Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (35)

VI

В сряда следобед Ани и Ерик Шейн започнаха да репетират на маса с Деймън Райс.

По желание на Райс Ани отиде в дома му по-рано и сподели лекия му обяд, след което седна над сценария, като се мъчеше да не издава свитото си сърце. Беше облечена в джинси и лека блуза, а на врата й на златна верижка висеше талисманът от слонова кост.

Деймън Райс се отпусна в старото си кресло и засвири на цигулка любимата си партита от Бах. Уханието на храстите от каньоните нахлуваше през отворените прозорци. Минутите се точеха като часове, а ленивото следобедно слънце започна да наднича над планините.

Ани реши, че ако това вцепенение продължи още секунда, ще започне да полудява. Зачуди се дали Райс усеща смущението й и не казва нищо, за да я държи на нокти и да я накара да вложи повече енергия в репетицията.

Най-сетне отвън се чу мотор и звънецът на вратата издрънча. Ани стана да отвори.

На прага стоеше Шейн. В алеята беше паркиран мотоциклет. Ани замънка някакви приветствени думи със свит стомах. Той я спаси, като се усмихна и й подаде ръка.

— Как си? — попита. — Радвам се да те видя.

— И аз — запелтечи тя със смутена усмивка, като гледаше как дланта й изчезва в неговата.

— Целият град е пълен с твои снимки — каза той. — Май вече си ме ударила в земята.

— О, господин Шейн — запротестира тя.

— Наричай ме Ерик. Не помниш ли, че обеща? И не се притеснявай, ако станеш по-популярна от някого. Като Лиан ще привлечеш голямо внимание и това е в реда на нещата. Мога ли да те наричам Ани?

— Разбира се.

На прага на дневната се появи Деймън Райс и тя се изчерви.

Двамата мъже се ръкуваха и размениха по няколко шеговити фрази като стари приятели. Шейн съблече пуловера, който беше облякъл над протритите джинси. Под него носеше трикотажна риза, която плътно обгръщаше твърдите мускули, плоския стомах и тънката талия. Ани не можа да отдели погледа си от дългите му крака, твърдите бицепси и мускулестия врат под гъстата, буйна коса. На живо притежаваше хиляди линии, цветове и аспекти, които камерата не можеше да улови. Изглеждаше по-шлифован и самоуверен, отколкото на екрана. Непосредствеността и дружелюбието завършваха обезоръжаващото впечатление.

— Ерик, искаш ли кафе? — попита Райс. — Или чай? А може би нещо по-така?

— Предпочитам чай с лед.

Деймън Райс изчезна и остави Шейн да се усмихва на глътналата езика си Ани и да потупва каляното си със сценария в продължение на две подобни на вечност минути. Райс се върна, след минута се появи и Кончата с поднос и чаши. Райс започна да показва на Шейн последните промени, които беше направил в сценария.

Отвориха сценариите си. Ани се изкашля. Знаеше, че трябва да заговори първа, защото филмовият диалог започваше, когато Лиан, яхнала велосипеда си като ученичка, каквато вече не беше, среща Тери по пътя му от гарата към дома.

Шейн не вдигаше очи от сценария и чакаше Ани да се настрои и да започне.

Тя се прекръсти наум.

Повториха пет пъти първата сцена, преди да продължат нататък.

Репликите на Лиан бяха двусмислени като сценичното й поведение. Трябваше да изглежда млада и безгрижна в първите си сцени с Тери, който от своя страна запазваше веселото си покровителствено отношение към нея до първата им колеблива целувка. Изпълнението на Ани трябваше да е много нюансирано, за да разбере зрителят твърде късно, заедно със самия Тери, колко пресметнато е било поведението на Лиан.

Ани се стараеше и приемаше грубоватите, но търпеливи прекъсвания на Райс, без да се сърди.

Междувременно слушаше гласа на Ерик Шейн с нарастващо страхопочитание. Очевидно, преди да дойде, беше обмислил изпълнението си. Беше хлапашко, крехко, с оттенък на уязвимост. Напереното му държание прикриваше сенките на характера му зад почти невидим екран. Подобно на Ани, и той трябваше да влага сложни мотиви във всяка своя дума. И го правеше, но с уверено владеене на ритъма и интонацията, което я изуми.

Някъде зад изпълнението си Ани започваше да се чувства все по-неловко. Акцентите, които се беше борила да постигне безброй вечери сама пред огледалото, се удаваха на Шейн почти без усилие. Почувства се като любител-музикант до виртуоз.

Наблюдаваше как между репетициите двамата мъже обсъждат Тери. С подобна на радар интуиция веднага се съгласяваха за техническите аспекти на характеристиката на Шейн.

И за какво съм им аз? — чудеше се нещастно Ани. Те бяха гении, майстори в своите професии. Тя беше пето колело, аутсайдер, безнадеждно неспособен да крачи редом с тях.

С напредването на следобеда започна да й се струва, че изпълнението й става все по-слабо. Не можеше да поддържа дори южняшкия изговор. Стомахът й се свиваше неудържимо и с всяка секунда все по-силно пребледняваше.

— Извинявай — обърна се към нея Шейн, когато тя изфъфли една от репликите си. — Аз ти подадох погрешно текста. Ако нямаш нищо против, нека го направим още веднъж. Сигурен съм, че ще мога да ти подскажа по-добър ритъм.

Докато повтаряха сцената, Райс мълча със забодени в текста очи.

Колкото и да беше смайващо, леката промяна в артикулацията на Шейн изведе Лиан на по-видно място в ритъма на сцената. Окуражена, Ани прочете репликите си с апломба, който се искаше от нея. С ъгълчето на очите си забеляза Райс да кима незабележимо.

Без да разбере, току-що за първи път бе изпитала великодушието на Шейн като актьор. С един замах беше подобрил Лиан, дал сили на партньорката си и помогнал на „Среднощен час“ да стъпи на трудния път към успеха.

До края на следобеда Ани започна да се чувства като Галатея в ръцете на двама блестящи Пигмалиони. Въпреки че отчаянието от собствените й ограничени възможности оставаше, започна да се успокоява, че Райс и Шейн няма да я оставят да направи слаба Лиан.

Беше толкова притеснена и възбудена от дългата репетиция, че когато в пет и половина Райс обяви почивка, умората я удари като чук.

— Е? — обърна се Райс и към двамата, като хвърли сценария на масичката за кафе. — Как мислите? Ще стане ли филмът?

— Да запитаме Ани — отговори Ерик Шейн, прокара ръка през косата си и се облегна на дивана.

— Мисля — започна Ани, като събра всичката си смелост да бъде непринудена като тях, — че филмът вече е голям. Единственото нещо, което го дели от славата, съм аз.

Мъжете се засмяха на страховете й. Шейн стана да си ходи. Ръкува се с нея на входната врата.

— Още веднъж те поздравявам, че получи ролята — каза той. — И не се тревожи, Деймън никога не греши. Знам, че ще бъдеш страхотна.

Навлече пуловера си и се обърна да си ходи.

— Ще се видим утре.

— Лека нощ, господин… Ерик.

Той одобрително вдигна вежда и тръгна към мотоциклета.

— Лека нощ, Ани.

След това изчезна.