Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (106)

XLVII

След четиринайсет седмици изтощителни усилия актьорският състав на „Плодовитата луна“ беше освободен. Снимките свършиха.

Целият екип на продукцията си отдъхна изнемощяло. Не си спомняха да са правили филм, причинил толкова несигурност у създателите си.

Неуловимите промени в грима на Ани при състаряването на Дейзи бяха толкова сложни, че гримьорката Анди Ричи си беше направила цял справочник с нейни снимки, за да може да ги следи. Проблемите около работата със седем актьори деца, играещи децата на Дейзи на различни възрасти, направо съсипаха нервите на Марк Салинджър. А ежедневните промени, които Деймън внасяше в сценария, побъркаха всички.

Сега, когато всичко бе свършило, Деймън се молеше Богу да успее с помощта на Айлийн Малер и нейния екип да монтира филм, отговарящ на очакванията му. Ходеше с кръстосани пръсти, но сложността на темите във филма не му даваше възможност да разбере доколко той и Марк са постигнали верен тон, точен поглед и безупречен ритъм. В себе си Деймън беше сигурен само в едно че Ани беше превъзходна Дейзи.

Когато изгледа необработената лента — тежък момент за всеки филмов творец, когато всички сцени са пред него, немонтирани и дори некоригирани по отношение на цветовете и звука, той веднага разбра, че Ани ще изнесе филма.

Беше създала образа с финес, за който не беше и мечтал. Въплъщаваше се в крехката млада жена, отказваща да признае подсъзнателното си желание да се самонаказва чрез мъжете, за които се омъжва. Беше открила начини да произнася някои реплики с особена горчивина и почти шеговита интонация, прикриваща тъгата и едновременно с това — силно въздействаща върху подсъзнанието на публиката. Беше най-доброто изпълнение на равнище подсъзнание, което Деймън беше виждал, изработено отвътре, наподобяващо крехка орхидея, уловена на филмовата лента миг преди листенцата й да окапят.

Гледката беше сърцераздирателна, защото Ани упорито се бореше да оцелее, а Дейзи бе твърдо решила да се самоунищожи. Ани караше зрителя да подхранва надеждите си за Дейзи, докато светът, създаден от Деймън, правеше болезнено очевиден факта, че подобни надежди са неоправдани. Призрачната обреченост на Дейзи излъчваше горчиво-сладка красота, която завладяваше въображението.

Както Ани бе отбелязала първата вечер, когато прочете сценария, „Плодовитата луна“ приличаше на първа хапка хайвер. Имаше уникален аромат, в началото труден за възприемане, но след това — незабравим.

Не беше разбрала, за разлика от Деймън, че собственият й талант е ключът към тази неповторима рецепта.

През първите седмици, когато филмовата компания правеше въртели, Деймън беше почти съсипан — блуждаеше из къщата по всяко време на деня и нощта, изсвирваше по няколко ноти на цигулката и потъваше в мълчание. Почти не разговаряше и се затваряше с усилие в кабинета си.

Марго стоеше неотлъчно до него, грижеше се да хапва по нещо, контролираше пиенето му, ставаше посред нощ да будува с него, за да не допусне да излезе и се запие. Виждаше, че творческата му енергия след изпитанията на „Плодовитата луна“ е на нулата. Нуждаеше се от опора, за да продължи да живее.

Нямаше защо да се тревожи, че ще я зареже и ще се отдаде на самотно пиянство. Прекалено много зависеше от нея.

През седмиците след съдбовното й завръщане от Айова бяха интимни всеки ден. Марго просто прибави милувките и нежното отдаване на тялото си към другите начини, по които се грижеше за Деймън.

В продължение на трийсет години се беше шегувал, че няма деца. Беше пропилял живота си в прелюбодейства и незначителни връзки и обичаше да твърди, че ще остави след себе си книга и филми вместо деца. Твърдеше, че повечето родители гледат на децата си като на свое безсмъртие, а той не желае такова.

Но сега, когато мислеше за красивата нимфа, която познаваше душата му по-добре от самия него и чието цялостно съществуване бе посветено на нуждите му, усети забраненото желание да има деца от нея и да я държи до себе си, докато неизбежният залез не отнеме здравето и тялото му.

И защо не? Трябваше само да се ожени за нея, да я обича, както вече я обичаше, да изживее чудото да види посятото от него семенце да изникне и след това да я остави да се грижи за себе си и децата след смъртта му.

Смърт? Но защо, та той бе едва на петдесет и девет години! Би могъл да остарее до нея…

Не, сети се за алкохола. Не очакваше да живее дълго. Защо тогава да не остави нещо след себе си? Изкушението беше силно.

От своя страна Ани преживяваше изтощението от всеотдайното влагане на същността си в несъществуващ образ, който вече бе запечатан на хиляди метри заснет филм, без възможности за промяна, въпреки че самата тя се чувстваше разпръсната на множество неясни части.

Ани нямаше към кого да се обърне с чувствата си, с опънатите си нерви, с изчерпания си талант. Единствено бе в състояние да стои неподвижно и да усеща как се изпразва от съдържание като отпушена надуваема кукла.

Вакуумът, оставен в нея от Дейзи, беше толкова силен, че затъмняваше всяка скръб, която би могла да изпита. Всъщност усещането не беше изцяло неприятно. Защото се радваше на усилието си да превъплъти Дейзи. Не знаеше дали ще може отново да играе. Но беше уверена, че този път е дала всичко от себе си. Изворите на актьорското й вдъхновение бяха пресушени от Дейзи. В това се криеше дълбоко, макар и леко злорадо задоволство.

Сега прекарваше повече време в къщата в каньона, където заедно с Деймън и Марго съсредоточаваше вниманието си върху родилните мъки на следснимачния период на „Плодовитата луна“.

Изучаваха грубия вариант, тревожеха се за монтажа, чудеха се на глас дали някои сцени не биха могли да имат по-точен ритъм, заснети или изиграни по-добре. Пиеха безброй кафета и чайове, разхождаха се из дневната, обядваха и вечеряха в настроение, раздвоено между спокойното приятелство и напрегнатата погълнатост от филма.

Когато вече не издържаха, изпадаха в импулсивни настроения и излизаха заедно, ходеха на автомобилно кино, където Деймън пиеше уиски от плоското си шише, а момичетата се тъпчеха с пуканки. Посетиха миниатюрно игрище за голф, развлекателен парк, мач на „Лейкърс“ и мотоциклетно състезание, където несекващите коментари на Деймън ги караха да се заливат от смях. Влязоха в магазин за мъжка мода и след цял час увещания успяха да накарат Деймън да си купи ново сако вместо протрития туид, с който от двайсет години излизаше за вечеря.

Деймън ходеше при басейна на госпожа Гънтър, докато Ани и Марго плуваха. Стоеше и се вслушваше в смеха им и в плясъка на гъвкавите им тела в огрялата от слънце вода. Усмихваше се с бащинска гордост при мисълта за тях.

Но в погледа му имаше нещо повече от гордост. В очите му, когато гледаше Марго, прозираше интимен копнеж, доловен от Ани. Това й вдъхна странното чувство, че нещо се е променило в малкото им трио, нещо, което ги сближаваше още повече и все пак беше особено болезнено, защото означаваше, че са на ръба на бъдеще, което не можеше да се отлага вечно.

„Е, добре, мислеше тя. Нали сме заедно? Не е ли това най-важното?“

Не подозираше, че времето ускорява хода си и ги повлича като метроном, породен в дълбините на океана.