед върху мумията пред него беше достатъчен да го убеди, че работата не е бърза.

Когато затвори картона, забеляза кръвната й група. АБ отрицателна. На универсален кръводарител. Не беше новина за него, беше я виждал на акта й за раждане в Ричланд.

Докато връщаше картона на мястото му, Уоли се замисли за изгубената сестра. Някой ден щеше да установи и нейната кръвна група.

И тогава щеше да бъде във водеща позиция. Може би.

Погледна за последен път трогателната фигура в леглото. Странно, но в известен смисъл той я познаваше по-добре, отколкото се познаваше тя самата. Можеше да види участието на наследствеността при оформянето на характера й от страна на самотния упорит баща и хищната майка-актриса. Ани беше чудесна актриса, амбициозен човек и упорито преследваше целите си. Да, носеше по нещо и от двамата. И нещо от сестра си.

Беше се изкачила с нокти и зъби до върха на най-опасната планина в света за рекордно кратко време, като бе заобиколила най-смъртоносните пречки по пътя си, за да се хвърли с колата в едно дере.

И все пак някъде по средата на това сложно уравнение тя се бе разделила с предците си и се бе превърнала в Ани Хавиланд. Това бе вечната тайна, която караше Уоли да бъде детектив. По пътя към съдба, която щеше да е само нейна, бе стигнала до болничното легло. Дали бе подозирала, че пътят й ще я доведе дотук?

Не, тъжно размишляваше Уоли. Човек научава подобни неща със секунда закъснение.